Павлина Павлова

КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ -

“Domine dirige nos” / “Господи, води ни”

Исторически роман - откъс

“Аве, Мария!… Изпълнена с благодат, Господ е с тебе; благословена си между жените и благословен е плодът на твоята утроба Иисус. Света Дево, Майко Божия, моли се за нас, грешниците, сега и в часа на нашата смърт. Амин!”…

Когато съм се родил, в стаята влетял бял гълъб.

Отначало бабата ахнала, че Святи Дух е дошъл да ме срещне и взела да се кръсти и да благославя мама. Но после, щом гълъбът кацнал на кандилото и започнал да цвъка курешки, едвам го прогонила. Хвърчал ту насам, ту натам, сякаш се надсмивал над женската им паника. Ала пред размаханата метла излетял през вратата и повече не го видели.

Това е тайнството на всяко раждане, което
донася нов живот, преди обратно към небето
да отлети душата в неочакван ден и час.
И затова живей достойно, както правя аз…

Ей такива стихове ми се въртяха из ума и ходех като болен, защото исках да ги запомня всичките, но някои май забравях, защото бяха много, твърде много…

Мъглата беше толкова гъста, че светът се беше смалил до кръг, в който тъмнееше манастирът “Св. Полихрон” в подножието на планината Малък Олимп, дори камбанарията на храма му чезнеше в бялото поднебие.

Не обичам мъглата. Та кой ли може да обича ден, оплетен като в гъста бяла паяжина, която даже слънцето не успява да пробие с огнените си лъчи. Ех, ако задухаше вятър, всичко щеше да се промени за мигове…

Клепалото удари за вечерня.

Наум се изправи и аз тутакси го последвах. Разбирахме се и без думи. Пък и многоглаголието беше за часовете на проповеди. Тук и сега се бяхме превърнали в дух, душа и мисъл, напълно отдадени на манастирски дела. Той беше с десет години по-възрастен от мене и ме беше взел под крилото си, затова, освен уважение, изпитвах и голяма привързаност към моя по-стар брат. Когато пристигнах в манастира, още на другия ден ме срещна в двора един от монасите и ме запита:

- Ти си новият, нали? Как ти викаха?

- Климент.

- Откъде си?

- От Мизия.

- По-точно?

- От Плиска.

- Как се озова тук?

- Тате ме прати да се изуча, свещеник да стана, че съм пеел много хубаво.

- Че баща ти не може да те прати, без одобрението на княза!

- Така си е. Говорил е с княза и той дал благословията си.

- И как му е името на баща ти?

- Юлван.

- Боил Юлван? - Кимнах в знак на съгласие: - Познавам го! Приятели са с тате, идвал ни е на гости. Моят баща е боил Рилко. Но ти си малък и сигурно не го знаеш. Това обяснява всичко. Я попей сега, да чуя дали наистина си толкова сладкопоен.

Запях, но той не дочака да стигна до края на песента, а поде заедно с мене. Тази песен сложи началото на нашето приятелство с Наум. Особено се нуждаех от съветите и наставленията му сега, когато имах да уча толкова много.

Манастирът “Св. Полихрон” се намира в подножието на връх Малък Олимп, кацнал на брега и сякаш пазен от чукарите, които докосваха небето. Е, така ми се струваше отначало. Беше построен като правоъгълник на две нива с изглед към Мраморно море, а по на север беше Черно море. В средата на двора се издигаше църквата, а вляво от входа до високата каменна стена имаше чучур, от който бликаше сладка вода от планината. Зад манастирските постройки се разполагаха пресата за маслини, оборите и птичарникът, хамбарите и мелницата, плевнята, но за тях се влизаше през друга врата и те оставаха скрити от погледите на онези, които идваха от главната порта и се насочваха към църквата или към манастирските постройки. Току в техния край беше изградена баня, отходно място и пригодено помещение за тежко болни. А в най-отдалечения край, досами оградата, се намираше малко гробище за починалите монаси.

В градината на манастира се отглеждаха разни билки, варива и зеленчуци и най-вече лук, чесън и коприва. Разпознах киселец, лапад, маточина, валериан, а в края - голямо дърво Бъз.

Ръж, просо и овес присъстваха във всекидневното ни меню, но тях ги купували. А извън стените на манастира имаше голяма градина с маслини, от които приготвяха превъзходния зехтин.

Скрипторият и библиотеката бяха в средата на втория етаж и заемаха цялата постройка, а под тях бяха двете кухни и трапезарията. Едната кухня беше за монасите, другата - за ратаите, които живееха в пристройки до плевнята и помагаха да се справяме с многобройните задачи по прехраната.

Монасите бяха 70, но броят им обикновено беше по-голям, защото идваха монаси от други манастири за по няколко месеца - време, през което да направят препис на книга или свитък за своя манастир. А за благодарност обикновено донасяха препис на рядка книга, която се съхраняваше в техния манастир. И понеже езиците на голяма част от книгите бяха на латински и гръцки, не беше трудно да си общуваме с чужденците, дошли отдалече, а така овладявах езиците все по-добре и по-добре. Надявах се и мене някой ден да ме изпратят до далечен манастир, където да се запозная с нови братя.

Послушниците заедно с мене бяха деветима.

В “Св. Полихрон” освен преобладаващо българи, имаше доста арменци и грузинци - общо от двайсетина народности. Богослуженията се водеха на гръцки език. Затова съвсем естествено монасите се бяха разделили на групи по народности, за да си говорят на майчин език.

Една притча изплува в ума ми:

“Учителю, как да постигна единение с Бога?”

“Колкото по-упорито се стремиш към това, толкова повече се отдалечаваш от него.”

“А как да преодолея това разстояние?”

“Просто трябва да осъзнаеш, че разстояние няма.”

“Значи ли това, че ние сме едно - аз и Бог?”

“Не сте едно, но не сте и две.”

“Какво означава това? Не ви разбирам?”

“Помисли за слънцето и неговата светлина, за океана и неговите вълни, за певеца и песента му. Това е отговорът.”

И постепенно започнах да осъзнавам, че просто трябва да се оставя на благодатната топлина на слънцето, да се отпусна в прегръдката на океанска вълна, да се насладя на песента и да следвам Божиите напътствия.

Тогава пожелах да стана монах. И ето ме тук.

“Единственото нещо, което искам от Господ, нещото, което търся най-много, е да живея в дома Господен през всичките дни на живота си, възхищавайки се на съвършенствата на Господа и размишлявайки в храма му.” (Псалм 27:4).

Оставих книгата и се огледах. Сякаш някой беше прочел мислите ми - така се почувствах в онзи момент.

По същия начин се бях почувствал и когато прочетох Откровение 3:20: “Вижте! Аз съм застанал до вратата и не спирам да хлопам на нея. Ако някой Ме чуе да го викам и отвори вратата, Аз ще вляза и ще общувам с него, а той с Мене.” Към това сладко общение с Бога се стремях и затова с особено усърдие изучавах Светото Писание и всички други книги, които ми даваха да чета. Защото “Иисус им обясни какво беше казано за Него в цялото Писание, започвайки с книгите на Мойсей и писанията на всички пророци”. (Лука 24:27).

Така минаваха денонощията ми, през които се готвех да дам обет за девство, нестяжение и послушание.

Игуменът ни Методий беше 38-годишен мъж с внушителна осанка, която респектираше отдалече. Ала погледнеше ли те в очите, заговореше ли ти с кадифяния си глас, бе невъзможно да не му повярваш и го последваш навред по белия свят. Затова се стараех да изпълнявам точно онова, което се изискваше от мене, за да не го разочаровам. Още повече, че той беше братовчед на Каназ у Биги Пресиян, благодарение на когото сега бях послушник при него.

Навярно и затова полагах усилия да се придържам към основните човешки добродетели: мъдрост, умереност, справедливост, мъжество, които заедно с трите богословски добродетели: вяра, надежда и любов бяха най-важните за всеки благочестив мирянин.

Отвън църквата с нищо не подсказваше великолепието вътре. Щом очите ми свикнаха с полумрака, започнах да различавам предметите. Иконите в златен и сребърен обков бледнееха пред огромните стенописи, пресътворили библейски сцени. Не биваше да се изненадвам, защото преди да тръгна за насам, чух как татко разказваше на мама, че манастирът бил много богат, имал годишен доход от двадесет и четири мери злато.

И докато разучавах Вседържателя, седнал на царствения си трон, си спомних от книгата на Енох подобно описание: “От този могъщ трон струяха потоци от ярки бели пламъци, така че беше невъзможно да се гледа в него. Някой беше седнал върху този трон на славата. Дрехите му бяха по-сияйни от слънцето и по-бели от сняг. Никой от ангелите не можеше да гледа в лицето на Славния и Великолепния, нито да се приближи до Него; ничие око на смъртен не можеше да го съзерцава. Около Него имаше пламтяща светлина…”.

Но скоро разбрах, че не трябва дори да споменавам за Енох, понеже книгата му била забранена като еретична, макар за мене той да си беше съвсем праведен.

Църквата беше трикорабна, триапсидна с пет кубета на покрива. Имаше три иконостаса, като централният бе посветен на Света Богородица, а страничните на свети Йоан Предтеча-Кръстител и на свети Йоан Златоуст.

В храма беше полутъмно, гореше само един жертвеник. Пестяхме масло и свещи, когато нямаше празник. Бог чуваше молитвите ни, дори преди да ги изречем.

Езикът, с който служехме в манастира, беше гръцкият, но при нашите общувания насаме първо с брат Наум, после с игумена, започнахме да си говорим само на български.

Присъединих гласа си към хора на вечернята.

- “Господи, обръщам се към тебе, чуй ме!” - това бях аз, шестият глас.

Всички се включиха отново:

- “Господи, призовавай ме, чуй ме! Чуй ме, Господи!”…

Докато слушах монотонния глас на дякон Фарфорий, който ту четеше, ту пееше, мислите ми ме теглеха другаде. Беше грешно да се отклонявам от службата, ала една тревожност ме владееше от сутринта. И като не намирах що-годе разумен отговор, изневиделица ме прониза предчувствието, че нещо лошо се е случило у дома. Дали с мама? Тя не беше никак добре, когато ме изпращаше за насам. Обхвана с две ръце сведената ми глава, целуна ме по челото и като се взря в очите ми, пршепна: “Бог да бди над тебе и да те води само по светли пътища, чедо! Учи и слушай по-възрастните, почитай свещениците, уважавай мъдреците. И да не ни посрамиш, чу ли?”

Целунах й ръка и едва удържах сълзите, които напираха в очите ми.

Тогава тя се закашля с онази дълбока кашлица, която я разтърсваше като есенно листо на оголял клон. Ала тате вече ми подаваше своята десница, целунах я, а той на свой ред ме благослови и започна да ме наставлява. И хем говореше строго, хем под гъстите прошарени вежди очите му ме гледаха с топла нежност… Да не би нещо с него да е станало? Да го е нападнал глиган или да е замръкнал, обграден от вълци? Дали не са се подплашили конете и са го стъпкали?…

- Ти си - побутна ме брат Наум и аз запях тропара.

Ала щом свърши вечернята, мислите отново полетяха към дома. Бях най-малкият, затова ме изпратиха тук за послушник. Областта наоколо беше населена от “витини”, преселници от поречието на река Стримон, които бяха дали и името на областта - Витиния, чийто главен град беше Никея. Седмината ми по-големи братя - Жерман, Исай, Невян, Слав, Ясен, Испор, Здравко и мъжът на сестра ми Анатолий бяха на служба при княза. А аз, изтърсакът, трябваше да отсрамя рода като се изуча за свещеник, защото Бог ме беше дарил с глас на славей, така казваха всички.

Отправих горещи молитви за здравето на мама, тате, братята и сестра ми, снахите и зетя, за племениците, за баба и дядовците…

В душата ми не беше останал ламтеж по нищо светско. В нея властваше само жаждата за знания и тя нямаше да угасне, защото беше безгранична.

Бях приел Бог в душата си и светлината му ме изпълваше с радост, откакто дойдох като послушник и при мисълта, че скоро ще стана монах.

Вечерята беше веднага след вечернята, обикновено в шест часа и заедно с останалите се отправих към трапезарията, откъдето ухаеше на овче печено.

Преди да посегнем към яденето, повторихме след четеца молитвата за тази вечер, прекръстихме се и се заехме с храната.

Игуменът се хранеше сам на отделна маса и само когато важни гости идваха, той ги канеше при себе си. Ние с Наум седяхме на дългата маса, поставена напречно на неговата. Беше голяма чест за един послушник да вечеря толкова близо до игумена на монасите. Другите послушници заедно с техния наставник седяха на друга маса, близо до кухнята. Погледнах натам и забелязах, че лицата на монасите, за разлика от тези на ратаите, бяха бледи, като направени от порцелан.

След вечеря отидохме отново в църквата за хора за повечерие. Седнах до трона, зает от Наум, тъкмо когато четецът започна да чете откъс от Проповед на свети Павел до Коринтяните.

После дойде ред на псалмите. Харесваше ми да пея. Сводовете на църквата имаха способността да придават на нашите гласове едно почти неземно звучение.

Когато изпяхме последния псалм, службата свърши и се отправихме към килиите.

Някои неща ме затрудняваха и започнах често да се обръщам за разяснение към брат Наум, както сега:

- Иисус е наречен “вторият Адам” в библейската книга “Евреи”. Защо, братко, как мислиш?

- Защото както Адам съгреши и грехът навлезе в земята, така и Иисус е единственият човек без грях, който дойде да спаси човечеството, като вместо човеците понесе вечната смърт. “Бог не гледа на лице” означава, че спасението е възможно за всички хора, повярвали в Него. Затова, когато човек изповяда своите грехове, те биват заличавани чрез приемане жертвата на Христос.

Освен дето беше с десет години по-възрастен, Наум се оказа и много по-начетен от мене. Първо ми направиха впечатление ръцете му, които често биваха боядисани в жълто, в охра, в червено и зелено, както и с чернилото. Докато се учех сам да рисувам гравюри и миниатюри, скоро и моите ръце заприличаха на неговите.

Наум беше висок и слаб, добродетелен във всяко отношение. Имаше волево лице и строг поглед, от който другите монаси се побояваха, щом го насочеше към тях. С мене обаче се държеше приятелски от първия ден и припознавах в него по-големите си братя. Освен дето се възхищавах на неговата начетеност, ми допадаше любопитството му към историята. Щом овладях достатъчно добре латински и гръцки, той ме водеше в библиотеката и ми показваше къде какви ценни свитъци и книги мога да си изнамирам. Той ми даде да прочета за Троянската война, а после беседвахме за нея. Мисля, че остана доволен от онова, което бях разбрал и запомнил.

Един ден го последвах в библиотеката, когато той спря пред скулптура на ръка от черен мрамор с вдигнати палец, показалец и среден пръст - така благославяше папата - затова смутено застанах до него.

- Знаеш ли чия е тази ръка?

- Предполагам на папата или на патриарха - смънках неясно.

- Защото е благославяща, нали? Само че не позна. Това е ръката на бог Сабазий.

Сега вече изумлението ми беше пълно.

- Този бог Сабазий  е същият, когото предците ни са почитали и под името Загрей, нали?

- Същият, синът на Збелсурд и Бендида. По-късно данайците са си присвоили бог Збелсурд, кръщавайки го Зевс, а Бендида станала Персефона. Има и трето име на Сабазий-Загрей, също измислено от данайците, и ти го знаеш - това е Дионис.

- Да си призная всичко, свързано с религиозните символи и традиции е доста смущаващо. Защото те са съществували от хилядолетия преди идването на Месията.

- Да, така е. Но защо се смущаваш, че Христос е възприел някои наши ритуали, символи и традиции. Направил го е, за да могат учениците му и хората, които решат да го последват, по-лесно да го сторят. В ония времена е било пълно с различни лъжепророци, с множество божества, с религии, които отдавна не помним. Затова не се чуди повече, а приеми и благославяй Господа за мъдрото му решение.

Започнах да се кръстя усърдно.

- То се знае…, не съм си и помислял да оспорвам…, да…

- Хайде, да вървим.

Защо да крия: харесваше ми да ровя из библиотеката, да разгъвам свитък или книга, да прочитам напосоки редове и в зависимост от прочетеното да решавам дали да отделя нужното време за него.

На мене в тази младежка възраст много ми се спеше. Особено по време на утренята клепачите ми падаха надолу, въпреки че се борех да не заспя, най-малко защото, ако това станеше, щях да се строполя на пода и да се превърна за присмех на останалите. И как след това бих погледнал игумена?

Споделих с брат Наум грижата си и той обеща да ми помогне.

Вечерта ми даде няколко листа от неизвестно растение и ме научи да ги сдъвквам бавно - по едно - щом усетя, че непреодолимо ми се доспива.

- Какво е това?

- Билка.

- Няма ли си име?

- Името ли ще те събуди или листото? - усмихна ми се Наум и разбрах, че не иска да ми го каже.

На сутринта за мое голямо учудване буквално минути, след като сдъвках първото, вече не ми се спеше и бодърствах наравно с останалите.

По-късно му благодарих и той обеща да ме заведе на място, откъдето сам да си бера, докато свикна с малкото сън. Но да не прекалявам. И той в началото понякога прибягвал до тяхната помощ, но вече може изобщо да не спи по цяло денонощие.

Откакто станах послушник, бързо слабеех. От една страна - спях съвсем малко, от друга - храната тук беше оскъдна, както и сънят, а от трета - работех каквото ми кажеха - помагах в кухнята, палех печки, събирах яйца от полозите и хранех кокошки, почиствах на конете и мулетата. В същото време наблягах на учението, правех вече първите си преписи. С нарастващ интерес слушах разговорите на монасите в манастира. И тичах да изпълня прищевки на по-старите монаси от скрипториума, които ме пращаха да им налея вода или за други дребни услуги.

Затова набързо изяждах вечерята, след вечернята с последни сили се добирах до твърдото легло и падах като отсечено дърво, заспивайки още в движение.

Докато клепалото не ме призовеше за утренята.

Утринната служба, наречена “утреня” започваше през най-тъмната част на нощта - преди зазоряване, когато най-сладко се спи.

За да ни събудят, един монах обикаляше по коридорите и удряше с дървена пръчка по дърво - клепало - а други двама братя влизаха в килите с поздрава: “Да благословим Бога!”, а всеки отвръщаше: “Хвала Богу!”.

Звездите блещукаха ярко върху тъмното небе, луната беше залязла и в този предутринен час сякаш целият свят сладко спеше.

Само пламъкът на големия триножник осветяваше залата, в която монаси и  послушници задружно отправяха възхвала на Всевишния.

“Господи, на ранина ще чуеш гласа ми; на ранина ще отправям молитвата си към Тебе и ще очаквам. ” (Псалм 5:3).

Утринното молитвено правило включваше дълъг списък от молитви, като започваше с Начални: “Молитва на митаря”, “Молитва към Иисус Христос”, “Малко славословие”, “Молитва на св. Дух”, “Трисвета”, “Кратко славословие към Пресветата Троица”. Следваха Господнята молитва “Отче наш”, Троични тропари, 50-ти Псалом Давидов “Помилуй ме, Боже”, “Символ на вярата”, молитвите на св. Макарий Велики и на св. Василий Велики, които бяха единайсет на брой, следваха Похвална песен в чест на св. Богородица “Богородице Дево”, Тропар на Кръста и молитва за родината, Молитви за живите и Молитви за покойници…

След “Символ на вярата” започнаха да четат молитвите на св. Макарий Велики и монотонният глас на четеца ме приспа. Листата, които Наум ми даде бяха свършили, а забравих да си откъсна нови.

Добре че брат Наум ме сръчка, защото онзи, който носеше светилника, за да проверява за такива сънливци като мене, беше вече на крачка. Този път ми се размина наказанието аз да проверявам има ли заспали по време на утренята. След четенето изпълнихме нови шест псалма.

В такива моменти понякога бивах обзет от греховни мисли: завиждах на ратаите, които спяха до съмване…

Дойде ред на Евангелието.

“Направи ме, Господи, да позная пътищата Ти, научи ме на пътеките Си. Води ме в истината Си и учи ме; защото Ти Си Бог на спасението ми; Тебе чакам цял ден.” (Псалм 25:4-5).

Декември отиваше към средата и дните толкова се скъсиха, че когато имаше мъгла, както днес, нощите сякаш се преливаха. Трудно понасях това мъртвило на природата и за да не се натъжавам повече, четях още по-упорито, упражнявах се в краснопис, правех преписи на тропари, а после ги пеех тихичко.

И усърдно се молех. “Когато коленичите в смирение пред Господа, Словото ще бъде насадено в душата ви, превръщайки се в част от вашия характер.” (Яков 1:21). Мисля си, че тази промяна ставаше и с мене…

Започнах обучението си с Новия Завет - една малка библиотека, състояща се от двайсет и седем послания. Почти половината от тях са били написани от един човек и това е апостол Павел - цели 14 на брой. За съжаление и Петър, и Лука не са ни оставили нито едно изречение, произнесено от Спасителя. Но пък докато четях ап. Павел, бях завладян от неговата прямота и откровеност, а това, че понякога изреченията му бяха прекалено дълги и губех смисъла им, отдавах на неговата припряност и спонтанност. И особено ме възхищаваше как уместно цитира Стария Завет.

До Великден бях изучил Новия Завет и куп книги, към които Наум постоянно ме насочваше.

На сутринта след Възкресението, застанал пред храма епископът ни даде по две червени яйца с думите “Христос Возкресе”, а ние му целувахме ръка и отвръщахме: “Во истину воскресе”.

Всъщност след смъртта и възкресението на Богочовека, не са били един и двама от апостолите, учениците и съвременниците на Христа, които са описали преживяното и чутото от Неговите уста. Ала от всички тях Църквата е подбрала само тези и ги е поставила в Книгата на книгите - Светата Библия.

Когато си тръгнах с двете яйца в ръка, ме застигна брат Ангеларий. И той беше тук отдавна, връстник на Наум и родом от селище нейде край Преспанското езеро..

- Братко, свикваш ли с нашия живот? Вече май не ти се спи толкова, както в началото.

- Свиквам, трябва да свикна - отвърнах, зачервен от срам.

- Извади късмет, че те изпратиха при нас. Я си представи да беше в “Манастира на незаспиващите”.

- Вече и за майтап станах.

- Истина е. Има такъв манастир в Сирия. В него молитвеният живот никога не заспивал. Монасите дежурели по двама-трима и четяли псалми, канони. Спирали само за утренята, вечернята и за литургии. През останалото време четяли и осигурявали молитвено присъствие.

- Но това е чудо!

- Ти само си представи каква сила е това!

Млъкнах, защото аз си харесвах нашата обител точно такава, каквато е.

- Христос Воскрессе! - сложих край на разговора ни, защото имах да дочета Житието на апостол Павел.

- Во истину Воскрессе, братко!…

Докато четях и осмислях Новия Завет, заедно със сияйния образ на Богочовека научавах любопитни подробности за живота на апостол Павел, който преди да се срещне с Господ, е бил фанатичен фарисей и враг на християнството. Името му е било Савел и сам той разказва в своето “Житие” как е преследвал и измъчвал християните:

“Аз си помислих, че трябва да извърша много противни работи срещу името на Иисуса Назорея. Това и сторих в Йерусалим и, след като приех власт от свещениците, много светии, тоест, християни, затворих в тъмница, а когато ги убиваха, аз одобрявах това. И често ги мъчих по всички синагоги и ги принуждавах да хулят Иисуса, и разярен без мяра против тях, гонех ги дори и по външните градове. С това намерение (около 35 г.) отивайки в Дамаск с власт и поръчка от първосвещениците, посред ден, на пътя, видях от небето по-силна от слънчево сияние светлина, която огря мене и вървящите с мене. Всички паднаха на земята и аз чух глас, който ми говореше на еврейски език: “Савле, Савле, защо Ме гониш? Мъчно е за тебе да риташ против ръжен”. Аз рекох: “Кой си ти, господине?” Той отговори: “Аз Съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и се изправи на нозете си! Защото Аз затова ти се явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, което си видял и което ще ти открия, като те отнемам от народа юдейски и от езичниците, при които те пращам сега.”

Тогава чудно ли е, че св. Йоан Златоуст нарича апостол Павел “Сърце на света”… Просълзих се, когато прочетох думите му до Коринтяни: “На драго сърце ще жертвам и сам ще се пожертвам за душите ви, при всичко че, обичайки вас безмерно, съм по-малко обичан от вас”.

Онова, което реших да превърна в свое верую, се съдържаше в думите му: “По-блажено е да се дава, нежели да се взема” (Деян.ап. 20:35).

Така отмина тази първа зима и когато дойде март, пристигна братът на нашия игумен Методий - Константин. Беше снажен като Методий, малко по-висок от него, с кротка усмивка и плътен глас. И с 12 години по-млад  от батко си. Много се приказваше за неговите дарби от дете и как на 14 години, когато останал сирак, вече цял Солун му се възхищавал и царският логотет, като научил за даровития момък, пратил да го повикат, та да се учи с император Михаил ІІІ. Само че Костантин отказал, ако с него не се учи и брат му Михаил…

Така двамата братя попаднали в Императорската школа, където Константин бързо усвоил граматиката, изучил Омир, също диалектиката и всички философски науки, риторика, геометрия и аритметика, астрономия и музика…

Логотетът толкова го обикнал, че му предложил своята дъщеря за съпруга, красива, богата, от добър род, като го уверявал, че след това и от императора ще получи голяма чест и не след дълго ще го направи стратег… Ала Константин му отказал, защото за него нямало нищо по-велико от науката, чрез която ще придобие още по-голяма мъдрост…

Тогава логотетът ходатайствал пред императрицата, която всъщност управляваше, защото синът й императорът още не беше навършил пълнолетие. Така  Костантин бил ръкоположен за субдякон и дякон, най-ниският монашески чин, а след това за хартофилакс на партиарх Игнатий Константинополски, като му била поверена патриаршеската библиотека в катедралата “Света София”. Той приел назначението, ала скоро пристигна при нас.

По това време бях вече спечелил доверието на игумена. И скоро животът ми започна да се променя и в друга насока.

Разбира се, той прекарваше времето си най-вече в скрипториума, а аз не откъсвах погледа си от него, защото макар и доста по-млад от Методий, беше прочут със своя блестящ ум и начетеност.

Забелязах как взе от свитъците на византийския историк Прокопий Кесарийски и реших по-късно да разуча какво чете. Ала той ме улесни:

- Какви велики мъже е раждала нашата земя! - възкликна Константин, като вдигна глава от свитъка: - Името му е почти забравено, а е извършил толкова славни дела за Римската империя.

- И кой е този велик мъж? - запита Наум, като ме изпревари, защото и аз не преставах да търся светли образи от миналото на нашето племе.

- Велизарий…, Флавий Велизарий! Живял е в средата на шести век и са го сравнявали с Александър Велики и Гай Юлий Цезар.

- Само преди някакви си три века…

- Кой император е управлявал по онова време?

- Юстиниан Велики.

- Императорът, който за пет години построява храма “Света София”.

- И е изрекъл при освещаването му “Соломоне, аз те надминах” ! - допълни Константин: - И е възстановил самостоятелността на църквите в Илирик, основани от апостол Павел, като българска архиепископия “Прима Юстиниана” с новели 11 и 131. Защото тази църква е имала собствено ръкополагане и свещенослужене още от старите привилегии!

- Значи е преживял и чумната епидемия? - върна разговора към Велизарий Наум.

- Да.

- И Велизарий ли е тракиец? - запитах неуверено.

- И той. Велизарий е военачалникът, под чието командване е превзет Картаген и са възстановени старите римски провинции по крайбрежието на Гибралтар. И започва да завладява парче по парче италийските земи, като три пъти Рим преминава от ръце в ръце и градът е почти обезлюден - охотно поясни Константин.

- Не съм изненадан, та нали най-значимите императори в Константинопол продължение на столетия са били тракийци. И макар официални езици да са били латински и гръцки, те са предпочитали да говорят на нашия език - разпалено каза Наум: - Не беше ли Максимин Тракиец първият?

- Той е. Също Константин І Велики.

- За него всички знаем, нали е свързан със Сердика - рече Наум.

- И Лъв І, известен като Лъв Тракиеца, и Юстин ІІ, и Тиберий Константин, и Фока… Много са императорите с тракийски кръв. И не трябва да оставяме имената им да потъват в забравата на времето - поклати глава Константин.

- Чел съм за въстанието “Ника”, което за малко да свали Юстиниан. Като си помисля, че е избухнало заради враждуващите агитки на “Сините” и “Зелените”.

- Почитателите на състезанията с колесници - нелепа история! - махна с ръка Константин.

- Нелепа, но когато войниците ги разпръснали, двете агитки се обединили и избухнало въстание, към което се присъединили и недоволни граждани. Ако по някаква случайност в този момент в града не се бил завърнал Велизарий заедно с не голям брой войници, императорът е щял да има по-различна съдба - заключи Наум.

- Съдба, казваш, а може би е бил Бог.

- Не знам. Защото около 30-хиляди са загинали в тези бунтовни денонощия.

- Било е предупреждение да спрат да враждуват за толкова незначителни неща, но не са го разбрали. И сега, когато има състезания с колесници, ме е страх да минавам наблизо. Агитките стават толкова опасни понякога - въздъхна Константин: - Веднъж и аз едва не си изпатих от тях. Бързах за Двореца, когато каретата спря, чух крясъци и надникнах да разбера какво става, дали да не се намеся да помогна някому. Но като видях отличителните знаци на “Сините” и на “Зелените”, наредих на кочияша да кара. Беше грешка, защото така ги разгневих още повече. И като вдигнаха на ръце каретата, я пуснаха отвисоко, та едва не си строших врата. Оттогава гледам да не им попадам на пътя. Приличат ми на преродени дяволи.

Ако тези думи бяха изречени от друг, бих решил, че е еретик. Но това беше Константин! А казаното противоречеше на моите скромни познания.

Прераждането се е смятало за нещо съвсем естествено през първите векове след Христа. След Петия Вселенски събор от Библията са премахнати текстовете, свързани с него, но при внимателен прочит на няколко места някои бяха останали. Мисълта за реинкарнацията отдавна ме вълнуваше. И макар напълно еретична от днешна гледна точка, понякога исках да вярвам в нея.

Ето какво гласеше част от първо правило на Светия Пето-Шести вселенски събор: “… сто и шестдесетте богоносни отци, които са се събрали в царстващия град на бившия наш цар Юстиниан, благочестива му памет, които съборно са предали на проклятие и са отхвърлили Теодор Мопсуетски, Ориген, Дидим и Евагрий, които са възобновили езическите басни и отново са ни повтаряли в бълнуване и блуждаене на ума и в сънни видения преминаванията на някои тела и души, и които нечестиво са въставали срещу възкръсването на мъртвите…”. Значи те са били осъдени, задето са изповядали учение, близко до прераждането. И никой повече не трябваше дори да споменава, че то е възможно.

В “История на Витиния” древният летописец Ариан разказваше за траките, които вярвали в безсмъртието на душата. “Траке била нимфа, веща в баянията и билките и могла, от една страна, да премахва страданията чрез билки, а от друга - да ги причинява.” А Платон пък станал свидетел на умението на траките да лекуват душата с думи: “Научих го там, във войската, от един тракийски лекар от учениците на Залмоксис, за които се говори, че можели да направят човека безсмъртен. А Залмоксис - рече ми той - нашият цар, който е божество, говори, че както не бива да се заемаме с лечението на очите, отделно от главата, тъй не бива да се заемаме с лечението на главата, отделно от цялото тяло, и също така на тялото, отделно от душата.”

И това беше ерес, но дълбоко в себе си бях скътал благодарност към една от тези баячки, която ме беше излекувала като малък и затова не можех да я заклеймя като такава. Затова отбягвах да говоря против баенето, против носенето на амулети за предпазване от зли очи, духове и болести, както и връзването на мартеници на 1 март - традиции, наследени от нашите предци. Да, баячките и врачките се ползваха с голямо уважение от простия народ, но след като не вредяха на хората, защо да им се отнема тази понякога спасителна вяра за изцеление.

Оказа се, че неотдавна Константин се бил срещал с престолонаследника княз Борис и той му споделил колко е важно да се осъвремени българската азбука, понеже говоримият език се е отдалечил доста от писмените ни знаци.

- Ние също водихме дълги разговори на тази тема - въздъхна игуменът. - Още не е наследил баща си, а мечтае за книги на разбираем български.

- Помоли ме - все така въодушевено продължи Константин - някои стари знаци да бъдат променени или дори премахнати. И да бъдат добавени нови знаци, които да отразяват особеностите на съвременния език. Българският език, както ви е известно, има много наречия. Затова князът иска чрез едно осъвременяване на азбуката да започнем да заличаваме наречията.

- След нашия разговор търся подход, ала не е лесно.

- И след като азбуката се опрости, князът очаква да се преведат на нея църковно-служебните книги, та и народът да разбира за какво иде реч.

- Как така “народът да разбира”? - намръщи се Методий: - Князът не знае ли, че и да направим тези преводи, никой няма да разреши службата да се води на български?! Има само три позволени канонични езика!

- Че откъде князът ще знае? - иронично го погледна брат му: -  Той живее на Луната! Ех, и ти! Там е болното място и ще му търсим цяра.

- Отсега ви казвам, че патриарх Игнатий няма да даде позволение! - твърдо каза Методий и тропна с ръка по масата.

- Няма да искаме позволението му. Има си папа в Рим!

- Ти май сероизно говориш?

- Напълно съм сериозен. Но дотогава имаме много работа. Трябва да подберем по-сърцати мъже и да не губим време. Предстоят ни големи и важни битки!

- С кого ще воюваме? - запита влезлият брат Наум и тримата избухнахме в смях при вида на тревожно уголемените му очи.

- С целият свят! - отвърна Константин. - Но ти не се безпокой, няма да е с меч, а с паче перо.

Схванал шегата, Наум също присъедини смеха си към развеселената ни групичка.

- И всичко, което си говорим и вършим, трябва да остане само наша тайна, нали? - огледа ни Константин, а брат му дълбоко въздъхна:

- Ох, само да не достигне до ушите на патриарха, не искам да бъдем въвлечени в патриаршеските войни…

- Никой не го иска. Не го ли направим, трябва да избираме между латинския, който е езикът на папството, и гръцкия, наложен в Константинопол.

Нататък братята водиха дълги спорове, много от думите им така и не схващах, но запомнях, защото усещах особен трепет в гласовете им. Слушах ги и място не можех да си намеря от радост, че аз, един послушник, бях спечелил такова високо доверие и получих правото да участвам в дело, което надхвърляше най-смелите ми мечти.

Макар голяма част от населението на България да беше приела християнството, все още се почитаха редица езически богове като Тангра, Перун, Лада, Волос… Но за да може да се ръководи една толкова голяма държава, било важно да се въведат закони, еднакви за всички, а това щяло да се осъществи най-лесно и бързо чрез изповядването на една и съща религия. И за пример княз Борис имал Юстиниановия кодекс, чрез който се уреждали всички въпроси в империята. Освен това дори сключването на договор с владетел-езичник ставало в по-неизгодна позиция, щом не е от семейството на християнските народи.

Но приемането на християнството като официална религия би било пагубно за народа, не се ли помисли за писмеността и просвещението му. Защото, за разлика от всички езически религии, християнството беше и писменост. Ами ако с неговото въвеждане гърците ни поробят отвътре - чрез езика им, на който всеки ден се чете откъс от Светото евангелие, житието на светец или светица за деня и прочее. Отделно вкъщи благочестивият християнин трябва да чете псалтира, деянията на апостолите и други богослужебни книги и така неусетно той ще започне да забравя своя майчин език и да чете и пише на гръцки. Затова княз Борис поискал от братята Методий и Константин да подкрепят неговата мечта за официалната християнизация на българите, като започнат с осъвременяването на азбуката и преведат най-важните книги. Но засега баща му нека е в неведение. По-нататък той имал планове как да извоюва правото да се служи на този неканоничен за църквата език.

- Нали знаете, че тракиецът Орфей е създал азбуката ни? -  Константин се обърна към мене и Наум.

- Кой ви каза? - Чак се надигнах от стола, защото за първи път чувах, че певецът Орфей е създател и на буквите.

- Е, не е важно кой ми го е казал, а че философът Алкидамант го е написал още през четвърти век преди Христа. Думите му са: “Тук траки положиха Орфей, жреца на музите, когото гръмовержеца Зевс уби, милият син на Оеагър, учителят на Херакъл, открил за хората буквите и мъдростта!”

- Учителю, но това е…, това е…, прекрасно! - Не намерих по-подходяща дума, макар че бих могъл да кажа също невероятно, велико…

- Удивителното е, че и надписът е на българицата - такава, каквато е била през четвърти век преди Христа. Аз съм виждал Златна книга със стихове на Орфей, написани в хексаметър. В нея има и мистични текстове от царството на мъртвите.

Гледах Константин така, както се гледа ангел, слязъл при хората.

- И къде сте я видели тази Златна книга, учителю?

- В Двореца в Плиска. Когато някой ден отидем, напомни ми да помоля княза да ни я покаже отново.

- Непременно ще го направя!

- Орфей е написал и една от поемите в “Аргонавтика”-та на Аполоний Родоски. Прочети я, когато ти остане време. В древните писмена освен голямо знание, се крият много загадки и тайни послания към бъдещето.

- Защо? - ококорих се изненадано.

- Вероятно онези, които са ги написали, не са вярвали, че ще бъдат правилно разбрани или употребени от техните съвременници.

- Че какви ще да са били тези тайни?

- Да предположим: някой учен е изобретил опасно оръжие.

- Като “морския огън” ли?

- Да. Ала неговият благодетел или онзи, на когото служи, ако разбере за откритието му, веднага ще започне да крои планове как да завладее целия свят. А това означава реки от кръв, смърти и неизброими страдания. Затова той хем го записва за потомците, хем спасява невинни животи…

В главата ми бе хаос, предизвикан и от радост, и от гордост, и от изненада. Какви славни предци сме имали, а колко малко знаем за тях! Но сега, когато осъвременим азбуката и започнем да правим преводи на книги, със сигурност ще можем да се докоснем до нови тайни от миналото. И да направим тези тайни достояние на всички българи, а и не само.

* * * * *

“Без пари всичко е напразно!” - “Absque argento omnia vana!” гласи една латинска поговорка. Но с всеки изминал ден се убеждавах, че това не е така.

Все още нямах представа с какво опасно дело се захващаме, ала кръвта ми кипеше и бях нетърпелив да извърша велики дела, в името на България.

Нощта е царството на мрака
и той подхранва твоя страх.
Разкайваш се за всеки грях…
Какво ли после те очаква?
Не се плаши, щом Бог над тебе
прострял е бащински ръка,
щом праведник си, все така
ще си на някого потребен.

Още на следващия ден след утренята, ние, четиримата, се усамотихме в по-голямата килия на игумена и започнахме да мислим как точно да извършим това осъвременяване на азбуката, за което никой друг, дори тук, не трябваше да узнава.

Отначало спях при послушниците, но скоро игуменът нареди да се преместя в килията срещу неговата и така се озовах съсед по килия и с Наум, и с Константин, когато пребиваваше в манастира.

Константин, като най-опитен, ни разясняваше в какво точно ще се състои работата на всеки от нас.

- Разпределих ги на всекиго. Повтарям отново: всяка буква трябва да отговаря на един звук. Не като сега - “Иже” се пише по седем различни начина, “Покой” по шест и тъй нататък. Трябва да изберем един от знаците, като търсим и прилика помежду тях за букви със сходни звучения.

- Но “Живете” няма да пипаме, нали? - запита Наум.

- Разбира се, в този знак е закодирано нашето минало. Важно е да запазим седемте лъча на древния български символ “IYI”.

- Мъчна работа - угрижено прошепнах аз: - Как тъй ще направим нашата азбука с по-опростени знаци?

- Ей тъй! Повтаряйте си това: знаци, които сами да говорят.

- И лесно се помнят, та да могат повече хора да се научат да пишат и четат. - добави Методий и се съсредоточи върху своите букви.

- Избрах първата буква “Аз” да бъде изписана като кръст - поясни Константин.

- Понеже “В началото бе словото”, нали! - възкликнах възхитено.

- Нека се постараем знаците да бъдат сходни, за да се помнят по-лесно. Имам идея за буквите “Иже” и “Слово”, но още не съм ги довършил.

Ох, дали щях да оправдая очакванията им?

Попипах амулета, привързан с тънка каишка върху врата ми. Мама ми го даде на сбогуване - беше във форма на седмолъчната розета - от едната му страна беше изписан знакът “IYI”, а върху обратната - неговото шесткратно повторение.

Бях не само най-младият от всички, но и по ръст бях най-дребен и слаб, същинско дете, каквото съм си, колкото и да си придавах важност. Константин беше малко по-едър от батко си Методий, но и тримата с Наум бяха доста по-високи от мен и застанех ли наблизо, се чувствах още по-малък. Мъже-канари.

Затова се стараех да се доказвам пред тях, да бъдат спокойни, че след като ми се доверяват, предполагам заради знатния ми български произход, това е заслужено и по достойнство.

Не знам дали ако разберяха, че нося този бесовски символ, нямаше да ме накажат и дори прогонят, но сърце не ми даде да се разделя с него, когато разбрах, че са забранени за монасите. Ала той ме свързваше по някакъв невидим начин с мама - сякаш усещах нейното присъствие дори тук, дори тук…

Всички бързо обикваха Константин. Не само, защото беше снажен и красив, с изящни пропорции и възпитание, което в съчетание с вроденото му благородство го превръщаше в образец за млад мъж. Ала започнеше ли да говори, тогава никой не оставаше равнодушен към неговата пламенна отдаденост на Бога. И брат му Методий беше красив, снажен и отдаден на Бога, но Константин притежаваше нещо от заразителния чар на първоапостолите и беше достатъчно дори за кратко да побеседва с хората, и те да са готови да го последват накрай света.

