СПОМЕН ЗА ДЯДО
Приличам на дядо си, на когото съм кръстен. Родом от с. Югово, дошъл с бригада от планината да строи къща на прадядо ми в с. Куза, сега Целина, Чирпанско, харесал се с дъщеря му и вече знаел, че това, което прави, ще е и негово.
После стана клисар в църквата ни “Св. Георги Победоносец”….. Баба разказва. Към 5 сутринта, било през януари, станал и се застягал, ще ходи някъде. Къде, бре Ангеле, толкоз рано? Ами, нали вчера погребахме досегашния клисар, а днес ще се избира нов, пък може мераклиите да са много, поне така е в Югово…
Отишъл към шест часа и мръзнал пред църквата до осем. Когато попът станал - гледа, само дядо ми. “Ангеле, що щеш толкоз рано?” Ами, аз…, такова…, за клисар дойдох… Ами щом толкова искаш, заповядай… Тъй де, като нямало други!..
И така до края на дните си. Шъта непрекъсната из църквата и двора й, от време на време ходи из село да си припомня зидарството. Ей тъй, без пари, да помогне.
И когато баба ми Костадина го кореше, че все си губи времето залудо, отвръщаше: „Християни сме, нека си помагаме.” От него за пръв път чух приказката за доброто - правиш го и го забравяш. Лесно го запомних, защото примерът беше пред очите ми.
Не живеех у тях, имах си и друг дядо, на баща ми. Той пък бе земеделец и кръчмар, но за него друг път. Та майка ми често ме оставяше при баща си в църквата, да ме наглежда през деня, когато е на работа.
Като студент гледах филм на Фелини и тръпки ме побиха: пълно припокриване на ситуации и усещане… Ето за какво. За да не му преча по шътането в църквата, дядо ме слагаше на високите ктиторски столове, които богатите селяни си бяха поръчали.
Първо почваше с метенето. Уж напръска с вода каменния под, а пак се вдига прах. Нещо подплашва десетките гълъби, които живеят в храма и те заперпелват с крила наоколо, става течение.
Премреженият въздух, пречупен от слънчевите лъчи през цветните прозорци, заиграва и очите на вси светии отсреща оживяват - ту закачливи, ту строги, ту добри…
А дядо често ме плашеше с тях - отгоре виждали всички бели, тъй че да внимавам. И вечер не може да се нахвали пред майка: Злате, като го оставих на ктитора, с часове не мръдна, много е слушлив… Тъй де, още съм си такъв!…