Мюмюн Тахир

Един падишах имал три дъщери, една от друга по-красиви. Понеже майка им се споминала, той ги отгледал сам, изпълнявал всичките им прищевки и нямало нищо на тоя свят, което да обича повече от тях. След дъщерите си най-много треперел над любимия си жребец и го гледал, сякаш е четвъртото му дете. Конят не търпял друг да го язди и приемал храна само от неговите ръце.

Един ден падишахът получил покана да посети съседния владетел. Обхванала го тревога. Как ще остави жребеца си в други ръце, кой ще се грижи за него? След дълъг размисъл решил да го повери на грижите на дъщерите си. Отишъл при тях и им рекъл: „Ако се грижите добре за коня, като се върна обещавам да ви омъжа и трите.” „Ще видите, татко, че ще се грижим за него по-добре от теб. Косъм няма да падне от него” - отговорили зарадвани дъщерите. Камък паднал от сърцето на падишаха, той се успокоил и скоро тръгнал със свитата си на път.

Дъщерите, след като дали обещание на баща си, се събрали да обсъдят как да го изпълнят. Най голямата казала:

- Слушайте какво ми дойде наум, момичета. Само ще си пречим една на друга, ако всички едновременно влезем при жребеца. По-добре един ден за него да се грижи едната, другия ден - другата, след нея - третата и така да се редуваме. Тъй като аз съм най-голямата, редно е да съм първа.

Другите се съгласили. Най-голямата  отишла в конюшнята, но щом се доближила до жребеца, той започнал да цвили, да се изправя на задните крака и да буйства. Момичето направило няколко опита да го успокои и усмири, но напразно. Накрая уплашена и разтреперана се върнала при сестрите си и се оплакала:

- О, сестрици, да знаете татко каква беля ни е стоварил на главите, няма да повярвате! Това не е жребец, а дракон! Как си спасих душата, само аз си знам. Повече в тази конюшня не влизам.

Тогава средната дъщеря рекла:

-  Това е, защото не познаваш характера на животните като мен, сестрице. Виж аз как ще го вкарам в пътя.

Момичето се изправило наперено и отишло в конюшнята. Но и с нея се повторило същото - само като я зърнал, конят започнал да бие с копита, зацвилил свирепо и започнал бясно да се върти. И втората девойка не успяла да го доближи, камо ли да го начеше и нахрани. Със зачервени от срам страни и тя се върнала обратно при сестрите си.

- Аман-заман, сестрице, ти май ще излезеш права. Това не е кон, а звяр. Който иска да се оправя с него, аз не ща.

- Мой ред е, нека и аз да се опитам - казала тихо най-малката сестра и излязла. Стигнала конюшнята и със свито сърце застанала на вратата.

- Ах, колко си ми красив, ах, какъв си ми сладък! - възкликнала възхитено девойката при вида на прекрасното животно.

Жребецът вдигнал глава и я загледал, но нито започнал да буйства, нито се разцвилил, а тя се приближила до него и започнала да го гали. Той не трепнал, а се оставил смирено да го прегръща и близнал няколко пъти ръката й. Девойката се разшетала, сложила му торбата със зоб и когато конят я изпразнил, взела чесалото и го разчесала. Дълго седяло до яслата момичето, дълго и ласкаво говорело на жребеца, милвала го по главата, а животното я гледало с умните си очи и кимало, сякаш разбирало казаното. След време девойката се изправила и въздъхнала:

- Трябва да си ходя, миличък, но утре пак ще се видим!

Тя се върнала се при сестрите си и те много се учудили като им разказала какво се е случило. Но в през цялото време двете се споглеждали  и в очите им се четяла завист.

Седем дни поред най-малката сестра се грижела за жребеца и двамата така се сближили, че когато се случвало момичето да закъснее, конят ставал нетърпелив, цвилел и удрял пода с копито.

След седмица падишахът се завърнал. Прегърнал дъщерите си и попитал как са се грижили за жребеца. Като разбрал от най-малката, че за жребеца са полагани ежедневни грижи, той рекъл доволен:

- Много добре! Щом е така, и аз ще изпълня своето обещание, но първо искам заедно да отидем в конюшнята.