Дали поради тази причина, откакто се запознахме все търсех начини да му се харесам. Затова четях още повече, упражнявах се старателно в краснописа и измислях нови орнаменти за всяка страница от преписите, които правех.

След вечерня се опитах да поведа разговор, за да разведря настроението - всички бяха някак угрижени или уморени.

- Голяма работа ни предстои - подхвърлих неопределено.

- Дали ще се справим? - промълви сякаш повече на себе си Наум.

- Що за питане? - погледна го с укор Константин. - На вас известно ли ви е, че тъй наречената гръцка азбука не е създадена от гърци?

- Аз не знаех - вдигнах учуден глава.

- Кадъм или Кадмил, който е основал град Дева, преименуван заради произношението от гърците на Тева, е бил финикийски принц. Неговите деди са били мизи или пеласги, които се преселват в земите на древен Египет и се смесват с местното ханаанско население. То ги нарича филистинци, тоест, пришълци от Крит, където тогава са живеели траки и пеласги. Така се поставя началото на народа, станал известен като финикийци. Само че някои от преселниците си запазили езика и след години напуснали Ориента и се завърнали към родните си места. Това е станало доста преди Троянската война. Един от тях е Кадъм или Кадмил. Той донесъл в Гърция азбука от 16 или 18 букви, има спор по въпроса, Аристотел твърди, че са били 18. След войната две букви добавил Епихарм, по-късно други четири добавил Симонид и така станали общо 24.

- Но откъде Кадъм или Кадмил е имал тази азбука? - смаях се аз.

- Той ли я е измислил? - запита Наум.

- Що за въпрос? Нали вече ви бях казал, че тракиецът Орфей е създателят на азбуката! Това го пише в трудовете и на Алкидамант, и на Диодор Сицилийски, и на Еврипид.

- Еврипид говори за таблички, на които е написано Орфеевото слово, нали? - неуверено каза Наум.

- Да. А римският писател Плиний Стари ни е оставил сведение, че пеласгите са занесли азбуката в Лациум, областта, където се намира Рим. Това го потвърждава и Плутарх.

- Плутарх! Много обичам да го чета! - рече игуменът: - Как само е обрисувал в едно изречение предците ни: “Пеласгите са силен народ, който в древността е обиколил голяма част от познатия свят и е покорил повечето хора.” - Той някак гордо поклати глава и се извърна към брат си: - Нали Плутарх разказва една от легендите за основаването на Рим, според която това са направили именно пеласгите.

- Да, той е. А Страбон пише, че Пелопонес е получил своето име от фригиеца Пелопс. Бащата на Пелопс бил от Фригия - додаде Константин. - И че цялата Атика е била обитавана от траките, а в Давлида, Фокида е властвал цар Терей.

- Не разбирам какво се е случило, че внезапно трако-пеласгите или елините са изчезнали. - Зададох този въпрос, на който напразно търсех отговора.

- С името “елини” са се наричали тракийските племена много, много отдавна, в античността. И когато Александър Македонски тръгва в завоевателните си походи на изток, това наименование се прехвърля върху поробените от него племена и народи под общото наименование “елинизъм”.

- И откъде са се появили гърците? - Исках да узная всичко за това отминало далечно време, защото усещах, че там някъде се крият съдбовни тайни.

- Ще ти обясня. - Константин сякаш нямаше търпение да сподели наученото и прочетеното: - Троянската война е била трагичен сблъсък между братя, в който погинали мнозина от най-видните мъже. След края й избухнала чумна епидемия и довършила оцелелите. Цели територии били обезлюдени. И тогава от Африка започнали да прииждат данайците, които покорили местните и започнали да властват над тях. Но данайците били далеч по-изостанали, нямали азбука, нямали учени, които да проектират величествени строежи, както нашите предци. Чак когато в Асирия на трона сяда Саргон ІІ, който покорява съседните държави, една от които е Фригия, започва ново преселение - този път на север. Това става през VІІІ в. преди Христа. И тогава Кадмил донася азбуката. Само да отбележа, че той е брат на тракийския цар Финей. Имат по-голяма сестра - Родопа, която бяга през морето и се заселва на изток от р. Марица - там цар Финей я дарява със земя, която хората кръщават на нея - Европа.

- Знае се, че в донесената от Кадмил азбука има буква, за която гърците нямат звук - това е “Йота” - вметна игуменът Методий.

- Както нямат “Буки” и “Еры”, затова, когато произнасят наши имена, ги променят неузнаваемо, като вместо “Буки”, казват “Покой” и вместо “Еры” - “Ест” - допълни Костантин.

-  Ха, сега ми става ясно как “БЪлгари” са го изкривили на “ПЕлгари”, а оттам и пеласги.

Настана пауза, прекъсната от Наум:

- Понякога си мисля, че ако не е бил Потопът, днес цивилизацията щеше да е на друго ниво.

- Че какво й е на цивилизацията ни?

- Помисли колко древни знания са били изгубени и потомците се лутаме да откриваме неща, които предците ни са владеели до съвършенство.

Засрамен, че нищо не знаех по тези въпроси, през следващите няколко дни използвах свободните минути, за да се поровя в богатата манастирска библиотека и си взема трудове на споменатите от Константин историци и писатели. И когато се почувствах готов, извадих записките си:

- Прочетох някои неща от Страбон и това ми направи впечатление: “Дъщерите на Данаос бяха тези, които донесоха този обред от Египет и научиха на него жените на пеласгите.”… Ето и тук: “Изглежда също, че елините са изработили роклята и накитите на Атина по модела на либийските жени… Номадите погребват онези, които умират, по същия начин като елините…”

- Нали затова Есхил описва гърците като тъмнокожи, които идват от Африка при пеласгийския цар, който им казва: “Вие не приличате на хората от нашата земя, а по-скоро сте като либийките или като хората, живеещи край река Нил.”- допълни ме Наум.

- Защо трябва да се връщаме толкова назад във времето? - възкликна Методий: - Та нали Теофилакт Симоката, който е писал само преди два века, твърди, че склавянските народи от неговата епоха са същите онези, които в по-раншни времена били наричани “гети”. “Те са били народите, на чието богатство се е възхищавал Херодот, чиято медицинска наука е ценял Платон, и чиято войска веднъж победила Филип ІІ, а по-късно и силите на Лизимах.”

- Чувал ли е някой от вас за Диодор Сицилийски? Не? А би трябвало. - Отново засрамен сведох глава под въпросителния поглед на Константин: - Той е виден древногръцки историк, написал е “Библиотека историка”, състояща се от 40 книги, работил е в Александрийската библиотека. Като млад доста е пътувал, живял е дълго и в Рим. Та в една от тези книги прочетох следното: “Лин написал разказ с пеласгийски букви за делата на първия Дионис, както и за други митични легенди, които завеща сред мемоарите си. По същия начин Орфей и Пропанид, който беше учител на Омир и талантлив поет, ползваха пеласгийски букви, а също ги ползваше и Тимоет - син на стария Тимоет, а той син на Лаомедон, който живя по времето на Орфей.” И Алкидамант пояснява: “Тук траките положиха Орфей, жрецът на музите… открил на хората буквите и мъдростта.”

- Хайде, стига приказки, да се залавяме за работа - предложи игуменът.

- Нашата писменост е много стара. Още преди да се създаде Римската империя траките са имали своя писменост - обобщи Константин: - Батко, ако сега го кажем на Рим или на Константинопол, как мислиш, дали ще се зарадват или…?

- Най-малкото ще ни анатемосат! - усмихна се Методий и сведе глава към разтворената пред него книга.

Така го заварих и когато се върнах от обяда - съсредоточен, замислен, като отнесен.

- Какво ви притеснява, Ваше Високопреподобие?

Смръщил вежди, игуменът се взираше в някаква стара рисунка.

- Погледни този жезъл?

Разгледах го - жезъл като жезъл, само дето бе малко старичък.

- И какво толкова интересно има в него?

- Не разбираш ли, същият е като на нашия патриарх!

- Това се вижда от пръв поглед!

- Да, но не е! Този жезъл е служил на тракийските жреци! Той е свидетелство за приемственост между орфизма и християнството! Поредното доказателство, че тъй наречените траки и българите сме един и същи народ.

- О, аз не съм имал никакви съмнение, че това е така!

Игуменът изви глава и ме заразглежда така, сякаш ме вижда за първи път.

- Браво на тебе! А аз тепърва ще покорявам връх Олипм.

Той се разсмя на глас, защото шегата му се стори смешна - навярно си представи как върви по стръмните кози пътеки към върха, докато аз вече съм стъпил най-горе.

Игумен Методий все повече ми напомняше за епископ Амаросий Медиолански, живял през ІV-ти век, който, освен че е бил забележителен християнски проповедник, бил и писател като него. Наричали са го “Учител на църквата” - сащо като Методий. Описал беше мъченията на св. Лаврентий, когото пекли на жарава, за да се откаже от вярата си, но той не го направил. Затова бях изпълнен с възхита към нашия игумен.

Докато наближи време за вечерня, преписвах старателно тропари и кондици, но се изморих. Накрая разлистих Тората, ала онова, което прочетох, ми се стори доста отвлечено.

- Искам да отида при евреите и да стана евреин - въздъхнах, измъчен от текста, в който се опитвах да вникна.

Константин се разсмя на глас и ме тупна по гърба:

- Бива си те! Шегаджия!

- Бях сериозен.

Усмивката му се стопи и като ме погледна с очи, пълни с облачета, каза:

- Това е невъзможно. Да, можеш да отидеш при евреите и да прекараш живота си сред тях: да научиш нравите им, да се молиш като тях, но ти никога няма да станеш евреин. Защото си българин по рождение: майка ти и баща ти са българи, както и твоите деди и прадеди.

- Аз…, такова…, мислех, че така ще се приближа повече до Господа…

- Най-краткият път към него е знанието. Изучи първо библейските книги. Заеми се с история, философия, реторика. След това с математика, геометрия, химия, физика, астрономия… Този е пътят. Другото ще те направи за смях. Все едно да очакваш, че ако заживееш при някое африканско племе, ще станеш черен като тях. Бог те е създал с бяла кожа и колкото и да те жури слънцето, колкото и да почернява кожата ти, винаги ще принадлежиш към нашето българско племе… Сега ще ти дам да прочетеш нещо, което може да ти помогне да намериш отговорите на редица въпроси.

Той се упъти към дъното на библиотеката и скоро се върна с книга, която ми подаде с думите:

- Като я прочетеш, пак ще си поговорим. Имай предвид, че авторът още като много млад, на твоята възраст, учи граматика и реторика при Аристодем, правнук на Херакъл и цар на Спарта, трупа познания по астрономия, математика, история, география. Голям почитател е на Омир и на други велики поети.

Ха, “Исторически записки” на Страбон, “човекът с присвития поглед”. Книгата беше богато илюстрирана със сложни орнаменти и митични същества. Плетеници обточваха всяка страница. Имаше изрисувани цветни миниатюри, които сякаш бяха дело на ангели, а не на човеци. Но беше с разръфани страници, а на някои места мастилата и позлатата бяха толкова избелели, че трудно се отгатваха истинските им цветове. Ето, затова се налагаше да се правят преписи.

Поблагодарих му и в себе си се зарекох, че ще се уча още по-усърдно, защото знанието отваряше много врати, може би най-важните за мене.

- Климент е нашата гордост - пръв бързописец! - възкликна на висок глас Константин, докато заничаше през рамото ми.

- И краснописец! - незабавно се отзова Наум.

- То е видно! - разпери ръце Константин. - Я погледнете как е украсил началните букви: същински художник - продължи да ме хвали с неприкрита възхита: - И колко красиво е направил всяка страница на Часослова с орнаменти по краищата…

Целият бях пламнал от вълнение и думите на братята ме вълнуваха както никога преди. Де да можеха сега мама и татко да чуят похвалите, та да се гордеят с мене и да знаят, че не напразно са ме изпратили тук, в манастира “Свети Полихрон” във Витиния.

Както е казал Сенека: “Прекарвай времето си само с онези, които те правят по-добър. Допускай до себе си тези, които ти самият можеш да направиш добри”. Затова обичах да го чета - за него понятието “добродетел” беше обща цел за всички индивиди и, за да си добродетелен, нямаше никакво значение дали си богат или беден, аристократ или просек. Разумът беше този, който трябваше да господства над чувствата, над страстите и навиците. А аз бях благословен да попадна сред добри хора, сред много добри хора…

Урок, след него друг, а после - нов -
невидимите стъпала са много
и никне във сърцето ми тревога
дали за делото голямо съм готов,
дали да свърша хиляди неща ще смогна?

Чувствах се силен дали защото Духът Божи беше вредом. “Ако възляза на небето, Ти си там; Ако си постеля в преизподнята, и там си Ти. Ако взема крилата на зората и се заселя в най-далечните краища на морето, дори и там ще ме води ръката Ти. И твоята десница ще ме държи… И ме води по вечния път.” (Псалм 139:8-10, 24).

Часословът е църковно-богослужебна книга според часовете на църковните служби за деня - в него имаше псалми, молитви, песнопения и други текстове, извън текстовете на светата литургия, които са в Служебника. Беше важна за четците и певците в църквата. Затова се бях постарал да я украся и направя по-красива от всички, които бях виждал, затова бях хвален от Константин, от Наум и от игумена ни Методий.

Само след няколко месеца повикаха Константин обратно в Константинопол - бил назначен за преподавател по философия в Магнаурската школа.

Мълвата скоро ни донесе за голям диспут между него и низвергнатия патриарх Йоан Граматик VІІ, известен като Янис заради гръцкия си корен, който бил застанал начело на иконоборческа ерес и призовавал да не се почитат светите икони. Поради тази причина бил свален от престола, ала вместо да се смири, той не спирал да говори, че бил изгонен насила, но не е оборен и е в правотата си. Носеха се слухове, че Янис бил попаднал под влияние на павликянството, тази ерес, която отричаше почитането на иконите и кръста. Заради нея хиляди павликяни през 843-844 бяха изгубили живота си - обесени, обезглавени или разпънати на кръст, а около 100-хиляди мъже, жени и деца са били ослепени.

За да му затворят устата, императрицата и патриарх Игнатий решили да изправят срещу него прочулия се с ума и големите си познания Константин “Философ” - титла, дадена му от неговите ученици - нека го победи в публичен диспут и така да се сложи край хулите срещу тях.

Всичко се развило много драматично за беловласия старец. Казано му било, че ако обори този философ, ще може да се върне обратно на престола си. Ала Йоан Граматик VІІ - Янис , като видял младока, възроптал:

“Всички вие не сте достойни дори за моето подножие, как ще споря аз с вас?”

Но Константин му отвърнал:

“Не съди по човешка преценка, а гледай божиите наредби; защото, както ти си създаден от Бога от пръст и от дух, така и всички ние. Затова, човече, гледай към земята и не се гордей!”

А хитрият грък Янис възразил:

“Не подобава да се търсят цветя наесен, нито да се праща на война стар човек - като оня юноша Нестор.”

Философът рекъл:

“Ти сам говориш против себе си. Кажи ни: в коя възраст душата е по-силна от тялото?”

“В старост!” - разперил ръце Янис.

“Ами ние на какво състезание те каним: на телесно ли или на духовно?”

“На духовно.”

“Щом е тъй - рекъл Константин - ти трябва да си сега по-силен; тъй че не говори такива приказки. Защото ние нито търсим цветя не навреме, нито те караме на бой ! Кой съм и какъв съм, ще ти отговоря с една от притчите на цар Соломон. Веднъж той вдигнал мравка от земята, сложил я върху ръката си и я попитал има ли на света по-велик от него. Мравката отвърнала, че тя е по-велика, иначе земният цар нямаше да я вдига над земята. Соломон я запитал дали знае кой е той, а тя отвърнала: “Знам, че си сътворен от нищожен зародиш и затова не трябва да се възнасяш нависоко.” Изводите оставям на теб.”

Соломон беше един от 48-те пророци и заслужаваше уважение както заради разширяване границите на древен Израел от река Ефрат до Египет, така и за мащабното строителство, но най-вече за пословичната му мъдрост. Затова е възхваляван и в Библията. Наскоро, след като седнал на трона, Господ му се явил и го запитал:

“Ако имаш право на едно желание, какво ще бъде то?”

“Йехова, Боже мой, аз съм много млад и не знам как да управлявам - отвърнал той: - Затова, дай ми мъдрост, за да управлявам твоя народ както трябва.”

Господ казал:

“Понеже ти поиска мъдрост, а не дълъг живот или богатство, ще ти дам толкова мъдрост, колкото никой никога не е имал. Но ще ти дам също така и онова, което не поиска - и богатство, и слава.”

Най-важният му проект бил храмът на Йехова в Йерусалим и когато след седем години бил построен, преместили в него “Ковчегът на завета”.

Смятало се е, че печатът на Соломон, който бил вграден в неговия пръстен, имал магическа сила. Легендата разказва, че го е получил директно от Бог и с шестлъчевата звезда можел да прогонва демоните и дори да ги контролира.

Разбрал, че не може да наддума този едва 24-годишен младок, старият Янис решил да го подхлъзне по пътеките на православието и го запитал:

“Кажи ми, младежо, защо не се покланяме на кръста и не го целуваме, когато той е счупен, а вие не се срамувате да почитате една икона даже и тогава, когато тя е нарисувана само до гърдите?”

Без да губи самообладание, Константин Философ отвърнал:

“Кръстът има четири части, нали? И ако една от тях липсва, той вече губи своя образ; а иконата само с лицето показва образа и подобието на оногова, за когото е нарисувана. Който я гледа не вижда лице нито на лъв, нито на рис, а вижда лицето на първообраза.”

Янис не се предавал:

“А защо се кланяме на кръст без надпис, когато има и други кръстове, а пък вие не отдавате почит на една икона, ако на нея не е написано името на оногова, чийто образ е нарисуван?”

“Защото всеки кръст има образ, подобен на Христовия кръст - отвърнал Философът, - а всички икони не изобразяват един и същ образ.”

Старецът отново възразил:

“Щом като Бог е заповядал на Мойсея: “Не сьтвориши вьсакаго подобия”, защо вие правите такива подобия и им се кланяте?”

И Костантин Философ отново го сразил:

“Ако Бог беше рекъл: “Не сьтвориши никакого же подобия”, ти би имал право; но Той е рекъл: не прави “всякакво подобие”, сиреч “недостойно подобие”.

След този отговор, Янис леко се поклонил на Константин Философ и с бързи крачки напуснал залата. Изглежда е преценил, че достатъчно се е изложил дотук и няма смисъл да продължава.

Така диспутът завършил безславно за бившия патриарх.

А предоволният патриарх Игнатий дословно му казал:

“Както пише в Юстиниановия кодекс: “Адвокатите, които разрешават спорните случаи при процесите и със силата на своята защита често в обществените и частни дела издигат падналото, възстановяват обезсиленото, се грижат за човешкия род не по-малко, отколкото ако в битки и с рани спасяваха родината и рода си. Затова ние смятаме, че в нашата държава воюват не само тия, които се опират на мечове, щитове и ризници, но също така и адвокатите: защото защитниците на процесите воюват с това, че като се уповават на гордия си глас, защитават надеждата, живота и потомството на тия, които се намират в нужда.” Към това бих прибавил само “и философите” като тебе, скъпи Константине, защото ти постави този самозабравил се Янис на мястото му…”.

Игуменът ни Методий замина по негови си работи и се върна след двайсетина дни. Беше почернял от слънцето и очите му искряха някак радостно, не съм го виждал такъв.

- Имаш поздрави от брат ти Жерман - каза, щом ме видя: - Вашите били добре, здрави са. И си станал вуйчо. Сестра ти е родила момиченце, кръстили я Гергана.

- Къде видяхте батко? - запитах смаян, защото батко беше един от личната охрана на княз Борис.

- В Солун.

Игуменът продължи към килията си и ме остави да разсъждавам каква работа бе довела батко в Солун, та пътищата им се бяха пресекли. И този въпрос сякаш измести радостта ми, че най-после в семейството ни се е родила женска рожба - и седмината ми братя имаха само момченца.

Скоро между монасите започна да се шушука, че бил ходил на тайна среща с престолонаследника Борис. Тя станала в дома на Методий в Солун, където живеело неговото семейство, защото, преди да се замонаши, той бил женен и имал дъщеря.

От монаха Ангеларий научих още, че Методий преди замонашването се е казвал Страхота, име, предпочитано в нашия край. Може би защото майка му Мария е българка от рода Вокил, затова го е кръстила така. Веднъж той ни разказа, че прадедите им са от аристократичен род, приближени на Каназ у Биги Сабин, който поел управлението на България в труден период - след бунта на боилите срещу Каназ у Биги Телец. Наскоро българите претърпели голямо поражение от ромеите при Анхиало и Каназ у Биги Сабин искал да сключи мир с империята, затова изпратил верни хора да преговарят с император Константин V Копроним. Но това не съвпадало с войнствено настроените боили, които искали война. Когато се разчуло за тези тайни преговори, противниците на Сабин свикали народен събор, в който участвали всички въоръжени мъже. На него те обвинили Каназ у Биги Сабин в държавна измяна и твърдели, че чрез него България ще бъде поробена от ромеите. Нещата не отивали на добре и без да дочака края на събора, Сабин оставил за свой наследник Каназ у Биги Умор, също от рода Вокил, и заедно с най-верните си хора избягал в Константинопол. Ала и управлението на Умор не продължило дълго - едва 40 дни, след което Токту и брат му от рода Угаин вдигнали на бунт онези, които искали война. И на трона седнал Токту.

А бегълците в Константинопол скоро се преселили в Солун, където имало много българи от по-стари времена, и заживели с надеждата да се завърнат някой ден по родните места.

Разбира се, това не беше изненада, защото Солун е бил в пределите на България неведнъж, а ако се върнем по-назад във времето, той е бил тракийски, тоест, пак наш.

* * * * *

“Времето разкрива истината” - “Veritatem dies aperit”

И точно затова девизът на Август Цезар е бил: “Бързай бавно!” - “Festina lente” . Оказа се верен - ние го следвахме упорито от тъмно до тъмно, а след вечерня и при светлината на жертвеници, свещи и кандила успявахме да постигнем единомислие по даден въпрос, преди да се упътим към килиите си за отдих.

Не хвали никой охлюва, защото
бил муден, бавен и където минел
оставял видима следа и име,
далеч от добродетели сравнимо.
Ала упорството му е похвално.
Той мълчалив в невидими пътеки
отдаден е на търсеща виталност
и следва своята съдба нелека.

След месеци на приемане и отхвърляне, на спорове и съгласия, на неудовлетвореност и тържество, постепенно редакцията на нашата азбука или на глаголицата, както я наричахме помежду си, беше завършена. Съдържаше 44 знака, които ни измъчиха с графичното им оформление, минахме през етапи на отчаяние  и униние, дори се стигаше до препирни на висок глас. Ала Константин Философ смяташе, че още можем да поработим и да я намалим с нови няколко знака. “Колкото по-малко са знаците, толкова ще е по-лесна за ползване” - повтаряше ни той.

Най-много ни измъчиха “Ци”, “Черв” и “Ша”. Ех, де да имахме сред нас някой като българина Дионис, измислил и подарил на гърците седем букви: ипсилон, фърт, хер, пси, омега и саби.

Останах възхитен от някои знаци, написани от Константин, като “Иже” и “Слово”, за които ни спомена още в началото. И в двете беше втъкал символа на изгряващото слънце (разбирай “Христос, праведно слънце”), и равностранния триъгълник, символа на Троицата. Разликата беше, че при “Иже” триъгълникът беше върху слънцето, а при “Слово” - обратното. По сходен начин бяха и други два знака - “Веди” и “Добро” - просто беше обърнал знака на “Веди” и готово. Само че не на всеки можеше да му хрумне, нали?!

Плъзнах гальовно ръка по страницата с изписаните букви на глаголица - всеки кръг или плавна крива беше преминала през душата ми. Сега с тяхна помощ щяхме да преведем първите енвангелия и псалтири, требник, Библията и всички други книги, които са необходими за християнско богослужение.

А пък Константин Философ беше превел смисъла на азбуката:

“Аз, буки, веди, глаголати! Добро есть живети дзело земли! Иже како люди мислите, наш он покой. ръци слово твръдо! Ук, фрът, хер! от! Ща чръв! Ци ша! еръ, ер, ери! Ет! Ен он! Йен йон! Юс! Ят!”

Което означаваше:

“Аз чрез буквите мога да говоря. Добре е да живееш здраво на земята. Защото както хората мислите, наша е той опора. Изричай словото твърдо! Нагоре всеки да лети! Върви, расти! Избягвай червея! Покорявай планините. Ти, човече, голям или малък, всички вие с ум и разум, във вярна посока и здравомислие, вървете напред! Слава!”

Епископ Методий ни обясни, че буквите ще имат и числена стойност - първите десет за единиците, вторите - за десетиците, третите - за стотиците. Нямаше такъв ред в друга от азбуките, които познавахме.

Ето че и аз вече щях да записвам стиховете, които се въртяха из главата ми и така нямаше да ги изгубвам сред новостите, които трябваше да запомням всеки нов ден.

Сега можехме да обучаваме други, които, щом усвоят така редактираната глаголица, да започнат с помощта на владеещите гръцки и български да правят първите преводи на богослужебните книги.

Константин се обърна към двамината монаси, на които като начало даде да преведат по десетина страници:

- Братя, да не забравяме, че тези книги са първите на български език и затова особено преводите на Новия Завет, трябва да бъдат максимално близки на оригиналния текст. Но преводът да не е формален, в него трябва не само да се следва оригинала, но и да предава неговият смисъл на разбираем от хората език.

Всички бяха въодушевени и макар бавно, работата потръгваше. Новите, които се включиха към нашата тайна група, бяха Сава и Ангеларий, родом от селища край Преспанското езеро, връстници на Наум. Но аз си останах най-младият измежду всички.

Един ден, когато Константин пак се възхити от работата ми над превода на “Посланието на ап. Павел към римляните”, се осмелих да го запитам:

- Всички много се зарадвахме, когато разбрахме, че са прибавили към името ви “философ”. Но аз така и не разбрах какво обхваща тази дума, изобщо що е това “философия”?

Той ме погледна така, сякаш ме вижда за първи път, и отвърна:

- Накратко: познаване на божиите и човешките неща. Философията учи доколко човек може да се приближи към Бога и как чрез своите дела да стане образ и подобие на оногова, който го е създал.

- Разбрах. И аз искам да стана философ.

- На прав път си, момко! Продължавай така и непременно ще станеш философ. Няма нищо по-велико от науката, защото чрез нея ще придобиеш и мъдрост, и духовно богатство, и почести…

- Сигурно е вълнуващо да се върнете като учител там, където до неотдавна сте бил ученик.

- Общуването с младите е зареждащо. Но и от възрастните има какво да се научи. Затова организирах диспути, на които оборвах ересите, разкривах несъстоятелността на лъжеученията и показвах силата на православието. Скоро  желаещите да присъстват станаха толкова много, че самият император пожела да присъства…

В отговор въздъхнах: и цял живот да учех, никога нямаше да предизвикам вниманието на видните държавни и богослужебни мъже, какво ли остава за самия император!

Игуменът ръководеше манастира с търпение, благост и духовен плам. Добре че не беше приел да стане митрополит на почетно място, както са му предлагали, а склонил да е само игумен на манастира. Той беше пример за смирение, бодърстване и молитва, труд и строго постене, духовна чистота и служене.

Затова всеки от нас се стараеше да даде най-доброто от себе си, да се изяви и заслужи похвала. Така преводите на евангелия, псалтири и други черковни книги с времето се множаха, за наша радост.

Но както ме беше посъветвал Константин Философ, не спирах да чета, като особено наблягах на исторически свитъци и книги. След “Исторически записки” на Страбон попаднах на друга негова книга. Разгърнах напосоки “География” и сякаш невидима ръка отвори на Седма глава, където пишеше за нашите предци:

“Това са племената, ограничени от Истър и от илирийските и тракийските планини, които си заслужава да се упоменат, и които заемат цялото адриатическо крайбрежие, като се започне от вътрешността му и също така крайбрежието, наречено “левите части на Понта”, и се простират от река Истър до Византион. Но остава да се опишат и южните части на гореупоменатата планинска страна и след това районите, които са разположени под тях, сред които са Елада и съседната й варварска страна чак до планините. Хекатей Милетски казва, че Пелопонес преди елините е бил населен с варвари. Но може да се каже, че в древни времена цяла Елада е била поселище на варвари, ако човек разсъди от самите традиции: Пелопс довел хора от Фригия в Пелопонес, който получил името си от него; а Данай от Египет; а дриопите, кауконите, пеласгите, лелегите и други такива народи разделили помежду си частите, които са вътре в провлака - както и външните части, защото Атика някога се е владеела от траките, които дошли с Евмолп, Давлида във Фокида от Терей, Кадмея от финикийците, които дошли с Кадъм, а самата Беотия от еоните, темиките и хианитите. Варварският произход на някои проличава от имената им - Кекропс, Кодрос, Аикъл, Котос, Дрюмас и Кринакос. И дори до ден днешен траките, илирите и епиротите живеят под флаговете на елините, въпреки че това преди е било повече в сила, отколкото днес; всъщност повечето от страната, която днес е неоспоримо Елада, се владее от варварите - Македония и някои части от Тесалия от траките, а частите Акарнания и Етолия от теспортите, касопеите, амфилохите, молосите и атаманите - епирски племена.”

Прелистих нататък:

“Но районите, които се простират от началото на македонските и на пеонските планини до реката Стрюмон, са обитавани от македоните, пеоните и някои планински траки; докато районите отвъд Стрюмон, протягащи се до устието на Понта и Хемус са изцяло тракийски, освен крайбрежието.”…

Не е никак случайно, че Страбон цитира Еврипид: “Данай, бащата на петдесет дъщери, след като влезе в Argos, построи жилището си в града и издаде закон по цялата страна всички хора, наречени пеласги, да се наричат данайци.” Значи до днес си пеласг (тоест българин-тракиец), а се събуждаш данаец.

Колко беше хубаво, че можех да черпя с пълни шепи знания от изворите!

Случи се тежка година - имаше суша, после, когато беше жетвено време, валя два месеца и реколтата отиде в земята. А регентството на Теодора ІІ незнайно защо беше решило да воюва с българите. Навярно им се струваше, че новият владетел Каназ у Биги Борис лесно ще бъде сразен. Ромейските войски изненадващо окупирали областта Загоре и главните й крепости Филипопол, Дебелт, Анхиало и Месемврия. Очакваше се скоро да паднат, защото нашите били във война с Франкското кралство и хърватите на западната ни граница, която беше далече, много далече.

В тези времена, когато споровете за Светата троица се разгаряха с пълна сила, брат Наум ме насочи към богословските трудове на свети Григорий Богослов, защото бил един от първите, който възприел богочовешката природа на Иисус Христос, като включвал и Светия Дух. Според него Иисус не престава да бъде Бог, когато става човек, макар да има човешка душа…

Докато разгръщах неговия труд “Слова за богословите”, си спомних разказа на Константин Философ как още като дете започнал също да чете неговите трудове, но понеже не могъл да проникне докрай в смисъла на прочетеното, поискал да усъвършенства знанията си. Тогава майка му се обърнала за съвет към свои близки и така, от уста на уста, историята се разчула и стигнала до ушите на великия логотет Теоксит. Той пожелал лично да се увери в необикновените способности на това дете и след като провел с него дълъг разговор на всякакви теми, го поканил да се запише в Императорската школа.

И така скоро двамата с батко му Методий попаднали на най-доброто място, където освен всички философски науки, започнал да изучава антична поезия, диалектика и реторика, геометрия и аритметика, астрономия, музика и всякакви други изкуства.

И тогава, в края на 855 г., горд от своя млад учен, император Михаил ІІІ, който вече правел опити да поеме управлението в свои ръце, реши да изпрати Константин Философ със специална мисия при абасидския халиф Ал Мутауакил в Багдатския халифат. Целта била да се затегнат връзките между Халифата и Империята, както и да се водят преговори за освобождаване на ромейски пленници.

Императорът познаваше Константин от времето, когато заедно бяха учили в Магнаурската школа. А след като неведнъж беше встъпвал в публични диспути и оборвал знатни мъже и учени, още повече се беше издигнал в очите му.

С император Михаил ІІІ бяхме връстници. Той е бил обявен за съимператор малко след раждането си, а на двегодишна възраст седнал на трона, когато баща му починал. Затова империята се управляваше от регенти, посочени от майка му Теодора ІІ, и така тя всъщност имаше решаваща роля във всичко. И не той, а майка му стои зад свикания църковен събор през март 843 г., на който е било окончателно отхвърлено иконоборството. Ала напоследък започнал по-активно да взема участие в ръководенето на империята и това вещаеше трусове.

Не бях изненадан за мисията на Константин, защото при престоя му при нас разбрах, че владее много езици - освен гръцки и латински, също арабски, сирийски, персийски и еврейски, учеше хазарски и немски, а това щеше да бъде не по-малко важно за успеха на мисията му. Бил е придружаван от асанкрита (секретаря на дворцовата канцелария) Георги Полаша и целта е била в един диспут да се  изложат предимствата на християнството пред мюсюлманството. Затова император Михаил ІІІ избрал тъкмо него, въпреки младостта му - и аз по-късно щях да имам не един и два поводи да се уверя, че той може да наддума всеки по всички въпроси. Защото владееше познанието не само според свещените християнски книги. Беше изучил и Корана, и Тората, и разни ереси.

Как са се развили събитията относно новата му мисия в Багдат ни разказа самият Константин Философ след завръщането си, когато пристигна при нас да си почине. Мисията му при агаряните, наричани сарацини, била много трудна, защото те хулели единната божественост на светата Троица и затова халифа Джафар-ал-Мутауакил помолили императора да изпрати някой, които да им разясни как така християните признават един Бог, а го превръщат в трима с твърдението си, че има Отец, Син и Дух.

Ала когато той и Георги Полаша пристигнали при агаряните, видели по вратите на някои домове изрисувани образите на демони, които вършат скверни неща. Агаряните подигравателно запитали Константин:

“Можеш ли, философе, да разбереш какви са тези знаци?”, а той отвърнал:

“Виждам образи на дяволи и мисля, че вътре живеят християни; защото дяволите, като не могат да живеят с тях, бягат вън от тях. А там, където няма такова изображение отвън, дяволите живеят вътре, заедно с хората.”

Агаряните посрамени млъкнали. Но щом седнали на обяд, на който били поканени най-мъдрите и книжовни люде на тяхното царство, те започнали да му задават въпрос след въпрос, кой от кой по-неразрешим:

“Виждаш ли, философе, удивително чудо: откак Мохамед ни донесе благовестие от Бога и обърна във вяра многоброен народ, всички се придържаме към закона, без нищо да пристъпим. А Христовия закон вие го спазвате един така, друг - иначе - комуто както е угодно, така го спазвате и изпълнявате вие.”

А Константин им отвърнал:

“Нашият Бог е като морската бездна. За него пророкът е рекъл: “За рода Му кой ще повествува? Защото от земята ще се вземе животът Му.” За да търсят Него, мнозина се гмурват в тази бездна; силните по ум, като добиват с Неговата помощ  богатството на разумението, изплуват и се завръщат; а слабите по ум се опитват да преплуват морето като на изгнили кораби, но едни потъват, а други едва си поемат дъх, влачени от вълните в безсилие и леност. Вашето учение е лесно и достъпно, та може да го премине всеки - и малък, и голям, защото в него няма нищо, извън народните обичаи и може да се изпълнява от всеки. Мохамед не ви е заповядал нищо повече. И понеже не само, че не е обуздал гнева и похотта ви, а ги е насърчил, знаете ли в каква ли пропаст ще ви хвърли? Който има разум, ще разбере! А Христос не постъпва така: той въздига отдолу нагоре чрез Вяра и Божие деяние онова, което е тежко, и поучава хората чрез вяра и добродетели. Бидейки творец на всичко, той е създал човека между ангелите и животните, като със словото и разума го е отличил от животните, а с гнева и похотите - от ангелите. И който към която страна клони, към нея се и приобщава: или към висшите, или към низшите.”

Тогава те го запитали:

“Щом като има един Бог, как вие го славите в три божества? Кажи, ако знаеш! Наричате бащата и Син и Дух. Щом е тъй, дайте му тогава и жена, та да се разплодят от него много богове.”

Константин с мъка овладял гнева си, но все така благо отвърнал:

“Не изричайте такива безсрамни хули. Добре сме научени от пророци, от отци и учители да славим светата Троица: Отец, Слово и Дух - три свойства в една същност. Словото се въплъти в Дева и се роди заради нашето Спасение, както свидетелства и вашият пророк Мохамед, който пише така: “Изпратихме Духа си при Дева и благоволихме тя да роди.” (Алкоран, сура 19, 17). От него аз ви възвестявам за Троицата.”

Те позеленели от гняв и като нямали доводи да го оборят, насочили разговора в друга посока:

“Така е, както казваш, гостенино. Но щом Христос е ваш Бог, защо не вършите онова, което Той ви заповядва? В евангелските книги е писано: “Молете се за вашите врагове и вършете добро на ония, които ви ненавиждат и преследват, и обръщайте бузата си към ония, които ви бият.” Но вие не правите така, а тъкмо обратното - острите оръжието си против ония, които тъй действат срещу вас.”

Константин отговорил:

“Когато в закона има две заповеди, кой се явява изпълнител на закона: онзи ли, който спазва само едната заповед, или онзи, който спазва и двете?”

“Ясно е - онзи, който спазва и двете!”

“Съгласен съм с вас - усмихнал се Константин: - Защото Бог е рекъл: “Молете се за ония, които ви обиждат”, но той е рекъл и това: “Никой не може да покаже на този свят по-голяма любов от тая - да положи душата си за своите приятели.” (Йоан 15:13). А ние се грижим за приятелите си, като например за пленниците, да не би заедно с тялото да бъде пленена и душата им.”

Те възразили:

“Но Христос е дал данък за себе си и за другите; вие защо не постъпвате според неговите дела? Щом вече не защитавате себе си, защо не плащате данък на великия и силен исмаилтянски народ, поне заради братята и другарите си? Та ние искаме малко - само по една жълтица. И тогава, докато свят светува, ще спазваме помежду си мир, както никой друг народ.”

Философът отвърнал:

“Ако някой, следвайки своя учител, иска да стъпва в стъпките му, а друг го срещне и го отклони от пътя, той приятел ли му е, или враг?”

“Враг е!”

“Когато Христос даде данък, кое царство беше: исмаилтянско или римско?”

“Римско, то се знае.”

“Щом е тъй, не бива да ни осъждате, задето всички плащаме данък на ромеите!” - отвърнал философът.

- Браво, учителю! Поставил си ги в ъгъла! - не сдържах възторга си, но Наум ме смъмри:

- Не го прекъсвай, толкова интересно разказва. И по-нататък? Какво те питаха после?

- Какво ли не! След като ме разходиха по различни религиозни въпроси, започнаха да ме изпитват по изкуствата и да се хвалят, че едва ли не те са дали живот на всички тях. И ми трябваха часове, докато им привеждам примери и изтъквам доводи, позовавайки се на стари историци и библейски книги, да им доказвам, че не са прави. А те ме запитаха: “Откъде ти знаеш всичко това?”. Отвърнах им с притчата: “Някой си човек гребнал малко вода от морето и като я носел в един мех, се хвалел пред минувачите: “Вижте, имам вода, каквато няма никой друг, освен мене!” Но го срещнал един крайморец и му рекъл: “Не те ли е срам да говориш така и да се хвалиш с тоя смрадлив мех? Та ние имаме цяла морска бездна и пак не се хвалим!” Така постъпвате и вие. А всички изкуства са произлезли от нас.

- Не ти е било лесно да се справиш с толкова хитри агаряни.

- Какво ли само не опитаха, за да ме смаят. Показаха ми чудна градина, къщи, украсени със злато и сребро, със скъпоценни камъни и бисери, като се хвалеха колко е голяма силата и какви несметни богатства има халифа, техният господар. Но аз се прекръстих и заключих, че трябва да се въздаде възхвала на Бога, който е сътворил всичко това и го е дал за радост на хората. Защото всичко това е Негово, а не на друг.

- Колко ли много си ги разгневил? - възкликна брат му Методий.

- Накрая толкова се озлобиха срещу мене, че тайно са ми сложили отрова в храната. И внезапно, докато говорех, почувствах как погледът ми се замъглява и въздух не ми достига. Бързо излязох навън и с два пръста предизвиках повръщане, след което изпих противоотровата, която за всеки случай носех в шишенце, укрито в ръкава ми. Но не посмях да се върна обратно. Щом бяха дръзнали да ме тровят, какво пречеше някой роб да забие кама в гърба ми? Затова се спотаих в едни храсти и изчаках да се смрачи. Тогава тръгнах по улицата и потропах на първата порта с изрисувани дяволи. Открехна я мъж на моята възраст и ме запита кого търся. “Другоземец съм, християнин - отвърнах тихо: - Търся подслон, опитаха се да ме отровят. Може ли да пренощувам у вас?” Той широко отвори и ме покани. Настаниха ме в малка стаичка и помолих за вода - изпих две паници и съм заспал. Когато се събудих, разбрах, че са минали три денонощия. Тогава отново помолих за вода и за варено жито. Така останах в тази къща още десет денонощия. Когато събрах достатъчно сили да вървя сам, си тръгнах, като им оставих кесията си и ги посъветвах на никого да не разказват за мене, за да си нямат неприятности.

- Хвала на Бога, че те е завардил! - прекръсти се брат му. - Пък аз се почудих защо си жълт като вощеница, като те видях.

