По повод на „Лето от Христа 1453″, студия, съставителство  и коментар Васил Гюзелев

Панко Анчев

Превземането на Константинопол от османските турци и падането на Византия под властта на Османската империя е едно от най-трагичните събития в историята на света.

Това бе краят на цяла една епоха, която бе тържество на православно християнския Изток, и началото на нов световен ред с ислямски Изток и католически Запад.

Този ред подготви утвърждаването на модерната епоха с нейната нова социално-икономическа система.

Западът прекрачи в тази епоха и остави християнския Изток да преживее още пет века в обятията на исляма и иноверската политическа власт.

Високомерието му го караше да вярва, че това е тържество на неговата правота в догматичния спор между Константинопол и Рим.

В историографията много се разсъждава защо християните не успяват да преодолеят различията си и да приемат, че през XV век техният голям враг е ислямът и че на този враг трябва се даде мощен отпор, за да се спаси християнската цивилизация.

Буржоазният човек, освободил се от религиозното съзнание на Средновековието мисли практично, механично, с рационални аргументи.

На него му е трудно и дори невъзможно да разбере причините, поради които Изтокът отказва подкрепата от Запада и дори обявява Запада за свой по-коварен и опасен враг от исляма.

Западът чрез римокатолическата си църква прави опити да помогне на Византия да спре нашественика и да го отблъсне, за да спаси Империята. В крайна сметки всички опити са безуспешни.

Но ние можем, ако не да намерим отговора, то поне да се приближим до него, не ако го търсим като въпрос на днешния ден. Той остава въпрос и на днешния ден, но се е зародил в Средновековието и изразява смисъла и същността на тази епоха.

Ако не се пренесем в онова минало и не разсъждаваме от позицията на тогавашния човек, който е вярващ и с религиозно съзнание, трудно ще открием и разберем причините за тази историческа трагедия. Някои от тях са универсални и се проявяват във всички епохи, но обикновено най-важните произлизат от времето и остават във времето.

Затова винаги трябва да четем времето и неговите свидетелства не с нашите очи на буржоазни хора, а да се опитаме да проникваме в тяхното съдържание с очите и съзнанието на тези, които са ги съставяли. Това е много трудно. Ала не преодолеем ли трудностите, няма как да се облечем в истината.

Такива свидетелства ни предлага видният наш историк-медиевист и архивист акад. Васил Гюзелев в книгата си „Лето от Христа 1453″ (Издателство „Захарий Стоянов”, 2020).

В книгата, освен пространната и проникновена студия на акад. Гюзелев, са включени 24 исторически извора за падането на Константинопол. Техните автори са очевидци на събитията.

Обикновено като главна причина за краха на Византия се сочат неразбирателствата както вътре в империята, така и в целия разделен чрез схизма християнски свят.

Какво обаче означава християните от Изток и Запад да се съюзят срещу общия враг - османските турци? Макар че турците едва ли са били реална опасност за Запада и Римо-католическата църква. Те затова и след превземането на Византия и България не продължават завоевателния си поход към Рим и Европа, а спират до Виена.

Западна Европа не е била реално застрашена от тяхното поробване. Затова и наблюдава настъплението на османлиите отстрани. То за тях е политически интересно и в смисъл, че евентуално ще отслаби Константинопол и той сам ще се покори на Запада. Този път завинаги.

Това е едната причина, поради която папата и западните владетели не подготвят от рано противодействия срещу османлиите и до края на византийската трагедия са общо взето техни пасивни съучастници.

Другата причина е, че в онази епоха един съюз за спасението на християнството от османските турци не може да бъде само политически и да се създаде с буржоазните мотиви на днешния ден.

Този съюз означава преодоляване и пренебрегване на догматични и канонични различия между двете Църкви. Те не могат да се обединят и няма никога да се обединят именно заради тези различия, заради които през XI век те се разделят окончателно и престават да поддържат литургийно общение и да се признават взаимно.

Тогава се извършва т. нар. „велика схизма” между православието и католицизма.