Тръгнали, но голямата и средната дъщеря нарочно изоставали и боязливо поглеждали баща си. Стигнали и падишахът казал на най-голямата:

- Хайде, дъще изкарай коня навън, за да видим как си се грижила за него.

- Моля ти се, татко, не ме пращай вътре! - приплакало момичето.

Докато и средната дъщеря увъртала и се дърпала, без да чака подканяне най-малката влязла в конюшнята, сложила юздата на коня и го извела навън.

Тогава падишахът казал на голямата си щерка:

- Теб, дъще, ще оженя за сина на първия везир, а теб - обърнал се той към средната, - за сина на втория.

На най-малката си дъщеря рекъл:

- Разбрах, че докато ме е нямало само ти си се грижила за любимия ми жребец и като гледам, май сте се привързали един към друг. Затова заслужаваш да те оженя за него. Желая ви много щастие и на трите!

И веднага дал заповед да се започнат приготовленията за сватбите.

Голямата и средната дъщеря скочили и се запрегръщали - те не можели да си намерят място от радост, защото отдавна били хвърлили око на везирските синове.

От решението на бащата най-малката дъщеря останала без дъх, но била толкова смаяна, че не можела да му възрази. Сетне въздъхнала примирено: „Какво да правя, такъв ми бил късмета?!”

Три дни и три нощи продължили сватбите. Яли, пили и се веселили. После голямата и средната дъщеря потеглили към конаците на съпрузите си, а най-малката към конюшнята, която най-малко приличала на сватбена стая.

Девойката била изплела огърлица от прекрасни цветя и я закачила на шията на жребеца. Целунала  го по челото, след което постлала завивката върху сеното и се приготвила да си ляга.

Но тогава се случило чудо. Конят станал неспокоен, изпръхтял няколко пъти, изправил се рязко на задните крака и изведнъж се превърнал в красив строен младеж. Конюшнята се изпълнила с ярка светлина и на нейно място засиял великолепен сарай.

Онемяла от удивление, девойката с широко отворени очи гледала тези чудеса, а момъкът казал:

- Не се страхувай, прекрасна моя, аз съм синът на Царицата на вещиците, която живее зад Седем планини. Преди време отказах да се оженя за вещицата, която ми беше избрала и заради моето непокорство тя ме превърна в жребец. Магията може да се развали само ако за мен се ожени девойката, в която се влюбя. Но трябва да живеем така една година и през това време никой да не научи тайната ни, иначе никога повече няма да ме видиш. Затова те моля да не обелваш никому нито дума - една година не е много време, дотогава през деня аз ще бъда кон, а през нощта - човек.

На следващата сутрин младоженките започнали да се присмиват на малката си сестра:

- Е, как мина конската ти брачна нощ, сестрице? Какво си бъбрихте с твоя красив жребец? Остана ли ви още сено, или не ви стигна за вечерята?

Момичето не казало нищо. Това раздразнило сестрите, които продължили с подигравките и те им станали нещо като навик, а сестра им заживяла със своята тайна.

В страната на сестрите имало стара традиция да се провеждат турнири, в които се срещали най-добрите конници-копиеносци. Тези състезания били толкова прочути, че пристигали воини и от най-далечните земи, защото победителите спечелвали щедри награди и голяма слава.

Така се случило, че последните години побеждавали все везирските синове -  те били отлични ездачи и накрая винаги оставали един срещу друг, но силите им били равни и двамата си поделяли наградата.

Ето че настъпило очакваното събитие. На отреденото място пред двореца се събрало пъстроцветно множество. Невъобразима глъч изпълнила голямата поляна, думкали тъпани и пискливо пригласяли пищялки, а над свирнята и шума, сред гъстия аромат на печено, се извисявали виковете на търговците.

От арената непрекъснато се носел тропот - ездачите се засилвали един срещу друг с насочени тежки копия, чиито върхове били свалени, сблъсквали се, победените се свличали на земята, тълпата крещяла… Правилата на турнира били такива, че победителите от първия ден се състезавали с тези от втория, те пък се срещали с победителите от третия ден и така се определяло кой ще спечели голямата слава.