- Прибрах се в къщата, където ни бяха настанили, ала прислужникът ми каза, че Георги Полаша не се е вясвал от няколко дни и няма нищо за ядене. Бях оставил кесията си на добрите хора, които ми дадоха подслон, затова му рекох: “Онзи, който едно време нахрани израилтяните в пустинята, сега ще прати и на нас храна. Утре заран иди и повикай поне петима сиромаси и да се надяваме на божията помощ.” Така и стана. Дойдоха десет сиромаси и се настаниха край трапезата. Слънцето се вдигна високо, обед наближи, а нищо не се случваше. Тогава пред портата спря каручка, един непознат мъж внесе голям товар с всякакви ястия и остави десет жълтици. Всички бяха изумени, а аз въздадох възхвала на Бога за неговите добрини…

И макар да се опитали да го отровят, Константин дотолкова е впечатлил агаряните, че успял да постигне освобождаването на хиляди християнски пленници, които се завърнали заедно с него в Империята.

След тази мисия получил похвали от императора и патриарха, а после помолил за отдих и пристигна при нас.

Оказа се, че с него харесваме едни и същи песни, та тримата с Наум пеехме не само на службата, но и за собствено удоволствие, щом си почивахме. Обикновено вечер, когато очите ни се изморяха от взиране в малките букви, изписани върху древни свитъци, Константин казваше: “Време е!”. Излизахме навън, сядахме върху нисичката ограда край чешмата в двора и гласовете ни тихо литваха към обсипаното със звезди небе.

Щастието е като пойна птичка - всякога готова да запее, но и плашлива - бързо отлита, а дали ще се завърне при тебе, никой не знае.

Затова, мисля си, в живота на всеки има множество пойни птици, множество вдъхновители на щастие. Една отлита, друга кацва, запява и от песента й радост те изпълва като слънчево облаче.

В такава пойна птица разпознах игумена Методий, който пак беше ходил по работа до Солун и ми донесе писмо от тате. Докато четях редовете, сякаш чувах гласа му и се пренасях у дома, в голямата зала, където се събирахме за закуска и вечеря. Там имаше камина, свързана с голямата печка в кухнята, където готвеха, месеха хляба и го печаха в пещта. От тази печка зиме се топлеше цялата къща по иззидани тухлени комини, които достигаха до всяка стая. Затова оприличавах печката като маминото сърце - неугасващ огън за всекиго от нас.

Първите кокичета, които до снощи приличаха на бели стрелички, днес ме посрещнаха като камбанки със зелени шапчици. Толкова мило ми стана, щом ги зърнах. Вдъхнах уханието им и с уверени крачки се упътих към храма.

Монасите, оказа се, са най-любопитното племе. Гледаш ги - уж смирени, мълчаливи, ала нищо не убягваше от техния слух, зрение и осезание. Всичко знаеха за всекиго и скоро след пристигането ми в манастира и аз бях осведомен за историята на всеки от своите братя, за техните навици, вкусове, странности, както и за нашия игумен. Не че ме интересуваше, ала това е общество, в което се нуждаех от приятели и съмишленици, а като ги изслушвам беше единственият начин да им засвидетелствам своето добро разположение към тях.

Братята монаси тайно обсъждаха живота на Методий с рождено име Страхота. След смъртта на баща му - друнгарият Леон, подстратег и управител на Солун, заминал с брат си за Константинопол, където завършил Магнаурската школа. След което през 847 г. Михаил бил назначен за архонт на район, северно от Солун - “Стримонската архонтия” или “Склавиния”. Ала май една среща през 851 г. с престолонаследника на България княз Борис изиграла превратна роля в живота му, понеже нямаше обяснение защо внезапно за всички се е отказал от високия си пост и е решил да се замонаши, а това още повече разпалваше всеобщото любопитство.

Едва след събитията край река Брегалница, довели до смъртта на владетеля на българите Каназ у Биги Пресиян, когато на овакантения престол седна неговият син Каназ у Биги Борис, мъглата около случилото се между Методий и него лека полека започна да се разсейва, поне що се отнася до мене и Наум.

В манастира отново настана оживление, когато се появи Константин Философ. Неговото остроумие много ми допадаше, ала колкото и да се стараех да внасям по-весели нотки при своите беседи или спорове, не ми се получаваше. Но пък с него винаги беше някак по-светло и весело на душата.

Дали заради неговите разкази за страните, които е посетил, за църквите и манастирите, които е видял, и аз започнах да си мечтая да напусна нашата света обител. И една вечер се изтървах пред брат Наум:

“Как ми се иска да посетим Атон, тази “обител на незаспиващите”!

А той побързал да го каже на Константин Философ. Такива са си монасите - трудно пазят тайна. Може пък случаят да не беше като другите - брат Наум искаше да ме зарадва, защото бях положил голямо старание, а се оказа, че имам и рисувателна дарба.

В резултат - още на следващия ден Константин Философ започна подготовка за пътуването.

Не че язденето на кон или магаре беше нещо необичайно за нас, монасите, ала за дълги разстояния ходенето пеша по неравности и стръмни пътища беше голямо изпитание, защото полите на расото се оплитаха в храсти, понякога го настъпвахме и падахме…

След утренята в понеделник четиримата поехме към Атон. Бяхме облечени с раса, подплатени с овчи кожи, обути с кожени ботуши. Яздехме коне по тясна пътека до пристанището.

Всеки носеше по два чифта мешинени дисаги, в които бяхме сложили хляб, сол, лук, маслини, долни дрехи, а връз тях привързахме и по една вълнена черга.

Нататък щяхме да продължим с дромон.

Капитан Кирик, макар да живеел в Тьойбелен, се оказа, че също е от Вундовите българи, заселили се в Анатолия още през ІІ в. сл. Христа, дошли от Северно Кавказките степи. Тук са се смесили с малоазийските българи, които открай време са населявали тези места, както и с дунавски българи, дошли по-късно. Стана ми милно, защото знаех от мама, че част от нашия род са били насилствено изселени в подножието на Олимп на Малоазийския бряг от Александър Велики. Както нас наричаха “мизи”, така и тях. Често наричаха и България “Мизия”, но това не обиждаше останалите племена, които населяваха тази благословена от Бога земя. Траки, даки, беси, склавени, пеони, мирмидони, аспинти, нипсеи, сатри, одриси, гети, трибалди, кикони и още поне стотина - всички те образуваха наниза на нашия хилядолетен народ, всички те са наши братя. Някои се бяха откъсвали задълго, бяха пътували надалече, основавали там нови поселения, дори нови държави, но зовът на кръвта ги е връщал или предстоеше да ги върне обратно в родината. В прародината. При прамайката. Там, където се извисяваше древния ни бог Сабазий, изсечен в планината “Мадара”.

Така, в разговори с капитан Кирик, времето на плаването ни мина неусетно. Докато зърнах очертанията на полуострова, които ни показа с ръка капитанът. Изпитах едно свиване в стомаха от вълнение, че ще стъпя на това свято място.

Платихме и слязохме на брега. Доведоха ни и конете. Тук, в Света гора, женски крак не можел да стъпва - нито на жена, нито на животно. Чак сега забелязах, че нашите коне бяха само атове.

Бяхме акостирали в малкото пристанище на селището Карея - по средата на полуострова. То имаше само една улица, която преминаваше през него, и скоро остана зад гърба ни, а ние се озовахме сред красива кестенова гора. Пътеката се виеше нагоре по хълмовете и докато яздехме се любувахме на красивите гледки - зелени долини, обсипани с цветя, сини хоризонти и високо небе, без нито едно облаче.

- Пръв Константин Велики е основал тук манастира “Костамонит”. И така се сложило началото на това прибежище за най-добродетелните - охотно ни обясняваше Константин Философ: - А когато през седми век Палестина, Египет и Сирия паднали под властта на мюсюлманите, а манастирите им били разрушени, монасите се превърнали в бежанци-бездомници. Наложило се император Константин ІV на Шестия Вселенски събор да се занимава с това положение и се взело решението да бъдат установени на Атонския полуостров. Пак през V-ти век от членове на императорската фамилия е основан и друг манастир - “Есфигмен”. Не винаги обаче работите им са вървели добре, имало е периоди, когато манастирите са запустявали, защото поради нищета братята са напускали своята обител.

- А ние къде ще отседнем? - поинтересува се Методий.

Озърнах се нетърпеливо. Наоколо растяха маслинови и лешникови дървета, а монасите отглеждаха и лозя по южните склонове.

- Във Ватопедския манастир - посочи някъде напред Константин: - Бил е построен по заповед от първия ромейски император на трона в Константинопол, след като става разцеплението на Римската империя. Името му е Теодосий Велики, а поводът - чудодейното спасение на неговия малолетен син Аркадий, който се удавил при корабокрушение недалече от брега. И докато оплаквали смъртта на детето, известили на императора, че синът му е намерен жив под къпинов храст. Оттам и името “Вато” - “храст”, а  “педи - “дете”. И за да не се чудите защо точно него избрах, веднага отговарям: заради богатата му библиотека. Съдържала хиляди ръкописи и книги. Може пък да се натъкнем на нещо, което да се окаже ценно за нас.

- Аз пък знам, че на това място се е намирал античният Дион, главен град на живеещите наоколо тракийски племена - каза Наум: - Затова оттогава до днес “Ватопед” го обитават само българи.

Продължихме през гористата местност в североизточна посока. От двете ни страни се издигаха високи кипариси. И тогава брат Наум неочаквано запя. Песента му литна към синьото небе, ехото сякаш я улови и размножи по всички посоки, а аз го слушах и се радвах на късмета си да бъда с тези умни и добродетелни мъже на това свято място…

Най-горе спряхме за кратка почивка. Докъдето погледът ми стигаше се простираха планински вериги, които се спускаха стръмно към морето. А на най-високия връх - Атон, чиито очертания се забелязваха в най-южната му част - някога се е извисявал храм на Аполон, оттам и полуостровът в античността наричали Аполониада, разказа ни Константин.

После започнахме да се спускаме надолу по все така криволичещата пътека, която ни изведе до висока манастирска порта. Свечеряваше и слънцето озари небето в златно. Преди да влезем, забелязах отстрани на портата написано с големи букви “БЛЪГАР” и под него “АЛИЛУЙ”.

Сградата на манастира беше бяла двуетажна постройка, а в края на крилата покривът беше като на бойна кула. Отпред изпъкваше църквата, която, както ни казаха, била посветена на Благовещението на Богородица. Дали затова тук се пазел и истинският пояс на Дева Мария, който тя е носела на земята и подарила на апостол Тома след нейната смърт и възнесението й в Рая?

В манастира монаси ни посрещнаха като скъпи гости, отведоха конете, а на нас предложиха чай.

Седнахме отвън и докато отпивахме ароматен чай от местни билки, един от монасите ни разказа историята на неговото създаване, част от която вече знаехме. Но имаше и нещо ново - каква е причината, поради която на Света гора не се допуска да пристъпи женски крак. Макар средства за градежа на манастира да дарила и дъщерята на Теодосий принцеса Плакидия, когато пристигнали за освещаването му и принцесата понечила да влезе в храма, едно от изображенията на Св. Богородица проговорило: “Не влизай тук, в църквата вече има една Царица!” Плакидия застинала на място и не посмяла да влезе. Оттогава нито една жена не е стъпила на този бряг, който е под закрилата на небесната ни владетелка…

Вътре в манастира имаше голяма трапезария, където всички се хранеха заедно - и калугерите, и онези, които се грижеха за нивите и животните на манастира. Додето заедно приготвяха вечерята, един калугер говореше за смирение, кротост и съвършенство, а щом се навечеряхме, пред всеки поставиха по малка каничка с вино.

След което всички заедно отидохме на бдение в църквата.

Това място беше наистина забележително със своите чудотворни икони, скъпи реликви, свещени тъкани и одежди, прекрасно изработени евангелия със златни букви, църковна утвар и множество избродирани със злато дрехи.

Преди да излезем навън, вниманието ми привлече красив потир. Константин забеляза, че нещо се суетя и се върна.

- Каква изящна изработка! - въздъхнах възхитено.

Като повъртя потира в ръце, Константин Философ каза:

- В църквата “Света София” в Константинопол има потир със скъпоценни камъни. Върху него са изписани стихове с еврейски и самаритански букви, които никой не беше успял да разчете, нито да обясни защо са там. Тогава се заех аз. И не след дълго успях да ги разчета. Първият стих гласи: “Чашо моя, чашо моя, пророкувай, докато изгрее звездата; бъди ти питие на Господа първородния, който нощем бди.”

- Много хубаво стихче - промълвих трогнат, задето ми споделя нещо толкова съкровено.

- Не е само то. Вторият стих гласи: “Направена от друго дърво за вкусване на Господа; пий и се опивай с радост, и възкликни “Алилуя”. И третият стих: “Ето, Князът иде и целият събор ще види неговата слава, и сред тях цар Давид.” И след тези стихове беше написано числото 909.

- Това пък защо?

- И аз това се запитах. Но като започнах да пресмятам, открих, че от дванайстата година на Соломоновото царуване до Рождество Христово има 909 години. Тъй че, това е пророчество на Христа.

С особен интерес разгледахме хрисовулите, сред които беше и препис от Страбон на Птоломеевата география от ІІ век. Някои имаха удивителни илюстрации и аз се зарекох и моите преписи и преводи да бъдат за чудо и приказ.

Монасите живееха по-аскетично и от нас, в усамотение и лишения, но Божията благодат осезаемо витаеше наоколо.

Ние потънахме сред това свято място и прекарвахме дните в библиотеката, където откривахме редки свитъци и книги, които споделяхме помежду си, преписвахме отделни части или мисли и така времето неусетно се изниза.

В библиотеката се натъкнах на голяма амфора с изрисувани върху нея руни. Веднага ми се набиха на очи букви от българицата… ето я “Р”, ето и “Ф…, също “Б”, “Ц”, “Ч”, “Ъ”, “Ю”, “Я”… И разбира се - знакът “ІYІ”, с който дедите ни са обозначавали Бога. Усмихнах се, когато видях как в руните е написано “Щ” - с опашчицата отляво, докато при Глаголицата беше отдясно. И ми хрумна да го коригирам в Българицата опашчицата да бъде по средата… Ето го и знакът за безкрайност “8″. А между буквите - нарисувана мъжка глава с рога и дълги уши. Макар и трудно, разчетох надписа до него - “Велзевул”.

Изобщо в Атон се намираха древни извори, написани на стар арамейски език, които щяха да са ни от полза да проверим дали сме се справили с осъвременяването на азбуката ни.

В просторната трапезария върху полици бяха наредени големи паници и други съдове.

Разгледах сцените, изрисувани върху тях. На едната двама мъже носеха урна, беше изобразен елен, също и кон. И грифон. И букви на българицата, заедно с цифрата 1, но не успях да разчета думата. Значи и Българицата се нуждаеше от осъвременяване и нагодяване към променения език. Ех, колко още работа имаше за вършене, един живот нямаше да стигне за всичко, но се зарекох да спя още по-малко, макар че нямаше накъде повече да не спя.

На третия ден - ето ти нова изненада - медна книга. Никога не бях виждал нещо подобно и затова благоговейно я свалих от най-горния рафт и започнах да избърсвам прахта, полепнала върху корицата й. В този момент в библиотеката влезе Константин Философ и като ме видя как трия с ръкава на расото си, запита:

- Какво държиш?

- Медна книга!

- Медна книга ли? Къде я намери?

- Седеше си хей там, на най-високото.

- Кой е авторът?

- Авторът не знам, но виж какво пише на корицата: “Автика на Александър Базилевс”!

- Книгата е била собственост на Александър Велики! - възкликна Климент и протегна ръце към нея. - Дай да я видя! Направил си голямо откритие! Книга, собственост на Александър Велики! И надписът е на българица!

Като гальовно плъзна пръсти по корицата й, той я отгърна много внимателно. Книгата беше изработена от тънички медни листа и на първата страница имаше надпис като послание:

- “Здравето е богутоство” - прочете на глас Константин Философ. - “Богутоство”, в смисъл “богатство”, така говорят в Родопите. Как мислиш, дали тази книга не е била подарена на Александър Велики, когато е посетил храма на бог Дионис под връх Сютка?

- Възможно е.

- Доколкото виждам, книгата съдържа различни жречески ритуали. Ще ми я дадеш ли аз пръв да я прочета?

- Разбира се. Тъкмо после ще ми бъде по-лесно да се ориентирам, ако някои думи като “богутоство” ми се изпречат… Жалко, че няма да имаме време да направим копие за нашата библиотека в “Свети Полихрон”.

Той се усмихна и сведе поглед към книгата.

- Никога не се знае, братко, никога не се знае…

А аз се върнах към книгите, подредени по рафтове и в сандъци, изгарящ от желанието да направя ново подобно откритие.

Понятието “Corpus Christi” (тяло Христово), което е евхаристийно и библеистично понятие, постепенно беше започнало да се измества към християнското общество, макар Евхаристията все още да си оставаше истинното тяло Христово. Затова исках да бъда добре подготвен за проповедите, които ми предстоеше да изнасям някой ден.

По време на пътуването ни обратно се запознах на кораби с други потомци на древни българи - като ония, които по време на царуването на Юстиниан І били разбити от владетеля на Сирмиум - Мундо, който изпратил пленниците в Константинопол, след което били заселени край Трабзон, в югоизточната част на Черно море.

* * * * *

“Горко на победените” - “Vae victis”.

Бяха се случили промени, които щяха да се отразят и на нас, но все още не знаехме как. Император Михаил ІІІ с помощта на своя вуйчо Варда, брат на майка му Теодора ІІ, отхвърлил нейното регентство, а нея, заедно със сестрите си, ги изпратил в манастир. Всъщност скоро се оказа, че май императорът само е заменил едно регентство с друго, след като кесарят Варда започна да ръководи държавата. Макар че и Михаил ІІІ бил тръгнал на военен поход срещу арабската династия на Абасидите заедно с чичо си Петрон Мамиконян.

“Горко на победените” - тях изоставила ги е Съдбата.
Тъй както бурята в морето кораби потапя,
и те с последните останали им сили,
опитват да спасят останките от свойте вещи мили.
Минава време. Всичко се променя и късмета
ги прави победители при нова битка - ето…
Сега разбра ли колко е нетрайно всичко земно,
освен пречистата Любов към Бог във тялото ти тленно.

Егнатиевият път (Via Egnatia) беше основният път, по който се осъществяваше връзката между Константинопол и Рим и преминаваше през Солун от западната към източната му крепостна стена, а ние отивахме в Сердика и така братята щяха да видят родната си майка и близките си. На Константиновата арка отдалече се различаваха изобразените триумфални римски шествия, а почти на всяка странична улица имаше статуи и фрагменти от цветен мрамор.

Отбихме се да видим възстановеният храм “Свети Димитър”, който бил изгорял преди това и бащата на Константин Философ и Методий го бил съградил наново. Беше удивителна сграда с изящни мозайки, които я украсяваха отвън. Петкорабната базилика пазеше вътре сребърно ложе с изображение лика на светеца, както и неговите мощи в специална ракла. Затова и ние щяхме да се помолим и да запалим свещи. Разказаха ми, че от мощите на светеца постоянно изтичало миро-елей и епископ Методий ми беше обещал, че ще получа една стъклена ампула от него.

Още преди да влезем ни посрещна многогласен и сладостен хор, сякаш не пееха човеци, а ангели небесни.

След като свърши вечернята, свещеникът се показа и произнесе на гръцки:

- “Вярвайте, чеда, чуйте ме; вярвайте и ще кажа на всички вас - всички, що се от Богу боите, как друг род - синове, що има да се родят - да познае Господа, и народ, ще се отвъжда, да го възхвали.” Това е казал Давид, ние пък с него днеска: че божествената великост трябва да се разказва всякога и пред всички, не само тук. Че колкото и да възвестим и да кажем от нея, останалото ще превиши това число; па и защото проповядваното великолепие на божиите чудеса бива някакво разбуждане на по-нехайните и на задрямалите за вършене на добро. Мнозина мислят, че в наши дни не ще станат неща, както в древните. А пък смисълът на природата е същият и не се е променил; оставил си е Господ и в наши дни доста много мъже, които, без да са превили коляно пред нищо от онова, що се влачи долу, просияха със светлината на живота за слава на небесния Отец, та станаха светила в света…

Трябва да измолите прошка за греховете си… Отдайте се на усилен пост и молитва, за да получите желаното опрощение. Бог е милостив! Амин!…

Както бе обичайно, в края на всяка молитва произнесох “Амин”, чийто смисъл беше, че истински вярвам в казаното. Ако пък човек няма вяра, по-добре да не я произнася.

Веднъж Бруно, послушник като мене, се зае да ме убеждава, че “Амин” произлизало от името на египетския бог Амон - бога на слънцето и покровител на Тива. Но аз не му повярвах, защото и в юдаизма, и при мюсюлманите значението на думата “Амин” беше еднакво: “Да бъде”!

Постепенно започвах да разбирам защо Святият Дух не позволява на Тимотей, Павел и Сила да проповядват другаде, а ги насочва към нашите земи: “И апостолите преминаха Фригийската и Галатийската земя, като им се забрани от Святия Дух да проповядват словото в Азия; и като дойдоха срещу Мизия, опитаха се да отидат във Витиния, но Иисусовият Дух не им позволи.” (Деяния 16:6-7). Затова проповедите на св. апостол Павел, на Тимотей и Сила първо във Филипопол, а после и на други места като Одесос и Средец, не бяха плод на случайността. Неговият Дух е слязъл още тогава за близко общение с нас и до днес нищо не се е променило. И аз се гордеех, че съм потомък на велик богоизбран народ. А Всемогъщият Бог неизменно заслужава нашата почит и любов.

М-да, беше неоспорим факт, че първите апостоли са минали по нашите земи - св. Павел, св. Йоан Богослов, св. Андрей, св. Ерм, св. Вартоломей. И не само са минавали - проповядвали са, задържали са се с месеци, понякога с години. След тях са минавали и проповядвали и техни ученици. Та апостол Павел е покръстил цял Илирик, като е започнал от Филипопол. Когато той идва по нашите земи, е бил придружен от Лука. Св. Андрей поел към България с апостолите Стахий, Амплий, Карп и Ерм. И св. Ерм става първият епископ на Филипопол, ръкоположен от самия Андрей Първозвани. Свети Амплий оглавява църквата на Одесос, а след неговата мъченическа смърт го наследил св. Карп. В Анхиало пък е проповядвала св. мъченица Севастиана, ученичка на апостол Павел.

Когато Страбон е написал, че “Посидоний предава на мизите, че заради своята набожност, те се въздържат от ядене на живи същества, дори и тези от собствените им стада; за храна използват мед, мляко, сирене, живеейки мирен живот и това е причината да им бъде дадено името богобоязливи”, нима не потвърждава фактът, че още от самото идване на Спасителя предците ни са били “набожни” и “богобоязливи”? За кой друг народ е написано нещо подобно? Аз поне не съм срещал в нито една от книгите и свитъците, които вече съм изчел, а те никак не са малко.

И тогава започва голямото строителство на черкви - само между втори и четвърти век техният брой надминава 900. Но през VІ-ти век, когато на престола в Константинопол сяда грък, започва тяхното разрушаване - по негова заповед и с подкрепата на патриарха. Камък по камък!

И се поставя начало на гоненията на християните по нашите земи.

В дома на Константин Философ и Методий ни посрещнаха като скъпи гости.  Майка им Мария ги отрупа с въпроси, радваше се като дете на двамата и място не можеше да си намери.

А аз хем седях в голямата им трапезария, и хем не бях там, защото мислено се бях пренесъл у дома, при моята майка, сред моите близки и обични хора.

По едно време се заслушах само в разказа за ужасен обичай на гърците, които живеели в града. Когато някой починел, те трябвало да го изровят след една година, за да проверят дали тялото му е изгнило. Ако тялото било запазено, това било лош знак и тогава свещеник трябвало да прочете молитви. После го погребвали повторно. И след година отново повтаряли всичко - изравянето и препогребването. До три пъти се правело. Разказаха ни за съсипано семейство, което и на третата година изровило телцето на дъщеричката си непокътнато от тленност - знак, според тях, че душичката му е в ада.

След като пренощувахме в дома на Константин Философ и Методий, на сутринта продължихме към Филипи.

В град Филипи останахме два дни - трябваше да се подковат конете, да се купи храна за из път. Когато свършихме всичко, свечеряваше.

Тогава проехтя звън от камбана и се досетих, че искам да видя с очите си надписите, оставени от славния баща на княз Борис - Каназ у Биги Пресиян, след славната му победа над ромеите. Константин Философ обеща да ни заведе на сутринта.

След като закусихме, всички заедно отидохме да видим прословутите надписи.

Каназ у Биги Пресиян, внукът на славния Омуртаг, се беше преселил на небето преди шест години. Не бях достатъчно зрял може би, за да осъзнавам, че всяка смяна на владетеля е рискова за държавата му. Но не и в неговия случай. От малък знаех, че при царуването му българската държава отново си е върнала границите на юг до Бяло море, до нашето Тракийско море. И за първи път връзката между Константинопол и Солун по суша е била прекъсната. Макар да съм против войните, трябва да призная, че Пресиян е бил прав. Защото цели области са били обхванати от бунтовете на потомците на Куберовите българи и смоляните, живеещи в района на Драма, Беломорието и около Солун, а това довело до “големи кръвопролития и цели области били опожарени и изпълнени със смут”. Така пише Декаполит. Та тогава, след превземането на Филипи, е бил изсечен този надпис, който ме хвърли в дълбоки размисли:

“На многото българи от Бога поставеният архонт Пресиян изпрати кавхан Исбул, като му даде войска и ичиргубоила и кана боил колобъра и кавханът отиде срещу смоляните… Който и да търси истината, Бог вижда, и който лъже, Бог вижда. На християните българите направиха много добрини. И християните ги забравиха, но Бог вижда.”

Освен разширението на юг, държавата ни беше нараснала и на запад, присъединявайки наши племена покрай река Вардар, както и земите около Охрид и Прилеп. Затова днес България се разпростираше до три морета и беше могъща държава. България при Каназ у Биги Пресиян на запад граничеше с Франкската империя, при Пеща границата минавала по река Дунав, на североизток граница е  река Днестър, където съседите ни пак са българи от Кара Булгар. На изток границата е Черно море, а на юг - достига до Бяло и до Йонийско морета.

- Камъкът е траен материал, не е като кожата, нито като папируса - ще издържи превратностите на времето и природните стихии и някой ден, застанали на това място, потомците ни ще сричат и славят делото на владетеля Пресиян - “от Бога архонт Пресиян” - сякаш отгатнал объркването ми, каза Константин Философ.

- Чудя се на гръцките и ромейските свещеници, които ни наричат езичници - нас, прегърналите християнството още от апостолите на Христос - отвърнах.

Защо е така ли? Сигурно заради Орфей, който много преди идването на Христа е проповядвал същите ценности, които са в основата на християнството. За какъв Бог пише Пресиян, ако не за единствения възможен? Ако е бил езичник, значи се е кланял не на един, а на много богове и в такъв случай е трябвало да посочи кой точно от тях го е поставил за “архонт” на българите.

Това, че имаше все още верни на езическите ни традиции и богове, беше неоспорим факт. Ала те намаляваха с всяка изминала година и бях обнадежден, че след като богослуженията започнеха да се провеждат на български, щом Божието слово, също както благодатни семена достигнеше до хората, те щяха да покълват и да привличат нови последователи на христовата вяра. Защото как да повярваш някому, пък бил той и Всемогъщия, щом не разбираш какво ти говори?

Продължихме към Сердика. Всъщност целта на пътуването ни беше храмът “Свети Георги”, който щеше да бъде осветен в присъствието на Каназ у Биги Борис - нещо, което от откъслечни думи между братята, щяло да бъде като репетиция за “големия замисъл”.

Крепостта Сердика изглеждаше непревземаема с високите си около 18-20 стъпки крепостни стени и веднага, щом преминахме през южната порта, пред нас се ширна широка улица, по която можеха да се разминат седем-осем карети. Внушителни сгради и храмове на Артемида, Зевс, Серапсис, Херакъл и Митра се редяха до Форума и покрит амфитеатър, където заседавал съветът на града.

А ето го и дворецът на Константин Велики в самия център, където той е прекарвал по няколко месеца в годината, колебаейки се дали да не пренесе тук управлението на империята и затова често повтарял: “Сердика е моят Рим!”.

Бях изненадан, когато се изправихме пред ротондата “Свети Георги” - беше умалено копие на ротондата “Свети Георги” в Солун.

- Но този градеж ми прилича на римски - промълвих объркан как така Каназ у Биги Борис ще освещава църква, която със сигурност е на няколко века и трябва да е била осветена отдавна.

Константин Философ сложи ръка на рамото ми:

- Правилно забеляза, че храмът не е нов. Има дълга история, а по времето на Константин Велики сградата е била превърната в място за масово покръстване. И тогава била зографисана като църква. Нали си чувал за Сердикийския събор? Е, той се е провел точно тук…

- Тогава за какво освещаване дойдохме?

- Храмът е пострадал от земетресение, паднал куполът, после имало много дъждове и фреските се повредили. Докато му направят нов купол, докато възстановят фреските и го приведат във вид, достоен за богослужения, са минали години. И за да покаже, че толерира християнството, князът лично ще присъства на освещаването му.

Освещаването стана извор на неописуемо вълнение за мене. Да бъда сред официалните гости, да наблюдавам съвсем отблизо княза заедно с четирима от неговите приближени боили, да слушам песнопенията като зрител - всичко беше като хубав сън.

Разбира се, гръцкият свещеник изнесе литургията на гръцки, но какво да очакваш от грък? Пък и гръцкият език беше официалният, който се ползваше във всички храмове и манастири. Но аз, като посветен в голямата тайна, вече нямах търпение това да се промени и да се понесат песни и славословия на звучния ни роден език…

Като не видях батко сред охраната на княза, запитах един защо го няма, а той ми отвърна, че бил болен, затова. Ех, а би било хубаво да се прегърнем по братски.

На следващата сутрин тръгнахме да се връщаме - този път през Филипопол.

- Искате ли да се отбием до един свещен манастир? - неочаквано запита Константин Философ: - Само за час и сме там.

- И какво му е “свещеното”? - побързах да запитам.

- Нали знаете за Втория Вселенски събор, който се е провел в Сердика.

- Съборът, свикан от синовете на свети Константин Велики, на който била спечелена важна победа срещу еретиците ариани и била утвърдена ролята на Светата Троица - издекламирах горд, задето съм запомнил прочетеното.

- Е, така официално се твърди, макар че на този събор светите отци са се изпокарали - с усмивка отвърна Константин, - след което част от тях продължили да спорят във Филипопол. Та за този събор специално от Египет пристигнал Атанасий Велики, на който той е бил оправдан и възстановен за александрийски епископ. И когато съборът приключил, си тръгнал обратно за Египет, но се отбил от главния път “Виа Диагоналис”, за да пренощува в крепостта. Така узнал, че хората наоколо се разболявали от страшна болест, чумата, за която няма лек. Тогава патриарх Атанасий открил скална пещера наблизо и се усамотил там за пост и молитва. Пред скалата имало тракийски нимфей, светилище, посветено на нимфите, чиято вода била лековита, и той го превърнал в християнско водно светилище, а до него, в скалата, основал манастир. И призовал хората да ползват водата и с молитви към Бог да се избавят от тази напаст. Те го послушали и чумата постепенно изчезнала.

- Значи е на около 500 години. Не бях чувал за този манастир - призна си Наум.

- Нито пък аз - присъединих се.

- Може и да не сте чували, но това е първият манастир на европейския континент.

По някое време Константин даде знак да спрат конете, слезе от каретата и като се разходи наоколо ни повика, за да ни покаже останките от крепостта, която е била разрушена. Силуетът й се очертаваше на отсрещния хълм и зъберите на крепостната й стена бяха като грозни пукнатини на небето.

- Знае ли се кой я е разрушил?

- Вече не се знае, защото неведнъж е била съграждана, разрушавана, и пак съграждана. Но князът ми обеща, че ще я възстанови и дори ще я направи още по-здрава.

Когато стигнахме до манастира, разбрах защо той е оцелял - монашеските му килии бяха издълбани в скалата, а входът му, обрасъл с бръшлян, го скриваше от хорските погледи. Пристъпих в пещерата постница, в която е живял светецът, и почувствах вибрациите на това място, където е слизало Божието благоволение.

Седнал на високия бряг на реката, гледах бистрите й води, които слънцето превръщаше в диаманти. И това могъщо течение надолу, към делтата, където ще се слее с морските води и ще изчезне, ме наведе към мисълта за човешкия живот. Не съм ли и аз като тази река, забързана, задъхана, неспокойна - река, която се стреми към далечината, като раздава част от себе си, за да напои градините и ливадите по своя път, да даде живот на птиците, животните и хората. И когато докосне онова, което е било незримо, когато дългият път, който е изминала, е останал назад, реката изчезва завинаги. Не цялата река - изгубва се само част от нейната вода, защото реката е безсмъртна в своето цяло, както е и с човешките родове, тръгнали от античността и устремени към бъдното.

Прииска ми се да съблека расото и да се потопя сред прохладните й води, но не умеех да плувам добре, а тук беше дълбоко. Но само да се приберем, веднага щях да го направя в онзи вир, близо до манастира “Св. Полихрон”, където понякога ходехме с Наум и Ангеларий да се изкъпем през летните горещини. Макар че и в морето беше толкова приятно.

“И ще се върне пръстта в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал.” (Екл. 3:20).

Един пътешественик посетил известен мъдрец в неговия дом. Там той с удивление видял, че жилището му се състои само от една стая, пълна с книги, а единствените мебели били маса и дървена пейка.

“Къде е твоята покъщнина, нямаш никакви вещи!” - възкликнал учудено гостът.

“А къде са твоите вещи?”

“Но аз само минавам оттук, затова съм с малко багаж.”

“Аз също!” - отговорил мъдрецът.

И аз бях като този мъдрец - само преминавах, ала исках да оставя следа, макар и съвсем малка - като например една буква в нашата азбука.

Завърнахме се в нашия дом - манастира “Св. Полихрон” и животът продължи по старому. Е, за мене се случи очакваното - дадох обет, но запазих името си по свое желание. Бях станал пълнолетен, бях девствен и решението ми да посветя целия си живот на Бога не подлежеше на съмнение.

Заети в молитви, пости и преписи, неусетно посрещнахме Рождество Христово, а малко след него от Константинопол се завърна Константин Философ, който беше поканен там за празника.

- Радостна новина - новият патриарх е началникът на императорската канцелария Фотий! - още от вратата съобщи Константин Философ.

- Нашият Фотий ли? - повдигна вежди игуменът: - Преподавателят ни от Магурата?

- Същият. Беше и императорски аскирит.

- Но как така? Това е в разрез със светите канони на църквата! - Възмущението в гласа на Методий беше неприкрито: - Та той дори четец не е бил, а за да стане презвитер са нужни години. Как се е стигнало до това погазване на канона?

- Нали знаеш, че патриарх Игнатий беше започнал дори в проповедите си да осъжда регента Варвас Склира.

- Всички го осъждаха, но той единствен дръзна да го порицае открито.

- Свалили са Игнатий, след като в изпълнение на свещеническите си обязяности е отказал светото причастие на Варвас Склира, задето живее в състояние на кръвосмешение със снаха си. И за да премахне този неудобен за своя роднина свещенослужител, император Михаил ІІІ решил да постави на негово място своя добър приятел Фотий.

- Пиян ли е бил?

Константин се разсмя:

- Разпитваш ме, сякаш аз самият съм присъствал. Не знам!

Ала игуменът беше гневен на случващото се, защото продължи:

- Никой ли не му е обяснил, че тези работи така не стават? Правило номер 10 на Сердикийския събор казва, че за да бъде посветен в епископски сан, духовникът трябва да е преминал през всичките степени на свещенството: четец, дякон, презвитер.

- Правилото, според императора, било спазено, като само за пет дни Фотий ги преминал и заел високия пост.

- Няма невъзможни неща за Михаил-Пияницата.

- Не е първият, който нарушава каноните. Спомни си как сенатор Нектарий от оглашен за няколко дни бил ръкоположен във всички свещенически степени, включително до епископска, та дори светителските одежди носел върху белите одежди на новокръщението. И това става на Втория Вселенски събор. - Като направи пауза, Константин добави: - Освен това Михаил настоявал майка му и сестрите му да приемат монашество, но патрирх Игнатий отказал. Така, след открития му сблъсък с кесаря, Игнатий бил изпратен в затвор още преди месец.

- Тук новините пристигат след цяла вечност - въздъхна Методий.

- Сега, след като вече има патриарх, щял да бъде заточен в манастира на остров Теребинтос, като няма да има право да се връща в Константинопол.

- Патриарх Игнатий не го заслужава. И не е за подценяване. Син е на император Михаил Първи, а майка му е дъщеря на император Никифор. Сигурен съм, че макар и отдалечен от двореца, влиянието му съвсем не е намаляло. Неговите привърженици няма да бездействат.

- За момента нищо не могат да направят. Затова, по заповед на императора, набързо са посветили Фотий.

- Да видим как ще посрещне новината папа Николай І. Съмнявам се, че ще признае избора му за легитимен. Това премина всички граници. Макар че с Фотий сме приятели, не може достойното поведение на Игнатий да бъде наказвано по този начин.

- По никакъв начин, не само по този.

Ето как на 25 декември 858 година Фотий беше встъпил на Константинополския патриаршески стол. А аз получих първия си урок относно големите интриги, на които щях да ставам свидетел тепърва.

Бях изненадан, когато Константин Философ ме покани да го придружа до Константинопол. Той трябвало да преподава в Магнаурската школа, а аз - да взема ценна книга и докато го няма да се заема с превода й. С радост приех, защото дори по време на пътуванията ни разговорите с него бяха извор на знания и мъдрост.

По пътя спряхме в едно селище, където гръцки владика с дяконите си беше дошъл да служи за празничната неделна литургия. По лицата на хората се четеше отегчение, защото не разбираха нито дума, само един грък наблизо току се кръстеше и повтаряше: “Кирие елеисон” - “Господи помилуй”.

Когато свърши и излязохме навън, не знам какво ми стана - запях високо “Достойно есть”. Миряните ме наобиколиха и щом свърших започнаха да възклицават на български, че всичко било много хубаво и те разбрали молитвата на Света Богородица.

В това време един от свещениците доближи и ми рече:

- Бог ти е дал ангелски глас, синко. Ако решиш да му служиш при нас, с радост ще те приемем.

- Благодаря, отче, аз вече съм си избрал обител - отвърнах и му целунах ръка.

Константин Философ гледаше какви ги върша, но не се намеси. Едва когато тръгнахме разбрах, че одобрява постъпката ми:

- Добре стана. Ти с твоя ангелски глас покори всички…

- Не знам защо го направих - отвърнах искрено.

- Дошло ти е отвътре, направил си го. Не съжалявай.

В Константинопол се разделихме и след като получих книгата, се упътих към патриаршията, както се бяхме разбрали. Константин беше решил да поздрави Фотий за новата му длъжност, най-малкото дипломацията го изискваше.

Когато влязох в залата, той разговаряше с новия патриарх и тъкмо казваше:

- Спомнете си как Ориген, Дидим и Енагрий са се постарали да вмъкнат в божията църква елинското баснословие. Според тях, душите са съществували преди телата и една и съща душа обличала много тела. Това е учение скверно, заслужаващо да бъде оплюто и е достойно само за техните души. Те учели още, че безконечният пъкъл има край. На лукавите демони подарявали предишното им достойнство, като измисляли, че щяла да им се върне предишната слава, от която отпаднали. Приемали също така, че телата нямало да възкръснат заедно с душите, а душите щели да възкръснат без тела.

- Не разбирам какво наричат тогава “възкресение”? - продължи разсъжденията му патриархът: - От една страна лишават телата от общата награда с душите, които заедно са се стремили към добродетелност, а от друга - оставят телата ненаказани за общата им виновност и за съдействието им при извършването на греха?

- Но така излиза, че Той налага двойно наказание или двойна награда само за душите, без телата, които са действали заедно с тях.

- Тази новопоявила се ерес, въведена от злочестиви и скверни хора, се обявила против свещените изображения на Христос и свещените христински символи и изображения. - Все по-гневен ставаше гласът на патриарх Фотий: - И ги тъпчели с нози, влачели ги по тържища и стъгди, и на огън ги предавали. С мръсни ръце и скверни устни тези изчадия безчестили свещения образ на Христа и на светиите му.

- Значи хем християни се наричали, хем против Христа беснеели, хем да се назоват юдеи не приемали - разпери ръце Константин Философ.

- Но с иконоборческите си постъпки им съперничели и дори ги надминавали. Затова Седмият Вселенски събор осъдил и предал на вечно проклятие ония, които не искали да се откажат от това изродено учение. Защото и днес ние не ограничаваме почитта и поклонението само върху образите, нито пък се делим на разнородни и различни обреди, но чрез служенето и покаяние към тях се въздигаме до божественото.

- Така се покланяме на честния кръст, на който е било разпнато тялото господне и отдето е бликнала очистителната за света кръв. И от естеството на дървото, напоено от потеклите там струи, вместо смърт произлязъл безсмъртен живот - съгласи се Константин Философ.