И все пак, когато набезите на османлиите стават достатъчно опасни и вече се вижда, че Константинопол едва бива удържан, православният император Йоан VIII Палеолог и православният патриарх Йосиф II (българин по произход) се обръщат за съдействие и помощ от Рим. През 1439 г. се сключва уния и Цариград признава първенствуващата роля на Рим в християнството.

По същество се приема римският догмат за изхождането на Светия Дух от Отца и че наместник на Иисус Христос на земята е самият римски папа.

Срещу този компромис Западът приема да защити Изтока от ислямските набези и да се опита да спаси Византия от поробване. Папа Евгений (1431-1447) обещал да организира кръстоносен поход срещу турците и да ги изгони от Балканите.

От днешна политическа гледна точка уверено можем да кажем, че двете християнски църкви са постъпили разумно; че са осъзнали общата за тях турска опасност и са решили да я отблъснат веднъж завинаги и така да защитят християнството.

Те са предпочели да пренебрегнат дълбоките различия помежду им, за да съхранят величието и силата на Византия, но и на Рим и Запада. С тази уния се е отваряло друго бъдеще за двете части на Европа и вероятно историята е щяла да протече по съвсем друг начин.

Вярващият народ и клирът обаче са реагирали остро на този църковно-политически акт. За тях това е разрушителен удар срещу православието, поругаване на догмата, непростим грях към Христовото учение.

За човека с религиозно съзнание, за когото догматът и канонът са неприкосновени, защото върху тях се основава вярата, нарушаването им води до оскудняване и опорочаване на вярата, до разрушаване на създадената от самия Иисус Христос Църква, на която Той е главата.

Нищо не може да служи като оправдателен аргумент за възстановяване литургийното общение между двете църкви след схизмата.

Невъзможно е с един акт на съюзяване да бъде позволено отново причастяването  от една и съща чаша и се признае върховенството на папата и върху православния Изток.

Унията не е междудържавен съюз, а нарушаване на догмата и приемане без покаяние в лоното на вярата на еретици (защото непризнаването на догмата е ерес, а ереста е осъдителна).

Един от очевидците на тези събития Николо Барбара (1420 - 1494), бордови лекар на галера, която е взела участие в защитата на Константинопол, в своя дневник (публикуван в тази книга) коментира унията и реакциите срещу нея от клира и миряните:

„На 13 декември се обяви унията в църквата „Света София” с голяма тържественост и в присъствието на клира. Там бе също и преподобният кардинал на Русия, изпратен от папата. Присъства също приветливият император с всичките си велможи и целият народ на Константинопол. И в този ден много плач имаше в този град, и тази уния така трябва да се разбира - че те се свързаха с нас, франките, и че вече няма схизма между църквите, че има само един закон и една вяра и че ние можем да служим меса в гръцките църкви, а гърците да служат меса в нашите латински църкви”. (стр. 83)

Много важно за разбирането на проблема е поместеното в книгата писмо на католическия архиепископ на Медийни Леонардо Високи до папа Николай V от август 1453 г.  Архиепископът е бил в католическата делегация, присъствал на тържественото обявяване на унията през декември 1452 г. След като Константинопол пада под турска власт, той успява да се укрие и да се спаси на остров Крит. Оттам пише въпросното свое писмо до римския папа, в което предава впечатленията си от гърците, склонили да подпишат въпросната уния.

Архиепископът твърди, че добре е изучил нрава на православния християнин и обяснява реакцията му като проява на гордост, суета и твърдоглавие.

Според него участващите в срещите и разговорите гръцки духовници и монаси възприемат с разума си католическото схващане за Светия Дух като изхождащ и от Отца (т. нар. „филиокве”), но от друга страна не искат да повярват, че „латинците имат по-добро разбиране за истинската вяра, отколкото гърците” и това ги карало да отхвърлят унията.

Архиепископът свидетелства, че в крайна сметка постигнатото съгласие е станало благодарение умението на кардиналите да убеждават. Но самите латинци не са вярвали кой знае колко, че съгласието ще е трайно, защото се съмнявали в искреността на гърците. И ги обвинява, че са предатели.