Везирските синове пак били начело - те събаряли съперниците си като клечки и с просто око се виждало, че нямали равни на себе си.

Дъщерите на падишаха гледали състезанията от специално издигнатата за баща им ложа и сияели от гордост и високомерие. Те хвърляли присмехулни погледи и подмятали на по-малката си сестра:

- Жената трябва да има съпруг като лъв. Разбра ли какви са истинските мъже! Трябваше да доведеш своя съпруг жребеца и той да види. Или си му дала зоб и водица, та сега е зает да преживя?

Какво да им отговори момичето? Навеждало глава и търпяло подигравките, но в гърдите му се надигало отчаяние, искало му се истината да блесне, да му олекне най- после…

Първият ден на състезанията бил към края си. Според правилата ако преди залез не се появи друг съперник, оставало пак везирските синове да застанат един срещу друг, тъй като другите се колебаели или пък пазели силите си за следващите дни. Изходът и от този двубой бил известен, тълпата със закачки и подвиквания ги заподканяла да не губят време, а да се метнат на седлата. Но падишахът спазвал строго условието и не размахвал копринената кърпа, с която давал разрешение за започване на двубоите. Слънцето вече скланяло към икиндия и той тъкмо се канел да посегне към кърпата, когато се зачул тропот на копита и на арената се появил конник.

По стойката и фигурата му личало, че е млад мъж, бил облечен в черни доспехи, яздел вран кон и имал черен шлем на главата си. Възцарила се тишина. Както му е редът, конникът се представил пред падишаха и застанал на арената срещу първия везирски син. Двамата се поздравили, засилили се един срещу друг и след миг везирският син се търкалял на земята, повален от копието на черния ездач. Същата участ сполетяла и другия - след като сразил и него, конникът вдигнал копието си за поздрав, препуснал и изчезнал като черен вятър в слънчевия залез.

По здрач момичето се прибрало в конюшнята и развълнувано заразказвало на съпруга си случилото се през деня.

- Трябваше да си там, за да видиш мрачните лица на сестрите ми, когато черният конник с един удар повали на земята съпрузите им.

- Наистина, изпуснал съм забавлението - съжалил мъжът й.

На втория ден турнирът започнал още по изгрев. Черният конник го нямало и синовете на двамата везири побеждавали всички, които излизали срещу им. И пак големите дъщери на падишаха се възгордели и подновили подигравките към по-малката си сестра. Момичето седяло все така мълчаливо и безучастно. Когато за последния двубой отново застанали везирските синове, вчерашният воин пак се появил. Този път бил на бял кон, в бели доспехи и с бял шлем. Застанал той срещу везирските синове - два пъти махнал с кърпата падишахът, два пъти препуснал белият воин и с два удара на копието повалил в праха съперниците си. И докато тълпата го приветствала и се питала кой е този тайнствен герой, конникът вдигнал копието си за поздрав и изчезнал като бял вятър в слънчевия залез.

Най-малката дъщеря се върнала у дома възторжена и пак заразказвала на съпруга си какво се е случило на турнира. И той пак сдържано изразил съжалението си, че е пропуснал такова представление.

В последния ден на турнира се случило същото. По икиндия множеството вече горяло от нетърпение и чакало напрегнато появата на тайнствения конник. И той не закъснял - дошъл точно навреме на червен кон, с алени доспехи и шлем, но този път докато везирските синове се търкаляли в праха, благоволил да спре и да поздрави бушуващата тълпа. Но когато се поклонил на падишаха и благородниците в ложата, шлемът му се свлякъл и той скочил от седлото да го вдигне. Двете сестри ахнали и си зашепнали възбудено:

- Видя ли? Видя ли го?! Ах, какъв неземен хубавец! Ах, какви коси само! Ах, какви очи! Ах, какво лице! Това може да е само синът на Всевишния. Нашите мъже са най-обикновени грозници пред него, на малкия му пръст вода не могат да сипят… А какъв юнак само, какъв юнак! - възхищението на сестрите преляло в завист, а завистта в злоба, която двете дружно заизлизали върху малката си сестра:

- Видя ли сега какви левенти има по тая земя! А ти гали своя жребец и го целувай по очите, нали по тях си го познаваш, конска жено!