- Като се кланяме на изображението на кръста, се прогонват демонски пълчища и се изцеряват разни страдания с помощта на благодатта и силата, която се простира върху самите изображения. Също така ние с вяра се покланяме на храмове, на гробове и мощи на светии, от които извира изцеление за верните, като величаем и славим Бога наш, който ги е поставил. Изопаченото и преправеното веднага става ясно и се уличава само като се постави близо до истината, здравия разум и благородството. Защото както едно малко петно, лепнато на тяло, отличаващо се с хубост, скоро се забелязва, а грозни белези върху грозни тела не могат лесно да се видят заради общата грозота, така е и с прекрасната и пресветла християнска религия и вяра. Ако някой направи и най-малкото отклонение от нея, той причинява голяма грозота и бива изобличен, докато другите вери на народите, изпълнени с голямо безредие и грозота, не дават възможност на своите последователи да забележат прибавената грозота. Същото е и във всички изкуства и науки.

- Обаче божията съборна и апостолска църква, като прави всички козни на лукавия слаби и безуспешни, обръща ги против самите богохулници и еретици.

- Защото общият ни господар Христос заповядва да даваме плодове на добродетелност и да не посрамваме вярата чрез делата си. - Тропна с патриаршеския си жезъл Фотий: - Така съветва Павел, великият учител на църквата. Така и Петър, върховният от апостолите, комуто са поверени ключовете и входът на небесната врата. Така са приели нашите отци. Така са предали те на нас, техните приемници. Така и ние наставляваме и съветваме да се украсява вярата с добродетели, а добродетелите да въздигат чрез вярата. Затова казват: “властта показва човека” и “както златото се изпитва с пробен камък, така и човешкият ум се познава по делата в управлението и по разположението на управляваните”.

В този момент Константин ме забеляза и ме повика да се приближа:

- Да ви представя монах Климент от манастира “Свети Полихрон”.

- Значи е ученик на батко ти?

Забързах към двамата, но се спънах в полите на расото си и се строполих в краката на патриарха. Вдигнах глава и, за да не изляза жалък, продумах:

- Чест и почитания на Ваше Светейшество от раба Христов Климент.

Зърнах веселите пламъчета в очите на Фотий, който очевидно се забавляваше на остроумието ми, защото каза:

- По-полека, Клименте, не е нужно да целуваш прахта по сандалите ми. Ето, вместо тях да целунеш ръката ми.

Останал без думи, надигнах глава и целунах пръстена на патриарха, а той ме погали по главата.

- И да се молиш усърдно! Молитвата сързва и сближава човека с Бога, защото е боговдъхновен разговор. Когато ние чрез молитвата получаваме прошка за прегрешенията си, чрез нея предизвикваме да ни се изпълнят и всички други просби за благотворна дейност. Като съдя по израза на лицето ти, вчесването на косата и дрехите ти, се вижда, че си благопристоен и почтен момък. Приемай за приятели не развалени, а добри човеци. Защото за нравите на един човек се съди обикновено по приятелите му. Бог да е с тебе!

- Благодаря, Ваше Светейшество!…

Вече се бях изправил и цял пламтях от притеснение, но и от радост, че самият константинополски патриарх ми оказа честта да ме благослови. Отнесох образа му като за сдържан, величествен и мъдър божи служител.

През юни Константинопол осъмнал във война. Варягите, спуснали се по Дунав и оттам през морето се появили с множество дървени лодки и като акостирали навред по бреговете, се нахвърлили върху мирните жители на Константинопол - избивали ги, грабели домовете, безчинствали.

Добре че императорът, който по това време бил на поход заедно с чичо си Петрон Мамиконян в Северна Сирия, се завърнал и бързо, начело с гвардейците и малка войскова част, успели да ги отблъснат, преди да са подпалили града.

Както се казва - безчовечно деяние, което и Бог надали щеше да опрости, въпреки неговата безкрайна милост.

Тези новини ни донесе Канстантин Философ, който често сновеше между манастира и Магнаурската школа.

- Научихте ли какво искане отправил папа Николай І до патриарх Фотий?

- Казвай, нищо не знаем - отвърна Методий.

- Написал му, че ще го признае за патриарх, ако сключат сделка: той да му отстъпи епархиите Калабрия и Илирик, които принадлежали на Рим допреди около 150 години.

- Пак пазарлъци като на тържището.

- Има и още нещо: изпращат ме в Херсон Таврически. Заедно с тебе, батко.

- Каква работа имаме в Херсон?

- Да им отворим очите за вярата.

- Само ти и аз ли?

- Ще вземем толкова помощници, колкото ние преценим. Не мисля обаче да водим мнозина, защото когато сме много, по-трудно става всичко с пътуването, нощувките, храната.

- Тогава решено: с нас тръгват Наум и Климент…

Като чух името си, толкова се зарадвах, че ми се прииска да заподскачам като дете. Бях на двайсет години и оказаното ми доверие означаваше много за мене. От друга страна, при това пътуване щях да видя нови места, да се запозная с нови хора, нрави, обичаи…, интересуваше ме както българската, така и световната история. Исках да науча откъде идват моите древни корени, исках за разбера…, исках да знам…

Според Константин Философ мисията ни при хазарите беше от особена важност за християнството, защото Хазарският каганат се колебаел кое предложение да приеме - на евреите или на сарацините, всеки от които му изтъквал предимствата на своята религия. Но понеже те им бяха съседи и не е искал да рискува да приеме религията на едните, като така настрои срещу себе си другите, се обърнал с молба към император Михаил ІІІ да му изпрати учен и мъдър човек, който, ако успее да обори и евреите, и сарацините, те ще приемат християнството.

Мисията беше трудна, а успехът - съмнителен.

Имаше и още нещо, за истинността на което трябваше да проучим, да намерим доказателства. Защото се базираше на слухове, че заради своята просветителска дейност там е бил убит по мъченически начин един от първите папи - свети Климент Римски - завързан за котва и хвърлен в Черно море край Херсон. До императора достигнало твърдението, че веднъж в годината морето се разделяло и на дъното му се появявал храм с мощите на свети Климент І Римски. Тогава християните ходели там на поклонение. Та затова императорът беше натоварил Константин и Методий да отидат в Хазарския каганат с важната мисия за вярата, а покрай нея, ако може да проверят как стоят нещата: има ли нещо вярно или това са само измислици.

Така, с благословията и на патриарх Фотий, Константин Философ заедно с брат си Методий, Наум и аз поехме на далечен път.

Пътуването щеше да се извърши с дромон - ветроход с гребла.

Бяха им възложили мъчна задача.

Ала аз бях спокоен, защото бях сигурен, че Константин Философ имаше убедителни отговори по всички въпроси - за Светата Троица, за зачатието на Богородица, за обрязването, за поклонението на иконите…

Никога няма да забравя това пътуване. Представях си колко хубаво ще бъде отново да се носим по вълните, вятърът да свири в ушите ни, чайките да летят наоколо и да ни приветстват по своя си начин, в очакване на получат храна. Понеже плаването щяло да бъде недалече от брега, можело да зърнем Аполония, Месемврия, Одесос, Томис, а на някои от тях да спрем, за да се зареди екипажът с храна и вода.

Вместо това само час, след като напуснахме Босфора, се изви буря. Вятърът духаше толкова силно, че ако се опиташ да преминеш по палубата, направо ще те издуха зад борда. Затова всички слязохме долу.

Ала надигналите се вълни започнаха да подмятат кораба както орехова черупчица. Издигахме се нагоре, нагоре, сякаш щяхме да се откъснем и да полетим към небето, а в следващия момент се сгромолясвахме надолу сред страховито скърцане на изнемогващия корпус. Едва се удържах да не закрещя, но скоро започнах да повръщам и по-нататък помня само как лежах по корем върху някакъв сандък с глава към котлето до него.

До пристигането ни в Херсон не станах оттам.

Виж ти какво било Черно море. Нямаше нищо общо с Бялото. Сигурно затова и името му беше такова “Черно”!

Когато тръгнах да слизам, коленете ми трепереха и краката едва ме държаха.

И въпреки това, когато се сбогувах с капитана, му казах: “Този, който стои на кормилото, когато корабът се намира в пристанище, не дава сигурно доказателство за изкуството си, но на онзи, който е успял да спаси кораба посред морето и в буря, никой не може да отрече, че е отличен кормчия”.

Видях тънката усмивка на Константин Философ и по-късно, когато се настанихме в каретата, подхвърли:

- Нашето момче бързо напредва. Преди малко поблагодари на капитана с цитат от “Шесто слово за свещенството”.

Методий изненадано ме погледна:

- Наистина ли? Пък аз си мислех, че не ти е стигнало времето да прочетеш книгата.

Чак се изчервих от приятно вълнение, но толкова ми беше лошо, че нищо не отвърнах.

Като в сън ми е люшкането в каретата, с която ни откараха до къщата, където щяхме да се отседнем по време на престоя си. Зарадвах се, когато ми посочиха една от стаите и като се строполих върху леглото, заспах начаса.

А на сутринта се събудих отпочинал и готов за работа.

В трапезарията останалите вече пиеха чай и закусваха. Присъединих се, а те ме заразпитаха как съм и като ги уверих, че съм добре, Методий въздъхна:

- Ако знаех, че ще те хване “морска болест”, нямаше и да помисля да те водя с нас.

- На всеки може да се случи - защити ме Константин: - Ти гледай на връщане да не повториш неговото изпълнение.

Всички се разсмяха, а аз се заех с чая, притеснен от думите на учителя Методий. Пак се изложих, но щях да се постарая да го зарадвам с някой мой препис или превод.

Още с пристигането в Херсон ние се върнахме към обичайната си работа - преводите на Светото Писание. Но Константин Философ реши да усъвършенства своя еврейски и започна да превежда на гръцки еврейската граматика. Това според него било необходимо, защото в Хазарския каганат юдаизмът бил най-силната и разпространена религия. Еврейските свещеници били много добре подготвени и за да бъде наравно с тях, когато ще влиза в спорове, искал да ги обезоръжи като им говори и цитира библейски мъдрости на техния език.

Беше ми интересно всичко, което той прави, затова търсех поводи да си поговоря с него.

Константин Философ се беше задълбочил над разтворената пред него дебела книга и не ме чу, когато влязох.

Надникнах през рамото му и възкликнах:

- Що за език е този?

Като извърна глава, ме погледна и благо рече:

- Ако разгледаш внимателно буквите, може би сам ще си отговориш.

Проследих какво ми сочи показалецът му и възкликнах:

- “Хер”! “Твръдо”!… Не разбирам всички, но…

- Това е Евангелие, написано с арамейски букви.

- Арамейският език не беше ли по-стар от еврейския?

- Така е. На него е говорил Спасителя, това е пра-езикът на човечеството. Затова на арамейски Мойсей е написал своето Петокнижие,Тората. На него са написани книгите на пророците Данаил и Ездра. Трудността при четене идва от това, че при писането са били премахвани гласните от съгласните. Но един човек ми показа как да ги възстановявам и затова сега ми е лесно да чета.

След като знаехме легендата за мощите на св. Климент І Римски, скоро след пристигането ни Константин Философ отиде да се представи на владиката и успял да го убеди да започнат заедно търсене мощите на светеца.

Бяхме чули множество разкази на очевидци за тях и той започна често, особено сутрин, да се разхожда покрай брега на морето. Беше много развълнуван от едно от чудесата на св. Климент - чудото с детето, престояло година при залятите от морето мощи на светеца и намерено при отдръпване на водата живо и здраво.

Понякога и ние го придружавахме. Чувах го как се моли пламенно на Бог да му помогне да намери тези мощи.

Св. Климент Римски е родом от гр. Филипи, тракиец, изключително добродетелен мъж, приел Кръщение от св. апостол Павел и се присъединил към неговите ученици. Не друг, а апостол Петър го ръкоположил за епископ на Рим преди своята смърт. Всъщност папа св. Климент І Римски е третият папа след св. ап. Петър. Преди него са папа св. Анаклет и папа св. Лин. И той мъдро управлявал Църквата. Избрал седем писари да запишат подвизите на мъчениците и техните страдания. Ала езичниците се оплакали от него на импертор Траян и той го изпратил на заточение в Херсон Таврически. Тук, в близките каменоломни на Икерман, светият епископ трябвало да се труди заедно с други осъдени християни. Но и в каменоломните не спирал да проповядва и да печели нови привърженици на Христа. Дори посочил на изгнаниците лечебен извор и с това славата му се умножила още повече. Тогава го накарали да принесе жертва на езическите богове и след отказа му, бил осъден на смърт. Качили го в лодка, привързали котва на шията му и го изхвърлили в морето.

По средата на залива имаше малко островче, където според слуховете, ако се уцели моментът, когато приливът намалее, щели да се видят мощите на светеца. Всяка година това чудо траело седем дни. Морето се отдръпвало и поклонниците отивали пеша до мястото, където се предполага, че се намират мощите на свети Климент Римски, а който се докоснел до котвата, моментално се изцерявал. Само че преди около сто и петдесет години чудото спряло.

Освен папа Климент, тук са били изпращани от Константинопол и други христински епископи. Шестима от тях са намерили мъченическата си смърт: св. Ефрем, св. Василий, св. Капитон, св. Евгений, св. Елпидий и св. Агатодор Херсонски. Всеки от тях, преди да го застигне смъртта, е покръствал гражданите на Херсон. И за всеки от тях са запазени предания, някои от които бяха живи доказателства за силата на вярата. Епископ Василий възкресил сина на един херсонски княз. А когато езичниците настоявали епископ Капитон да им даде доказателства, за да повярват в Бога му, той влязъл в разпаления от тях огън на варницата, дълго се молил сред пламъците и когато излязъл невредим, те паднали на колене и извикали: “Един е Бог, Богът на християните, великият и силният! Той пази невредими рабите си и от огъня!” И мнозина се кръстили в християнската вяра, която бързо започнала да се разпространява по целия Таврически полуостров.

И ето, че чудото се случи.

Беше 30 януари, вятърът свиреше в камината и понякога проплакваше като дете. През целия ден с Методий и Наум правехме преписи и се питахме защо се забави Константин. Беше ни казал, че ще търсят мощите на светеца и излезе преди съмване, а вече се беше свечерило.

Той влетя, обзет от невъобразима радост:

- Понеже пророкът е казал: “Събудете се и пейте радостно вие, които обитавате в пръстта, защото росата ти е като росата на тревите и земята ще изхвърли мъртвите.” (Ис 26:18).

- Какво стана? Защо се забави толкова? - надигна се Методий.

- Чудо! Заради нашите молитви към Бог, който дава лек на вярващите, прошка на греховете и Велика Милост, стана чудо! Отплавахме от пристанището с песнопения. Нали ви казах, че убедих стария епископ Георгий да дойде заедно със своя хор и някои благочестиви граждани на Херсон. Начело с Никифор, управителят на града и човек на императора, се качихме на един дромон и доближихме до отточището на вълните, където бил хвърлен светията. И чуйте какво стана: щом желаното отточище се появи пред очите ни, от ясното небе върху нас се изля могъщ порой, който ни измокри до кости, без да спре устрема ни напред. И тъкмо да започнем второто песнопение, свещеник Соломон…

- От “Свети Прокопий” ли? - прекъснах го нетърпеливо.

- Същият. Та той, докато съобщаваше на всички стиховете, словата му станаха непонятни и се свлече в несвяст. Внезапно облаците се разпръснаха, луната засвети, въздухът заблестя и около нея се появи светло сияние.

- Като че самият свети Климент е искал да ви насочи към мястото…

- Тогава един, непознат за мене, запя със силен глас: “Свети Отче, заради молитвите на свети Климент, Бог знае как славно просветли с благодат душите на онези, що желаят сладката светлина.” Тогава изгря луната и с радост започнахме второто песнопение: “Бяхме обхванати от страх Божи, от трепет и сълзи…” След тази песен стигнахме до славното отточище и до мястото, като слуги носеха на стол болния и немощен епископ… Просветлени от високата светлина, ние обкръжихме отточището, коленичихме на желаната земя и цяла сутрин пяхме началото на хвалословието, докато неколцина мъже копаеха.

- Сякаш с Климент сме предчувствали, че нещо се случва, защото и ние тук изпяхме канона, който ти съчини в чест на свети Константин Римски.

- А когато дойде ред на междупеснието - продължи въодушевеният Константин Философ - връхлетяха гъсти облаци откъм южната страна на отточището. Архиереят, който се беше свестил, запита един от благоверните на име Дигица, който познавал тези места най-добре, дали ще завали, а той потвърди: приближава дъжд. Все още не бяхме намерили мястото на блажения светия, затова още по-усърдно започнахме да го дирим и наредихме да се пее кондакът. Щом запяхме, облаците се отдръпнаха на север, небето стана ясно и прозрачно и тогава аз видях мощите на свети Климент като звезди. Тъкмо певецът пееше: “Съкровеното вече не е съкровено, а свети на свещеника”, когато зърнах едно ребро от мощите на светеца. После дълго нищо друго не се случи. Но ние продължавахме да пеем. И когато бяхме на шестата песен при стиха “Бог пази костите на праведниците” (Пе. 33:21), както пее и възпява Давид, пред нас засия святата и преславна глава на чутовния Климент, която аз пръв съзрях. И се развиках с пълно гърло: “Радвайте се, отци и братя в Господа! И пак ще река - радвайте се! Ето блажената глава, като светло слънце възсия за нас из глъбините на Ада!”.

Ние с Наум и Методий започнахме да се прегръщаме от радост.

- Какво щастливо събитие!

- Слушайте нататък. Щом всички в надпревара се устремиха да целунат тези светли и бисерозарни мощи, частите на костника засияха пред нас. Дори се появи и котвата, макар да би трябвало да е ръждясала, беше запазила своята яркост.

- Къде са сега тези святи мощи?

- След като съзря мощите, преподобният епископ Георгий скокна като младо агънце и заедно с един от вярващите отнесоха саркофага на кораба. После, когато слязохме на брега, сякаш целият град се беше стекъл да ни посрещне, защото градският управник беше устроил тържествено посрещане с множество свещи. Аз ги призовах да наобиколим и следваме саркофага, защото носим апостол, що потопява измамата на невидимия враг.

- Как можах точно сега да се разболея - тюхкаше се Методий.

- Щом си вече на крака, ще те заведа да се поклониш на светеца.

- Къде го оставихте?

- Князът настоя да го вземе в новосъградената градска кула, само за малко, където да прочете слово за пренасянето. Изпълнихме молбата му. После трябваше да го занесем в извънградския храм “Св. Созонт”, ала се беше стекъл толкова много народ, че беше невъзможно да се мине дотам. Затова ще го пренесем при първата нощна стража.

- Идваме и ние! - засуети се Методий.

Паднахме ничком и се помолихме за светеца, като благодарихме на Господ за чудото.

После вечеряхме и когато се уверихме, че улиците са опустели, тръгнахме към градската кула. Решено беше вместо в “Св. Созонт” да отнесем мощите в “Св. Леонтий” до западната отбранителна стена и след като с малка група вярващи го сторихме, настана всенощно бдение. До полунощ пяхме мъжете, а след това до сутринта - монахини и благоверни жени.

На сутринта се извърши всенароден молебен. И отново понесоха светите мощи на шествие из целия град. И всеки вярващ се радваше с неизказана радост, нямаше бедни и богати, млади и стари, благородници или прости селяни. Всички се веселяха, танцуваха и пееха. Така стигнахме до Уваровската базилика. Там, когато саркофагът трябваше да мине през първите двери, архиерея с други духовници запяха вдъхновено:

- Приеми святия и славния Климент, свещена Църкво, Първосветилника, който просветлява днес тебе! Защото той е богатство и пресвята опора, която с Петър и Павел бе удостоена да приеме Словото. Той обходи цял свят и радостно намери края си в Херсон. След като възлюби силно Господ, той ще те спасява! Нека да го почетем достойно, защото той ще даде на вярващите голяма милост!…

После беше изнесена Светата Просфора и чрез светите му мощи светиха вода, от която приеха същото просветление.

Беше велик момент - всенароден молебен, който отпразнува святия ден на пренасянето мощите на светеца.

И точно тогава известиха на княза, че хазарски воевода е обсадил техен християнски град. Без да се колебае, Константин Философ помоли да му дадат хора, които да го заведат при него.

Отначало никой не се съгласяваше - беше твърде рисковано за живота му, но накрая той все пак успя да ги склони.

И замина, придружен от малка свита на коне.

Бяхме тревожни от неизвестността, трудно е да се предскажат действията на варвари. Но не се бавиха дълго - завърнаха се след четири денонощия.

Константин Философ успял не само да убеди хазарския воевода да свали обсадата, но след като беседвал надълго и нашироко с него, той се оттеглил, без да навреди на хората. Дори обещал да се покръсти…

Ала щом войската на хазарите си заминала, Константин започнал да се моли  и тогава връхлетяла дружина на езичници маджари. Приличали на глутница побеснели вълци, искали да го съсекат на място, ала той дори не прекратил молитвата си. След като приключил с “Господи помилуй”, се изправил и ги запитал кои са и какво искат от него. Понеже бързо разбрали, че насреща им стои необикновен мъж, започнали да му се кланят. А той, след като им изнесъл беседа с поучителни слова, се сбогувал с тях и с цялата си свита поел обратно към Херсон.

След като Константин Философ си отпочина, се приготвихме отново за път - очакваха ни в Скития между Меотийското езеро и Каспийската врата на Кавказките планини. Там живеели хунугарите или хазарите…

- Не го буди! Виж как сладко спи!

- Дете е, и аз на неговите години обичах да спя повечко.

- Няма ли да окъснеем?

- Няма. Път е. Всичко става: паднала подкова, счупено колело или друго..

Чувах в просъница гласовете, но не можех да се откъсна от блаженството на съня.

След цяла вечност думата “окъснеем” успя да ме сепне и отворих очи.

Бях заспал на пейката пред храма, където поседнах след излизане от утренята. За мой срам зърнах игумена, брат му и Наум да разговарят до каретата, с която щяхме да продължим към пристанището и очевидно чакаха мен.

Завтекох се към тях.

- По-полека, не тичай! - вдигна ръка Константин: - Да не стане както при патриарха…

Сега вече към срама ми от тази моя сутрешна слабост се прибави и срамът от  нелепото ми падане в краката на Фотий, та запамтях като цветовете на червения божур.

- Аз…, такова… съжалявам…, ние…, закъсняваме ли?

- Не закъсняваме. Та ти дремна десетина минути! Трябва да поспиваш повечко, иначе няма да пораснеш като нас - тупна ме приятелски по гърба Константин и всички се качихме в каретата.

Докато напускахме града и каретата ни люшкаше по неравностите на пътя, си припомнях мъдрите думи на патриарх Фотий тогава: “Не трябва да бързаш не само при ходенето, синко. Не го прави и когато говориш, защото бързото говорене при словопренията и наддумванията при публични речи е глупаво, то е просташко и долно. Запомни от мене, че умерената бързина в дела, думи и движения, съчетана с благочинност, показва, че такъв човек има нещо божествено и свърхестествено. Но това разбира се е рядкост и мъчно се събира накуп”.

* * * * *

Дори и след като е излекувана раната, остава белег.” - “Etiam sanato vulnere cicatrix manet.”

Законите на Бога щом почиташ,
щом спазваш Неговите десет правила,
какъв ще е животът ти, не питай,
но знай: ще се сдобиеш с ангелски крила.

За голямо мое притеснение пак щяхме да се люшкаме на кораб. Ала това море не беше като Черното - навярно затова и му казваха “езеро” - беше плитко и без вълните, които толкова ме бяха измъчили. Беше осеяно с острови близо до брега, тъй че дори се наслаждавах на красиви гледки и на чайките, които кацаха по перилата да си починат. А вятърът, който не спря да духа, сякаш тласкаше кораба да се движи по-бързо.

Каганът изпрати да ни посрещнат и отведат в двореца му, където се бяха събрали първенците, в очакване да видят прочутия императорски дипломат Константин Философ.

Докато си разменяха обичайните любезности, разгледах тези въоръжени до зъби мъже, които можеха да ни отрежат главите, без дори да се замислят. Но освен тях имаше и други - мъдреци в бели дрехи с венци от лаврово дърво.

Поканиха ни на трапезата, но преди да седнем:

- Ти си Константин Философ - обърна се към него първият съветник на кагана.

- Ти го каза - отвърна учителят.

- Какъв е твоят сан, та да те поставим на място, според сана ти?

Рече му с усмивка:

- Имах дядо, много велик и славен, който стоеше близо до царя. Но когато отхвърли дадената му голяма чест, той беше изгонен и отиде в чужда земя, обедня и там се родих. Когато пораснах, потърсих предишната си прадядовска чест, но не можах да я постигна, защото съм Адамов внук.

- Уместно и право говориш, гостенино. Заповядай от дясната страна на нашия каган.

Ние насядахме до него, влезе каганът и чевръсти слуги започнаха да принасят даровете на земята и гората.

Каганът вдигна чаша и рече:

- Да пием в името на единия Бог, който е създал всяка твар!

Като взе своята чаша, Константин отвърна:

- Пия в името на единия Бог и на неговото Слово, който чрез словото е създал всяка твар, чрез когото се утвърдиха небесата, и в името на животворящия Дух, чрез когото се крепи цялото им войнство!

Каганът рече:

- За всичко говорим еднакво, но различно мислим само по това: вие славите троица, а ние само един Бог, придържайки се о Писанието.

- Но Писанието проповядва и Слово, и Дух. Ако някой ти оказва почит, но не почита твоето слово и твоя дух, а пък друг почита и трите, кой от двамата те почита повече?

- Който почита и трите - отвърна каганът.

- Затова ние постъпваме по-добре, като доказваме това с примери, вслушвайки се в пророците. Защото Исайя е рекъл: “Чуй ме, Якове Израилю, когото аз съм призовал: Аз съм първият, аз съм во веки; и сега ме проводи Господ и неговият Дух”.

А един от юдеите, който седеше наблизо, запита Философа:

- Кажи ни как може женски пол да вмести в утробата си бога, когото не може да погледне, а камо ли да роди?

А Философът, като посочи с пръст кагана и неговия съветник, отвърна:

- Ако някой каже, че първият съветник не може да приеме кагана на гости, а пък след това каже, че последният негов слуга може да приеме кагана и да му окаже почести, как да нарека такъв човек: умен ли или безумен?

- Безумен, и то много безумен - побърза да му отговори той.

- Тогава ми отговорете: от всички видими твари кое е най-достойното?

- Човекът, то се знае, защото е създаден по образ и подобие Божие.

Тогава Философът го постави на място:

- Не са ли тогава безумни ония, които казват: Бог не може да се вмести в човека? Та нали той се вмести и в къпина, и в облак, и в буря, и в дим, когато се явяваше на Мойсея и на Йова? Как можеш, когато един е болен, да лекуваш другиго? И човешкият род, който е изпаднал в изтление, от кого другиго би получил обновление, ако не от самия свой творец? Кажете ми: ако лекарят иска да постави пластир на някой болен, на дърво или на камък ще го постави? И така ли ще направи болния човек здрав? А защо Мойсей, подбуден от светия Дух, рече в молитвата си, простирайки ръце към Бога: “Не ни се явявай вече, милосърдний Господи, в каменен гръм и в тръбен глас, но се всели в нашите утроби и отнеми нашите грехове!” Така казва Акила.

- Но вие постоянно славите Бога по всевъзможни начини, това не е ли грях?

- Според Втора книга на царете, гл. 6, при пренасянето на “Ковчега на Завета” - както знаете, това е ракла със свещени религиозни предмети, та при пренасянето й в новопостроената скиния цар Давид през цялото време свирел и играел свещени танци около ковчега. Значи и ние трябва да се радваме, когато сме в близост до Бог, независимо под каква форма е неговото проявление.

Тогава един от хазарските мъдреци с побеляла коса се обърна към Константин Философ:

- Защо вие имате лошия обичай да поставяте на мястото на един цар, цар от друг род? Ние винаги поставяме на трона човек от един и същи род.

Философът отвърна:

- И Бог на мястото на Саула, който не вършеше нищо богоугодно, избра Давида, който угаждаше Богу, и неговия род.

- А защо изказвате всичките си доводи, като държите Библията в ръка? Ние не постъпваме така, а изнасяме всичката мъдрост от гърдите си, като да сме я погълнали, и не се гордеем с Писанието като вас.

- На това ще ти отговоря така: ако срещнеш гол човек и той ти каже: “Имам много дрехи и много злато”, ще му повярваш ли, като го виждаш гол?

- Не, то е ясно!

- Така и аз ти казвам, ако ти наистина си погълнал всичката мъдрост, както се хвалиш, кажи ми колко родове има от Адама до Мойсея и по колко години е държал всеки род?

Хазаринът взе да се чеше по главата и като не намери отговор, млъкна.

Така приключи този обяд и отидохме да починем.

Но преди това с кагана си определиха ден, когато ще говорят надълго и нашироко по всички тези теми.

На втората среща ние седнахме най-накрая, а Константин Философ се изправи срещу мъдреците на кагана. Застанах така, че не само да чувам всяка дума на учителя, но и да наблюдавам лицето му, очите му, в които се отразяваха трепкащите пламъчета на запалените факли.

Юдеите се бяха подготвили с въпроси и на всички беше ясно, че предстои голям словесен двубой.

Константин Философ не чака, а започна пръв:

- Аз съм самичък срещу вас, без род и другари. Но ние спорим за Бога, в чиито ръце е всичко, включително и вашите сърца. Нека ония от вас, които са силни в словото, каквото разберат, да кажат, че е тъй; а което не разбират, да попитат, аз ще им обясня. “Идете - казва самият Син, - учете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух.”

Най-възрастният юдей отвърна:

- И ние признаваме в Писанието и Слово, и Дух. Но кажи ни кой закон е дал Бог на хората по-напред: Мойсеевия ли или тоя, който вие държите?

- Затова ли питате, за да спазвате по-стария закон?

- Да, защото трябва да се спазва по-първия закон.

- Ако искате да спазвате по-стария закон, откажете се съвсем от обрезанието.

- Защо говориш така? - надигна се един от младите.

- Кажете ми открито: първият закон при обрезанието ли беше даден, или преди обрезанието?

- Мислим, че при обрезанието - отвърна младокът и прехапа устни.

Константин се усмихна благо:

- След запрещението на Адама и след неговото грехопадение не даде ли Бог на Ноя първия закон, като нарече тоя закон “завет”? Защото Бог му рече: “Ето, аз ще поставя моя завет пред тебе и пред твоето потомство, и пред цялата земя, който закон се състои от три заповеди: “Яжте като злак тревист всичко, което хвърчи по небето, и всичко, което е на земята, и всичко, което е във водата; само месо с кръвта му, която е негова душа - него не яжте!” И още: “Който пролее човешка кръв, вместо нея да се пролее неговата кръв.” Защо вие, въпреки това твърдите, че спазвате първия закон? “Чрез един човек - Адам - грехът влезе в света и чрез греха - смъртта, и по този начин смъртта се разпростря върху всички хора, защото всички станаха грешни.” (Римляни 5:12)

Тогава рипна един дребничък евреин и разпалено каза:

- Ние държим първия закон, Мойсеевият; а това, което ти казваш, Бог не го е нарекъл “закон”, а “завет”, както и наредбите на човека в рая нарече “заповед”, и наредбите на Авраама нарече другояче “обрезание”, а не “закон”. Защото друго е “закон”, друго е “завет”. Творецът е нарекъл двете неща различно!

- Аз пък по този въпрос ще ви кажа, че законът се нарича още и “завет” - спокойно отвърна Философът: - Защото Бог рече на Авраам: “Влагам моя завет във вашата плът”, който “завет” той нарече още и “знак”, който ще бъде между мене и тебе.” И към Йеремия той извика: “Чуйте тоя завет и кажете на мъжете Юдови и на жителите йерусалимски; и рече им: Тъй казва Господ Бог Израилев: проклет да е оня човек, който не послуша думите на тоя завет, който аз заповядах на бащите ви в деня, в който ги изведох от Египетската земя.”

Отново взе думата най-възрастният юдей:

- Така приемаме и ние, че законът се нарича и завет; но всички ония, които се придържаха към Мойсеевия закон, все угодиха на Бога. Тъй че и ние, придържайки се към него, се надяваме да бъде тъй. А вие, като въздигате друг закон, потъпквате божия закон.

- Ние постъпваме добре - отвърна Философът: - Ако Авраам не беше възприел обрезанието, а беше се придържал към първия, Ноевия закон, не би се нарекъл божий приятел. Също по-късно и Мойсей, след като написа своя закон, не се придържаше вече към предишния закон. Та и ние също постъпваме по техния пример: като получихме от Бога закон, спазваме го, та да пребъдва твърдо божията заповед. Защото, когато Бог даде на Ноя закон, не му каза, че по-късно ще даде друг, а му каза, че този ще пребъдва вечно във всяка жива душа. Също и по-късно, като даде обет на Авраама, не му извести, че ще даде друг на Мойсея. И защо вие се придържате към Мойсеевия закон, когато Бог е възвестил чрез Йезекииля: “Ще го променя и ще ви дам друг!” А Йеремия е съвсем ясен: “Ето, идват дни, казва Господ, и ще дам на дома Юдов и на дома Израилев нов завет - не според завета, който дадох на вашите отци в ония дни, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа от Египетската земя. Защото те не останаха в моя завет и аз ги възненавидях. Но ето завета, който ще дам на дома Израилев след ония дни, казва Господ: ще вложа моя закон в помишленията им и ще го напиша в сърцата им; и аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат мой народ.” И пак същият Йеремия казва: “Тъй казва Господ: Спрете се във вашите пътища, разгледайте и разпитайте за вечните божии пътеки, вижте кой е истинският път и тръгнете по него; и ще намерите успокоение за душите си.”…

Слушах с възхищение Константин Философ и си мислех колко много още трябва да чета, да размишлявам, да съпоставям и да влизам в дебати, за да се доближа поне малко до неговото съвършенство. Той с лекота оборваше противниците си и това продължаваше с часове. Беше сам срещу всички, сам отвръщаше на въпросите, които валяха от всички посоки. Все пак каганът се беше постарал да събере най-образованите свои поданици, както и такива от съседните държави, за да могат да сразят този прочут по света мъж и така, чрез неговия провал, самите те да се прочуят надалече. Но не им се получаваше.

Гледах напрегнатите им лица, по някои от тях бяха избили капчици пот, а очите на всички святкаха от безсилие. Защото превъзходството на Константин Философ беше очевидно - на всеки техен въпрос той намираше подобаващ отговор, заобикаляше словестните капани, които му залагаха и с ловки въпроси ги оставяше сами да паднат в тях. А каганът седеше с лице, по което не се отразяваха никакви чувства, но със сигурност вътрешно беше гневен, че неговите учени глави не съумяват да сразят този младок.

Заслушах се във все по-разгорещяващия се диспут:

- А защо вие, християните, отричате обрезанието, когато Христос не го отрече, а го изпълни според закона?”

Философът отвърна:

- Онзи, който едно време рече на Авраама: “Това да бъде завет между мене и тебе”, той, като дойде, изпълни тоя завет, който завет обаче трая от Авраама до самия него; но Той не нареди тоя завет да продължава по-нататък, а ни даде кръщението. Както е написал апостол Павел: “Обрязването е нищо и необрязването е нищо, а пазенето на Божиите заповеди е всичко.”

- А защо тогава други хора преди това угодиха на Бога, макар че не носеха Христовия знак, а Авраамовия? - скокна гневно един мъж, с ръка върху голям нож на кръста.

- Защото никой от тях не е имал две жени, а само Авраам - разпери ръце Философът: - Затова Бог обряза краекожието му, като с това му постави граница, която той да не прекрачва по-нататък, и посочи първия брак на Авраама за пример на другите, та и те да вървят по него. Същото направи и с Якова, като повреди жилата на бедрото му, защото беше взел четири жени. Той разбра причината, поради която Бог му стори това, и затуй Бог му нарече името “Израил”, сиреч “ум, който вижда Бога”; защото след това той вече не се докосна до жена. А Авраам не разбра това.

Забелязах как двама от най-възрастните, които седяха от лявата страна на владетеля, си размениха нещо шепнешком, след което единият запита:

- Защо вие, като се покланяте на идоли, смятате, че угаждате на Бога?

- Научете се най-напред да различавате имената: що е образ и що е идол? И преди да разберете, не нападайте християните. Защото във вашия език има десет названия на такова изображение. Ще ви попитам аз: Скинията, която Мойсей видя на планината и донесе долу на земята, не беше ли образ? И не беше ли образ на тоя образ онова точно подобие, което той изкусно направи от дървени сглобки, кожи и вълна с изящни херувими? И щом като го направи по тоя начин, да кажем ли, че вие отдавате почит на дървото, на кожите и на вълната, а не на Бога, който тогава посочи тоя образ? Същото е и със Соломоновия храм, понеже и той имаше изображения на херувими и на ангели, и образи на много други неща. Та така също и ние, християните, правим изображения на божиите угодници и им отдаваме подобаваща почит, като отделяме добрите от демонските изображения. Така и Писанието порицава едни, които принасят своите синове и дъщери в жертва на бесовете, и призовава върху тях Божия гняв, а възхвалява други, които жертват своите синове и дъщери. “Убиец не е който прави ножове, а който убива с тях.”

Настана мълчание, защото на всички беше ясно, че каквито и неразрешими въпроси да задаваха на своя гост, той беше по-мъдър и от най-мъдрите юдеи. Все пак един се досети за какво да се заяде:

- А не се ли противите на Бога, като ядете свинско и заешко месо?

- Първият закон нарежда: “Яжте всичко като злак тревист”, защото “за чистите всичко е чисто, а на осквернените и съвестта им е осквернена”. Също и в Битието Бог казва: “Ето, всичко е твърде добро”; само заради вашето лакомство обаче той е забранил някои неща. Рекъл е Бог още: “Яде Яков и се насити, а се отрече от Бога възлюбления.” И пак: “Седна народът да яде и пие, а после стана да играе.”…

Виждах как хазарският каган клати одобрително глава при отговорите на Философа, затова не се изненадах, когато в края на днешния ден, вдигна чашата си и каза:

- Ти си изпратен тук от Бога за наше назидание. Като си изучил с негова помощ цялото Писание, ти ни разясни всичко поред и наслади до насита всички ни с медосладостните думи на Светото писание. Макар че сме хора неуки, ние вярваме, че ти си от Бога. Но ако искаш повече да успокоиш нашите души, поправи ни във всичко чрез примери и ни обясни поред онова, което ще те питаме утре.

Така преминаваха дните ни в каганата - в прения, които прекараха ясна разграничителна линия между огромните познания на Константин Философ и неговите опоненти. Той беше с кротък нрав и колкото и да беше вътрешно гневен, никога не го показваше. Лицето му си оставаше все така спокойно, благо, както и гласът му, изпълнен с меки кадифяни нотки, не повишаваше тембър.

На следващия ден първият въпрос на хазарите беше:

- Покажи ни, почтени мъжо, с примери и разяснения оная вяра, която е най-добра за всички.

- Примери да искате. Двама съпрузи били на голяма чест и много обичани от някой си цар. Но като съгрешили, царят ги прогонил вън от земите си. Те заживели там и родили деца в нищета. Когато пораснали, децата им започнали да мислят как да променят живота им и да се върнат обратно, като спечелят милостта на царя. И така, ден след ден: едно от тях давало един съвет, друго - друг, трето - още по-различен. “Quot capitaq, tot sensus!” - “Колкото глави, толкова и мнения!” - мъдри думи на Теренций. Ала кой съвет, според вас, би трябвало да послушат? Най-добрият, нали?

- Защо говориш тъй, Философе, та нали всеки смята своя съвет за по-добър от на останалите? Затова и юдеите смятат своя за най-добър, сарацините - също, а другите - своите си. Кажи ни тогава кое от тези мнения да смятаме за най-добро?

- Огънят изпитва златото и среброто, нали? А човек с ума си отделя истината от лъжата. Кажете ми: защо стана първото грехопадение? Не е ли от виждането на сладкия плод и от желанието за придобиване на божественост?

- Така е.

- Ако някой, като е ял много мед или е пил студена вода получи някаква болест и дойде лекар, та му каже: “Яж още много мед, и ще оздравееш”, или на оногова, който е пил студена вода каже: “Напий се със студена вода и стой гол на студа, и ще оздравееш”, а след това друг лекар му каже не така и му препоръча обратното лекуване: вместо мед да пие горчиво и да пости или вместо студено препоръчва топло и горещо, кой от двамата лекува по-изкусно?

Отговориха му в надпревара:

- Онзи, който препоръчва обратното лекуване.

- Правилно. Затова и похотните страсти на този живот трябва да се умъртвяват с горчивина, а гордостта - със смирение. “Бог търпи, ама не спи.”

- Различните болки трябва да се лекуват с обратното средство.

- У нас казват: “Дърво, което отначало ражда трънки, отпосле дава сладък плод”.

Като повдигна дясната си ръка, Философът рече:

- Добре отговорихте. Така и Христовият закон отначало показва суровостта на богоугодния живот, но сетне във вечните жилища принася стократен плод.

Всички одобрително зашумяха.

- Богът на юдеите е жесток Бог, следващ единствено и само законите, а не е Богът на доброто и на Любовта, какъвто е нашият християнски Бог. Затова Христос се обръща към фарисеите с думите: “Горко вам, законници, защото отнехте ключа на познанието; самите вие не влязохте, но и на влизащите попречихте.” (Лука 11:52). Вие робувате на една смесица от лъжа и истина, от мрак и боговдъхновени текстове, и в крайна сметка сте се отдалечили от Светлината.

Това не се хареса на един от съветниците на кагана, който вероятно познаваше добре сарацинското злоучение, защото запита Философа:

- Кажи ми, гостенино, защо вие не зачитате Мохамеда? Той в своите книги много е похвалил Христа като казва, че от девица, Мойсеева сестра, се е родил велик пророк, който и мъртви възкресявал, и с голяма сила лекувал всякакви болести.

