НЕВЯРА
Кръстан, като много планинци, беше сух, ала здрав като хвойна. Огъваше се, без да се чупи. В подножието на Перелик падаха мълнии, но не стигаха до него и стадото му.
Често виждаше разцепени борове - разглеждаше ги все едно беше на панаир, дето се заседяваше край тезгяха с ножове и ками. Овчар без нож и гега не бива. С гега ще спре и придърпа овца, а с ножа ще приколи болната, ако е тръгнала да умира.
Не подгъваше колена Кръстан - цял ден ще следи овцете от билюка, докато се напасат. Сетне трябва да ги издои, прибирайки ги в кошарата. И ливадите него чакаха - да окоси, да изсуши сеното, да го свие на свитъци и подреди в плевнята. Пълна плевня - пълни харкоми с мляко.
И това лято си отиваше, макар че погледът му още се къпеше в зелената паша. Има ли паша, има и овчарлък - какво е планината без чанове, без викот на пастир и без тропот на мулета?
Настъпваше есента - листата на дърветата пожълтяваха, хладина слизаше от високото, облаците все повече изпълваха и се задържаха на небето.
Кръстан взе да се подготвя за Беломорието - това се повтаряше от години и навикът му знаеше кое най-напред трябва да свърши. Там бе топло и прекарваше почти шест месеца по тракийските пасища.
Такъв бе битът на родопските овчари. А жената остава да върти дома и да гледа децата, коминът трябва да пуши, да не угасва. Родопчанката е орисана да чака, родопчанинът - да се връща.
Кръстан бе майстор на саздърма или както им викаха тук още - питурки. Долапът му не оставаше без саздърма, качето без масло, бурилката без мляко.
Веднъж той се нарече да иде при комшийката, през две къщи, уж да попита нещо, ала взе и една питурка, да не е с празни ръце. Отдавна Кръстан бе забравил очите си при Гергана, а където забравяш очите си, там остава и умът.
Почука той на вратата и след малко, без да чуе стъпки дори, на прага застана едра планинка, със закачливо-сериозна усмивка и с големи, като на сърна, очи.
- Гергана, аз такова…, дойдох да питам баща ти от каква кожа да си направя гайда - от козя или от овча?
Гергана забеляза стеснението му, но не само това. И тя го харесваше, но криеше мерака си - та той бе женен и с деца. Пък и в природата на жената е да потулва онова, на което хората не гледат с добро око. За разлика от дървото, което не показва корените и кръговете си, но вдига върхара си все по-високо.
- Баща ми и майка отидоха до Широка лъка. Влезни, ще си дойдат…
Седнаха те на миндера. Отначало се чу говор, който постепенно заглъхна и в тишината се сляха телата им - бездумно и страстно, горещо и бързо, като че някой щеше да им открадне времето, което сами търсеха.
Това не бе трепетът на любовта, а вик на нагона, не бе вълнението на сърцата, а буйство на кръвта и кожата, на плътта…
Кръстан никога досега не се беше молил, /разчиташе и на името си/, но сега отправяше молитви към Господ - родителите им да се забавят, да не ги сварят…
Имаше късмет и се измъкна като борсук от дупка. „В планината има не само пасища и била, но и пазухи и бедра.”- повтаряше си той, вървейки за вкъщи.
Следващият ден Гергана тръгна по съседите да пита дали не са видели терлик по дворовете си. Стигна и до Варвара, жената на Кръстан, която седеше на пейка и чепкаше вълна.
- Навъртат се палета и задигат и разнасят хлепки и терлици. Играят си. Единият ми сърмен терлик го няма, та дойдох…
- Ако го намеря, ще ти го донеса.
В късна есен Кръстан подкара стадото си на юг, към беломорските полета. Лумкаха тюмбелеци, звъняха чанове, пееха звънци, сред които Кръстан носеше сладкия спомен и му се вървеше леко, без да усеща дългия път, без да навиква грубо овцете, и често галеше по главите своите верни кучета.