Тогава най-малката сестра не издържала, скочила, изтичала с бързи стъпки при червения конник, прегърнала го и го целунала по очите. После се върнала в ложата и тихо рекла:

- А вие видяхте ли?! Именно по очите го познах, защото това е моят съпруг - докато изричала тези думи пред изумените сестри, конникът сложил шлема си, бързо се метнал на седлото и изчезнал като червен вятър в слънчевия залез.

Като видяло това, момичето хукнало мигом към конюшнята, но когато стигнало запъхтяно, видяло, че по пода са разпилени кичури от конска грива, съпругът й бил свалил червените доспехи и се стягал за път. Тя разтворила ръце да го прегърне, но той я възпрял:

- Защо го стори, нали те предупредих? Толкова малко оставаше до края на тази година! Знаеш ли какво направи сега? Само болка и страдания ни чакат оттук нататък, а можем и да се изгубим завинаги. Е, да си вземем сбогом, че магията вече ме вика обратно!

- Но къде отиваш? Вземи ме със себе си, или поне ми кажи къде да те намеря! - молело през сълзи момичето.

- Не мога. От днес съм подвластен на чужда сила и не знам къде ще ме изпрати тя. Можеш да тръгнеш да ме търсиш по собствена воля, но те предупреждавам, че за да ме намериш, трябва да изядеш три железни хляба и три чифта железни обувки скъсаш.

После се навел, взел от пода три дълги косъма, завил ги в една кърпа и й ги подал:

- Пази ги само за краен случай! Ако се наложи, хвърли един косъм в огъня и аз ще се появя. А сега прощавай, зоват ме!

Казал и изчезнал като вятър.

След загубата на любимия, момичето се затворило в конюшнята и седем дни и нощи ридало и кършило ръце. На осмия ден с изплакани очи се изправило пред падишаха.

- Татко, помогни ми - рекло, - аз тръгвам да търся мъжа си. Нареди на ковачите си да ми изковат три железни хляба и три чифта железни обувки!

- Остани си тук, дъще, къде ще ходиш в тия неспокойни времена по незнайните пътища! Станалото - станало. Ще изтече време, ще забравиш, а аз ти обещавам да те омъжа за най-личния момък в царството.

- Не искам да забравя и никой друг в тоя свят не ми трябва, татко! Него си искам, ще го намеря и никой не може да ме спре.

Натъжил се падишахът, но що да стори - наредил на ковачите да изковат хляба и обувките. Когато те изпълнили заръката, момичето благодарило, обуло единия чифт, сложило останалото в торбата и поело към неизвестното.

Тежко и бавно се нижели дните. Изтекли месеци, сменяли се зими и лета, а девойката вървяла ден и нощ. Прекосила долини и пустини, преминала през злачни места и мрачни вековни гори, преплувала езера и морета… Нозете й се изранили, изпадала в несвяст от умора, отчайвала се, опасности и беди я пресрещали, връхлитали я бури и несгоди, но тя вървяла и не се предавала. Превалила шест планини, третият чифт железни обувки вече се бил протъркал, а от последния хляб в торбата останал само половин къшей, когато застанала пред покрита със сняг планина. Седнала на една скала в подножието да си почине и се опитала да зърне върха й, но той се губел във висинето, а склоновете били толкова стръмни, че изглеждали като отвесни.

Нито път, нито пътечка имало по тях и отпусналата се на камъка девойка изведнъж почувствала как нещо в сърцето й се счупило. Нещо крехко и прозрачно, което едва прозвъннало, но от този звън в очите й бликнали сълзи и сякаш всичката тъма на света се стоварила върху нея. Станало й студено, затова понасъбрала малко дърва и запалила огън да се стопли. Извадила половината останал къшей, но онзи звън пак отекнал в нея, тя се изправила и запокитила парчето железен хляб в огъня. За пръв път почувствала, че не може да продължи нататък, че макар да имала още сили и воля, пътят ? свършвал дотук. Дълго се озъртала, но наоколо не се мяркала жива душа, ни глас на птица се чувал в дивата пустош, ни плясък на крило.