- Ще ти отговоря и нека отсъди каганът: “Кажи ми, ако Мохамед е пророк, как тогава да вярваме на Даниила? Защото той е казал, че до Христа ще престане всяко видение и пророчество. Как може тогава Мохамед да бъде пророк, щом се е явил след Христа? Ако него наречем пророк, трябва да отхвърлим Даниила?

Надигна се ропот, който прекъсна Философа.

- Каквото е казал Даниил, казал го е по Божие вдъхновение!

- За Мохамед всички знаем, че е лъжец и пагубник за нашето спасение!

- Всичките си великолепни заблуди е изрекъл за зло и за срамотия…

Тогава Константин Философ рече:

- Последователите на исляма постоянно разправят, че понеже са най-новото, следователно са и най-висшето и най-чисто откровение на Бога Авраамов. Именно те са най-големите врагове на иконите и Светата Троица. Но нашето царство не е римско, а е Христово, както казва и пророкът: “Ще въздигне Бог небесно царство, което няма да се разруши во веки, и това царство няма да бъде предадено на друг народ; то ще съсипе и ще затрие всички царства, а само то ще стои во веки”. Не стои ли сега именно това царство - християнското царство, което се назовава с Христовото име? Ромеите се покланяха на идолите, а християнските царе царуват в Христово име и както казва и пророк Исайя: “… ония, които му служат, ще ги нарече с ново име, което ще бъде благословено по цялата земя. Защото те ще благославят истинския Бог и ония, които се кълнат на земята, ще се кълнат в небесния Бог.”

Първият съветник на кагана се обърна към сарацинските си приятели:

- Този гостенин с божия помощ повали на земята цялата юдейски гордост, а вашата захвърли отвъд реката като скверна. - След това се обърна към всички в залата: - Както е дал Бог на християнския цар власт над всички народи и съвършена мъдрост, така им е дал и истинската вяра, без която никой не може да живее вечен живот. Слава на Бога во веки!

- Амин! - отвърнаха десетки гърла.

И мюсюлманите, и евреите бяха сразени от неговата начетеност, от логичните му съпоставяния с цитати и от Корана, и от еврейската Библия “Танах”, първоизточник на Стария завет. Слушах го с нарастваща възхита. Имаше да се уча още много, много, докато се доближа поне малко до неговата висока ерудиция. Кога и аз ще намеря време да наизустя “Тората” им или петте книги на Мойсей, макар да ги бях чел под заглавието “Петокнижие”. Един нов прочит нямаше да ми е излишен. Защото юдеите вярваха, че “Тората”, което в превод означавало “закон” или “учение”, е дадена на Мойсей в планината Синай директно от устата на Бог - тогава е получил и каменните таблички с 10-те Божи заповеди; “Невиим”, която се състои от осем книги за ранните и късните пророци, както и останалите дванадесет книги на “Танах” в “Кетувим”. От “Кетувим” бях чел само някои от “Притчи Соломонови”, ала Константин Философ не само беше прочел тези 25 свещени еврейски книги, той сякаш ги знаеше наизуст и умело си служеше и с тях.

Накрая на днешния диспут, като направи пауза и така привлече още повече интереса на всички, Константин Философ рече:

- Има една история за Талмуда, която често се припомня, когато някой като мене се опитва да разкаже накратко за юдаизма. През първи век преди Христа големият мъдрец Хилел бил помолен да обобщи юдаизма, докато стоял на един крак. Той отвърнал: “Определено, това, което ви е омраза, не правете на ближния си, това е Тора, останалото е коментар. Сега отивай и учи!” (Талмуд Шабат, 31а).

Когато изслушаха красноречивия Константин Философ, хазарските първенци бяха готови да приемат нашата вяра.

Със сълзи на очи, Философът рече така, че всички да го чуят:

- Братя и отци, приятели и чеда! Ето, Бог даде пълно разбиране и достоен отговор на всичко. Ако има още някой, който се противи, нека дойде да ни обори или да бъде оборен. Прочее, който е съгласен с това, нека се покръсти в името на Светата Троица. А който не иска, аз нямам вина за това. Но той ще види в съдния ден, когато “Старият по дни” ще седне на престола да съди като Бог всички народи.

Тогава каганът отвърна:

- Ние не сме врагове на себе си, но нареждам това да стане постепенно: да се покръсти доброволно кой когато иска - от днес нататък. А който от вас се кланя на запад или се моли по еврейски обичай, или пък следва сарацинската вяра, той ще получи от нас смъртно наказание…

Вътрешно ликувах, макар да не се издавах колко ми се иска да запретна полите на расото и да затанцувам из залата.

Но щом напуснахме двореца, не се сдържах и му казах:

- Учителю, всички приказват, че сте много умен, но днес разбрах, че сте много повече от умен, мъдър и начетен. - Изрекох го поривисто, изпълнен от възторг към Константин, който така блестящо проведе дебата: - Вие сте дошъл с мисия между човеците. Сега ми се изясни защо императорът изпрати вас, макар и толкова млад, да водите делегацията и при хазарите, и преди това при сарацините. Не се ли бояхте, че може да изгубите дебата?

Та той беше едва с 13 години по-възрастен от мене, а вече не само участваше в дебати с два-три пъти по-възрастни учени, но и ги сразяваше убедително с мъдрост и знания. Затова се беше прочул и в далечни страни и народи.

- Невъзможно е!

- Защо? Та срещу вас се бяха изправили мъдреците на цялото царство!

- Защото познание, подкрепено с вяра, не може да бъде оборено. Целта на дебатите беше да ги просветля и аз го сторих.

- Иска ми се да приличах на вас!

- Не е трудно. Както е казал Сенека: “Живей с хората така, сякаш Бог те наблюдава. Говори с Бог така, сякаш те слушат хората”.

Още същия и на следващия ден двеста хазари се покръстиха. Започнахме да се стягаме за обратния път.

Каганът беше приготвил много и разнообразни дарове, ала Философът не ги прие, само каза:

- Повече би ме зарадвало, ако имаш гръцки пленници и тях пуснеш да си тръгнат с мене.

- За нас беше чест да се запознаем и да общуваме с човек като вас. Вие сте повече от мъдрец и учен. Вие носите висше познание.

Каганът веднага разпореди и скоро доведоха близо хиляда мъже и жени.

На сбогуване каганът продиктува в наше присъствие писмо до императора:

“Ти, господарю, ни изпрати такъв мъж, който ни обясни със слово и с примери, че християнската вяра е свята. Като се убедихме, че тя е истинската вяра, ние наредихме всички да се покръстят доброволно, като се надяваме и ние да направим същото. Всички ние сме приятели на твоето царство и сме готови да ти служим, където поискаш.”

След това му постави царски печат и съветникът му го пъхна го в калъф от злато, след което го предаде на Философа.

- Благодаря, чужденецо! - Каганът гледаше с нескрито възхищение към Философа.

- Ти си добър човек! - кимна му Константин: - На български език тази дума произлиза от “дарявам добро” и има сакрално свойство, когато е казана от сърце.

- Онзи, който забравя да благодари, или е високомерен, или е лош човек. Така казваше моята баба.

- И моята баба казваше същото.

Двамата се засмяха, последвани от останалите.

Така в радостни приветствия се разделихме и поехме обратно към Херсон.

Заради многото освободени пленници, скоро свършиха запасите ни от вода и то когато бяхме стигнали до безводни и пустинни места, та нямаше откъде да ги попълним.

Пред нас се изпречи блато, ала водата му беше толкова зеленясала, че чак горчеше като жлъчка.

Всички се пръснаха да търсят вода наоколо, когато Константин помоли брат си, който беше слязъл от коня.

- Не мога повече да търптя жаждата, батко. Моля те, гребни от блатото и ми дай да пия.

- Как тъй ще пиеш от тази отрова, виж я само, отдалече мирише на лошо.

- Гребни ми, моля те. Онзи, който едно време превърна за израилтяните горчивата вода в сладка, той ще даде сега и на нас утеха…

Методий неохотно го послуша. Гребна вода с кратунка и я поднесе на брат си, който жадно пи и му даде и на него да пие.

- Но това не е същата вода! - възкликна Методий: - Пийни и ти, брате - подаде ми на мене кратунката. Преди да откажа, видях цвета на водата в нея - беше бистра и чиста, без зелените водорасли, които се тълпяха на повърхността на блатото.

Отпих глатка, две. Беше студена и вкусна.

- Да прославим Бога, който прави такива добрини на своите раби! - рече Константин и започна да се моли.

Скоро ни повикаха - бяха намерили извор.

Но ние вече не бяхме жадни.

Когато пристигнахме в Херсон, епископът ни покани на вечеря, за да узнае как е минала мисията ни. Ние се надпреварвахме да разказваме, а Константин Философ само клатеше одобрително глава.

На сбогуване помоли епископа:

- Благослови ме, отче, както би ме благословил баща ми!

- Благословен да си, синко, Господ здраве да ти дава да сразяваш противниците на Христовата вяра…

Философът почтително му целуна ръка.

Щом се отдалечихме, Методий го запита:

- Това пък защо беше?

- Защото утре той ще се пресели при Бога, ще ни напусне…

Така и стана - колкото и да ни се стори невероятно чутото - епископът издъхнал в съня си на разсъмване.

След погребението на епископа започнахме да мислим как да постъпим оттук-нататък. Искахме да вземем част от мощите на папа свети Климент І Римски, нека друга част остане при тукашните миряни, те също имаха право да се радват на тяхната защита. След като Константин Философ по свръхестествен начин ги откри, част от тях бяха тържествено пренесени в църквата “Свети Димитър” в Херсон. А останалите внимателно положихме като най-голяма скъпоценност в изящна мощехранилница, за да ги отнесем с нас.

След като късметът ни се усмихна, първият порив на Философа беше, че трябва незабавно да пишем до Константинопол и да известим императора за голямото си откритие. Ала Методий се възпротиви:

- Направим ли го, трябва да ги отнесем при него и той сигурно ще нареди да бъдат задържани, а те принадлежат по право на Рим. Да пишем на папата.

- Прав си! Може би този е пътят към неговата благосклонност за нашата по-важна мисия!

- Да не забравим да наблегнем на факта, че Св. Климент Римски е бил ръкоположен като първи епископ на Сердика от св. Павел и двайсет години управлява катедрата, преди да замине за Рим.

И без да се суетят, двамата седнаха да напишат писмо до папа Николай І.

Ако той ги поканеше в Рим, това би било знак, че Бог е с нас и има голяма надежда да получим папско разрешение относно отслужване на литургия на български език.

Зачакахме с тревога в сърцата, но и с надежда.

* * * * *

“Един път написано, десет пъти прочетено.” - “Semel scriptum, decies lektum.”

Като лале се люшна от небето
измежду облаците слънцето, което
изгрява и залязва всеки ден.
Така зад облаци и ние скрити
по грешната земя безспир се скитаме
по път, от Господа блогословен.

Още работа ни предстоеше тъдява  - император Михаил ІІІ ни извести с писмо за нова мисия при аланите в околностите на град Фула, близо до Херсон.

Във фулското племе растял голям дъб, сраснал се с череша, под който те извършвали своите обреди. Кръстили го Александър и не разрешавали на жени да го доближават, нито да присъстват на обредите. Затова първата работа на Философа беше да поправи тази несправедливост.

И като събра техните първенци, ги запита:

- Елините са отишли във вечна мъка, задето са се кланяли като на бог и на небето, и на земята - две велики и добри творения. А вие, като се кланяте на такава нищожна вещ като това дърво, което е предназначено за огъня, как ще се избавите от вечния огън?

Най-старият алан му отвърна:

- Не ние сме започнали да вършим това, а сме го приели от нашите бащи. От това дърво, което са кръстили Александър, ние намираме изпълнение на всички наши молитви и особено за дъжд. Ти казваш да отсечем дървото, което никой никога не е дръзвал да направи? Но ако някой дръзне да го отсече, ще го сполети смърт, а ние повече няма да видим дъжд до края на света.

Философът се зае да ги убеждава с благи думи да отсекат дървото и да го изгорят:

- Бог говори за вас в Писанието, а вие защо се отвръщате от него? Исайя възвестява от божие име, думайки: “Ето, аз идвам да събера всички племена и всички народи и те ще дойдат и ще видят славата ми. И ще туря на тях белег, и от спасените измежду тях ще пратя сред народите - в Тарсис и във Фуд, и в Луд, и в Мосох, и в Товел, и в Елада, и в далечните острови, които не са слушали за моето име; и те ще възвестят сред народите моята слава, казва Господ вседържател. И още: “Ето, аз ще пратя рибари и много ловци и те ще ви изловят от хълмовете и от каменните скали.” Не са ли се сбъднали вече предсказанията на всички пророци, изречени за Христа? Исайя предсказва за неговото раждане от девица: “Ето, девица ще зачене в утробата си и ще роди син, и ще нарекат името му Емануил, което ще рече “с нас е Бог”.” А Михей казва: “И ти, Ветлееме, земя Иудова, никак не си най-малък между Юдовите царства; защото от тебе ще излезе вожд, който пасе моя народ Израил, чийто произход е от памтивека, от вечни дни. Затова той ще ги остави до времето на онази, която има да роди, и тя ще роди.” Исайя пък е рекъл: “Преди още да настъпят родилните болки, преди да дойде времето й за раждане, болките изчезнаха и тя роди син.” Тъй че, братя, познайте Бога, който ви е създал. Това е благовестието на новия божи завет, в който сте се кръстили…

Без да каже и дума, старейшината им, като се поклони, пристъпи към него и целуна светото Евангелие в ръцете му. Останалите го последваха.

И като взеха от Философа бели свещи, запяха и тръгнахме в дълга процесия към дървото.

Когато пристигнахме, Философа пое секирата и като удари по ствола му тридесет и три пъти, заповяда на всички да отсекат, изкоренят и изгорят техния Александър.

Приключиха на смрачаване.

И тогава заваля дъжд, пороен дъжд, който напои изсъхналата земя.

Аланите се радваха като децата, танцуваха под дъжда и възхваляваха Бога…

Когато се върнахме в Херсон, имахме ново писмо от императора. От него научихме, че на събора в Константинополския храм “Свети Апостоли”, в който взели участие 318 епископи, също и представители на папата, в присъствието на патриарх Фотий всички служители на Римската църква били обявени за антихристи. Папа Николай І бил анатемосан. Превишавайки правата си, папските легати на свой ред свикали специален събор в Рим през 863 г., но това бил единственият начин да защитят папата.

В същото писмо императорът известяваше братята да приключват с Хазарската си мисия, защото трябва да тръгнат към Великоморавия. При император Михаил ІІІ пристигнало пратеничество от Великоморавския княз Ростислав, който молел за военна помощ срещу франките, с които имал общи граници. От писмото ставаше ясно, че императорът е погледнал сериозно на молбата му, защото тя не била единствената - княз Ростислав, макар да бил премахнал езичеството, се страхувал то да не се завърне. Затова очаквал да му изпрати учители, които да просвещават народа му на истинската християнска вяра.

“Нашият народ се отметна от езичеството и държи християнския закон, но надойдоха учители немци, гърци, италианци, които ни учат различно. А ние сме прост народ и нямаме такъв учител, който да ни обяснява истинската християнска вяра и да ни напъти към истината - пишел княз Ростислав: - Дори да е само един епископ, той би могъл да подготви още много свещеници и така да спре немските мисионери, които започнаха да настъпват…” Той щял да бъде благодарен и да се моли за здравето му на Бога.

Накрая писмото завършваше така:

“Зная, Философе, че си уморен, но е нужно да отидеш там, защото освен теб тази работа друг не може да я свърши! Ще ти дам много дарове, вземи брат си игумена Методия и вървете! Вие и двамата сте солунци, а всички солунци говорят скловенски чисто.”

В отговор, Константин му написа:

“Измъчен и болен съм, Ваше Величество, но с радост ще отида там. Ала ви умолявам, като оздравея да тръгна оттук за Великоморавия, без да се връщам в Константинопол, защото пътят е дълъг, а аз съм изтощен от постоянните пътувания. И да ви питам, щом ще проповядваме христовата вяра на българи, дали да не го направим на български език, та по-добре да разберат Божиите слова. Защото Бог е казал: “Идете по целия свят и проповядвайте евангелието на всички твари…”. Но какъв смисъл има да го проповядваме, щом ще им говорим на непознати за тях езици, значи смисълът на Божието слово ще остане напълно неразбираем за тях…”

Беше наистина отслабнал и изтощен, тези пътувания и несгоди, продължителните пости, малкото сън вероятно бяха причината за жълтия цвят на лицето му и все по-големите му очи. А може би отровата, която беше погълнал в халифата на Джафар-ал-Муттавакил, беше оставила своите поражения на организма му. Брат му намери хубав мед и го караше да изяжда по една лъжица сутрин заедно с шепа орехи, за да заякне.

Докато бяхме в Херсон, Методий постоянно пишеше и накрая разбрах, че не само преводи прави, а е записал и диспутите, които Константин блестящо изнесе при хазарите. Както ми поясни - бил ги разделил на осем части - за всеки от дните. Колко добре се беше сетил, иначе дори ние след време щяхме да забравим какво са си казали, а така и други можеха, като ги прочетат, да научат много, да почувстват огнения пламък на словата му срещу противниците му и да се просветят.

Започнахме да се стягаме за новата мисия. Бях много радостен, защото и аз щях да участвам в нея. Докато чакахме Константин да заякне и да понесе пътуването, се съсредоточихме върху превода на български на Новия Завет, на Часословието и други свещени книги. Трудна работа, но ние я вършехме с вдъхновение и радост.

Императорът върна отговор. Той даваше съгласието си да не ходим до Константинопол, а да продължим направо за Велика Моравия. Той бил изпратил на княз Ростислав следното писмо:

“Бог, който нарежда на всекиго да достигне до Истинския Разум и да се въздигне на по-висока степен, като видя Вярата ти и стремежа ти, стори да се изпълни днес молбата ти, и в наши дни изяви букви за вашия език. Открай време не е бивало такова нещо, освен в първите времена, за да може и вие да се причислите към великите народи, които славят Бога на свой език. И баща ми, и дядо ми са търсили, но не са могли да намерят.

И ти изпращам оногова, на когото Бог изяви това - почтен и благоверен мъж и много начетен философ. Възприеми този дар, по-голям и по-драг от злато и сребро, от скъпоценни камъни, от богатството, що прехожда. И с него бързо се потруди и постанови всякое сърце да подири Бога. Не се отказвай от общото Спасение, но подтиквай всички да не се ленят, а да тръгнат по истинския път, та и ти, след като си ги завел чрез подвига си в Божието Разумение, да приемеш там своята награда и в този век, и в бъдещия, заради всичките души, които са поискали да вярват в нашия Бог Христос отсега до края. И ще оставиш спомен в идните поколения, както великият цар Константин.”

- Да ти призная, не очаквах императорът да се съгласи проповедите ни да бъдат на български език - озадачено вдигна поглед от писмото Константин Философ. - Ти как мислиш?

- Изумен съм, какво друго. Сигурно патриархът представа си няма. Иначе щеше да ни е анатемосал още преди да сме започнали с проповедите.

- Според мене така се опитва да откъсне великоморавците от немското влияние.

- Със сигурност всички сме разтревожени, че франките се отклоняват от догмата, че Карл Велики се е опитал на Аахенския събор през 809-та да утвърди изхождението на Духа и от Сина, но и на тебе ти е известно, че въпреки това техните духовници продължават да го проповядват и да объркват вярващите.

- Още от VІ-ти век започва предаването на вярата. С добавката на член 8 от “Символ на вярата” на събора в Толедо през 589 г. се приема, че Светият Дух изхожда и от Сина. А дори Христос е казал: “А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца…” (Йоан 15,26).

- Каквато и да е причината, тъкмо ни се дава възможност нашата благозвучна реч за първи път да се разнесе из православните храмове. Каназ у Биги Борис сигурно ще бъде много изненадан.

- Не по-малко от нас, уверявам те. Но пък нали във Великоморавия и Панония живеят предимно българи.

Както разбрах от братята, имало две държави Моравия, наречени така по името на два протока на река Дунав с името Морава - Велика Морава или Българска Морава и северната Малка Моравия. Мисията им щеше да бъде в първата с център Сирмиум.

Едва през пролетта на 863 година потеглихме на път.

Отново с голям тримачтов дромон се понесохме към Одесос. Този път извадихме късмет с времето - морето беше тихо, слънцето грееше топло и ние летяхме по леките вълни.

Бях много развълнуван, че ще посетя този античен град, запазил спомени за първите апостоли. В Одесос е проповядвал лично св. ап. Андрей Първозвани и е ръкоположил за пръв епископ на града св. ап. Амплий, ученик на св. Павел, образец на благочестие и добродетелност. А в близкия Марцианопол е проповядвала св. равноапостолна Севастияна, също ученичка и спътничка на ап. Павел, загинала мъченически по време на гоненията на император Домициан. Да, същият Домициан, заставил гражданите на Римската империя да се обръщат към него с титлата “Доминус” (”Господарю”) и преименувал месеците септември и октомври на “германик” и “домициан” - и двете са част от неговото име, което впрочем след смъртта му бива осъдено на проклятие.

Но за мое разочарование не останахме в града, а наехме карета и веднага продължихме към Плиска.

- Какво си се умислил? - Методий се взираше угрижено в лицето ми и аз се почувствах неловко, защото сякаш беше отгатнал мислите ми.

- Аз… такова… чудех се дали да не помоля да се отбием до дома… Нашите много ще ми се зарадват…

- Тъкмо това щях да ти предложа и аз! - усмихна ми се благо той. - Каква добра възможност да се представим на твоите близки.

Просиях от радост и нетърпеливо надничах през прозорчето, докато не започнаха да ми се мяркат познати места, после зърнах нашата къща. Жалко че кака, след като се омъжи отиде да живее в Преслав, но се молех поне някой от братята ми и татко да са си у дома по това време.

Дадох знак и каретата спря.

Сърцето ми лудо биеше от радост, че сега ще видя скъпата ми майчица.

Отвътре надникна сестра ми, пребрадена в черно, и с плач се втурна насреща ми:

- Мама почина!

Почувствах силна болка като от удар с нож, който разполовява гърдите ми. Сърцето ми примря, а после заподскача лудо, сякаш искаше да се отскубне и да последва мама на небето. Но нейният дух все още беше тук, наоколо. Чувствах, че е наблизо. Лъхна ме ароматът от топлите й длани…, аромат на индрише, примесен с други аромати - на здравец, на зреещи дюли… Мамо!…

- Кога?

- Сутринта й изнесохме деветини.

Прекръстих се и сълзите сами потекоха:

- Дано да почива в мир! Царство й небесно!

- Амин! Влезте, заповядайте - обърна се тя към спрелите зад мене Костантин, Методий и Наум.

Вътре заварих всички - татко, братята и снахите, племенниците… Седяха смълчани и по лицата им се четеше голямата скръб от непрежалимата загуба, някои бършеха сълзите си. Сред тях беше и свещеник, когото не познавах, но той скокна и започна да целува ръце на дошлите. Горяха свещи и трепкащите им пламъчета сякаш опариха очите ми. Мама беше преминала от този свят на мрака във вечното жилище на светлината.

Мама! Нашата майчица се беше представила на Господа.

- Моите съболезнования - каза свещеникът: - Вашата майка беше добра жена и праведна християнка. Тя беше истински добродетелна жена в нашия грешен свят. Нямаше зло, което тя да не може да победи със своето добро; на омразата отговаряше с любов.

Татко разпери ръце за прегръдка и аз се изгубих в нея като малко уплашено дете.

- “И ще се върне пръстта в земята, каквато си е била, а духът ще се върне при Бога, Който го е дал.” - чух като в просъница учителят Климент да цитира Еклесиаст (12:7) и прошепнах:

- Къде я погребахте?

- Там, където почиват нашите деди и където, рано или късно, ще легнем и ние. Гробът не е край, той е вярата, през която минава човешкият дух. “Аз съм Пътят, Истината и Животът”, казва Христос.

Свещеникът усърдно започна да се кръсти, слугите поднесоха варено жито и хляб - за Бог да прости, а аз излязох навън.

Задушавах се.

Смъртта за гърлото ме стисна и без дъх
останах. Сякаш Господ ме повика.
И потреперах, обладан от смъртен лъх.
Поех си въздух. “Жив съм!” - се развиках.

Защо Господ избърза да я прибере при себе си, защо не почака поне да я видя и прегърна за последен път?

Може би ако бяхме тръгнали две седмици по-рано щях да се сбогувам с нея?

Тя беше моят ангел, който ме окуражаваше чрез словата си, лекуваше ме от болести, превързваше ранените ми колена и ме целуваше по челото, когато искаше да изрази обичта си.

“… Господ допуска дяволът да напада и нас, грешните люде, чрез всевъзможни скърби и нещастия, но отново с благата цел - да ни очисти от греховете и още на земята да ни изпрати своята неописуема милост, а след гроба да ни удостои с Небесното Си Царство. Затова няма да се смятаме за изоставени от Бога, когато Той ни праща скърби. Напротив, ще се считаме за нещастни, ако Господ ни оставя без наказание, помнейки Божиите думи: “когото Господ обича, него наказва”. (Притчи 3:12). Защото краят на нашия живот е блаженство…

“Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.”

Свлякох се на земята.

Спомних си еврейската поговорка: “Бог не може да бъде навсякъде, затова ни е дарил с майка” и се разплаках неудържимо.

Мамо, мамо…

Никога повече няма да мога да се огледам в усмихнатите ти обичащи очи… Дори когато не казваше и една дума, ти можеше да ме укориш или смъмриш, да ме поощриш или напътиш. Ти първа пося семената на христовото учение в душата ми. Ти ме научи на първата молитва. Ти ми изпя първата църковна песен за Спасителя. Всяка неделя всички заедно отивахме на черква, слушахме проповедта, изповядахме се, причестявахме се и си тръгвахме с души, просветлени от вярата. И пак ти беше тази, която ме насочи по пътя към монашеството…

Мамо…

Сега думите на Соломон ми прозвучаха с още по-дълбока мъдрост: “Отдавайте значение на това, което вашият баща ви казва; никога не забравяйте какво сте научили на коленете на майка си. Носете техните съвети като цветя в косите си, като пръстен на пръста си.”… Тъкмо това щях и аз да правя през всеки ден и час оттук-нататък…

Случилото се през този ден ми е като в просъница.

Отиването до градското гробище, прясната могила, под която лежеше онази, която ме е родила… единствената майчица за всеки човек…

Сбогуването с близките ми…

Прегръдката на татко, който ми прошепна: “Майка ти много искаше да те види свещеник. Сбъдни мечтата й!”

Преди да се кача в каретата, се извърнах към осиротялата ни къща, прегърнах я мислено, както се прегръща близък, после плъзнах поглед към градината.

За да не заплача, наведох глава и се настаних до Наум.

От този момент в сърцето ми щеше да кърви една незарастваща рана.

Потъвах в гъста, лепкава мъгла от сълзи и страдания…

Безсънната ми нощ, когато се молех, коленичил до леглото, Бог да прости греховете на мама и да я въведе в Царството си. А после в главата ми започнаха да се подреждат стихове, които тихичко започнах да пея със скръбния си глас:

Аз съм Мария, Христовата майка.
Аз съм жената, която обича.
Будна съм. Сън ме не хваща, но зная,
че във Христос векове ще се вричат.
Сине, ах, сине, ти, Божие чедо,
днес си човек и във образ последен
сам ще поемеш в зори към Голгота.
Кръста… тълпата… венеца от тръни…
Как да седя безучастна наблизо?
Вопъл след вопъл във мене се гъне,
с поглед към твоята кървава риза…
… Всичко се сбъдна. Умря и възкръсна.
И се превърна в надежда и символ.
Хората в храмове тебе се кръстят
и към смъртта по-спокойно отиват.
Ти си опора за мен и за други,
ала улисани в своите грижи
някои хора те смятат изгубен -
твойте закони дори ненавиждат.
Знам, в милостта си ти всичко прощаваш.
Сине мой, скъпи, обичам те нежно.
Майката вечно една си остава
даже в смъртта - между нас неизбежна…
Ех, мамо, единствена мамо…
Почивай в мир! Навеки!…

Елеят в кандилцето беше свършил и то угаснало, а аз съм задрямал така, коленичил пред Бога.

Но защо всичко наоколо ми се люшкаше - сякаш бях на кораба, а не в къща.

Опитах се да се изправя, но политнах, сякаш блъснат от непозната зла сила.

По-бързо да се махна от това място…

Излязох навън, като се олюлявах, ала и на твърдата земя люлеенето продължи.

Тогава разбрах, че става нещо, което е извън човешките възможности. Бог разтърсваше Земята, за да ни накара да се осъзнаем.

Огледах се и видях, че още много хора бяха наизлезли и се чудеха какво става и какво предстои оттук-нататък. Сред тях бяха и учителите ми Методий, Константин Философ и Наум.

Бученето, което идеше от дън земята, престана заедно с успокояването на люшкането.

Беше краят на юни 863 г.

Преспали бяхме в къщата, предвидена за дипломати и гости на Каназ у Биги Борис и на сутринта отидохме в Тронната зала. За наш късмет, князът беше там и веднага ни прие.

И той, както и велможите му, бяха обезпокоени от земетресението през нощта, щом са се събрали толкова рано. Тук бяха, както ни ги представиха, ичиргу боил Георги Сурсувул, висшият военачалник Магот Крон, началникът на конницата миника Гургур, калутаркан Симеон, боил Мостич, командващият армията челник Даргамер, копан Небул, бори-таркан Радивой, командващ тежката бронирана конница, както и други таркани, на които не запомних имената - боила-таркан, зера-таркана, оглу-таркана, калу-таркана, жупан-таркана - все висши аристократи.

Ала още с влизането ни, всичко се повтори, тътенът се чу, стените започнаха да се движат… беше страховито.

Щом трусът спря, Методий и Климент Философ поднесоха приветствия към княза, той им отвърна и тъжно продължи:

- Лоши поличби се случват напоследък по нашите земи. Земетръсът започна преди десетина дни и не спира нито денем, нито нощем. Реколтата тази година е слаба, а когато настана време да се жъне, като заваляха едни дъждове и градушки, всичкото зърно отиде в земята. Хората отсега започнаха да гладуват, а как ще изкарат до другата реколта?… Но това тепърва ще го мислим. Много се радвам, че пак се срещаме. - Методий и Константин кимнаха утвърдително. - А другите двама вероятно са ваши ученици?

- Да, Ваше Величество. Климент, син на боил Юлван.

- О, на Юлван значи! Браво!

- И Наум, син на боил Рилко.

- Много се радвам, че сте избрали тъкмо тези надеждни мъже да ви помагат. И какъв е поводът за вашето посещение?

- Ваша Светлост - отвърна Климент Философ с лек поклон, - ние идваме от Хазарския каганат, където бяхме изпратени от император Михаил ІІІ, с цел да обърнем езичниците в правата вяра. Сега сме тръгнали за Българска Моравия по покана на княз Ростислав. Иска да обучим духовници и да проповядваме християнството на разбираем език.

- Добре се е сетил! - замислено каза Борис: - Там живеят много нашенци. - В гласа му долових болка.

Беше всеизвестно, че големи български общности все още бяха извън границите на България. Такива имаше и в Тесалия, и в Епир, и в Пелопонес, и в Мала Азия, в района на Смирна, като живеещите в селищата Дебряне, Селяна, Мадаровуни и  някои други бяха само българи. Също както и във Велика Моравия.

- Нали вие, Ваше Величество, поискахте да осъвременим глаголицата? - продължи Методий. - И ние не само намалихме броя на буквите, но и преведохме на български език Светото Писание.

Той го измъкна изпод широките ръкави на расото си и като пристъпи, го подаде на владетеля ни.

Всички видяха вълнението му, когато пое обемистата книга и с голям интерес започна да я разлиства.

- И сега ще четете от него на великоморавските българи? - възкликна той: - Пък ние с Людовик Немски сме тръгнали да ги покоряваме с оръжие! Това е бъдещото оръжие, запомнете го от мене! - Той направи пауза и меко добави: - Починете си като наши скъпи гости. Добре сте ни дошли! Каня ви на вечеря и ще се радвам да останете толкова дълго, колкото ви е възможно!

В този момент в Тронната зала влезе княгиня Анна Българска, с бързи крачки се устреми към Константин Философ и приятелски го прегърна, а после направи същото и с Методий.

От разменените реплики стана ясно, че заедно са учили в Магнаурската школа. Ех! Пък аз само отдалече я бях зървал.

- Виж какъв подарък ми направиха - Каназ у Биги Борис посочи на княгинята Светото Писание.

- О, колко се радвам, нали мога първа да го прочета? - Тя го разгърна и възкликна: - Май ще ми трябва учител, защото виждам някои нови знаци.

- Разбира се, лесно ще се справите, само трябва да ви ги осветлим звуково.

- Други книги, преведени на български, не носите ли?

- Носим, то се знае. Ще подберем още някои, на първо време. По-нататък обещавам да се погрижим за нови преводи, специално за вас, княгиньо.

Колко добре се получи, че ние вече имахме готови преводи и преписи на Новия Завет, на Часословието и други свещени книги.

Константин Философ беше превел също Изборно Евангелие, което съдържаше избрани евангелски текстове за четене в неделни и празнични дни, Изборен апостол - с избрани части от Апостола, Златоустова литургия, Служебник с молитви и четива за различни църковни служби, части от Псалтира, части от Требника.

Освен с преводи, той се занимаваше и с лично творчество - пишеше религиозни химни, различни беседи като Беседа против триезичниците, Слово за правата вяра, Съчинение в чест на откриване мощите на св. Климент Римски.

Когато прецени, че е настъпил моментът, Константин Философ ми даде знак и  заедно с Наум тържествено внесохме изящната мощехранилница с част от мощите на св. Климент Римски.

Каназ у Биги Борис и присъстващите се поклониха и целунаха плащеницата от злато и сребро под нея.

Бяхме предвидили да си починем за три дни в престолнината, но останахме седмица. И през цялото време земята не спря да се тресе.

Каназ у Биги Борис беше силно притеснен, защото не разчиташе посланията на боговете. Братята Методий и Константин Философ се срещаха често насаме с него, после ни разказваха, че са водили дълги разговори относно христовата вяра, че са го научили на новата коригирана азбука, а той бързо я усвоил и четял с нарастващ интерес Евангелието, а после коментирали живота и делата на Спасителя. Той бил добре запознат с учението на Христа, както впрочем и голяма част от народа ни, ала все още не се беше решил да направи последната решителна стъпка към въвеждането на християнството като официална религия. Споделил им, че отдавна обмислял да го направи, но още не бил избрал дали да го приеме от Римската курия, или от Константинополската патриаршия.

Борис им се оплакал:

“Пристигат постоянно разни арабски проповедници, които ме уговарят да приема исляма. И някакви павликяни печелят привърженици. Не мога повече да отлагам, трябва да въведа християнството…”

Накрая, малко преди да продължим по пътя си, Каназ у Биги Борис успял да получи от двамата обещание, че щом приключи мисията им, ще се върнат скоро тук завинаги. Все пак те бяха негови братовчеди и надали биха могли да отклонят подобна молба. И ги уверил, че с крал Людовик Немски имали прекрасни съседски отношения, особено след като преди две години синът му Карломан се съюзил с моравския княз Ростислав и направил опит да се обяви за независим владетел и тогава нашата войска му помогнала да победи във войната, приключила преди два месеца.

На път за Търново се отклонихме в селището Арбитус, което е било център на епархия с епископ Марциан. Бяхме обещали на брат Теодорик от “Св. Полихрон” да се отбием на гробището, да намерим гроба на дядо му, починал наскоро, и да запалим свещица.

За наша радост, гробището беше добре поддържано, изградено с прави алеи покрай гробните места. Над повечето гробове бяха поставени паметни плочи от камък с портретни изображения на починалите, под които се четяха и имената им. На някои паметни плочи имаше и други изображения, които подсказваха занаята на мъртвия - както на този - ножица и метър, значи е бил шивач. И християнин, както сочеше голям кръст най-горе. Спрях пред един, на който сръчните ръце на каменоделеца бяха подредили цяло семейство - двамата родители в средата, двама синове от двете им страни, оградени от извити като дъга пшеничени ръкойки. А над тази голяма плоча, бяха прикрепени две по-малки - на дясната с две жени, на лявата, с две деца. Прочетох надписа: КОЗМОС - МАРТА. И нищо друго. Нито фамилия, нито година. Само “Козмос-Марта” и вероятно образите на техните шест деца. Били са тук, на Земята, радвали са се на слънцето, на водата, на вятъра, на птиците и нещо се случва, тях вече ги няма. Остава единствено този камък с образите им и лаконичното “Козмос-Марта”.

Запалихме свещици, казахме няколко молитви и продължихме.

Каретата спря по знак, даден от Методий, след което пръв слезе, преди някой от нас да се втурне и му помогне. Той уверено закрачи към към висока червена колона, самотно стърчаща недалече от пътя. Последвахме го и като сричах на глас, прочетох надписа върху нея:

“Каназ у Биги Омортаг, обитавайки в стария си дом, съгради преславен дом при Дунава и като измерих разстоянието между двата всеславни дома, направих по средата гробница и от самата среда на гробницата до стария ми дворец има 20 000 разтега и към Дунава има 20 000 разтега. А самата гробница е всеславна и след като измериха земята, поставиха този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омортаг, каназ у Биги. Нека Бог да го удостои да проживее сто години.”

- Ха, какво дири тая колона тук, сред полето?

- Мъчен въпрос задаваш, братко. Но и написаното върху нея е мъчно за разгадаване.

- Хайде да вървим, че ще окъснеем.

Продължихме към Търново, а аз не спирах да си припомням надписа върху колоната и да разсъждавам какъв славен владетел е бил Омуртаг - строителят на дворци и водопроводи, на мостове, а наред с тях - оставил ни множество каменни надписи, увековечаващи неговите дела. Така нямаше опасност гърци и ромеи да ги унищожат, както това се е случвало неведнъж с нашите пергаменти и стари книги.

* * * * *

“Животът учи: Високият дъб не пада с първия удар” - “Ad primos ictus non corruit ardua quercus.”

Дори след скъпа загуба, животът продължава.
Човек не знае колко още крачки му остават,
но трябва да изпълни всички божии повели.
Душите ни в отвъдното ще се намерят, дотогава
покой за мъртвите, в молитви да ги спомним, не забрава
и да посрещнем отреденото от Бога смело…

След смъртта на мама станах тъжен и мълчалив. Сякаш някой дръпна завеса пред погледа ми и скри хубостите на света, които преди ме радваха - изгревите и залезите, дъждът и снегопадите, есента и възраждането на природата около Великден; обичах да слушам шума на водата, щурчетата през лятото и птиците в гората, о, нямаха край дребните неща, които пълнеха душата ми с радост.

Сега бях сляп и глух за всичко. Молех се при всяка възможност за усамотение, а и докато каретата ни люшкаше, отнасяйки ни на запад, към Великоморавия…

А аз осъзнавах, че заедно с мама си беше отишъл и един свят на безгрижие. Щом угасна светлината в мамините очи, всичко потъна в тъма.

Добре че в тези тежки за мен денонощия не бях сам, иначе не съм сигурен как щеше да протече животът ми оттук насетне.

Заради смъртта на мама забравих да подсетя Константин Философ за Златната книга на Орфей, докато бяхме в Двореца - нали толкова исках да я видя, когато ми се падне сгода. Сетих се чак на западната ни граница. Но непременно щях да му напомня при друг удобен случай.

Още не бяхме прекосили границата, когато научихме, че цялата ромейска войска се е отправила към България и по суша, и по море. Но понеже българските войски бяха въвлечени във войната срещу Великоморавия, те не срещнали никакъв отпор и това улеснило ромеите, които завладели град Филипопол и околностите му, цялата област Загоре, както и черноморските градове-крепости Девелт, Анхиало и Месемврия.

Не исках в този момент да съм на мястото на Каназ у Биги Борис. От една страна - неблагоприятна година, глад, болести за народа и дни наред земетръс, какъвто никой не помнеше да е имало някога, от който силно бяха пострадали крепостите, особено пограничните, както и фортификационните съоръжения. От друга - една ненужна война на запад. От трета - вечният му враг се възползва и напада…

Разбира се такъв умен владетел бързо реагирал и поискал примирие, а пратениците му заминали за Константинопол, за да преговарят за сключването на “Дълбок мир” между България и Империята. И добре са се справили, щом българите, които уж бяха в позицията на победени, успели да си върнат с този мирен договор областта Загоре без Месемврия, Анхиало и Девелт, като ромеите се отказали от завзетите при този поход български земи. В замяна Каназ у Биги Борис е поел задължението да разтрогне съюза си с крал Людовик Немски и да приеме християнството под юрисдикцията на Константинополската патриаршия.

Време беше! И новината ни зарадва.

В столицата на Моравия Сирмиум пристигнахме на 5 юли 863 г. Това беше градът, който видният римски историк Амиан Марцелин беше нарекъл “преславна майка на градовете”. Бил е център на преторианска префектура Илирик, защото е бил илирийско селище, преди да бъде завладян от римляните. Дори през 375 г. император Валентиниан бил пренесъл резиденцията си тук. А Теодосий Велики пък е обявен за император в Сирмиум. Освен, че в него се е подвизавала великомъченица Анастасия, в града се бяха провели пет църковни събора.

Тази държава беше възникнала върху земи на Аварски каганат, Държава на Само, Моранско княжество и Нитранско княжество. Начело на управлението беше княз Ростислав, който ни очакваше като спасители от засилващото се влияние на франките, които чрез проповеди на латински искаха постепенно да ги завладеят и покорят.