Установи се той в равнината - всичко му бе познато и бе както преди. Овчарски бит - паша, кучи лай, доило, агнене и какво ли не още. Необходима скука срещу поминък.
Някой път така го сварваше дъждът, че се намокряше и под клепките, другош псуваше каракачанките, като че ли те са виновни, задето овца се е отделила от билюка.
Мъжът, ако не се похвали, и цигара не може да запали. Една вечер, събрали се на раздумка с кехаята, Кръстан не се стърпя и сподели:
- Знаеш ли, скоро бях с чужда жена - за малко, ала ще ми държи влага за цяла година. Баклава - притикаш я с вода и отново нагрибаш.
Искреността предизвиква искреност.
- Аз не мога да се похваля като тебе. Харесал съм жена от махалата, задомена. Стига ми да я видя и ми става топло на сърцето. На разстояние съм - ако се отдалеча, ще загубя много, ако се доближа - ще загубя всичко.
Казват, че броени дни и броени пари свършват бързо. Стадото се плодеше, грижите и те. Агнетата ставаха шилета, шилетата - овце, овцете и те се разболяваха и остаряваха.
Билюкът се подмладяваше и увеличаваше, та имаше и за продан. Около Великден Кръстан подкара обратно опашките.
Потънали в пътеките на баира, тюмбелеците лумкаха по-силно, чановете пееха с песента на вятъра, а звънът на малките звънци се губеше, както се губят иглици сред тревите.
Варвара посрещна мъжа си с гореща прегръдка и с топла баница. Гурбетчиите и запасняците най-много се затъжват за съпругите си.
Потънал в домашния уют, в стайната предразположеност, в която Варвара бе създала ред и спокойствие, гурбетчията не мислеше, че отново ще се върне в чуждите и студени земи и ще забрави уханието на черните й коси, които се сплитаха в дълги плитки и се спускаха като два потока до кръста на бялото й тяло.
Варвара събра дрехите му, които щеше да накисне в коритото. Но в десния крачол на потурите се натъкна на сърмен терлик. „Виж ти моят хубостник къде е бил!”
- Мръсник с мръсника, с Гергана ли беше, дето търсеше терлика у нас? - изригна тя и стиснала здраво терлика, го изтупваше в него, от който падаше прах, но мръсотията не излизаше.
- Чакай!
- Няма какво да чакам. Казвай или ще те парясам! - изпускаше част от гнева си.
- Разведеният мъж е с белег под мишницата, изоставената жена - с дамга на челото. Признавам си, виновен съм. Какво толкова е станало - то все едно да прецапаш дере, следа не остава.
- Биваше и беля да ми докараш.
- Хайде да не правим мухабет на селото. Прощавай… няма да се повтаря!
Двамата изпаднаха в студен мир. Варвара плачеше по тъмно - когато всички заспиваха. Пукната стомна се пълни, но водата не се задържа - изтича по малко.
„Какво да правя - деца имаме, дом сме свили, с покрив сме над главите. Крамолата да е до вратата - казваше си Варвара, - че мине ли навън, и двамата ще станем за одумки и клепове по седенки и меджии… единият, че е изневерил, другият, че е простил. И в очите на хората ще чета - мъжът ти втесва, а ти го срещаш с баница. Други ще са очите им - с насмешливи бодилчета, дето няма да мога да ги изтърпявам.”
Животът продължаваше, но протичаше сдържано, приглушено, недоверчиво. Сянката на невярата нямаше как да се стопи, защото Кръстан, който я хвърляше, си остана глава на семейството.
А Варвара носеше раната през годините, както войник, върнал се от фронта, носи заседнал куршум в тялото си, без да го извади, до края на живота си.
Болката й се уталожваше, макар и бавно, но в нея дремеше подтиснат, сподавен вик, който не се знаеше кога ще избухне. Заради един, забравен в потурите, хубав сърмен терлик!
