СЕРАФИМ
СЕРАФИМ
по Йовков
Не стихва август, стъпките му бели
напомнят за далечно бедно лято,
в което ветровете са довели
един човек, нестъпващ по земята.
Един съдбовен мъж, чието тяло
и в огъня на зноя зъзне тихо,
чиито бели сънища изцяло
небетата еднички приютиха.
Един несретник, чийто говор бавен
от свят далечен слиза във гърдите,
очите суетата не долавят,
приведени в земята прашна скитат.
Но топлата душа сред ветровете
със август идва пак, за да напомня
за добротата - падащ лист от цвете -
ефирна и красива, и бездомна…
КОСАЧИ
по Елин Пелин
Косачите са в слънчевата вис,
сред вечните поля на мъдростта…
А долу пак кипи животът-низ
и носи онзи свят на простота
в душата си. Сърдечния си свят
на кротък труд и сладостен покой…
Светулки милват спящата му гръд,
в небетата горят звезди безброй,
посипани по нощното небе…
И приказките горести тешат,
и лодката на дните му гребе
по бедния, неравен селски път…
А чудната тракийска нощ мълчи -
ни писък на небето, ни луна,
ни плискане, навсякъде звучи
изпълващата всичко тишина.
Марица ще удави този миг,
поет ще го роди незабравим,
и Бог, на своя паметен език,
в света ще го запише - струйка дим…
СЕЗОНЪТ НА РОЗИТЕ
Изпълнен с красота и горест свят!
Как вехне красотата ти… Смирение.
Защото и към вехнещия цвят
душата пази чудно възхищение.
Защото и в умиращия лист
светът е светлина, светът е плавен,
светът е откровен, светът е чист,
изпълнен със живот и пламък бавен.
Смирение, смирение, доброта,
когато красотата отминава…
Как розовият храст мълчи с листа,
потънал сред зелената забрава.
РОЗА
На мама
Долавям, дъх стаила в тишината,
как розата разлива своя етер,
в цвета й спи ухание на небето,
на спомените нежни на душата.
Във топъл въздух меко потопена,
от нежната й гръд ветрец полъхва,
и тази свежест за да не пресъхва,
дъхти край нея свят, покрит в зелено.
На дни и нощи зимни в самотата
е спомен и далечен сън небето,
но тайнствен цвят пак пръска своя етер -
уханна роза, тук цъфти душата.
ПОВЕЙ
Смирение, блаженство, доброта -
Ти нямаш име, образ, Ти си повей
на розата уханна от гръдта
и спомен от шума на миг дъждовен.
Ти нямаш име, образ, Ти си мир,
акации сред слънчеви градини,
Ти, топла и въздушнобяла шир
край хълмовете, озарени в синьо.
Ти, полъх разхладителен и свеж,
нектарен сок на медоносно лято,
за сенките на буков рай копнеж,
от дъхавия май миг ароматен.
Ти, слънчев лъч сред пролетни листа,
предчувствие, шепот, звън от миг дъждовен,
смирение, блаженство, доброта,
Ти нямаш име, образ, Ти си повей…
ПЕПЕРУДА
Душата пеперуда бяла стана
и с полъха невидим се понесе -
почти въздушна, сякаш изтъкана
от нишките на етера небесен,
от бриз, люлеещ лодките на кея,
разлял по бреговете пяна бяла,
от нежен аромат, прелял към нея
във розова градина, разцъфтяла.
Приседна на липите сред листата,
от сладките им сокове да вдъхне,
а аз помолих никога в душата
божественият сок да не пресъхне.
Крилцата й така въздушно леки,
телцето й - цветец благоуханен,
един ден ще потъне в сън навеки
и само дъх от нея ще остане…
ГОРАТА
На Любен Каравелов
Видях те пролетно зелена,
с коприна в меките листа,
гора от слънце озарена,
прекрасна, като в песента,
където в скръб и жалост само
на странник мисълта топиш
и в болката за тебе - пламък -
сърцето му ще изгориш.
Гора на светлината чиста,
на спомена непомътнен,
представям си как върху листа
си оживяла някой ден
на топла обич във душата,
на страшен порив на вина
към твоята утроба свята,
към майчината топлина,
към тези пролетно зелени,
като коприна дълбини,
как в скръб и жалост потопени
оставяш спомени и дни.
Върни се, страннико несретен,
излял скръбта си в песента,
гората твоя още свети
с копринените си листа…
ПРИБОЙ
Съборени огради, пустота
и лапад, сред тревите избуял,
и люлякова, дива красота
разпръсква бавно дъх сред здрача бял.
Зелените поля като вълни
надигат леко нежната си гръд
към сенчести далечни планини,
където води див, незнаен път.
Лежи Прибой в безкрайното небе -
изгубено селце сред равнина,
и - кротка малка лодчица - гребе,
обливано с вълни от светлина.
Със лапада сред двора запустял,
и люляка, ухаещ в самота,
с огромните небета, здрача бял,
и моите очи на любовта…
ЖИВОТЪТ НА БРЕЗИТЕ
Зелена, чудно дивна пустота,
небето всеки миг ще се изсипе
и парата, пороят на дъжда
гората ще покрият с бели дрипи.
И мокрите и гладките стебла,
на буки и брези, на папрат лека,
на борове, ще чезнат сред мъгла,
от млечната й дреха къс облекли.
Как грохотни води текат под тях,
отгоре им небета се изливат,
човешкото сърце изпитва страх,
а те огъват клони мълчаливо,
и ето, със затворени очи
застивам до дървото над реката,
дъждът плющи, сърцето му мълчи,
в гърдите му пороят струи мята,
под корените с грохот водопад
прелива от вълнение и сила,
а стволът, неподвижен в своя свят,
зелената си тишина разстила.
Отварям в изумление очи,
под мен пак яростно кипят водите
стремителност във въздуха бучи,
но в мен трепти покоят на брезите…
КЪСЧЕТО НЕБЕ
Изгряла над самотни върхове,
душата - къс небе върху скалите,
творение на мъдри богове,
и в тъмнината - на зора лъчите,
отдава светлината като миг
и пада в дълбините потъмнена…
Шепти в нощта космичният език
от лоното на звездната вселена.
По сребърните нишки на съня
душата с боговете разговаря,
и в стъклената чаша на деня
тя волята им тайнствена разтваря.
Летят криле на времето, летят,
от полъха им небесата вечни
обагрят се във синьо и трептят -
високи небеса, страни далечни,
на тихи и самотни лесове,
на духове безплътни в дреха бяла,
симфония беззвучни гласове,
сред звездните небета разцъфтяла.
Но тук, душа обширна, в тишина
тъмата, празнотата те загръщат,
там някъде блести, блести съня
посипан върху живата ти същност,
там някъде блести, блести мигът -
на времето безсмъртна вярна лодка,
и късчето небе над твоя път
си ти сама, душа в скалите, кротка…
В самотните човешки дълбини
достига само ек от небесата…
За късчето небе ти се хвани,
когато се препънеш на Земята…