А неоспорим факт беше, че сред първите апостолски църкви на Балканите  беше създадената от св. апостол Павел новоучредена църква със седалище в Сердика. Пръв български епископ в нея става св. Климент І Римски. Само че от Курията в продължение на години не искали да признаят самостоятелността на българската църква и това принудило император Юстиниан Великий да сложи край на тази несправедливост, като издал Първа Юстиниана, според която църковните привилегии на нейния епископ се изравняват с тези на Римския, Цариградския и на другите апостолически църкви - Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската.

Сега си обяснявам написаното от патриарх Фотий по тълкуването на 131-ва Юстинианова новела: “Разбирай настоящата Юстиниановска новела привилегиите на архиепископа на България, защото той е архиепископ на Първа Юстиниания, отечеството на императора Юстиниана. България затова се нарича Юстиниания, защото император Юстиниан е присъединил тази страна под властта на римляните”. И не случайно сред наставленията на император Юстиниан Великий към нашия архиепископ Кателиана, четем: “Когато управителят на твоята катедра си отиде от този свят, то тогава ние установяваме нейният Архиепископ да бъде поставен от свещения събор на митрополитите, както това подхожда на архиепископ, който се почита от всички църкви” (ХІ-та новела Юстинианова). А и самият император Василий Велики е бил уверен, че апостолската Илирийска църква ще запази чистотата на апостолското учение. Защото древните илирийски българи, които са били коренното население на тези земи и са принадлежали към тракоилирийските стари племена на Балканския полуостров, са се ползвали с почит и уважение и от свои, и от чужди по целия свят.

По времето на император Тиберий-Константин седалището на архиепископията Юстиниана Прима било в Сердика и на пряко подчинение на императора. Учителят Методий ни каза, че сред писмата на папа Григорий Велики до епископите на Юстиниана Прима ставало ясно, че земите на Тесалия - Лариса и Тива Тесалийски - също влизали в обхвата на архиепископията. А Сирмиум е била столицата на префектурата и епископалния център, преди да бъдат преместени през смутните времена в Солун - според правилото църковният център да съвпада с административния. Затова папа Григорий призовавал властите да оказват съдействие на епископите, изгонени от катедрите си поради “вилнеенето на неприятелите”.

И понеже Илирик минава по източната половина от империята, тези земи се превръщат открай време в спорна зона между римската и константинополската църкви. Противопоставяне, което продължаваше и до днес.

За съжаление в древната българска църква официалният богослужебен език беше латинският, който гърците се опитваха да заменят с техния. Но вече това щеше да се промени. Отсега-нататък в тукашните храмове щеше да звучи българско слово.

Сирмиум е разположен по двата бряга на река Сава, а наблизо течеше и Дунав. Беше голям, заобиколен от градски стени и ровове с вода.

Дворците на св. Константин Велики и на Диоклециан внушаваха респект към тези владетели.

Посрещането ни беше почестно и славно, след което княз Ростислав и учителите ни дълго разговаряха. Малко от разменените любезности запомних, освен най-важната: княз Ростислав щеше да ни оказва пълната си подкрепа. Уточнено беше, че първите служби на Методий и Константин на българска реч щяха да се извършат в манастира “Емаузки”, който бил построен от Карл ІV. На сбогуване той прегърна всеки от тях и го чух да казва на Методий: “Честити отче, винаги ме споменавай в молитвите си!”.

И ни изправоди с големи дарове.

В момента целта на княз Ростислав да се измъкне от опекунството на немското духовенство съвпадаше с тези и на папата в Рим, и на патриарха в Константинопол.

Още в първите дни на пристигането ни, със съдействието на княз Ростислав Моравски започнахме да поставяме началото на духовно училище. Към Велеград заприиждаха млади мъже, които освен желание да се посветят на вярата, можеха и да пеят хубаво. Въведохме църковните служби според канона: утренни часове, вечерня, повечерие и литургия - и все на български език.

Войната с франкските клирици - архиереи, йереи и техните ученици - запламтя с пълна сила. Константин започна да ги оборва в твърденията им, че “Бог е избрал само три езика - еврейски, гръцки и латински”, чрез които подобава да се въздава слава на Бога. Наричаше ги “триезичници” и “пилатовци”, понеже Пилат така бил написал надписа на кръста Господен. Но в техните проповеди, освен за произхождението на Духа и от Сина, имаше и други безчестия - твърдяха, че под земята живеят велеглави човеци, че всяка гадинка е дяволско творение и трябва да се убива, както и че който убие змия, ще се избави от девет гряха. Според тях не е голямо престъпление и ако човек убие друг - трябвало само три месеца да пие от дървена чаша, а до стъклена да не се докосва. И като капак на всичко - не забраняваха да се правят жертвоприношения по старите езически обичаи.

Много се разгневихме, когато научихме, че извършвали Евхаристията с пресен хляб, че помазване се правело само от епископите и че налагали безбрачие на свещениците си. Първото нещо при приготвянето на просфората е брашно от чисто пшеничено зърно, за да прилича на хляба, използван за Тайната вечеря. За замесването му трябваше да се използва квас, защото квасът символизира човешката душа, водата символизира кръщението, солта - ума и учението на Словото Божие. Когато бъде изпечен, хлябът просфора се получаваше чрез слепване на два еднакво големи тестени кръга - те на свой ред символизираха двете воли и двете природи на Христос - божествената и човешката. И накрая, след свещенодействие, далече от очите на миряните, в олтара, където преди Светата литургия ставаше претворяването на хляба и виното в тялото и кръвта Христови, свещеникът разрязваше просфората на малки частици, които се даваха на вярващите на гладно… Пък те, неверниците, вместо с квасен хляб правели пречестяването с пресен хляб.

Смирение прочетох по лицата,
елейни думи раждаха устата…
Повярвах им. За кой ли път се доверих.
Но щом в очите им омразата съзрях,
аз за двуличието им без глас заплаках.

Константин Философ се зае с присъщата му пламенност да просветлява народа. Настояваше да спазват Божиите заповеди, като се спираше подобаващо на всяка и я подкрепяше със съответни примери.

Наблюдавах как богомолците попиваха всяка негова дума и вярвах, че в хората скоро ще започнат да се случват добри промени.

- Братя и сестри - призоваваше ги Константин, - “Принесу Богу хвалебствена жертва и въздай на всевишния твоите молитви. Не напущай жената на твоята младост, защото “ако я намразиш и напуснеш, безчестие ще покрие промишленията ти”, казва Господ вседържател. И “пазете в душите си никой от вас да не изостави жената на своята младост”, защото “тя е твоя другарка и жена на твоя завет”. И в евангелието Господ казва: “Слушали сте, че бе казано от древните: “Не прелюбодействай.” Аз пък ви казвам, че всеки, който погледне жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си.” “Аз ви казвам, че който напусне жена си за прелюбодеяние, той я прави и тя да прелюбодейства.” И апостолът е казал: “Това, което Бог е съчетал, човек да го не разлъчва.”…

От пристигането ни във Великоморавия се бяхме отдали духом и телом на мисията, с която бяхме изпратени. Затова се съсредоточихме върху преписването на възможно повече богослужебни книги, които щяха да са необходими за всеки православен храм.

Обучението на ученици от Великоморавия започна с пълната подкрепа на княз Ростислав и племенника му Святополк, който управляваше в Нитрава. Неочаквано съдействие получихме от заварените там гръцки мисионери Лука и Лаврентий, които заедно с нашите ученици научиха глаголицата и се превърнаха в едни от първите учители на следващите. Защото в училището ни използвахме взаимоучителния метод - онези ученици, които научеха глаголицата и след това усвояха четенето и пеенето, се превръщаха самите те в учители. И така скоро броят на обучените надмина петдесет и продължи да нараства с бързо темпо.

Добрата новина, че между България и Източната Римска империя е бил подписан мир, скрепен с обещанието на Каназ у Биги Борис да се покръсти заедно с целия си народ от Константинополската патриаршия, ни беше зарадвала.

Лошата: очаквано Римският събор анулирал решенията на Константинополския и анатемосал патриарх Фотий, ни натъжи.

Епископ Методий получи писмо от Каназ у Биги Борис, с което ни известяваше, че тайно се е покръстил, като е приел името на своя 24-годишен “духовен отец” - византийският император Михаил ІІІ. Заедно с него се покръстили и някои от верните му боляри, но се страхувал от бунт, защото сред комитатите имало мнозина, които не били съгласни да заменят езическите ни богове с Христос. Те твърдели, че така ромеите целяли да ни покорят и завладеят, което не отговаряше на истината, но…

Към писмото на Великия Княз Борис-Михаил - както вече щял да се титулува, имаше препис от писмо на патриарх Фотий до него.

- Защо не ни го прочетеш? -  Методий подаде свитъка на брат си и без да чака повторна покана, Константин го разгърна и зачете високо:

“В какво се състои работата на един княз: Едни добрини, пресветли и обични наш сине, малка и временна полза принасят на ония, на които те се правят. Но истински добрини са ония, които имат свойството да правят душата по-добра, като я очистват от заблуждения и страсти и я озаряват със сиянието и блясъка на добродетелите и на истината; защото те принасят на душата, която е нещо безсмъртно и богоподобно, големи и безсмъртни придобивки и неотделимо небесно богатство.

Вродено е у човеците съзнанието, че трябва искрено да обичат Бога и да му служат, а подобните си да обичат и любят като себе си. Но понеже волята не се съпътства от съзнанието, затова стана нужда всеобщото мнение да се предписва като повеление и закон. Но всичко това трябва да се пази с всички сили от всеки човек, управител и управляван, стар и млад, богат и беден. Защото природата на всички е еднаква, общи са и повеленията, та е необходимо всички да ги пазят прилежно.

Слухът и езикът да бъдат чисти от всяко сквернословие. Защото това, което човек слуша с удоволствие, той не се срамува и да го каже. А говори ли нещо, без да се срамува, това е голямо доказателство, че той няма да се засрами и да го извърши. Изобщо пази се да не ти се изплъзне езикът, защото много пъти като извърши грешка с някоя много къса дума, той причинява голяма вреда и излага самия живот на човека в опасност.

Дръж ушите си отворени за ония, които са онеправдани, а затворени за доносите и убедителните наглед доводи на ония, които онеправдават.

Отвръщай се от злочестиви и клеветнически устни. Защото много пъти една само дума на клеветник е подлудявала деца срещу бащи, бащи срещу деца, разкъсвала е съпружески живот и повдигала роднини едни срещу други и - както казвам - цели градове и домове е сривала.

Управлявай поданиците си не чрез насилие, а като се основаваш на любовта на управляваните, защото любовта е по-голяма и по-сигурна опора, отколкото страхът.

Само ако някой управлява себе си, може да вярва, че управлява вярно своите поданици.

Благодеянията, които получаваш, помни винаги; благодеянията, които правиш, забравяй бързо.

Като оградиш така себе си с приятелство, бъди неумолим към ония, които пакостят на другите и на обществото, а много състрадателен към тия, които прегрешават към тебе.

Колкото човек превъзходства по власт, толкова е длъжен да бъде пръв и по добродетел. Който върши противното, прави три неща много лоши: себе си погубва, подбужда към зло ония, които го наблюдават, и кара да хулят Бога, че на такъв човек е дал толкова голяма власт. Затова всеки човек трябва да отбягва от злото, но най-много тия, които имат власт.”

Константин млъкна и като плъзна поглед по лицата ни, запита:

- Добре го е написал Светейшият патриарх, нали?

- Много добре даже - съгласи се Методий: - Старае се да го осветлява по всички въпроси, свързани не само с вярата, но и със светския живот на империята.

- Добрите напътствия никога не са излишни никому.

- Мъдър човек е патриарх Фотий. Дано Бог му даде още дълги години живот и все така да носи гордо патриаршеското си достойнство.

- Вярно ли, че е племенник на патриарх Тарасий? - запита Наум.

- Така е. Знаете ли какво още ще ви кажа за него? - усмихна се Константин: - Преди да се посвети на православието, е служил в императорската гвардия!

- Виж го ти, значи и меч умее да върти, не по-зле от най-храбрите мъже на империята. В тази гвардия не се влиза току-тъй, трябват умения.

- Не помните ли, че когато император Михаил ІІІ го постави на този пост, той за кратък срок премина през всички степени на свещеничеството и на 25 декември 858 г. официално зае патриашеския престол.

- Има не само изключителен ум, но спазва строго и следи за църковните канони. Затова е и този конфликт с папа Николай І, който има амбицията да стане единственият върховен епископ.

- Чух, че заточеният бивш патриарх Игнатий раздухва тази борба.

- Той да си седи на острова в Мраморно море, защото патриарх Фотий е мъж, надарен с непоколебимост и богато въображение, който няма да бъде лесно победен - отново се усмихна Костантин.

- Чуйте добрата новина: князът ни се е сдобил с още един наследник. Симеон! - Разгърна последния свитък Методий и всички ние възликувахме.

Новината, че на Великия княз Борис-Михаил му се е родил син беше като Божия благословия, задето прие официално християнството.

През август 864 г. Людовик Немски с армията си беше преминал река Дунав и нахлул във Великоморавия. Княз Ростислав бил обкръжен в крепостта Девин и скоро бил принуден да признае върховенството на Източнофранкската империя. Но не само това! Позволил завръщането на латинските свещеници. Така на нашата мисия й предстоеше да поведе люта война с немското духовенство.

След като официално Великият княз Борис-Михаил въведе християнството, започнало масовото покръстване на онази част от народа, която все още пазеше своите езически вярвания.

Тогава най-неочаквано батко Жерман пристигна във Велеград. Заедно с него бяха още двама, все от княжеската охрана, затова помислих, че и княз Борис е наблизо.

Оказа се, че не е. Но Великият княз Борис-Михаил го изпратил при братята Методий и Константин Философ с молба да тръгнат веднага за река Брегалница - там той подготвял голямо покръстване на живеещите наоколо негови поданици.

Докато ги чакахме да се приготвят, го запитах:

- Защо тебе праща? Няма ли достатъчно чиготи?

- Така трябва - отвърна батко.

- А ти какво си правил в Солун?

- Придружавах княза…

И нито дума повече.

Нещо ставаше, нещо важно, съдбовно, за което не искаха аз да знам. А може би не само аз, а всички останали, защото тайната най-добре се пази, когато я знаят малцина. Странно беше това ходене в Солун от княза и по същото време там се оказа и нашият игумен Методий. И как пък се е разчуло, та са се видели? Надали князът е бил на официално посещение. Инкогнито ще да е пребивавал там. На тайна среща с Методий? Хм… Дано узнаех някой ден.

- И защо точно на река Брегалница? - не се сдържах и въпросите сами излизаха от устата ми.

Тогава батко си развърза езика.

Князът решил да започне покръстването на народа оттам, откъдето поел владетелския скиптър - на брега на река Брегалница.

За целта призоваваше учителите Методий и Константин Философ, заедно с техни ученици, един от които имах честта да бъда и аз. Веднага след сключването на договора за “Дълбок мир” и покръстването на неговите пратеници от константинополския патриарх, в България пристигнала внушителна мисия от техни духовници, водени от епископ, които започнали масово покръстване на народа ни. Той самият се бил покръстил на церемония, без да дава публичност на това свято кръщение. Всъщност на нас ни беше известно, че Борис беше приел християнството още преди осем години, но то беше тайно, а сега вече неговият духовен баща ставаше ромейският император Михаил ІІІ.

Приличат на море зелено житата изкласили.
Край тях дърветата се мятат, останали без сили.
И всяко в клоните си пази потомството на птици.
Тъй Господ бди над всичко живо, за всеки е Бащица.

Когато пристигнахме, край реката се бяха събрали хиляди жени, мъже и деца, надошли от околните селища от двете й страни - Ровен, Баргала, Мордвиз, Крупище, както и от по-далечните Кочани и Щип. Българи, които вестоносците на Великия княз призовавали с думите му, че който не дойде край Брегалница, значи е негов враг. И понеже хората го обичаха, и млади, и стари сега бяха тук, в очакване на светото покръстване.

Заедно с братята Методий и Константин Философ, тръгнахме още десет техни ученици, за да помагаме.

Свети Константин Философ се обърна към множеството с думите:

- “Галилея и свещен народе! Людете, що стояха в тъма, видяха, че силна Светлина идва над йорданските води, за да просветли грешните.

“Коленете ви треперят - рече Предтечата - и ръцете ми изтръпват, защото не са свикнали да вършат страшните дела, що сега ми нареждаш, Владико, Който си дошъл днес при водите. Как да те кръстя, Безгрешни, след като сам съм в мрак?…

Не мога да изпълнявам, Христе, Твоята заповед - рече Предтечата - “Аз трябва да се кръстя от Теб, а Ти при мене идваш!” Как да те кръстя, Безгрешни?”

“Предтечо, защо Ми се противиш - изрече Владиката - и не вършиш нареденото ти? Защото така ми подобава да изпълня всяка правда, за да се обнови съзнанието на Ръцете ми.”

Трепетно отвърна Христовият Предтеча: “Защо дивни неща вършиш, Владико, и се покланяш на глината? Надигни глава и кръсти ме - Ти Си ми Живот, Светлина Възкресение!”

А Той рече: “Искам да избавя Адам от тленността.”

О, Трисияйна Света Троице, що днес си се явила над водите, както рече благовестието. Дух в образа на гълъб се спусна над главата Господня и Отец възгласи свише: “Този, който се кръщава, е любимият Ми Син. Него слушайте!”

Царувай отвека, Христе, винаги с Отца и Духа. Ти, що се славиш в неразделно Божество, сега стана Човек. Ти, що държиш в ръка Вселената!

Вече се изпълниха всички предсказания на всички пророци, що рекоха: “Гласът на викащия в пустинята: “Подготвяйте пътищата Господни!” (Ис. 40:3; Мат 3:2).

Тогава Дух Свети слязъл върху него във вид на гълъб, а от небето се чул глас: “Този е моят възлюбен син, в когото е моето благоволение.”

Запейте всички народи, всички ликувайте с ангелите! Бог прие плът от Дева, както казаха пророците: “От Яков ще засияе Властелинът на света, Господарят на бъдния век. Амин!” Нека бързо да Го посрещнем: “Благословен Бог наш, що идва да се покръсти. Слава!”…

Не знам защо в този момент си спомних думите на патриарх Фотий при нашата  среща. Тогава, на сбогуване, той каза:

“Много пъти словото е отстъпвало пред копието. Обаче силата на словото често е притъпявала остротата на войната и е спирала напора на голяма войска. Следователно силата, съединена със словото, е двоен победен паметник.”

Ако можех сега да го видя, бих го коригирал, че силата, съединена със словото и вярата, е неразрушим паметник за вековете.

После князът пръв нагази в реката и хората го последваха. След покръстването той носеше масивен златен кръст върху гърдите си и блясъкът му се виждаше надалече..

Разпределихме се на отстояния и всеки сам започна да извършва святото тайнство. Хората търпеливо се редяха да ги да кръщаваме според православната традиция. Светлината на православната вяра в истинския Бог идваше при нашите съотечественици първо чрез вода и Дух, а после - чрез свещеното слово на книгите, които превеждахме и пишехме за просвещаването им.

По едно време вдигнах глава към небето и сякаш зърнах горе, близо до облаците, да лети едно бяло гълъбче. А може би само така ми се стори.

В река Брегалница покръстихме близо 55-хиляди българи. Вероятно броят би бил много по-голям, ако не беше пристигнал вестоносец от императора с писма и от него, и от партиарх Фотий, които нареждаха са се спре с покръстването, което било не според правилата на патриаршията.

Все пак князът, който почиташе в пълнота Бога, с дух и истина, успя да ни се похвали, че е разпоредил да започне премахване на езическите светилища. А градежите на църкви вървели с пълна сила навред по нашата земя.

А ние поехме обратно към Великоморавия.

По обратния път забелязах една гневна бръчка между веждите на учителя Константин Философ. Скоро разбрах и какви мисли я бяха предизвикали.

- Ромеите и гърците са с къса памет. Когато имат нужда от българите, за да оцелее империята им, ни се молят за помощ, готови са на всичко, само и само да запазят главите и столицата си. Но след няколко години сякаш някой изтрива миналото им и отново стават предишните двуличници.

- Защо така се ядоса, учителю?

- Заради писмото на императора да се връщаме във Великоморавия. Варвари сме били. Но някак забравят, че българите са варвари, щом императорът на ромеите е принуден да моли Каназ у Биги Аспарух за помощ, като му обещава освен 4000 коня, брони и оръжие, да му даде 6 товара злато, ако спаси империята от обединените войски на печенегите и хазарите. От грабежите им са пропищели ромейските градове Бонония, Триадица, Пауталия, а набезите им вече застрашават Тримонциум и Солун. Многобройни и добре въоръжени са - едните да грабят северозападните византийски теми, а другите - черноморските ни градове.

- Това трябва да е било около 700-та година - опитваше да си спомни Наум.

- Тогава. Аспарух преминава Дунав при Нове, начело на 19-хиляден конен отряд. Планът му е да нападне главния аул на печенегите, който е при река Олт и да ги изненада, но… Съгледвачи на печенегите вече са ги забелязали още при преминаването на реката и са съобщили на своя вожд, а той от своя страна вика на помощ хазарите на хан Кърсумлай. Така обединената им армия наброява 40-хиляди конници и 5-хиляди пешаци. Те посрещат в бойна готовност Аспарух, който с личната си стража пръв се врязва в техните редици, последван от останалите. Жестоката битка се води при притока на река Олт - река Слон. И макар силите да са неравни - 19-хиляди срещу 45 хиляди, печенегите и хазарите побягват, натикани са в реката и там се давят или са застигнати от българските стрели и копия. Напразно оставеният резерв на другия бряг се опитва да им помогне, като обсипва със стрели българите. Аспарух е пронизан от три стрели и пада от коня. Това е решаващият миг на битката. Ала синът му Тервел грабва меча от ръката на баща си и повежда армията. До залез слънце битката приключва с пълна победа за нас, като оцелелите около 4-хиляди печенеги и хазари се предават в плен. Тогава Тервел получава благодарствени писма от императора и патриарха за спасяването на “цивилизована Европа от варварите”. Значи тогава ние сме принадлежали към “цивилизована Европа”, а сега - не.

- Затова Аспарух няма гроб - вметна Наум.

- Ала тези благодарствени писма скоро са забравени - продължаваше гневната си тирада Константин: - Когато през 705-та година Каназ у Биги Тервел помага на сваления император Юстиниан ІІ да си възвърне престола, получава като благодарност областта Загоре, но само след три години същият този Юстиниан тръгва на война срещу своя благодетел. А през 717 година тъмните рояци на Халиф Ал Карданиб, обединил арабските племена от поречията на реките Тигър и Ефрат, обсаждат Константинопол по суша и по море. Армията наброявала над 100-хиляди войни, а някои летописци сочат дори 200-хиляди. Цяла година продължава обсадата и градът е пред превземане. Но император Лъв ІІІ Искавър е успял своевременно да изпрати молба за помощ на Каназ у Биги Тервел и той пристига начело на 15-хиляди конници. Още толкова пехота ги следва. Но когато приближават обсадения град, Тервел с очите си вижда, че арабите са стотици хиляди. Боилите го съветват да се върнат, но той остава.

- В сравнение с битката срещу печенегите и хазарите, тук силите са били поне четири-пет пъти в полза на врага.

- Затова Тервел прилага нощни атаки. Около два часа след залез слънце, щом арабите се приберат в своите шатри, тогава върху тях се изсипвали безброй запалени стрели, които ги подпалвали, заедно с колите и обозите. Сред пламъците загивали хиляди арабски войници. На петата нощ, малко след полунощ, в лагера им нахлули конници, които носели огън и смърт. Всъщност всеки конник теглел, завързан на въже наръч вършини и слама, които подпалвали всичко. И на седмата нощ армията на Тервел, разделена на три, атакувала лагера им и смъртта си намерили най-малко 17-хиляди араби. На следващия ден пристигнала и пехотата, но арабите вече бягали към корабите си и азиатския бряг. И не помислили и до днес да се завърнат по тези места.

- Тогава ли го обявяват за светец? - Наум очевидно знаеше повече от мен.

- Тогава. Свети Тиврелий! Варваринът! После пак забравят за нашето християнско милосърдие и пак ставаме варвари. Ами Каназ у Биги Омуртаг? Все още има златни монети, сечени по негово време.

- Виждал съм ги.

- Е, отговори си сам: би ли дръзнал да се окичи с царски инсигнии, ако не е официално коронован за цар в Константинопол?

- Не, то се знае.

- На раменете си носи императорска хламида, закопчана с фибула на дясното рамо, в дясната си ръка държи кръст, с кръстен знак е увенчана и короната му! Що за късопаметство, не мога да разбера?!…

Колко много тайни се криеха в миналото ни, колко много тайни…

* * * * *

“Законът е суров, но е закон” - “Dura lex, sed lex”.

Трета година от пристигането ни във Великоморавия и да си призная, не усетих кога времето се е промушило през тези денонощия, изпълнени с молитви, проповеди, преводи, преписи, обучение.

Но император Михаил ІІІ настоятелно ни повика да се завърнем в Константинопол. Какво ли пак беше намислил? Ами ако беше научил, че Константин Философ е открил мощите на светеца, такива неща не оставаха дълго в тайна, и сега предстоеше да даваме обяснение.

За всеки случай преди да потеглим на юг по “кехлибарения път”, братята написаха ново писмо на папа Николай І. Защото, разсъждаваха те, не е възможно да не им отговори на първото, независимо какво. Очевидно беше, че първото писмо се беше изгубило по дългия път и не е достигнало до адресата.

Щом разбереш какво от теб животът иска,
не чакай времето да се изниже - то ще те притиска.
Смири душата си - когато буквите говорят,
то знай, че Бог следи делата ти от горе.

Не всички българи бяха приели с отворени обятия християнството. Имаше стари болярски родове в по-отдалечените области на държавата, до които семената на вярата не бяха достигнали и покълнали. И те, които все още почитали своите езически богове, започнали да се събират тайно, да съзаклятничат и да обвиняват владетеля, че е отстъпил от бащината си вяра и чест, като им е наложил лош закон.

Бунтът пламнал през пролетта. Войската на недоволните боили се насочила към престолнината, ала князът бил предизвестен, свикал онези, които му останали верни, и с помощта на събрана набързо малобройна войска успял да отблъсне бунтовниците, да ги разгроми и да залови онези, които стоели начело. А те никак не били малко. В крайна сметка на съд били изправени 52-ма.

Когато застанал срещу предателите, княз Борис им рекъл, че в това решаващо сражение за вярата кръстът е победил конската опашка. Защото досега военното ни знаме е било конска опашка, но вече го замени кръстът и така ще бъде. Победихме ви с помощта на Божията сила.

“Погледнете този кръст върху гърдите ми - князът повдигнал масивния си златен кръст, дар от императора - и нека всеки да запомни, че пътят на българите вече е предначертан. Затова днес осъждам на смърт само онези, които ме предадоха. Аз им се доверявах, а те се опитаха да забият мечовете си в гърба ми и да предизвикат връщането на българите назад към езичеството. Докато съм жив, няма да го позволя. Нека се знае и помни! На останалите бунтовници подарявам живота. Нека се завърнат по домовете си, но ако посмеят отново да възроптаят срещу Бог и срещу мене, милост няма да има. Амин!…”.

И пред погледите на всички присъстващи 52 глави на осъдените паднали посечени. След такъв урок надали щяха да дръзнат да вдигат нов бунт. Поне на мене ми се искаше да е така, да няма повече жертви, защото животът на всеки човек се дава само веднъж.

Историята на християнството по нашите земи е дълга, но е имало търпимост между езическите религии и разни ереси, които са нахлували главно от юг. Ала се знае и помни, че българският вожд Грод е покръстен през 528 г. в Константинопол и кръстник му е император Юстиниан І. Покръстен е бил и Каназ у Биги Кубрат заедно със свита от синовете на български благородници, и Каназ у Биги Тервел, преди да получи титлата “кесар”. Някой би ли ми отговорил защо върху орела, който увенчава знамето на Каназ у Биги Аспарух, има кръст?

Но защо да се връщаме толкова назад - нима не беше известно на всички, че сестрата на Борис - княгиня Анна Българска, когато е била в плен при ромеите, също се е покръстила.

Много се ядосвах, когато чуех някои хора да бъркат света Мария Магдалина с опростената грешница със същото име, която помазала нозете на Иисус и ги изтрила с косите си. Има и още една жена със същото име от Витания, градче на юг от Йерусалим - за нея споменава свети евангелист Лука - тя е сестрата на Лазар, която помазала главата на Иисус.

Но и хората не бяха съвсем виновни - та нали през шести век папа Григорий Велики в своя проповед слива образа на трите в един и така налага образа на Мария Магдалина като на покаялата се блудница.

Затова не пропусках случай при проповеди да разкажа повече за живота на Мария Магдалина, родом от Магдала на брега на Галилейско море в Палестина - оттам и второто й име.

Щом се пръснал слух за неговите чудеса, “доведоха при Него всички немощни, налегнати от всякакви болести и недъзи, и хванати от бяс, и луничави, и разслабени, и Той ги изцери. И подире му тръгнаха много тълпи народ от Галилея и Десетоградие, от Йерусалим и Иудея и отвъд Йордан” (Мат. 4:24-25). Така станало и с Мария Магдалина, която Той излекувал от седем бяса и тя, от благодарност, го последвала и започнала да го подкрепя по всякакъв начин. А когато дори апостолите “разбягали се” и се скрили, тя поела разплакана редом с него по пътя към Голгота. Всички го хулели - от иудейските първосвещеници, книжници и старейшини до обикновените минувачи. Подигравали му се дори римските войници и разбойниците, разпнати до него. Тогава небето внезапно потъмняло и настанал мрак, макар да било ясно пладне. Едва тогава тълпите се смълчали и започнали да разбират, че това не е случайно.

Мария Магдалина била до Спасителя през всеки миг от тези кошмарни денонощия. Тя придружила изпращането на тялото му от Йосиф Ариматейски и Никодим от кръста до гроба, била на погребението му; тя купила миро и аромати, та с помазването на тялото на погребвания Христос да му отдаде според еврейския обичай своята голяма почит. Затова по-късно й било дадено името “мироносница”.

Мария Магдалина не се побояла от нощния сумрак и в първия ден на седмицата, заедно с други благочестиви жени, тръгнала към гроба на Спасителя. По пътя жените се притеснявали кой ще им отмести от входа тежкия камък, поставен с голяма мъка от Йосиф и Никодим. Но там ги очаквала изненада - камъкът бил отместен, а тялото на Иисус го нямало.

Мария Магдалина побягнала обратно към Йерусалим, за да извести на апостолите Петър и Йоан:

“Дигнали Господа от гроба и не знаем де са го турили!” - рекла им тя.

Двамата хукнали натам, но Йоан тичал по-бързо, пристигнал пръв и от входа зърнал, че тялото липсва. Петър забелязал, че всичко било подредено, а повивката за главата на Спасителя дори била сгъната отстрани. Тогава Йоан повярвал, че Христос е възкръснал, но Петър, вместо с вяра, си тръгнал с удивление, “чудейки се сам в себе си за станалото”.

Мария Магдалина пристигнала на гроба Господен, след като двамата си заминали. Мъката й била безутешна и тя плачела, когато зърнала в пещерата “да седят два ангела в бяло облекло, единият при главата, а другият при нозете, където е било положено тялото Иисусово. Те я запитали:

“Жено, защо плачеш?”

“Дигнали Господа моего и не зная де са Го турили!” - отвърнала тя, без да осъзнае, че разговаря с ангели, приели човешки вид.

В този момент Спасителят се появил зад гърба й, а по реакцията на ангелите разбрала, че някой е дошъл и се обърнала, но не го познала.

“Жено, защо плачеш? Кого търсиш?” - запитал Христос.

Мария още по-силно заплакала:

“Господине, ако ти си Го изнесъл, кажи ми де си Го турил, и аз ще Го взема.”

Трогнат от нейната преданост и любов, Господ я повикал по име:

“Марийо!”

“Учителю!” - възкликнала тя и се хвърлила в нозете му.

Ала той се отдръпнал с думите:

“Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца си. Иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог…”

След тези думи Христос станал невидим.

А Мария Магдалина тръгнала да разнесе благовестието за извършеното Възкресение Христово, повтаряйки:

“Христос воскресе!”

“Во истину воскресе!”…

След като се разчуло за този случай, християните започнали да си подаряват червени яйца, поздравявайки се: “Христос воскресе!”… “Во истину воскресе!”…

Затова свети Григорий Богослов Назиански отбелязва, че “жена, приела първата лъжа от устата на змията, и жена от устата на самия възкръснал Господ първа чула радостната истина; така същата ръка, която разтворила смъртоносното питие, подала и чашата на живота…”.

Затова чрез апостол Павел Господ ни заповядва: “Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им.” Но за да стане това, трябва също както Мария Магдалина да възлюбим Господа “от всичкото си сърце и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила”. Силата на нашата любов към Бога трябва да бъде такава, че никой и нищо да не може да ни отдели от тази любов - “ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар”.

Жестокостта спрямо невинния Христос ме кара да се срамувам заради подивелите римски войници, които по заповед на Пилат преди екзекуцията започнали да го бият. Но вместо позволените 40 удара, те му нанесли 98 - 59 с бич с три накрайника, 18 - с бич с два накрайника и 21 - с бич само с един край. После го облекли в клоунско облекло на цар: лилаво и пурпурно наметало, вместо корона поставили върху главата му венец от тръни, а вместо царски скиптър - тикнали в ръката му бастун от тръстика. След това започнали да му се присмиват, като театрално му се кланяли с думите: “Здравей, царю на евреите!”. Някои пък го плюели и го биели с бастун по главата…

Всъщност с този жесток побой Пилат искал за втори път да промени настроението на тълпата спрямо невинно осъдения Христос, като предизвика състрадание и удовлетворение, че той вече е наказан достатъчно. Напусто! Подстрекавани от иудейските свещеници, хората крещели, че искат да бъде разпнат.

“И Пилат им казва: “Защо искате да Го убия?”

Те му казаха: “Разгневиха се, защото изцелява всяка събота.”

Пилат каза: “За добри дела искат да Го убият!”

Ядосан, Пилат каза: “Слънцето е мой свидетел - ще заявя пред всички, че не съм намерил нито един грях в този човек.”

Като свидетели в защита на Христос пред съда се изправят чудодейно изцелените болни: слепи, кървяща съпруга, Вероника…, разказват за чудодейното възкресение на Лазар от Витания… Нищо не помага.

В края на август 866 г. в Рим пристигнала делегация от България, водена от кавхан Петър, придружаван от приближените на княз Борис-Михаил Зергобула и Сондоке. Папа Николай І приел пратениците на наскоро покръстения Велик княз Борис-Михаил с почести и голямо задоволство и, както се изразил, радвал се на “ненадейното приобщаване на българите към истинската христова вяра”. Оказа се, че Борис не си е затворил напълно вратата към папата и след като Константинополската партиаршия не призна самостоятелността на българската църква, изпратил в Рим 115 въпроси към папа Николай І, като основният от тях бил свързан с ръкополагането на главата на българската църква за партиарх.

Бунтът на комитатите заради покръстването бил най-вече заради засилващото се ромейско влияние. Може би ако Борис беше приел християнството от Рим, това нямаше да възбуни толкова много недоволства.

Отговорите на папата са били изпратени по кардинал Формоз Портуенски, епископ Павел Популонски и свещеници. Но на въпроса на Княза относно бъдещето на българската църква, не дал категоричен отговор, вместо това го окуражавал да има търпение.

В Плиска папските пратеници били посрещнати като скъпи гости и кардинал Формоз (Формоз - означава красив) дотолкова успял да разтопи ледовете, че през февруари 867 г. княз Борис изпратил нови пратеници в Рим с молба папата да назначи Формоз за български патриарх. Ала това беше против каноните, които не позволяваха епископ да напусне своята епархия заради друга и затова кардинал Формоз бил незабавно призован да се върне в Рим. С него князът отпратил и римските свещеници, натоварени със задачата “да изкоренят плевелите на заблуждението”, които с пристигането си започнали повторно покръстване на народа, понеже не признавали кръщението по източен обряд.

От Великоморавия на път за Константинопол спряхме в градището на панонския княз Коцел и останахме цели шест месеца в Блатненското княжество. Князът беше отлично осведомен за нашата просветителска дейност в Моравия и беше предизвестен, че ще минем оттам. Прие ни и отправи гореща молба да подготвим ученици, които като нас да проповядват християнството на български, та хората по-добре да го разбират.

Панонският княз не само ни даде петдесет ученици, ама и самият той пламна от желание да се учи на български език - и да пише, и да чете.

Освен на нашата азбука, ги научихме също на утреница, часове, вечерня, повечерие и тайна служба, както наричахме полунощницата.

И когато се застягахме за път, защото в Константинопол ни очакваха, княз Коцел поиска да ни дари богато със злато, сребро, скъпи подаръци, ала Константин Философ отказа всичко. И както при другите негови мисии, измоли да бъдат освободени пленниците - заедно с онези, които пусна княз Ростислав станаха 900. Това на нас ни стигаше. А удовлетворение бяха и големите почести, с които ни изпроводиха.

Бяхме радостни, защото “отвориха се ушите на глухите, и чуха Библейското слово, и стана ясен езикът на гъгнивците” (Исайя 35:5; 32:4; 29:18).

Оттам поехме към Венеция, която беше Римско владение, защото Константин беше поканен на местния духовен събор, организиран от фриулската марка. За наша изненада там, вместо да го приветстват, започнаха да го нападат за нарушаване на свещената триезична догма. Очевидно новините се пръскаха бързо, по-бързо и от вятъра дори.

Епископите го наобиколиха като гарвани, готови да го изкълват, отвред заваляха гневни слова към него:

- Вярно било, че си учил склавените на българско четмо и писмо!

- Кой си ти, та нарушаваш канона?

- С това Бог не се прославя!

- Ако така му е било угодното, не би ли могъл да стори тъй, че и тия да записват от памтивека с букви речите си и да славят Бога.

- Никой друг не е изобретил тези букви в старо време - нито апостолите, ни римският папа, ни Григорий Богослов, ни Йероним, ни Августин!

- Ние знаем само три езика, на които подобава да се слави Бога!

Без да изгуби присъствие на духа, Константин Философ им отговори:

- Обвинявате ме, задето съм извършвал проповеди на не каноничен език. Но аз ви питам: Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? И как не се срамите да споменавате само три народа, а да отреждате на всички други народи и племена да са слепи и глухи? Кажете ми: Бога ли правите немощен, че не може да даде това, или пък завистлив, че не иска? А ние знаем много народи, които боравят с Писанието и въздават слава на Бога - всеки на своя език. Несъмнено такива са арменци, перси, авазги, ивири, согди, готи, обри, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други…

- Никой досега не беше дръзвал да самоволничи, както го правиш ти!

- Щом не искате да приемете тези примери, то познайте божията воля от Писанието. Давид не си ли провиква: “Възпейте Бога, цяла земьо, възпейте Господу песен нова.” И още: “Възкликнете Господу, цяла земьо; пейте, възвеселете се и възпейте.” И другаде: “Цялата земя да ти се поклони и да ти пее, да пее на твоето име, вишний.” “Хвалете Господа, всички народи, прославяйте го, всички люде.” “Всичко, що диша, хвали Господа.” В Евангелието пък е казано: “А на всички ония, които го приеха, даде възможност да станат чеда божии.” Матей пък казва: “Даде ми се всяка власт на небето и земята; и тъй, идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал. И ето, аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.” Също и Марко: “Идете по целия свят и проповядвайте евангелието на всички твари; който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден. А повярвалите ще ги придружават тия личби: с моето име ще изгонват бесове и ще заговорят на нови езици.” А на вас, законоучителите, казва: “Горко Вам, книжници, и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците, защото нито вие влизате, нито пускате ония, които искат да влязат в него.” “Горко вам, книжници, задето взехте ключовете на познанието, сами не влязохте, и на желаещите да влязат пречите.” А към коринтяните апостол Павел казва: “А сега, братя, ако дойда при вас и заговоря на непознати езици, каква полза ще ви принеса, щом не ви говоря било с откровение, било с познание, било с пророчество, било с поука? Също и бездушните предмети, които издават звук - било пищялки, било гусли - ако не покажат различие в свирнята, как ще се разбере това, което се тръби или се свири? Защото ако тръбата издаваше неопределен глас, кой ще се готви за битка? Така и вие, ако изговаряте езика с неразбрани думи, как ще се разбере това, което говорите? Тогава ще говорите на вятъра. Толкова различни думи има на света, и нито една от тях не е без смисъл; ако аз не разбирам смисъла на думите, ще бъда чужденец за говорещия, а и говорещият ще бъде за мене чужденец. Ако благословиш само с Дух онзи от простолюдието, как ще каже “амин” на твоята молитва, щом не разбира какво му говориш? Ти хвалиш Бога добре, но другият не се поучава. Аз благодаря на моя Бог, защото говоря повече езици от всички вас, но в църквата предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча другите, нежели хиляди думи на непознат за тях език. “Защото онзи, който говори на непознат език, не говори на хората, а на Бога, защото никой не му разбира.” (1 Коринтяни 14:2). “Защото, ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми не дава плод. Какъв е изводът тогава? Ще се моля с духа си, но ще се моля и с ума си. Ще пея с духа си, но ще пея и с ума си.” (1 Коринтяни 14:14-15).

” Затова, братя, копнейте за дарбата да пророкувате и не забранявайте да се говорят чужди езици.” (1 Коринтяни 14:39-40). Все това повтаряте - нарушена била свещената триезична догма. Но това не е истина.