Една догаряща главня изпукала, рой искри лумнали нагоре и светулките им я извадили от унеса. Ръката й колебливо се протегнала към пазвата и извадила оттам увитите в парче кожа три бели косъма. Много пъти в часове на безсилие и отчаяние понечвала да посегне към тях, но в последния миг отдръпвала ръка. Този път обаче разгърнала кожата, взела един косъм и го хвърлила в огъня.

Косъмът паднал леко върху главнята и пламнал с дълга ярка светлина. Девойката усетила как мракът край нея се разстъпва, как внезапна лекота обзема тялото й - тя приседнала до огъня, прегърнала с две ръце коленете си и заспала.

Събудила се от усещането за нещо хубаво, синьо и топло - отворила бавно клепачи и първото, което видяла били очите на любимия й, който лежал до нея под балдахин в атлазено легло и я гледал усмихнат.

- Какво е това, къде сме? Нали не сънувам? - тя протегнала ръка и го докоснала, за да се убеди, че това наистина не е сън.

- Това е възкръсването на любовта - промълвил нейния съпруг. - Ти видя смъртта й, пътят на страданието свърши, но пътят, който тръгва оттук нататък не е нито по-лек, нито по-лесен.

- А къде се намираме, любими? Защо не чувам птици, защо светлината е толкова студена и е така тихо? - попитала девойката.

- Ние сме на върха на Седмата планина в сарая на майка ми, Царицата на вещиците. Тук никой освен майка ми, вещиците и аз не може да се изкачи, защото нагоре няма ни път, ни пътечка, но всеки може да слезе ей по онази стълба, която води само надолу. Сега трябва да ставаме, наближава пладне и майка ми скоро ще се върне, а не бива да те зърне тук, защото ненавижда човеците. Ала аз ще се опитам да я надхитря - при тези думи докоснал с показалеца си челото й и девойката тутакси се превърнала в ябълка, която той пъхнал в джоба си.

Тъкмо навреме, защото вън внезапно се извила вихрушка, крилата на прозорците се разтворили с трясък и в стаята влетяла Царицата на вещиците. Тя дори не си направила труда да поздрави сина си, а застанала по средата на стаята, започнала да души въздуха със сбърчен нос и казала с тънък глас:

- В тази къща мирише на човек!

- Мамо, по тези места никога не са стъпвали хора, сторило ти се е, защото навярно там, откъдето идваш си срещала човеци.

- Престани да дрънкаш врели-некипели - отвърнала майка му, - много ясно надушвам човешко присъствие. Кажи ми кой е тук и ми го покажи, не ме карай сама да го намеря, защото ще се ядосам!

- Добре мамо, - отстъпил синът, - но първо се закълни в свещената Черна книга, че няма да й сториш зло!

След като вещицата се заклела, младежът извадил ябълката от джоба си и отново я превърнал в любимата си жена.

- Тази прекрасна девойка е моя съпруга и твоя снаха. Приеми я като своя дъщеря, обичай я, пази я и се грижи за нея - помолил той!

Вещицата се усмихнала престорено радушно, целунала поруменялата

девойка по челото и казала:

- Разбира се, сине мой, нека това е вашият дом, а аз ще бдя над щастието ви!

Злобната й душа желаела тъкмо обратното, но вещицата не се издала, макар вече да умувала какво зло да стори. Следващите дни тя с нищо не показала намеренията си, напротив, била самата доброта и любезност и успяла да приспи вниманието на младите. Така заживели в сарая на ледения планински връх - двамата се радвали един на друг, а Царицата на вещиците летяла по своите магически работи и не ги закачала.

Синът й започнал да си внушава, че тя повече няма да прави лошотии, а жена му укрепнала и сарая навръх планината взел даже да й харесва. Но въпреки всичко нейният любим бил нащрек и решил в началото на пролетта да слезе в равнината и да потърси място, където да заживее с жена си далече от магиите и присъствието на своята майка. Когато долу всичко се раззеленило и покрило с цвят, той се приготвил за път и отишъл при вещицата, която тъкмо стъквала огнището.