Населението на града вярвало, както твърди в писмото архиепископът, че причината за нещастието им е именно унията, заради която Бог ги наказвал толкова сурово.

Но уточнява, че Бог ги е наказал не заради самата уния, а заради това, че са я направили лъжовна.

Компромисът, на който са били готови, е ограничен до „нека се даде на папата почит и признание, но да не се чете декретът на Флорентинския събор (т. е. за филиокве - б. м. - П. А.). Нека се изличи, рекоха, от декрета, че Светият Дух произхожда от Сина, както и от Отца.”

Но точно този католически догмат става причина да се извърши през 1054 година великата схизма.

За православния християнин този проблем е решен веднъж завинаги. Да напомним, че преди още Константинопол да бъде завоюван от турците, през 1443-44 г. полският княз Владислав предприема кръстоносен поход за освобождението на България.

Поробените българи обаче не се въодушевяват от намерението на католическия владетел да ги избави от поробителите и изобщо не му помагат и съдействат. Дори помагат на турците да се справи с него. Турците за тях са поробители, но са иноверци, а освободителят е еретик и в никакъв случай религиозен мир с него не може да има.

Православните и в България, и в Константинопол са осъзнавали, че римокатолическият Запад е готов да извоюва тяхната свобода, но в замяна те трябва да платят твърде висока цена - да приемат, че католиците са прави, твърдейки, че Светият Дух изхожда и от Сина.

Но нали Самият Иисус Христос казва на апостолите си по време на Тайната вечеря, че Светият Дух изхожда от Отца. А католиците настояват на тази цена и не отстъпват от нея. Те искат „обединение” на двете църкви, а православните за готови да им простят, ако се покаят и се завърнат в лоното на Светото православие.

Няма свобода извън Господа и без Господа!

Тогава пропусната ли е възможността православните балкански държави да се спасят от нашествието на османлиите?

„По-добре турска чалма, отколкото папска тиара”, казва Лука Нотариус  (екзекутиран от турците през юни 1453 г. след падането на Константинопол) - последният велик дук (главнокомандващ на имперската флота) на Източната Римска империя.

Тази фраза е ключът към „историческата отговорност” на тогавашните православни, не приели „помощта” на Римската църква, и изгубили главите си под ятагана на поробителя.

Днес, когато е изминало толкова време оттогава, тя би могло да се приеме и като своеобразна политическа формула на православието, православната нравственост и представа за държавата, свободата, дълга, властта.

Империята рухна и изчезна, но православието остана. Католицизмът тогава успя да избегне съдбата на Изтока, но днес е подложен на неимоверни изпитания, чрез които (би могло да се каже и трябва да се каже!) изплаща раните, които нанесе на християнството, за да угоди на човешката суета и жажда за световно господство.

Православните не живеят кой знае колко щастливо в материално отношение, но вярата им не е опорочена, а поместните им църкви остават верни на автентичното Христово учение.

Ако успеят да се избавят от влиянието на католическа и протестантска (а и неоезическа) Европа, и осъзнаят мисията, която им е възложена, ще излязат на ново равнище и ще придобият ново значение в бъдния свят.

Днес те постоянно плащат за всичко определената от Запада цена.

През XV век отказаха решително да я платят и благодарение и на тази своя смелост и решителност, сега те са изправени пред ново бъдеще. Каквото Западът няма, защото се е отказал отдавна от автентичното Христово учение.

Книгата, която акад. Васил Гюзелев ни предлага заедно с издателство „Захарий Стоянов”, трябва да се чете и от гледната точка, която тук предлагам, за да се видят логиката и моралът на историята.

Те обикновено дават да се разбере за тях след време и множество превратности. Затова опитът от 1453 година и съдбата на Константинопол са сложен урок, който трябва непременно да научим, за да не ни изненадва историята и не ни озадачава с решенията си!

Благодарение на акад. Гюзелев имаме тази възможност.