В закона е писано: “На чужди езици и с чужди уста ще говоря на тоя народ, но и тъй няма да ме послушат, казва Господ.” Когато се събирате и всеки от вас има или псалом, или поучение, или откровение, или говорене на непознат език, или тълкуване, нека всичко бъде за назидание. Ако някой ще говори на непознат език, нека говорят двама или трима, и то подред, а друг да тълкува. Ако пък няма тълкувател, тогава те да мълчат в църквата, а да говорят на себе си и на Бога.  И пророческите духове да се подчиняват на порочестващите; защото Бог не е Бог на безредието, а на мира. Така е във всички църкви между светиите. Жените ви да мълчат в църквите; на тях не им е позволено да говорят, а да се подчиняват, както казва законът. Ако искат да научат нещо, да запитат мъжете си вкъщи; защото е срамотно жена да говори в църква. Нима от вас излиза словото Божие? Или само до вас достига? И тъй, братя, показвайте ревност към пророчестване, но не забравяйте да се говорят и езици. Нека всичко да става с приличие и ред. “И всеки език да изповядва, че Иисус Христос е “Господ за слава на Бога Отца, амин.”

Така с пламенното си слово Константин Философ срази еретиците-триезичници на Венецианския поместен събор.

Когато приключи, цареше пълно мълчание. Всички се бяха почувствали засрамени от неговите думи и той напусна залата, а ние с Методий и Наум го последвахме.

След този събор, продължихме с гордо изправени глави към пристанището Дирахий, за да се отправим по море към Константинопол.

Ала когато пристигнахме в Константинопол, се случиха ужасни неща.

Патриарх Фотий свикал събор, на който поканил източните патриарси. Защо само тях? Защото дневният ред на събора била темата за Филиокве-то. В разпратеното до патриарсите Окръжно послание, Фотий е изразил недоволство относно отклонението на западната църква от Никео-Константинополския Символ на вярата. Как така ще твърдят, че Светият Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина?! Това е неприемливо, разклаща Божествения ред и Божественото единство. Това е същинска ерес, от което излиза, че последователите на това твърдение са еретици.

В друго окръжно послание до източно архиерейските престоли след църковния събор в Константинопол през 867 г. имаше такива редове, отнасящи се до българите и римските духовници:

“Нямаше още две години, откак тоя народ бе започнал да почита православната вяра, когато мъже злочестиви и отвратителни (с какво друго име би могъл да ги именува един благочестив човек), мъже, изскочили от мрака (защото били рожба на западните страни), уви, как да разкажа останалото! Те като някоя мълния или трус, или силна градушка, или, за да се изразя по-добре, като някой вепър се нахвърлиха против наскоро утвърдения в благочестието и новоустановен народ и с нозе и зъби, т.е. с примери от срамно поведение и с изопачени догми, доколкото им позволяваше смелостта, изпоядоха и опустошиха възлюбения и новонасаден Господен виноград. Защото се изхитриха да развратят българите и да ги отстранят от правите и чисти догми и от непорочната християнска вяра.”

Представям си колко е бил гневен Фотий, когато е узнал, че Княз Борис-Михаил е прогонил гръцките свещеници и е установил римска мисия в Плиска. Като наричаше папските легати “епископи на мрака”, защото са посели сред българите нечестивото учение, че св. Дух произлиза не само от Отца, но и от Сина - богохулство, “достатъчно да ги подложи на хиляди анатеми”, той поставяше началото на една война, която по моето скромно мнение, нямаше да има нито победител, нито някога да приключи с мир.

При такава подготовка беше съвсем естествено съборът да се развие според замисъла на Фотий. На него той бил обявен за Вселенски патриарх, след което  анатемосал папа Николай І като еретик. И как няма папа Николай І да отхвърля легитимността на патриарх Фотий, който постоянно воюваше със Светия Престол.

- Сигурен съм, че папа Николай І ще обяви решенията на събора за незаконни - поклати красивата си глава Константин Философ, след като отец Фарфорий ни разказа последните новини.

- И войната между Рим и Константинопол ще запламти с пълна сила - съгласи се брат му.

Така и стана.

Не чакахме дълго развоя на събитията.

Отидохме да поднесем нашите благопожелания на Светия отец - по-точно отидоха Константин Философ и Методий, а ние с Наум ги последвахме. Така станахме свидетели на прелюбопитен диалог между патриарха и Константин Философ. Защото след като накратко бе запознат с резултатите от мисиите му от Херсон до Великоморавия, Панония и Венеция, Фотий разгорещено поде темата за върховенството на Константинополската патриаршия над Римската курия.

- Всички православни християни са призвани да свидетелстват за истината - каза патриархът: - Между римокатолическата църква и източната православна трябва да има чисто братски отношения, както подобава на истински православни църкви. Няма нищо лошо, ако папата служи света литургия заедно с патриарха, което би означавало взаимно литургично признаване. Последните действия внесоха смут в душите на много вярващи, защото ние сме еднокръвни братя. Всеки истински православен християнин вярва в Едната Свята Вселенска и Апостолска църква. За православните има само една майка и това е Божията Майка. И нищо не е по-силно от Божията благодат, нищо не е по-силно от молитвата на тоя народ. Докога ще дърпаме черджето ту насам, ту натам? Щом Източноправославната църква е Свята, Вселенска, Съборна и Апостолска църква, то Константинополската патриаршия съвсем не е по-долна от Светия Престол в Рим, нали?

- Пак ли спорим кой престол е пръв? - разпери ръце Константин: - Факт е, че вторият Рим или новата столица на империята е обявена от Константин Велики едва през 330 г.. По време на Никейския събор градът се е наричал Византион и като такъв е влизал в държавната и църковна провинция Тракия с център Ираклия. Когато императорската резиденция се премества в града на Константин, авторитетът на местния епископ нараства, но това не го прави диоцез, нито дори провинция. Затова Вторият Вселенски събор в своето Правило номер 3 уточнява: “Константинополският епископ да има преимущество по чест след Римския епископ, защото този град е Новият Рим”.

- Все отнякъде трябва да се започне - отвърна помирително Фотий.

- Това е било само началото - усмихна се Константин Философ: - Защото Четвъртият Вселенски събор в Правило 28 приема: “… понеже на престола на древния Рим правилно дадоха предимство като на царстващ град, затова, водени от същите съображения, сто и петдесетте боголюбезни епископи признават равни права  на светия престол на Новия Рим, разсъждавайки правилно, че градът, който е удостоен с честта да бъде градът на царя и на правителството, и който се ползва от предимства, равни на древния царствен Рим, и в църковните работи трябва да бъде въздигнат като него и да бъде втори след него. На тези именно основания митрополитите на областите Понтийска, Асийска и Тракийска, а също и епископите на поменатите диоцези на варварските народи да се поставят от гореспоменатия свети престол на св. Константинополската църква.”

- Е, и? Това не означава, че Константинопол получава нови права, дори обратното. - Тросна му се Фотий: - И изразът “варварски народи на горепосочените диоцези” не дава основания за разширяване на църковната юрисдикция на Константинопол над цялата православна диаспора.

- Така е. Йоан Зонара пояснява, че Константинополският патриарх се поставя съдия само над тези, които са му подчинени. “По тази причина митрополитите на Сирия подлежат на съд от Антиохийския патриарх, палестинските - от съда на Йерусалим, а египетските да се съдят от Александрийския патриарх, от които те приемат и ръкоположение и на когото именно да подчинени.”

- Да, ама император Юстиниан нарича Константинополската катедра “Велика църква”, а патриархът - “Вселенски”, нали? - упорстваше Фотий, макар да усещаше, че губи спора.

- Само напомням, че Новела 131 на Юстиниан от 545 г. гласи: “И поради това ние постановяваме, че светейшият папа на по-стария Рим е първи от всички йереи, а блаженият епископ на Константинопол - Новият Рим, заема второ място след светейшия апостолски престол на стария Рим…”.

- Защо не довърши изречението? Аз ще ти го припомня: “… заема второ място след светейшия апостолски престол на стария Рим, но се почита повече от всички други.” - натърти Фотий.

- Но на следващия събор - Шестият Вселенски, продължен като Трулски събор, Правило 36 гласи: “… постановяваме престолът на Константинопол да се ползва с еднакви предимства с този на древния Рим и в църковните работи да бъде въздигнат наред с тоя като втори след него…”

- Ох, все “втори след Рим”! - възкликна Фотий: - Омръзна ми вече!

- Няма какво да се направи - въздъхна Константин Философ.

- Има, и още как! Няма да се примиря, докато не извоювам първото място - закани се патриархът и ни покани на чай.

От тази среща узнахме, че през февруари 867 г. в Плиска било пристигнало ново папско протеже - някой си Силвестър, който да оглави българската църква. Но Княз Борис-Михаил го върнал, като поискал да назначат дякон Марин, щом не може да е Формоз, на което папата отвърнал, че “когото и да посочи по име благочестивият княз, той е готов да го одобри за архиепископ на българите”. Това общуване разбира се никак не се харесваше на патриарха.

Ставаше все по-тревожно това положение на вражда между Римския папски престол и Константинополската патриаршия. След като патриарх Фотий обяви война на папата и дори го анатемоса, в отговор и папа Николай І направил същото. Настанал беше голям разрив между Западната и Източната църква. Защото когато най-важните святи мъже се обвиняваха взаимно в ерес пред лицето на целия християнски свят, нямаше да има печеливш.

- Учителю, - не знам откъде намерих смелост да попитам Константин Философ, щом седнахме в каретата:  - занимава ме един въпрос: ще се сложи ли някога край на тези войни в Църквата? Вместо да сме обединени и да мислим само как да приобщаваме нови следовници и да разнасяме светлината на Божието Слово, ние постоянно биваме въвличани в сплетни и интриги. Защото дори да не искаш да си губиш времето с друго, ти си заставен да вземеш страна и така да участваш в безконечната война.

Той горчиво ми се усмихна:

- Както каза, “заставени” сме да участваме, а че войните няма да имат край, не се съмнявай.

- Но защо, Учителю, толкова ли е трудно да се направи разлика между доброто и злото?

- Никак даже, но в случая става въпрос за власт, затова е ожесточението…

От писмо на папа Николай І до архиепископа на Реймс Хинкмар, извадки от които ни прочете Фотий, проличаваше разразилата се война между гърци и латини:

“Но между другите неща, които ни обременяват с преголеми грижи, струва ми се, най-много ни смущава това, което лекомислено се причинява нам, т.е. на цялата западна църква, от гръцкия император Михаил, от патриарх Фотий и от тези, които им се подчиняват. Те са вдъхновени от омраза и ненавист към нас и се стараят да ни припишат уж еретически престъпления… Те са вдъхновени от ненавист, понеже чуха, че кралят на българите по име Михаил, след като прие заедно със своя народ християнската вяра, поиска от престола на блажения Петър наставници и изложение на вярата. Понеже искат и се трудят прекомерно да отделят същите българи от подчинение на блажения Петър и хитро да ги покорят на своята власт под предлог на християнската религия, те разказват такива неща за св. Римска църква, която няма никакво петно или недостатък или нещо подобно, та онези, българите, като още нови във вярата, чувайки това, да ни отбягват, да се отклоняват от нас и да ни изоставят като грешници и опръскани от нечистотиите на различни ереси.”

И ние щяхме да се озовем точно по средата между папа Николай І и патриарх Фотий. Защото император Михаил ІІІ и Фотий бяха тези, които ни напътиха да изпълним молбата на княз Ростислав и да се заемем с просветителска мисия в Моравия.

Бяхме подочули, че през последните години император Михаил ІІІ се е отдал на леност, загърбил е държавните дела и денонощията му преминавали в пиянски пирове и състезания с колесници, като дори лично участвал в тях. Затова му лепнали прякора “Пияницата”. Не стига това, ами се развел със съпругата си Евдокия Декаполитиса и се оженил за своята любовница Евдокия Ингерина, дъщеря на варяжки телохранител.

Народът е казал: “С какъв се събереш, такъв ще станеш”. Нещо такова се случило и с император Михаил ІІІ. Негов фаворит станал конярът Василий, когото забелязал на Хиподрума и го взел за свой телохранител.

Но това на коняра му се видяло малко - скоро му се приискало да се окичи с титлата “кесар” и след като внушил на императора, че чичо му - кесарят Варда - му готви заговор, екзекуцията му била въпрос на дни. Така конярът Василий се превърнал в “кесаря” Василий, ала бързо изгубил благоволението на владетеля. И тогава - през поредната пиянска нощ на 23 срещу 24 септември бившият придворен любимец убил с нечувана жестокост Михаил ІІІ “Пияницата” и се самопровъзгласил за император под името Василий І Македонец.

Така моят връстник напусна този свят едва на 27 години - проиграл живота и името си и затънал в грехове, които нямаше да му бъдат простени дори в отвъдното.

Да видим по-нататък как щеше да управлява този необразован, лишен от държавнически опит коняр-самозванец.

* * * * *

“Историята е учителка на живота” - “Historia vitae magistra”.

В историята скрита е вековна мъдрост,
но страниците й са толкова оскъдни.
Най-често помним имената на герои
и на страхливците, избягали от боя.
А всъщност хиляди безименни с кръвта си
платили са за бъдещето ни прекрасно.

Разстоянието от Константинопол до Великоморавия по суша беше огромно - през Родопите чак до Балатон. Затова не се бавихме, а поехме на север с намерение да се отбием в Плиска.

Българските граничари бяха безмилостни - стреляха срещу всеки нарушител и спасение от техните стрели и копия нямаше. Но ние имахме дипломатически документи и от Константинопол, и от Плиска, и от Велеград.

Ала докато българските младежи с нетърпение заставаха в редиците на войската, щом бъдеха призовани, защото знаеха, че са длъжни да защитят своята родна земя, то младежите на латините и гърците не желаеха да служат в армията и прилагаха всякакви хитрости, за да се изплъзват от тази тегоба.

Величествена планина е Родопа, дори в нейните най-крайни възвишения. На път за Плиска се отбихме до антично тракийско светилище, където Константин Философ искаше да ни покаже любопитни надписи.

Наистина останахме изумени, защото освен буквите Н, О, А, Л, Е, М, Т, Р, У, видяхме и сакралния български знак ІYІ, както и други знаци, чието значение не знаехме. Огромните букви бяха изсечени в скалите и несъмнено бяха много, много стари. Някои от най-крайните букви дори трудно се разчитаха, заради ерозията там. Според Константин - надписът бил посветен на бог Сабазий и започна да ни го показва буква по буква изпод мъхове и друга растителност - общо бяха 15 на брой.

Прорязаните в камъните букви бяха преживели епохи, войни, епидемии, климатични промени. Никой не би могъл да каже откога са тук, но със сигурност бяха много, много от отдавна. Свещено писмо на нашите предци, което развълнува всички ни. Виждах за първи път такъв “царски надпис”, както им викаха, написан с руни.

Огледах се наоколо. Някой преди стотици или хиляди години беше издълбал трапецовидни ниши и жертвоприносителни олтари, имаше трон, обърнат на изток-североизток.

А от височината гледката, която се разкриваше, беше спираща дъха - безкрайни планински вериги, обагрени в цветовете на есента.

Продължихме към престолнината и много се радвах, че ще видя близките си и ще запаля свещица на гроба на мама.

Новината, която ни посрещна в Плиска, беше тревожна:

- Новият император Василий І Македонец е свалил патриарх Фотий.

- И какво ще стане сега с Фотий?

- Императорът го е принудил да се откаже и от престола, и от сана си. Изпратил го е в изгнание.

- Къде?

- В манастира Скепе на Босфора.

- Е, поне не е заточен надалече, по островите.

- И по каква причина е бил свален?

- Станал е голям въпрос относно законността при избора на Фотий за партиарх. Пратеникът на папа Николай І е обявил избора му за незаконен.

- Но нали вече го беше одобрил?

- Беше, но сега заради спора им относно Филиокве-то, изведнъж е получил озарение свише. Сваленият патриарх Игнатий му се бил оплакал. Пък и тази анатема, как да я подмине?

Ех, тези крамоли, аз се уморих дори само да слушам за тях.

- Да видим на Четвъртия константинополски събор как ще се развият събитията. Кой ли ще седне на овакантения престол?

- Ще поживеем, ще видим…

Епископ Методий питаеше голямо уважение към своя учител от Магнаурската школа и той като че ли се измъчваше най-много от нас. Колко пъти ни беше разказвал за неговия възвишен ум, ораторски и писателски дарби и се беше възхищавал на познанията му по всички науки. Освен това притежавал силна воля и сдържано поведение, той че нямал равен на него.

И аз бях запазил хубав спомен от последната ни среща - имаше приятен външен вид, говореше умно и благо, усмивката му печелеше съмишленици. Фактът, че негов чичо беше женен за сестрата на императрица Теодора, не беше го възгордял. И не поради тази причина още като млад е бил назначен за висш държавен съветник на императора, а защото натрупал големи познания по философия и медицина. И когато осъзнал, че иска да се посвети на духовния живот, се устремил към монашеството. Точно заради познанството му с Методий той се застъпил пред императора да му дадат управлението на областта “Склавиния”, после - за мисията при хазарите, а сега - за Моравската мисия.

Ала скоро след анатемата на патриарх Фотий, папа Николай І се беше преселил на небето. Княз Борис-Михаил ни съобщи, че папа Николай І, който ни беше поканил в Рим е починал на 13 ноември. И макар папа Николай І да не дочака провеждането на събора, неговият приемник папа Адриан ІІ изпратил посланичество, че Фотий е отлъчен, а папа Игнатий Константинополски е възстановен като патриарх.

Дали папа Адриан ІІ щеше да ни приеме? Узнахме, че е доста по-възрастен от предишния папа - в момента бил на 75 години, една почетна възраст, а грижите около понтифика му можеха да влошат и без това крехкото му здраве. Ала той бил от тъй наречените “интерпапи” - когато имаше много кандидати, папският престол временно биваше поверяван на лице, за което се предполагаше, че поради своята възраст няма да го заема дълго време. Макар че възрастта не всякога беше гаранция за дълголетие - особено когато сядаш на Светия престол.

По време на престоя ни в Плиска, от Рим пристигнаха двамата епископи Гримуалд Полимартийски и Доминик Тривенски, придружени от десетина свещеници, които донесоха писмо от новия папа Адриан ІІ. В него той още по-решително отказваше да изпълни молбата на княз Борис-Михаил за патриарх в лицето на дякон Марин и го призоваваше да направи своя избор измежду тези двама епископи. Това беше голям напредък за Княза, защото спорът вече не беше дали да имаме самостоятелна църква и патриарх, а кой да бъде патриархът ни. Ала двамината, също както и Павел Популонски, не се харесаха на величеството ни. И Князът ги върна обратно с ултиматум до папата: или да ръкоположи за архиепископ дякон Марин, или някой от своите кардинали, а не някакъв епископ.

- Не ти ли се струва, че князът ни трябваше да приеме някой от епископите на папата? От общуванията ми с Павел Популонски останах с впечатлението, че е добър християнин - запитах Наум, когато останахме сами.

- Нима не разбираш, че става въпрос не за конкретния човек, а за това кой ще определя главата на българската църква?!

- И какво следва оттук-нататък? Май стигнаха до мъртва точка.

- Ще видим. Князът сигурно има резервен план. Той е прочут с дипломатичните си ходове.

Все още римските духовници, които по искане на княз Борис-Михаил бяха заменили гръцките, извършваха свещенослужения, ала не такава беше целта на  владетеля ни. Защото за народа Божиите слова оставаха неразбираеми, пък и не само за него. Колцина от боилите, багаините, комитите, та дори от най-приближените до княза, можеха да осмислят докрай бързите проповеди и песнопенията на гръцки или латински? А това означаваше само едно: че семената на Божиите слова нямаше скоро да покълнат в душите на българите.

Въпроси, които тревожеха всеки от нас, и не само. Защото отношенията между Великия княз Борис-Михаил и патриарх Фотий също се били обтегнали, след като той отказал да признае българската църква за самостоятелна. Поради тази причина сега князът водеше хитра дипломатическа игра с Рим. Но не беше си затворил вратичката и към Константинопол.

С братята Методий и Константин Философ той проведе не една и две срещи, на които никой от нас не присъства. Може би благоразположението на Борис към братовчедите му се дължеше не само на кръвната им връзка, а и на странното повторение на исторически събития между техните прадеди, които са застанали до  Каназ у Биги Сабин, когато бил обвинен в държавна измяна заради опита му да сключи мир с ромеите. Защото след бунта на комитатите срещу официалното покръстване, Борис-Михаил по щастливо стечение на обстоятелствата и благодарение на малцина, останали му верни, беше успял да се спаси, да потуши бунта и да плени водачите му. Сред верните бяха татко, братята ми, както и зет ми…

Камбаните забиха за вечерня. Време беше да се помолим Богу.

Когато влязох в храма, от амвона двама дякони пееха с упование 94-я псалм. Скоро и аз се присъединих към хора.

Харесвах тези служения, защото бяха сравнително по-опростени. Сякаш при тях се доближавах до онова общение с Бог, към което се стремях.

Службата свърши и хората тръгнаха да се разотиват. И тъкмо си помислих, че е време и аз да си вървя, когато виждам как от купола на храма към мен се спуска бял гълъб и кацва върху главата ми. Застинах така, опитвайки се да проумея случващото се. Споменът за моето раждане с появата на бял гълъб в стаята изплува и превръща този момент в особено тържествен, като при среща със скъп човек… или Дух… Ами ако е мама, превърната в бял гълъб?

Докато забавям вдишванията си, гълъбът отлита и виждам как в светлия правоъгълник на храмовите двери сякаш е грабнат от пороя слънчеви лъчи и се разтапя сред тях.

Падам на колене и се моля, горещо се моля Бог да простре над мен своята десница и да ме опази от злосторници, да ми вдъхва неугасима борбеност. Понякога ми се струва, че няма да мога да се изправя, защото силите ми са свършили. И тогава, след като отправя молби към Всевишния, той сякаш ми изпраща нови сили…

Не зная колко дълго съм седял така и съм се молил.

Когато излязох навън, беше стъмнило.

Отговорът от Курията пристигна към края на ноември - папата канеше братята Константин Философ и Методий в Рим! Това несъмнено беше сигнал за добронамереност.

Точно в този толкова напечен момент ние поехме на път.

Сутрин тръгвахме веднага след утренята, когато зората разкрехваше деня. И така се надявахме, че до четири подир обяд ще сме пристигнали до мястото за нощувка.

Тези дълги пътувания много ни сближаваха. Защото ако не познаваш душата на някого, как би могъл да му подариш късче от своята?

Пътуването ни продължи две седмици и на петнайстия ден на смрачаване зърнахме в далечината крепостната стена на Вечния град. В навечерието на Рождество Христово. От дете обичам този празник, навярно защото е зареден с очакване на най-голямото чудо - раждането на Младенеца.

Вечерята ни в страноприемница близо до Рим ми се отрази добре, защото бях изморен, но и нетърпелив да видя папата. Затова, когато се оттеглихме в отредената ни за спане стая, словоохотливо подех разговор с Наум:

- Ти, братко, ходил ли си в Рим?

- Не съм, за първи път ще ми е.

- Значи ще видим папата, а може и ръка да му целунем. Това не ти ли се струва много…, много…

- Знаменито? - Наум се усмихна: - Когато целуна ръката на патриарх Фотий, вълнуваше ли се?

- Че как да не се вълнувах? Целият треперех.

- Е, значи сега ще изпиташ същото. И двамата са владиците на небесната вяра тук, на земята.

- Като си помислиш какви светли празници настъпват. Сигурно си чувал приказката за сур елена шестокрилец със змии, вместо юзди?

- “Сур” в смисъл на златен, блестящ, нали?

- Да, язден от самодиви, препасали на кръста си небесната дъга, вместо пояс, а в ръцете със златни лъкове и стрели.

- Опасни създания - прекръсти се Наум: - Да пази Бог от такава среща!

- Този елен обитава непристъпни планински дебри, пие вода от недокосвани от човека извори и езера. Ние като нищо можем да го зърнем при нашите скиталчества.

- И какво, ако го зърнем? - Наум ме гледаше полуусмихнат.

- Нищо, само казвам… Би било хубаво да му се полюбуваме в цялото му великолепие.

- Нали нашите предци затова са били наричани “елени” или “елини”, а животното било на особена почит. “На чело му ясно слънце/ на гърди му ясен месец,/ на гърба му ясни звезди…” - изрецитира Наум.

- Колко прилича на едно стихотворение за новородения Иисус: “Не си роди млада Бога,/ но си роди сур елена, рогите му позлатени,/ краката му посребрени.”

- Кой го е написал? - запита той.

- Не помня, зная го от малък. Мама ми разказваше, че еленът е слуга на Бога и понякога той изпраща на земята ангели и светци под формата на елени. Затова, който напакости на свещеното животно, добро не го чака.

Заспах, размечтан за предстоящото и сънувах елен, златен и шестокрил, също както в легендата…

Още на разсъмване Константин Философ изпратил вестоносец да уведоми папата за нашето пристигане.

Посрещането ни обаче надмина нашите очаквания.

Шествие от римляни със свещи в ръце начело с папата, който носеше голям кръст, заобиколен от множество прелати, ни очакваха на Виа Сакра - “Свещеният път”, по който са преминавали римските легиони за отпразнуване на триумф. И мощите на мъченика св. Климент І Римски бяха тържествено приети и отнесени във Ватикана.

Да влязат триумфално в Рим
мечтали са мъже сърцати.
Това е ден незабравим
и ако Господ ти изпрати
сам папата със кръст в ръце,
повел миряните със свещи,
шепти молитвите! Амин!
Да литват думите-крилати.

По-късно папа Адриан ІІ даде само за нас аудиенция, за да изрази голямата си благодарност за стореното чудо.

Когато двамата братя влязоха в залата, сякаш я изпълниха със снажните си фигури, увенчани с красиви глави, добре поддържани бради и мустаци и сресани назад коси.

И тук ловкият дипломатически усет на Константин Философ се включи със спомени, препредавани от уста на уста за славните дела на светеца, докато е бил епископ по нашите земи - в Средец. Та нали е бил ръкоположен за епископ от свети Павел и преди да замине за Рим около 20 години е ръководел епископията в Сердика. През онези тежки години на гонения през първи век епископ Климент обърнал мнозина от езичеството към Христа. Освен това избрал седем писари и им възложил да запишат подвизите на мъчениците за христовата вяра, затова до нас са достигнали множество жития за техните страдания и саможертва в името Господне. Но избухнало въстание, езичниците се оплакали на император Траян от епископ Климент и бил заточен в Херсон Таврически - да работи в тамошните каменоломни. Той не се обезверил, напротив, с Божията помощ открил целебен извор и работниците, които преди това жадували за бистра и чиста вода, сега имали в изобилие, а раните им чудодейно заздравявали. Затова все повече от тях повярвали в Бог, а той им давал Светото кръщение в този извор. Тогава гонителите му решили да го премахнат, като го накарат да принесе жертва на езическите богове. Той отказал и бил осъден на смърт. Качили го в лодка с привързана за шията котва и го хвърлили в морето…

- Както е казал Свети Мина Цариградски още през 536-та година: “Ние следваме и държим послушание към Апостолическия Римски престол; ние сме в общение с който е той в общение и осъждаме онези, които той осъжда” - продължаваше сладкодумният Константин Философ: -  Или Свети Максим Изповедник: “Колко повече в случая на свещенството и църквата на Рим, която от древността и до днес председателства над всички църкви под слънцето? Бидейки със сигурност получила това правило канонично, както и от съборите и апостолите, както и от князете на последните (Петър и Павел), и причислявайки се към тях, тя, Римската църква не подлежи на никакви писания или декрети в съборните документи, поради положението на нейния Понтиф, макар всички те да са еднакво подчинени на нея според свещения закон.” Защото кой каквото да приказва, Римската църква е крепител и основа, тя затваря и заключва всяка еретическа уста, която заговори против Всемогъщия. Но защо да се връщаме толкова назад във времето, Ваше Светейшество, нима свети Никифор, патриарх Цариградски, не го е казал от ясно по-ясно: “Римските папи са тези, на които е било поверено управлението на свещените дела и които са получили в ръцете си честта на първенството между апостолите.”

И оттам брат Константин насочи разговора към желанието на народа ни да слуша литургии на родния си език, а не на неразбираемите латински и гръцки. Защото, каза той, ние сме апостолическа църква, чували сте за Библия Бесика - един от първите преводи на свещената книга на езика на нашите предци от племето на бесите.

- Както знаете, Ваше Светейшество, правило 57-мо на Лаодикийския поместен събор, състоял се през 343 година гласи, че “епископ може да се постави само там, където още от древността е имало епископ”. А нашата апостолска църква е имала епископи много преди да се проведе Лаодикийския поместен събор, както и Никейския събор. Според св. Григорий Нисийски Библия Бесика е завършена преди 394 г. Затова около 399 г. Йоан Златоуст пише, че “скитите, траките, савроматите, маврите, индийците, даже тителите на крайните предели на вселената, всички любомъдърстват на собствения си език тези изречения”,  Евангелията. И благодарение на епископ Никита Ремесиански, след като превел Библията на езика на бесите, те така се променили под въздействие на тези святи страници, “че станали по-кротки от овце, които се трупат в кошарата на мира”. Затова коленопреклонно ви молим да благословите преведените на български език свещени книги и ни разрешите да извършваме служенията си на него.

- Известно ни е - отвърна папата, - в нашата богата библиотека имаме копие от Библия Бесика, много добър превод, така ми казаха. Бил по-богат и точен от следващи преводи на гръцки. На корицата й пише: “В началото бе Писанието, и Писанието беше у Бога”. В нея Бог е създал света от Самия Себе Си, като е самотрансформирал Своето естество, а не от нищото. В Апокалипсиса на свети Йоан се говори и за тракиеца Орфей, за “завет” на Орфей: “И разкри се божият Орфей, който е на небето, и откри се Ковчегът на Божия завет в Орфей, и настанаха светкавици и гласове, гръмове и трус, и силен град.” Пророческа книга е вашата Библия Бесика, защото съдържа неща, каквито в другите библии ги няма. Библия Бесика заема видно място не само в нашата библиотека - поясни папа Адриан ІІ - има я и в библиотеката на манастира “Св. Екатерина” в Синайската планина в Египет, а тя е втората по важност за съхранение и опазване на свещените текстове.

- Също и когато  Иисус се обръща към Своя Отец с думите, че се моли не за света, а за тези, които Той Му е дал, защото са Негови, като казва: “всички Мои са и Твои, и траките са мои, и аз се прославям чрез тях”. Затова ние се осмелихме да преведем най-важните литургични книги на български и смирено ви молим да ги осветите и ни разрешите да провеждаме нашите служби според тях. За да се изпълни светото писание: “Нека възхвалят Господа на всички езици”; също и другото: “На различни езици всички разказват за Божието величие, както светият Дух им даде да говорят”. Българският език има право да бъде литургичен, Ваше Светейшество. Нима мислите, че цялото християнско население трябва да говори гръцки и латински? Защото еврейският отдавна е мъртъв език. А колцина разбират латински?…

- Ще повторя думите на Юлий Цезар: “За траките никога не мога да кажа: “Veni, vidi, vici, защото дойдох и видях колко древни, велики и непобедими са те!”. Вашият народ заслужава да се радва на Словото Божие - съгласи се папата, но това не възспря сладкодумния Константин Философ.

Папа Адриан ІІ го слушаше, като от време на време клатеше утвърдително глава. Тиарата му блестеше от злато и скъпоценни камъни. Тази тройна корона отразяваше мисията на Христос - мисия на свещеник, мисия на Пророка-Учител, мисия на Цар. Пое Библията, която Константин Философ му поднесе, и започна да отгръща страница след страница. После направи знак на един прелат и онзи донесе Стария и Новия Завет. И като ги положи върху масичката отстрани, започна да чете откъси от тях на латински, после - на гръцки, и накрая - от нашите книги - на български.

Лицето на папата все повече просияваше, той вдигна глава и като плъзна поглед по нас, скупчени в трепетно очакване, рече:

- Въжделени чада мои, дано да знаете какво сте направили. Това е венецът на вярата, диадемата на църковната слава и хубост, който вие сте подготвили да дарите на народа си. Защото какво може да е на Словото по-драго от словото, което подарява на безсловесните люде словесие?

После затвори нашата Библия и като приближи към божествения жертвеник, я повдигна с две ръце към небето, сякаш искаше Бог да я види по-добре.

- Да бъде според желанието ви, любими деца, моята радост от този венец на вярата е безмерна! - каза той: - След утренята ще осветя книгите ви в базиликата “Санта Мария Маджоре”! Нека християнството по вашите земи продължава да разцъфтява. Нека българският език бъде четвъртият каноничен език! Вие сте заслужили това с делата си в името и прослава на Господа Бога!…

Ние ликувахме: четвърти каноничен и трети официално признат европейски език! Равнопоставен на останалите! Нашият роден български език!

Колко усилия ни струваше, докато завършим превода на Светото Писание! Книгата беше богато илюстрирана със сложни орнаменти и митични същества. Плетеници обточваха всяка страница. Имаше изрисувани цветни миниатюри, които сякаш бяха дело на ангели, а не на човеци.  В корицата майсторски бяха инкрустирани скъпоценни камъни: аметист - като символ на смирението, яспис - знак на вярата, сапфир - на надеждата и рубин - кървящото сърце и Голгота.

Базиликата “Санта Мария Маджоре” (”Света Богородица Велика”) е била построена, след като през месец август 352 г. на папа Либерий му се явила насън Света Богородица и му казала да построи църква там, където на следващия ден ще завали сняг. На другия ден - 5-ти август - над хълма Есквилин наистина завалял сняг и папата начертал върху снега кръг, с който обозначил контурите на бъдещата базилика. От нейното построяване всяка година на този ден по време на обедната меса от тавана се посипват розови листенца, за да ни напомнят за чудото. Казаха ни, че тя е най-голямата църква в Рим, посветена на Дева Мария, и е на непосредствено подчинение на папата.

Вътре бях поразен от величието на храма. Широкият неф беше украсен с мозайки, изобразяващи сцени от Стария Завет.

Погледа ми първо привлече огромната икона на Дева Мария с младенеца, пред която папата се помоли.

Но най-голямата ценност на църквата бяха част от яслите, където се е родил Иисус Христос, а също част от мощите на св. Матей, косъм от косата на самата Света Богородица и ръцете на светците Лука и Матей.

Освещаването на Библията и другите свещени книги, които бяхме превели на български, се състоя при голяма празничност. Светата литургия ме просълзи.

Паметна дата: 14 декември 867 г.

Кирил и Методий бяха превели на български освен Светото Писание, най-необходимите за богослужението книги: Изборното евангелие, Златоустовата литургия, Служебник (молитви и четива за различните църковни служби), части от Псалтира и Требника. Е, и ние с Наум, Сава и Ангеларий имахме своя мъничък принос, което ме правеше особено щастлив.

След като преведените от нас на български литургични книги бяха занесени и поставени на божествения жертвеник в базиликата “Санта Мария Маджоре” и посветени на Бога като някакъв дар, папата показа, че Бог се радва на такива жертви, плод на словото, и ги приема. Той официално одобри службата на български, като нашият език беше признат за равнопоставен на гръцкия и латинския. И от “Санта Мария Маджоре” всички незабавно се отправихме към базиликата “Св. апостол Петър”, където да изнесем литургия на български език.

Както е казал ап. Павел на Тимотей 1:11: “С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата”.

Базиликата “Свети Петър”, най-свещеното място за всички християни.

Нямах търпение да пристъпя прага й и се помоля в нея, защото там е бил погребан светецът апостол, който след разпъването на Христос изиграва най-важната роля в църковната ни история. Той бил беден рибар, брат на апостол Андрей Първозвани и името му било Симон. Но повярвал в Иисус Христос и се превърнал в един от любимите му ученици. Когато Христос го запитал за кого Го мислят човеците, Симон отвърнал, че Той е Син на Живия Бог. “Тогава Иисус отговори и му рече: “Блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано и на небесата, и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.” (Мат.16:13-19).

Защо го кръщава Петър? Защото името означава “камък”.

След дълги митарства по света, за да проповядва новата религия, след като извършил много чудеса и изцеления, пристигнал в Рим и по заповед на Нерон е бил измъчван и разпнат - по негово желание надолу с главата, защото се е смятал недостоен да загине като своя Учител. Това е станало в цирка на Нерон, близо до висок египетски обелиск. Негови следовници и добри хора погребали останките му на около 150 метра и сложили на гроба му обикновен червен камък с изписано името на светеца.

По-късно, по заповед на император Константин Велики бил построен този храм, който носеше неговото име и който отдавна си мечтаех да посетя. Същата година, пак на 29 юни, в Рим е бил убит и апостол Павел. Според преданието, дори след като му отрязали главата, тя продължавала да слави Господа, а там, където паднала и три пъти се ударила, избликнали три извора.

Преминахме по моста над река Тибър и продължихме на север. Отдалече зърнах купола на църквата и ускорих крачки. Вървях и си спомнях част от първото съборно послание на апостол Петър, отправено до всички християни:

“След като сте очистили душите си с послушност на истината чрез Духа, за нелицемерно братолюбие, обичайте се постоянно един други от чисто сърце, като възродени не от тленно семе, а от нетленно, чрез словото на живия Бог, Който пребъдва довеки. Защото всяка плът е като трева, и всяка човешка слава - като цвят у трева: изсъхна тревата и цветът й отлетя; но словото Господне пребъдва довеки”; а това е словото, което е вам благовестено.” (гл. 1, 22:25)

На входа, от двете страни на храма, стояха мраморни статуи на св. Петър и св. Павел. В апостол Петър виждах образа на един отрекъл се три пъти от Христа, а след това покаял се и приет обратно, а в апостол Павел - образ на отричащ Господа, а след това повярвал в него и го последвал дори и в смъртта.

“Не така е бляскаво небето, когато слънцето разлива своите лъчи, както е бляскав Рим, озаряващ всички краища на вселената със своите две светила - апостолите Петър и Павел. Удивлявам се в Рим не на множеството злато, не на мраморните колони, не на другите негови украшения, но на тия стълбове на Църквата!” Думите на св. Йоан Златоуст ме завъртяха като вихрушка, когато влязох в храма, зашеметен от блясъка и размерите му. Огромни колони поддържаха високия цилиндричен свод, всичко наоколо сияеше, украсено с мрамор, мозайки, статуи и позлата. Статуи на светци от мрамор украсяваха ниши в стените.

Пристъпвах бавно след официалните лица и се озовах пред Климентовия параклис, където е бил погребан папа Григорий Велики. Не харесвах този папа, макар че той е първият папа, който преди това е бил монах. За него се носеше славата, че бил закрилник на музикантите, певците и учителите, ала бях чел, че той, който беше получил добро образование по латински, природни науки, история, математика, право и музика, когато оглавява Курията забранява на църковните служители да се занимават със светски науки. Именно той издигнал девиза “Невежеството е майка на благочестието”. Запомнил съм част от негово писмо, което ме беше потресло: “Но след това стигна до нас известие, за което не можем да не си спомняме със срам, а именно, че си обучил някого по граматика. Известието за тази постъпка, към която ние чувстваме голямо презрение, произведе върху нас много тежко впечатление…” И по-нататък: “… ако вие докажете ясно, че всичко разказано за вас е лъжа, че вие не се занимавате с глупави светски науки, тогава ние ще прославяме нашия господ…”. Сякаш Онзи, който ни даде Словото, би имал против хората да се учат, да навлизат все по-навътре в науката и чрез знанията да се доближават по-бързо до Него. Та нали съгласно Божия промисъл, човекът е съработник на Бога, а Църквата, като богочовешки организъм или тяло Христово, е място на съединяване на Божията благодат и усилията на свободната човешка воля…

Върху постамент зърнах осветен от лъчите на слънцето дървен стол. Ето го и столът, на който е седял апостол Петър - най-обикновен дървен стол, без украси от злато и сребро - просто стол. Върху него, според преданието, са седели и някои папи. Но това е било отдавна…

Вдигнах очи към купола на храма и с цялата си душа благодарих, задето съм тук. Неведоми са плановете на божественото провидение, но аз бях готов да ги следвам докрай.

Застанал пред иконата на св. апостол Павел, се взирах в очите му, които бяха мъдри и добри, в тъмната му, започнала да се прошарва коса над високо чело. Имаше широка брада на кичури. Химатият му беше тъмно лилав, а хитонът - синьо зелен. В ръце държеше всичките свои 14 послания като 14 свитъка, привързани общо.

Спомних си какви жестокости е трябвало да изтърпи, след като приема християнството. Самият той охотно разказва за тях:

“Аз съм бил много повече в трудности, безмерно в рани, повече в тъмници и много пъти на умиране. Юдеите ми удариха пет пъти по четиридесет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж - с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от пустини, в опасност по море, в опасност между лъже братя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и нужда, често в пост, на  студ и в голота…”

Колко общо има между хората, отдадени да прокарват пътека към светлината!

Литургията на български започна и аз се включих с цялата си отдаденост в прослава на нашия език, на Словото Божие и на светлината между човеците.

След литургията Константин Философ беше заобиколен от римляни, които му задаваха ризлични въпроси, а той търпеливо им даваше отговори.

Когато свършихме и след като се помолих, ми олекна и разбрах дълбокия смисъл на определението за църквата като “духовна лечебница”. Да, молитвата е диалог между човека и Бога, но тук, на това свято място, моята молитва беше чута и това усещане ме завладя, изпълни ме със светлина. И напуснах храма с пречистена душа, готова да полети към небесните селения.

Пред храма към Константин си проправи път някакъв евреин, като разбутваше с лакти хората, които го придружаваха, и заядливо каза:

- Но според броя на годините, не е дошъл още Христос, за когото пророците казват, че ще се роди от девица!

А Философът с усмивка започна да му изброява родовете по всички години от Адама и подробно му доказа, че Христос е дошъл, като му посочи и колко години са изминали оттогава досега. Хората започнаха да го хвалят, а евреинът засрамен си отиде.