- Мамо, налага ми се да сляза долу и искам да те помоля докато ме няма да се грижиш добре за жена ми!

Майка му, която отдавна чакала такава сгода, охотно обещала, но щом синът й заслизал по стълбата, отишла при момичето и му казала:

- Аз излизам и до довечера няма да се върна, а има много работа, ще се наложи ти да я свършиш.

- Какво трябва да правя, мамо?

Нищо особено - само да изчистиш тази зала, но така, че нито да е изметена, нито да не е изметена.

Вещицата се подсмихнала, махнала с ръка и излетяла през разтворилите се с трясък прозорци.

Девойката останала сама и се замислила. „Нито ще изметеш, нито няма да изметеш - това сигурно ще да е пак някаква магия? Какво ще правя сега?” Мислила, мислила, но не могла да намери разгадката. Обхванала я тревога, сълзи бликнали от очите й. Дълго седяла с отпуснати ръце, докато не се сетила за космите. Хвърлило втория косъм в огъня и съпругът й тутакси се появил.

- Защо плачеш, ненагледна моя, какво се е случило?

- Как да не плача? Майка ти ми нареди да изчистя голямата зала, но така, че хем да е изметена, хем да не е.

- Така значи! Аз повярвах, че се е примирила, а тя просто е изчаквала удобен момент. Но не се тревожи, това е лесна задача - измети само половината, а другата остави както си е.

Той пак поел по стълбата надолу, а девойката скочила и грабнала метлата.

Като се върнала вечерта, първите думи на вещицата били:

- Я да видим какво си свършила, снахо?

Много се ядосала като видяла, че половината салон е изметен, а другата не, не се издала, но си помислила: „Ти сама не можеш да се сетиш, сигурно синът ми ти е помогнал. Нищо, утре ще видим.”

Сутринта сложила три кристални кани на масата и казала строго:

- Днес цял ден съм заета и ще се върна късно вечерта. Дотогава да си напълнила  тези кани със сълзи!

И пак треснала прозорците, а момичето останало отчаяно да си блъска главата. Всъщност тя освен да плаче друго вече не правела. Но как да напълни цели три кани със сълзи? Разридало се още по-силно, ала към заник слънце сълзите й запълнили едва половината на първата кана. Тогава решила да използва и последния косъм - хвърлила го в огъня и мъжът й се появил.

- Защо пак плачеш, ненагледна моя, какво се е случило?

- Защото само това ми остана, любими! Заранта майка ти ми заповяда да  напълня тези кани със сълзи. Всеки момент тя ще се върне, а аз още не съм изпълнила заръката й.

- Но ти не се притеснявай - успокоил я той, - напълни каните с вода и сложи малко сол вътре, тя не може да различи вкуса на солената вода от този на сълзите!

Момичето скочило зарадвано и изпълнило съвета на мъжа си, той се скрил в избата, за да не го завари майка му. Не след дълго чул как прозорците се отворили с трясък и разбрал, че тя се е върнала.

Първият въпрос на вещицата бил:

- Напълни ли каните със сълзи?

- Напълних ги, мамо.

- Така ли - усъмнила се тя, - я дай да видя!

Момичето донесло съдовете, тя отпила по глътка от всяка кана, тръшнала ги на масата и се затворила вбесена в покоите си.

Цяла нощ лежала в леглото и хапела устните си от гняв: „Пак оня нехранимайко синът ми ти е помогнал - мислела си, - ти няма как да се досетиш, но почакайте! Който последен се смее, се смее най-добре!

Заспала късно след полунощ, а синът й тихичко излязъл от избата, събудил жена си и двамата хукнали по стълбата надолу към равнината.

Вещицата станала късно, и като разбрала как са я измамили, закрещяла и се замятала из покоите си. Когато се успокоила, изпратила едно птиченце да повика по-малката й сестра, която също била вещица и живеела на върха на Шестата планина. Сестрата начаса пристигнала на своята летяща делва, вещицата й заръчала да открие бегълците и ги доведе при нея. Дала й една змия за камшик, та делвата да лети по-бързо и я отпратила.