По нареждане на папата в продължение на няколко дни в няколко църкви в целия град се отслужваха литургии на български език с участието на нашите ученици. Но важна беше тази, първата от тях в “Св. Петър”! А римляните пълнеха храмовете и с интерес слушаха този нов каноничен език.

Чудо на чудесата! Място не можехме да си намерим от радост!

На следващия ден отслужихме литургия пак на български в църквата “Света Петронила”, на другия - в църквата “Свети Андрей”, а оттам - в църквата на великия вселенски учител апостол Павел, където пяхме през цялата нощ.

Във Второто послание на ап. Павел към коритяните, той възкликва: “Кой страда, без аз да страдам, кой е оскърбен, без тракът да е?” - значи апостол Павел е искал да се знае, че ако вас ви преследват, значи преследват и него, ако вас ви оскърбяват, него, тракът, още повече. Но св. Павел е евреин по произход. Следователно, с това свое признание той е изразил своята духовна съпричастност с орфизма на траките.

На сутринта изнесохме литургия над светия му гроб в съслужене с епископ Арсений, един от седемте епископи, както и с Анастасий Библиотекар.

Отново помолиха Константин Философ да разкаже подробности от намирането мощите на св. Климент. Докато слушаше, Анастасий Библиотекар не се въздържа и възкликна:

- Смелият ми приятел!…

И всички шумно започнаха да го аплодират.

Щом се върнахме, Константин Философ бе обзет от някаква нездрава веселост и започна да си пее, че имал божие видение:

- Отсега вече не съм слуга нито на царя, нито никому другиму на земята, а само на Бога вседържателя. Не бях, но бидох и ще бъда во веки, амин. От ония, които ми казаха: “Да идем в дома Господен!” се възвесели духът ми и се възрадва сърцето ми…

Облече си празничните дрехи и така прекара деня, радвайки се като дете, на което са обещали да му покажат фокусници.

Велико знамение за раждането на Христос е било преминаването на Витлеемската звезда. Всяко нейно преминаване е било свързано с велики исторически събития, но това надминало всички предишни, защото възвестило раждането на очаквания Месия. Преданията разказват и за друго рядко небесно явление - доближаването на две от планетите - Юпитер и Сатурн в съзвездието Риби - тогава двете звезди, гледани от Земята, изглеждали като една огромна звезда.

Четох някъде, че съгласно древните хроники Юпитер се явява символ на краля на боговете или главен бог, Сатурн пък е символ на Палестина, а съзвездието Риби е символ на еврейския народ.

Всъщност когато през  525-та година по заповед на папа Йоан І бил възприет нов календар на Западната църква, било прието, че раждането на Христос е станало на 25 декември - 753 години от основаването на Рим, и така 754-та година станала година първа от новото летоброене. Мене ако питат - добре е направил, защото преди това Рождество Христово се е празнувало на когото както му хрумне.

Не знам защо си спомних за една унизителна коронация, станала точно под този купол и точно на този най-светъл ден на Рождество Господне.

Границите на кралството на Карл Велики били обширни - на запад достигали до р. Ебро, Пиринеите и Атлантическия океан, а на изток - до Средния Дунав и крайбрежето на Адриатическо море. Южната граница стигала до южните италийски земи, а северната - до Балтийско море. Така това кралство с размерите на империя, Българската държава, чиито граници бяха не по-малко впечатляващи от времето на Каназ у Биги Пресиян и Източната Римска империя били трите най-могъщи държави на континента. Затова не е чудно, че със сила Карл Велики принудил папата да го короняса в Рим за император на Свещената Римска империя, като бъде наричан само “император” и “Август”. Това е станало тук, в катедралната църква “Св. Петър”. Всъщност от “крал на франките и лонгобардите” Карл Велики се превърнал в “Карл Август, от Бога коронования велик миротворящ император и защитник на църквата”. И като твърдял, че е единственият легитимен наследник на Римската империя, обявил Източната Римска империя за незаконна.

Ха! Така става, когато един папа е бит и подложен публично на унижения, след което той бяга и моли за помощ монарха Карл в Падерборн, Вестфалия. И макар противниците на папа Лъв ІІІ да го последвали, обвинявайки го в разврат, клетвонарушение и редица други престъпления, Карл го защитил с думите, че папата е “Божи наместник на земята” и затова никой не може да го съди. След което с боен отряд го върнал в Рим и там, в негово присъствие папата “пред Бога и върху евангелието се очистил чрез клетва от нанесените му клевети.” И след като понтификът му бил спасен, благодарността на папа Лъв ІІІ се изразила в тържествената коронация на Карл на 25 декември.

След смъртта на Карл Велики огромната империя е била разделена на три помежду внуците му - Людовик Немски придобил Източнофранкското кралство, Карл Плешиви - Западнофранкското, а Лотар І с императорски титул придобил Италия и земите по долините на Рейн и Рона. Карл Велики - могъщият владетел, който така и не успял да се научи да пише и да чете.

А на следващото утро - на 25 декември - Константин Философ се подстрига като прие великата монашеска схима, и като прибави светлина към светлина, нарече се с името Кирил. Беше неочаквано за всички - толкова пъти бе имал тази възможност, но все отказваше, отлагаше. Сега сам пожела. Тъкмо беше завършил своя труд “Написание за правата вяра”.

Ала почти веднага след това отново се разболя. Беше изтощен от пътуванията и борбите, които постоянно беше принуден да води и навярно затова състоянието му бързо започна да се влошава. Дежурехме край него, не го оставяхме сам и неспирно отправяхме молитви за спасението на нашия учител.

* * * * *

“Йов казва: “Да, Господи, разбрах всичко. Разкайвам се!…”

Навярно мислиш, че когото
обича Бог, той е богат.
В заблуда, братко си, защото
е друг законът в този свят.
Когато Бог с любов дарява,
ти ставаш толкова щастлив,
че цялата световна слава,
богатствата са блед мотив.
Не ще надвисне незабрава,
щом жива любовта остава.

Кардинал Анастасий Библиотекар беше интересна личност, много учен и много деен. Папа Адриан ІІ го беше направил наскоро библиотекар на римската църква и оттам и прякорът му. Разбра се, че е голям почитател на Константин Философ и бързо се сприятелиха, а после това приятелство се разпростря към мене и останалите. Едва сега узнах, че отговорите на папа Николай І до княз Борис са били подготвени от Анастасий Библиотекар. Е, не е отговорил на 115-те въпроса, а на 105, защо, не ми стана ясно. Помня само, че папа Николай І беше написал, че българският църковен глава трябва да се нарече ако не патриарх, поне архиепископ.

Дали по своя воля или по задължение, наложено му от папата, кардинал Анастасий Библиотекар предложи да ни разведе из Рим. Градът-легенда, градът с хилядолетна история, която изникваше пред погледите ни на всяка крачка.

Константин-Кирил Философ остана да си почива, а ние с Наум, Ангеларий, Горазд, Сава и Константин приехме любезното му предложение. Защото в Рим за хора като нас имаше множество забележителни храмове, в които се съхраняваха скъпоценни реликви, а ние горяхме от нетърпение да се докоснем до тях с очи, устни или с душа.

Започнахме от църквата “Светия кръст от Йерусалим”. Бях чувал за това необикновено място от Константин Философ - как света Елена, майката на император Константин Велики, след като през ІV-ти век християнството било официално въведено в Рим, заповядала да превърнат главната зала на двореца й “Сесориано” в храм, където донесла за съхранение много християнски светини от Йерусалим. С помощта на епископ Макарий тя намерила мястото на “Божи гроб” и сред разкопки били открити тези реликви.

Оказа се истина. Сега дворецът беше преустроен на базилика и манастир.

Нетърпеливо влязохме в храма. Капелата на Светите реликви се намираше зад олтара и като минахме отляво, първо видях стъкленица с пръст, донесена от хълма Голгота. По-нататък - два шипа от трънения венец на Христос, един от гвоздеите, с които Спасителя е бил прикован към кръста, частица от самия кръст, както и пръстът на апостол Тома, който го слага в раните на възкръсналия Иисус, за да се увери, че наистина е той.

Случаят с неговия ученик Тома е знаменателен и оттогава е придобил известност като Тома Неверни. След възкресението Иисус се явил на десет от своите ученици, които седели в стая, за да ги успокои. Точно тогава Тома не бил в стаята, а когато после му разказали за чудото, той отвърнал, че няма да повярва, докато не види по ръцете му белезите от гвоздеите и не постави ръката си върху ребрата му. Подир няколко дни, когато учениците му отново се събрали в стаята и с тях бил и Тома, Иисус отново се появил и казал на Тома: “Протегни си пръста тук и виж ръцете ми, протегни и ръката си тук и я постави на страната ми. Не бъди невярващ, а вярващ.” (Йоан 20:27). Тома отвърнал: “Господ мой и Бог мой!”. А Христос казал: “Тома, понеже ти Ме видя, ти повярва. Благословени са онези, които не са видели, но пак са повярвали.” (Йоан 20:29).

После ни показаха “Стълбата на Пилат” - 28 мраморни стъпала, които са пренесени тук от Иудея - били са пред двореца на Пилат Понтийски, прокуратор на Римската империя. По тях Иисус Христос се е изкачил, за да бъде съден. Затова по тях не можеше да се стъпва, който желаеше, имаше право да ги изкачи само по колене. Те също са били пренесени в Рим от майката на император Константин.

След като отдадохме почит на тези светини, обядвахме и с карети се отправихме към папската катедрала “Сан Джовани ин Латерано”. И нейната история е свързана с император Константин Велики, който след приемането на християнството като официална религия подарява на папата Латеранския дворец, който става негова официална резиденция. А в непосредствена близост е и първата базилика с това име. Макар да е била преустройвана и достроявана, както “Светия кръст на Йерусалим”, тя и днес беше официалната папска катедрала на Рим. Затова в преддверието на храма се издигаше статуя на Константин Велики, донесена от хълма Куиринале, където била намерена. Интереса ни предизвика входната врата, която преди е била в Сената на Римския форум.

Вътре беше празно. Големият олтар, където имаше право да служи само папата, беше внушителен. Над олтара бяха поставени реликварии с главите на св. Петър и св. Павел. Отпред беше специалният трон на папата. А вдясно имаше втори олтар, където в реликварий се съхраняваше част от плота на масата, на която се е състояла Тайната вечеря на Иисус и 12-те апостоли. Навярно затова от двете страни на основния кораб в ниши бяха поставени статуи на 12-те апостоли.

На тръгване отново спряхме пред обелиска, донесен от Константин, издигащ се северно от храма. Преди да се появи тук, е украсявал град Тива през 15-ти век преди новата ера.

М-да, Рим беше град с множество църкви и тепърва щях да ги опознавам една по една. За днес решихме, че сме видели достатъчно.

Преди да се сбогуваме с кардинал Анастасий Библиотекар, го дръпнах настрани и малко притеснено го запитах дали не може да получа един нормален стол, вместо този с дупка в средата. Не се чувствах удобно на него, а обичах да чета, седнал до прозореца.

Като се усмихна малко особено, той обеща. И едва когато ми донесоха нормален стол, намери сгода да ми разкаже историята на тези странни столове. Но изрично бях помолен това да си остане само между нас.

И да не беше ме помолил, никога не бих дръзнал да разкажа комуто и да било тази ужасно срамна история, свързана с папството.

- Чувал ли си за папеса Йоана? - запита ме Анастасий, като ме гледаше в очите.

- Това шега ли е?

- А за папа Йоан Англик?

- Йоан Англик не беше ли Йоан VІІ?

- Ето че си чувал, все пак.

- Нима твърдиш, че зад тези имена се крие жена? - Не можех да повярвам на чутото, но то се оказа само началото на позорна история.

- Рожденото й име е Йохана. Баща й бил англосаксонски мисионер. От родния си град Майнц избягала с монах едва 12-годишна, преоблечена в мъжки дрехи. Двамата отишли в Атина и там станали членове на една от най-престижните книжовни школи. И никой не заподозрял, че под расото й се крие жена. Тя изучавала хуманитарни науки и бързо си извоювала първенство сред останалите ученици. Ала нейният любовник скоро я довел тук, в Рим. Била много начетена, затова я назначили за преподавател във висше училище. Нейните лекции посещавали велики учени, а и от учениците й мнозина се издигнали. Славата й ден след ден растяла. И постепенно си издигнала, станала папски секретар, след това кардинал, накрая я избрали за папа.

- Кога се е случило това?

- След смъртта на папа Лъв ІV.

- Значи неотдавна, през 855 г. Кой папа я наследява?

- Бенедикт ІІІ.

- Той поемаше понтифика през април 858 година, доколкото си спомням. Но нещо ми се губи какъв е, откъде идва?

- Защото умира през април 858 година.

- Искаш да кажеш, че такъв папа изобщо не е имало, така ли?

- Да, това ти казвам. Или дори да е имало, то е било за съвсем кратко, за няколко дни, колкото да се замаже положението, след което вероятно е бил убит.

Избърсах капчиците пот, които бяха избили по челото ми и вече се стичаха към очите. Трудно ми беше да осъзная чутото.

- Сега започвам да си давам отговор на някои въпроси, като например за невероятната му прилика с папа Адриан ІІ…

Спомних си колко дълго разглеждах портрета на папа Бенедикт ІІІ и все не намирах обяснение за тази невероятна. Но вече нямах съмнение, че вероятно така е била изфабрикувана фалшификацията на папа, който да заеме за историята мястото на папеса Йоана, това позорно клеймо върху цялата папска институция. И за времето на нейния понтиф, продължил 2 години и седем месеца, ето ти го някой си Бенедикт ІІІ - без биография, макар да е бил тук само преди 14 години.

- Същият художник нарисува портрет и на папа Адриан ІІ. Тогава на него му хрумна да позира и за портрет на папа Бенедикт ІІІ, но с извита настрани глава. Ти обаче си доста наблюдателен. Хм… Не знам дали да му казвам…

- По-добре, не! - опитах се да предотвратя едно подобно разкритие, с което можех да си навлека гнева на папата.

- Прав си. Само ще се разстрои, а вече нищо не може да се направи! Искаме тази история да бъде забравена напълно, да бъде заличена навеки.

- Тази история, тази мълва за папесата няма да заглъхне скоро, каквото и да правите. Тя ще се препредава от уста на уста и ще петни папския престол. Това не е краят на историята за папеса Йоана, нали?

Кардинал Анастасий Библиотекар поклати скръбно глава:

- Докато била папа, тя забременяла от своя любовник. Никой не подозирал какво се случва. Но и тя самата не знаела кога ще роди, а това станало във възможно най-неподходящо време - при Великденска процесия от “Свети Петър” към Латерана, в тясната улица между Колизеума и църквата “Сан Клементе”.

- Боже, прости ?! - прекръстих се, все по-ужасен от чутото.

- Съгласно нашето правосъдие, щом се разкрила измамата, била вързана за краката и влачена от препускащ кон повече от половин левга извън стените на града. И където умряла, там била погребана. Според слуховете, на същото място някой поставил голям камък с надпис: “Petre, Pater Patrum, Papisse Prodito Partum”.

Повторих си го наум: “Петре, баща на бащите, издай раждането на дете от жената-папа”.

- Но ти не си го виждал с очите си, нали?

- Не съм. Но съм виждал сина й, който сега е послушник.

- Къде?

- Тук, наблизо. Но къде, няма да ти кажа. Момчето вече е 14 годишно, умно е и се отличава от връстниците си. Вероятно и то ще направи кариера в църковната йерархия.

- Странно ми е, че не са убили и него, също както майка му.

- Бог го е запазил. Родил се е по Великден, когато стават чудеса. Макар тогава придружаващите я да пуснали слуха, че детето също е било убито от разгневената тълпа. Та да се върнем на стола, който ти не хареса. Оттогава кандидатите за Светия престол ги проверяват предварително, като ги карат да сядат на такъв стол с дупка.

- А какво стана с любовника на папесата? Убиха ли и него?

- Да, и добре стана. Защото ако беше успял да избяга, трябваше да жертваме детето. Иначе щеше чрез него да ни държи в ръцете си…

- Това, което е направила тази жена, е голям грях…, все едно човек да си показва голотата пред хората - успях да промълвя.

- Не е все едно, по-лошо е! - поклати глава кардиналът и се усмихна тъжно.

А аз се опитвах да си представя жената, носеща Папската Тиара. Защо Бог ни изпраща подобни изпитания? Все още не бях намерил отговора на този въпрос.

Какъв велик момент - лично папата и най-висшите му прелати - познатите ни кардинал Формоз Портуенски и епископ Гаудерик Велетрийски - ръкоположиха за свещеници четирима от нас, ученици на братята Методий и Константин-Кирил Философ - това бяха разбира се брат Наум, брат Горазд и брат Константин. А Сава и Ангеларий - за четци.

Аз станах свещеник.

По предписание на канона свещеник можеше да се стане след навършването на 30 години, а аз бях на 27 и се надявах да ме ръкоположат за дякон, за което бяха необходими 25 години. Затова бях още по-щастлив от тази неочаквана благодат.

Думите на татко отново зазвучаха в ушите ми: “Майка ти много искаше да те види свещеник. Сбъдни мечтата й!”

Де да можеше да ме зърнеш отнейде, мамо, аз вече съм свещеник!

Да проповядвам Евангелието на моя роден език беше като да се превърна в божествена тръба на истината. Какъв прекрасен, звучен, богат език имаме ние, и колко се радвам, че ще разнасям благовонието на познанието сред мизийските народи.

От церемонията запомних единствено думите на папата:

“Очаквам от вас предано служене на вярата с доблест и почтеност. Бъдете благочестиви и смирени, състрадателни и скромни, давайте пример с живота, който водите…”

А аз си припомних думите на свети Йоан Златоуст: “И от самите лъчи трябва да е по-чиста душата на свещеника, за да не го оставя празен Светия Дух, за да може да казва: “И вече не аз живея, а Христос живее в мене.” И още: “Душата на свещеника трябва да свети като светлина, която озарява вселената”. Е, аз се чувствах в момента точно така!

След като вече не бях монах, можех да облека бели дрехи, които толкова обичам. Разбира се, най-важните ми одежди си оставаха онези, за които Господ беше наредил: “Нека свещениците ти да бъдат облечени с правда”.

Кръстът се носи като напомняне за жертвата, която се изисква от нас, които го следваме. Коланът символизира готовността на свещеника да служи на Господ - знак за обвързване с Христос. Наметалото пък символизира покривката, с която пастирът покрива овцете, за да ги запази. И в същото време, наметнат така, нека Господ ме закриля от стрелите на враговете ми.

Сложих пръстена върху дясната си ръка - тя представлява Бога - точно както Христос седи от дясната страна на Бог Отец.

И незабавно написах писмо на татко, за да се гордее с мене. И не само той!

Ала въпреки очакванията ми, че това своеобразно признание към нас ще зарадва епископ Методий, той никак не беше радостен. От една страна здравето на брат му не беше добро, а от друга го тревожеха новините, които пристигаха откъм Великоморавия.

Св. апостол Петър е рекъл: “Вие сте царски свещеници, свят народ, Божието Собствено притежание. В резултат на това можете да покажете на останалите Божията доброта, понеже Той ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина.” (1 Петрово 2:9). А според Йоан Иисус наставлява: “Мир вам! Както Отец Ме е пратил, аз също изпращам вас. И като каза това, духна върху тях и им каза: Приемете Святия Дух.” (20:21-22). А Петър им казва: “Покайте се и нека всеки от вас се кръсти в името на Иисус Христос, за прощение на греховете ви; и ще приемете дара на Святия Дух. Защото обещанието е за вас и за децата ви, както и за всички, които са надалеч, които Господ, нашият Бог, ще призове.” (Деяния 2:38-39).

С Анастасий Библиотекар си допаднахме поради това, че и аз като него се интересувах от история. И когато прочетох какво беше написал за нас по времето на Аспарух, поведохме дълъг разговор за миналото на нашите народи. Защото и той безпристрастно беше описал как след разделянето на Римската империя през 364 г. “българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунава” и че “българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право”. Той с възхита говореше за нас и затова, че беше приел като съвсем естествено обединението на двата Епира (Стария и Новия), цялата Тесалия и Дардания - ме спечели. Защото и аз бях чел, че Стара България е опирала до Босфора.

- Но с нарастването силите на римската държава, още по времето на консулите е започнало завладяването и покоряването на вашите племена едно по едно - обясняваше Анастасий: - Марк Дидий, проявявайки необикновена решителност, подчинил тия племена. Друз пък съумял да ги задържи в собствените им граници, а Минуций ги разбил в битката при река Хебър, която извира от стръмните планини на одрисите. Римската флота пък превзела градовете, разположени на Босфора и Пропонтида. След това по тия места се появил пълководецът Лукул, влязъл в сражение с дивите беси и въпреки жестоката им съпротива скоро цяла Тракия се подчинила на властта на нашите прадеди и по този начин след опасни походи били придобити шест провинции.

- Много кръв се е проляла - отроних тихо: - Тогава падат и Филипопол, и Верея.

- Да, нали са в провинция Тракия. Другата провинция е Хемимонт с големите градове Анхиало и Адрианопол, който преди това се е наричал Ускудама. След това е Мизия с градовете Марцианопол, Доростол, Никопол и Одесос. Над Хемимонт се намира провинция Скития с най-големите й градове Дионисопол, Томи и Калатис. Крайната провинция е Европа с известните си градове Апри и Перинт.

- Радвам се, че толкова начетен учен като вас, се е посветил на книгите. И че освен да ги събирате, сортирате и четете, също пишете.

- Все някой трябва да го прави. Хронистите са ни оставили ценни сведения, а ние също трябва да оставим такива за нашите потомци. Но мене друго ме интересува: постоянно се разказва, че почти всички хора, които живеят в споменатите области около планините, ни превъзхождат с телесното си здраве и с дълголетието си. Според тебе: каква е причината?

- Не съм се замислял. Сигурно защото живеят сред природата, на тишина, а не както вие тука в Рим. Откакто сме дошли, не мога да поспя и час. Този денонощен тропот на карети, каруци и коне, крясъците на търговци, фокусници и продажни жени, сбиванията…, не знам дали ти някога си напускал Рим, но ако имаш път към България, непременно отиди там. Дори една нощ в планината ще я запомниш завинаги. Там въздухът е различен, ухае на борова смола; водата е студена и много вкусна; имаме мляко, каквото вие никога не сте вкусвали и сирене, което ти дава сили.

- Непременно, стига да ми се отдаде възможност…

Когато отидох да видя как е моят учител Константин-Кирил Философ, го заварих на колене до леглото да се моли с насълзени очи и ръце, повдигнати нагоре. Не прекъснах молитвата му, но останах до вратата в очакване да свърши:

- Господи, Боже мой, който си сътворил всички ангелски чинове и безплътни сили, който си разпрострял небесата и си утвърдил земята, който си привел от небитие в битие всичко съществуващо, който всякога и всякъде изслушваш ония, които изпълняват твоята воля и се боят от тебе, и спазват твоите заповеди, послушай сега и моята молитва: запази твоето вярно стадо, над което беше поставил мене, непотребния и недостоен твой раб; избави го от безбожната и поганска злоба на ония, които говорят хула срещу тебе, и погуби триезичната ерес. Издигни твоята църква с множество и съедини всички в единодушие; създай избрани люде, единомислещи в твоята истинска вяра и в правото изповедание, и вдъхни в сърцата им словото на твоето учение. Ако си избрал нас, недостойните, за проповедници на Христовото евангелие и ако ние се стремим към добри дела и вършим това, което ти е угодно, това ни е твой дар. Тези, които ти ми беше поверил, предавам ти ги като твои. Ръководи ги с мощната си десница и покрий ги с покрова на крилата си, та всички да възхвалят и да славят името ти - на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин!

Тогава ме видя и като с мъка се изправи, ме накара да се приближа. Целуна ме по челото и ми рече:

- Благословен от Бог…

После изпадна в треска.

Повиках брат му и останалите от нашата делегация и до сутринта се молихме за неговото спасение край леглото му.

Нашият брат Константин-Кирил Философ издъхна на четиринадесетия ден от месец февруари, индикт втори, в 6377 година от сътворението на света, само на 42 години, заобиколен от свои ученици, които не спирахме да отправяме горещи молитви към Господа Бога. Заподозрях нещо лошо още когато поиска да приеме великата монашеска схима - тази най-висока степен на монашеството и с нея - името Кирил.

Прибра го Бог при себе си. Така реши.
Сега едничка мисъл само ни теши.
Животът му остави светла диря
и милиони ще го аплодират.

Последните му думи, преди да тръгне на Божи съд, бяха отправени към Методий:

- Брате, двамата бяхме в един ярем и теглехме една бразда. Но аз съм свършил дните си и падам в браздата. А ти твърде обичаш планината Олимп, но не оставяй заради планината своето учение, защото чрез него по-добре ще се спасиш…

- Какво говориш, братко - бършеше сълзите си Методий: - Ако ще се мре, нека Бог да вземе първо моята душа…

- Благословен е Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, строши тяхната клопка и ни избави от тлението…

След като му затвори очите и скръсти ръцете, разтърсеният от ридания Методий се помоли Богу горещо. След което се отправи към папата, за да поиска позволение да откара тялото му в Солун, за да бъде погребано в семейната им гробница. Защото майка им нямаше да се примири като знае, че синът й е нейде далече, където няма да има кой да му прилее вино, нито да запали свещица.

При първата светлина на деня излязох навън, защото в гърлото ми беше заседнала буца, която ми пречеше да дишам. Рим спеше, улиците бяха пусти и мръсни, затова пристъпвах бавно по средата, където имаше по-малко смрад.

Бях свикнал да ставам рано от дете, когато станах послушник в “Св. Полихрон”.

Сега се чувствах духовно обеднял, опустошен, ограбен…

Константин-Кирил Философ беше образец на благочестие и всякаква добродетел, затова загубата му щеше да се усети от всеки.

Научил тъжната новина, папата веднага приел Методий.

- Майка ни ни е заклела, който от нас пръв почине, другият да пренесе брат си в на родна земя и да го погребе. Разрешете ми, Ваше Светейшество, да откарам тялото на брат ми в Солун или в манастира “Свети Полихрон” на Малък Олимп.

Но римските прелати, които били при папата, възроптали:

- След като е ходил по много земи и Бог го е довел тук, и тук е приел душата му, тук подобава да бъде погребан като всепочитан мъж.

Папата отвърнал:

- Заради неговата святост и обич аз, нарушавайки римския обичай, ще го погреба в моя гроб в църквата на свети апостол Петър.

Методий се просълзил и отвърнал:

- Това е прекомерно голяма чест за моя брат. Затова ви моля, щом не искате да ми го дадете да го погреба в моя манастир, нека, ако обичате, да почива в църквата на Свети Климент Римски, с чиито мощи дойде тук.

- Така да бъде!

Добро решение, което щяло да бъде одобрено и от майка им - Константин-Кирил Философ да бъде погребан в криптата на базиликата “Сан Клементе”, която се намираше само на седем-осемстотин метра от “Сан Джовани ин Латерано”, в близост до Колизеума, тоест - в самото сърце на Рим. Там, където е бил домът на св. Климент І Римски и където под основния олтар бяха положени мощите на светеца, които той беше открил и донесе в Рим.

Папата издал нареждане да положат тялото му в ковчег и да заковат капака с железни гвоздеи. И седем дни да го подготвят за път.

След което край ковчега му се насъбраха всички гърци, които по това време бяха в Рим, а също надойдоха и римляни със свещи в ръце, като не спираха да пеят над него денем и нощем.

Блажен е градът, който прие третия изпълнител на Божия промисъл…

Погребението на Константин-Кирил Философ на 22 февруари в “Сан Клементе” се превърна в голямо събитие - такова, каквото не беше правено и на папа, така говореха. Отвред се бяха стекли римляни, за да изпратят този свят мъж, върнал им мощите на св. Константин І Римски. За тях той беше велик човек, светия, един от апостолите на Христа, наравно с всепризнатите от църквата. Папа Адриан ІІ и целият клир изнесоха тържественото опело в храма “Сан Клементе”.

Слушах литургиите с препълнено от скръб сърце. Не взех участие, защото на гърлото ми беше заседнала голяма буца, която ми пречеше да говоря, камо ли да пея. В този момент, погледнат отстрани, сигурно съм изглеждал като символ на покрусата и смирението. Ако някога някой скулптор дръзнеше да увековечи от мрамор или метал раздялата на Христовата майка с мъртвия ? син, би могъл да се вдъхнови от мене.

Моят учител Константин Философ беше поел по пътя към небесата след живот, изпълнен с достойни за пример дела. Щом дочуеше някъде някаква хула за божествения образ, той като орел прелиташе по всички страни - от изток до запад и от север до юг, за да разпръсне всички заблуди и да поучава на правата вяра. Затова папата каза, че е довършвал недовършеното от апостол Павел. Беше и при сарацините, и при хазарите, отвори очите на фулския народ, който се покланяше на едно дърво, кръстено Александър, и като го изкорени, ги научи на правилната вяра; затъкна устата на вълците - еретиците-триезичници във Венеция. Но най-важното направи заедно с брат си Методий - редакцията и осъвременяването на българската азбука, след което преведоха Светото Писание от гръцки на български и започна да просвещава нашия народ…

Вече не трия сълзите си, Учителю, защото не мога да понеса тази мъка… Ти стана с ангелите като ангел, с апостолите - апостол, с пророците - пророк, стана съучастник в Божията слава заедно с всички светии. Затова, преподобни Учителю, заедно с тях се моли за нас. Блажен е градът, който прие третия изпълнител на божия промисъл…

След церемонията деца изпяха химна за папа свети Климент І Римски, написан от Константин-Кирил Философ, който се пеел в гръцките училища в Рим.

Погребаха го отдясно на олтара, а над мястото, върху стената, някой сръчен художник беше нарисувал образа му. И започнаха да палят кандило над гроба му, като казваха: нему да бъде слава и чест, и поклонение во веки веков, амин.

Така в капелата вдясно от олтара намери покой този, който извърши толкова много богоугодни дела. Сигурен съм в едно: бъдещите народи ще славят името му во веки.

Това беше своеобразен начин да благодарят на двамата братя за намерените и върнати мощи на светеца със същото име, един от седемдесетте апостоли, трети папа в Рим - чак от град Херсон в Хазарския каганат. Та той е бил близък сподвижник на светите апостоли Петър и Павел, а преди да стане папа е бил първият епископ на Сердика.

През следващите дни същият зограф добави още фрески около това свято място. На една от тях бяха изобразени двама монаси, коленичили в молитва пред Спасителя, а той ги благославя. Отдясно са архангел Гавриил и папа Климент, отляво бяха архангел Михаил и апостол Андрей. Тази фреска също изобразяваше момента от пристигането на братята в Рим по папска покана, носейки мощите на св. Климент І.

Върху втората фреска беше нарисуван император Михаил, седнал на престол, да сочи с ръка надалече, а пред него е коленичил Константин-Кирил с нимба около главата, заобиколен от неколцина - вероятно художникът е изобразил изпращането им на мисията в Хазарския каганат.

На третата фреска беше изобразен Методий, облечен с гръцки епископски омофор, метнат през дясната му ръка, на главата с монашка тонсура и с кръгло подстригана брада, слага ръка връз млад мъж, нагазил до пояса в река - значи извършваше неговото покръстване чрез потапяне.

И на четвърта фреска отново беше изобразено пренасянето на мощите на св. Климент І - този път от Ватикана в църквата “Сан Клементе”.

Но най-впечатляващата фреска беше над входа на църквата - светите братя Константин-Кирил и Методий бяха изографисани, облечени като епископи от източното вероизповедание и с гръцки жезъли.

Може би, за да ни успокои, Анастасий Библиотекар ни разказа за един монах - Отфрида - от манастира Вайсенбуржки в Елзас, който бил написал епос, посветен на Константин. Дори ни рецитира част от него, от който запомних само тези стихове:

“Днес не един мъж прави опит,

пише по свой език и бърза да въздигне народа си.

Защо странят от това само франците,

та не почнат по франчки да възгласят славата божия?”

Да, мнозина щяха да поискат да се служи на техния роден и разбираем език, ала се съмнявах, че който и да е папа, когато и да е, би дал разрешение. Всички те не можеха да разберат, че на нас това ни се полага по право, то не е някаква прищявка на княз Борис-Михаил или на папа Адриан ІІ.

Няколко дни по-късно Светият престол обяви, че Константин Кирил-Философ е канонизиран за светец. Приех го като нещо наложително. Защото канонизацията му за светец беше начин да му се отдаде почит, като видимо засвидетелства факта на небесното му прославяне, случило се от момента на неговото успение. А иначе той си беше светец и без този акт, защото неговата святост не подлежеше на ни най-малко съмнение.

Методий беше съсипан от тъга по малкия си брат. Опитвах се да го утешавам:

- Виждам страданието ти, учителю, но помисли, че Бог вече има душата му за свой помощник…

- Зная, зная, но ми е тежко, много ми е тежко… Като се замисля, няма нищо случайно в живота, дори така да изглежда. Нима императорът случайно ми възложи управлението на Склавиния. А брат ми Константин пак така случайно ми се притече на помощ, като в храма “Св. Апостоли” организира будни мъже, на които възлагаше големи надежди като бъдещи книжовници и мисионери… Ти сам видя как за броени дни се стопи, сякаш Бог бързаше да си го прибере точно тук, в този свещен град, където почиват костите на светите братя Петър, Павел и още безброй мъченици за Христовата вяра… “Нека бъде светлина”! - Fiat lux - завърши той и пак започна да се кръсти и да шепти молитва.

Не можех да отроня и дума, задавен от сълзи.

Папата ръкоположи епископ Методий за архиепископ на Сирмиум (Сремска Митровица) и Папски легат на всички, живеещи в земите на Ростислав, Святополк и Коцел, като се подчинява пряко на Светия престол. След което преметна през врата и раменете му палиум (ние го наричаме омофор), което беше знак за особено папско благоволение. Връчи му и печат с думите:

- Честито да ти е, братко наш, възстановяваме древната епископия в Сирмиум. Бидейки архиепископ pro fide, с дела и достойнство ти трябва да светиш начело. И да не забравяш, че първият епископ на Сирмиум е ученикът на апостол Петър свети Епенет. Предоставяме ти правото да управляваш напълно самостоятелно духовния живот по тези земи, със седалище в Сирмиум. А и панонският княз Коцел ме помоли да оглавиш тамошната катедра на престола на Свети Андроник, един от седемдесетте… В стари времена, понеже е учредена провинция Сирмиум, в нея е възтържествувало цялото Илирийско величие в епископските дела. Ала по времето на Атила бяха опустошени всички онези области, затова префектът на града и архиепископът го напуснаха. Но благодарение на Божия промисъл сега стана възможно да възстановим епархията, като те повишаваме в най-високото архиерейско достойнство.

Съветвам ви да бъдете бдителен и загрижен в пазенето на повереното ви паство, да го пазите от всякакво коварство и да печелите души за нашия Бог. Сигурен съм, че вашият живот и занапред ще бъде пример за подражание. Защото “каква полза има за човека”, както ни учи Истината, “ако придобие целия свят, но навреди на душата си?” (Матей 8:36). Нека повереният ви народ научи, че има и друг живот и да се стреми да получи благата на вечността.

По тона на папата си личеше неговото благоразположение към Методий - новият архиепископ в Сирмиум - Източен Илирик.

- Благодаря, Ваше Светейшество, никога не бих извършил нещо против волята Божия и противно на мира в Църквата. Ще продължа и занапред с благочестие и скромност да изпълнявам своите задължения с най-голямо старание, та когато Пастирът на пастирите дойде за Страшния съд, да не бъда обвинен за управлението на поста, който ми дадохте.

Папата му връчи и писмо, започвайки с думите: “Слава въ вышьнихъ Богу”, с което даваше разрешение на Методий и на неговите свещенослужители да извършват богослужение на български език и предварително анатемосва онези, които решат да се противопоставят на това.

Епископите се смятаха за преки наследници на апостолите, защото първите епископи са ръкополагани от апостолите като техни наместници. Те бяха духовните водачи в своя диоцез.

Епископът нямаше право да се меси в работите на другите епархии, нито да пребивава на територията на друга епархия, без изрично съгласие на нейния епископ. Папа, патриарх, митрополит, архиепископ - са все титли и техните носители са епископи. По-низшите църковни чинове под митрополита бяха хартофилакс, синкел и екзарх.

С епископа се свързват понятията катедра, катедрален храм - условно това е мястото, откъдето епископът осъществява своята духовна власт, където редовно извършва богослужения и произнася проповеди. Затова храмът се нарича катедрален.

Преди да поеме към Сремската архиепископска катедра, Методий ме помоли да го придружа до “Сан Клементе”, за да си вземе сбогом с брат си. Приех на драго сърце, и аз исках да запаля свещица за последно, че човек никога не знае какво му готви утрешният ден.

Колко дълбоко изживява тази загуба епископ Методий осъзнах, когато го видях как рухна върху гробницата с вик “Кириле…”

Сбогуването с папа Адриан ІІ и неговия клир беше трогателна раздяла между приятели и единомишленици. От очите им излизаше сякаш лековита благодат и топлота. И като се прегръщахме с тъжни лица, предавайки си взаимно благословия, поехме на дълъг път.

Папата беше написал писмо до тримата владетели, при които щяхме да служим - до Ростислав, Святополк и Коцел. Беше дълго, но най-важното запомних:

“… Защото вие поискахте учител не само от този Светителски престол, но и от благоверния император Михаил. А той ви изпрати блажения Константин Философ и брат му, преди ние да сме успели. А те, като узнаха, че страната ви е достойна за Апостолския престол, не извършиха нищо неканонично, но дойдоха при нас, като носеха мощите на св. Климент. След като изпитахме тройна радост, проучихме всичко и намислихме да изпратим във вашите страни нашия син Методий, след като го осветихме с учениците му, мъж съвършен по ум и правоверен, за да ви поучава, както сте искали, точно тълкувайки на ваш език книгите за целия църковен чин заедно със светата миса - сиреч литургията и с кръщението. Нека делото му да бъде свето и благословено от бога, от нас и от цялата католическа и апостолска църква, та лесно да свикнете с божиите заповеди.”

С това назначение папата оказваше голяма чест на Методий и на цяла България. Защото в Юстиниановата новела, поместена под № 11 в том ІІ на Gorpus juris civilis Romanorum пише: “Понеже преди главното управление беше в Сирмий и там бе всичкото илирийско величие и в гражданските, и в епископските работи, но след това по времето на Атила, като бяха завладени ония места и Апений, управителят на главното управление на град Сирмий избяга в Солун, тогава и свещеното достойнство се премести заедно с главното управление, и Солунският епископ, не с особена власт, но под сянката на главното управление се удостои с някои привилегии.” Ето значи откъде идеше претенцията на папата за супремация над Илирийска България. Защото му беше известно, че ние сме имали своя църква, която е обхващала цяла Тракия и Илирия до Солун преди създаването на архиепископията Първа Юстиниана.

Ръкополагането на Методий за архиепископ на Моравия - като наследник на апостолския престол на св. Андроник, беше демонстрация, че България все още е смятана в римския диоцез. От друга страна признаването на Методий за Моравски епископ беше същевременно признаване мисията и независимостта на Великоморавия от Източнофранкската империя. Да оглави апостолската катедра на Свети Андроник Панонски, един от 70-те апостоли в Илирик, не беше случайно - тези земи бяха населени с българи. И не само!

Когато архиепископ Методий пристигна в Блатноград, сякаш целият народ беше излязъл на улиците, за да го посрещне. Каретата ни едва-едва се проправяше път, а хората го приветстваха, някои пееха духовни песни, на които той ги беше научил.

Коцел прие Методия с голяма чест. И как да не го приеме, щом носеше писмо от папата, което започваше така:

“Адриан, епископ и божи раб, до Ростислава, Святополка и Коцела. Слава Богу във висините, а на земята мир, между човеците благоволение. За вас чухме духовни неща, а сега горещо жадуваме и се молим заради вашето спасение - именно, че Господ е подтикнал вашите сърца да Го потърсят и ви е посочил, че не само чрез вяра, но и чрез добри дела трябва да се служи на Бога: защото без дела вярата е мъртва и загиват онези, които си мислят, че познават Бога, а пък с делата си се отмятат от него…” А накрая, сякаш изпълнен с предчувствия, папата завършваше така: “Ако ли някой от събраните ваши учители, които угаждат на слуха ви и се отвръщат от истината, започне да ви води към заблуда, като се осмели да учи иначе, хулейки книгите на вашия език, да бъде отлъчен не само от църквата, но и от причастие, докато се поправи. “Защото те са вълци, а не овце; тях трябва да познаваме по плода им и да се пазим от тях.” А вие, възлюбени чада, слушайте божието учение и не отхвърляйте църковното наставление, за да станете с всичките светци истински поклонници на Бога, нашия небесен Отец. Амин!”

След като си отпочинахме, княз Коцел изпрати Методий обратно в Рим, придружен от двайсет видни мъже, с молба папата да го посвети за епископ и на Панония. Което стана и всички се завърнаха празнично радостни и славещи Господа.

След това чест и почитания му отдаде и княз Ростислав, който веднага след пристигането ни във Велеград дойде в храма “Светите апостоли”, за да изрази своята скръб, както и скръбта на поданиците си - всички бяха осиротели от кончината на учителя Константин-Кирил Философ, но и да го поздрави за новото назначение.

Там ни чакаше и писмо с печата на Великия княз Борис-Михаил, който също се присъединяваше към скърбящите от свое име и от името на своя народ, приел официално християнството чрез божественото кръщение с вода и дух. В края на писмото, той ни отправяше за пореден път покана да му гостуваме в Плиска, като наблягаше, че би бил щастлив да се докосне до такива благочестиви хора като архиепископ Методий и неговите ученици.