Двамата бегълци вече били слезли долу. Като видял как леля му се носи вихрено отгоре, момъкът докоснал челото на жена си и току до пътя мигом изникнала стара баня, иззидана от печени тухли, а той самия се превърнал на побелял старец.

Леля му не го познала - увиснала току над банята и попитала високо дали не е виждал да минават оттук момък и девойка.

- Разбира се, че банята е отворена за теб - престорил се, че не чува баняджията - влез, влез, бъди ми гостенка, топла вода има колкото искаш, тук и без това няма никой.

- Уф, - изпухтяла лелята, - какво те питам, глухчо стари, какво чуваш! - и като плеснала делвата със змията, тя полетяла нататък.

Обиколила навсякъде, всяко кътче преровила, но от двамата не открила и следа. Върнала се и съобщила това на сестра си, като не забравила да спомене за банята и стария баняджия, който изобщо не чувал какво го питаш, а отговарял каквото му е наум.

Голямата сестра викнала:

- Как може да си такава будала? Този старец пред банята е бил твоят племенник - остаряваш вече щом и децата могат да те преметнат!

- И я отпратила обратно да доведе бегълците. Лелята плеснала делвата със змията и полетяла, а момъкът като видял, че се задава, докоснал челото на жена си, превърнал я в кладенец, а себе си - в обикновен глуповат селянин, който вади с кофата вода от него. Леля му го попитала:

- Хей, селянино, не видя ли оттук да минават един белобрад баняджия и една баня - стара една такава, от печени тухли?

Селянинът отпил направо от кофата, избърсал устата си с ръка и се усмихнал широко:

- Така е, така е! И аз много обичам да пия вода от този кладенец. Ей-там е моята нива и като ожаднея, идвам да пия. А ти искаш ли? - и той подал кофата на лелята. „Леле, какъв глупак! - помислила си вещицата, - аз какво го питам, той какво ми отговаря. Тоя и половин мозък няма, а ти чакай да научиш нещо от такива!”

Като се стъмнило лелята  се отказала да обикаля повече, върнала се при сестра си и разказала как цял ден обикаляла напразно и само един селянин видяла край кладенеца, но той бил пълен идиот. Сестра й обаче скочила мигом и извикала:

- Идиотката си ти, сестрице! Та това е бил синът ми. Толкова си некадърна, че не мога да те гледам - те са пред очите ти, а не можеш да ги намериш.

- Тогава иди ти и си ги намери! - ядосала се малката сестра.

- Именно това и ще направя - вещицата се метнала на делвата, треснала прозорците и се спуснала като вихър към равнината.

Синът й малко късно я видял, затова тутакси превърнал момичето в дърво, а себе си в змия и се увил около дървото.

Майка му не се подмамила като сестра си. Скочила от делвата, извадила една голяма брадва и тръгнала към тях. Но змията толкова силно прегърнала дървото, че се сраснала с него - нямало как да отсече дървото, без да убие и змията. У вещицата заговорило майчиното чувство и се обърнала към сина си:

- Остави това дърво, сине, и слез на земята.

- Това дърво е моята любима и няма да ти позволя да я погубиш. Ако искаш да го сториш, погуби и мен заедно с нея!

Гневът пак кипнал в гърдите на вещицата, тя стиснала устни и вдигнала брадвата, но не ударила дървото, а я хвърлила на земята и креснала:

- Неблагодарник такъв! Как може да обикнеш дъщерята на най-големия ми враг! Сам си избра съдбата, сам се оправяй, но повече да не съм ви видяла очите! - и изфучала към върха на Седмата планина.

Дървото край пътя мигом се превърнало в хубава девойка, прегърнала снажен момък - не след дълго двамата поели към земите на падишаха.

Когато двамата влезли в двореца на баща й, старият владетел се спуснал и ги прегърнал. Той сияел от радост, защото през цялото време силно тъгувал за дъщеря си. В чест на нейното завръщане той наредил да се организират тридневни празненства и страната му била обзета от веселие, защото малката му дъщеря била обичана от целия народ. А тя се помирила със сестрите си и в земите на падишаха зацарували мир и разбирателство.