Пенчо Чернаев

„Прозорци в зида”, пиеси, Банко П. Банков, изд. „Фастумпринт”, 2020 г.

Все нови и нови лица откривам у уважавания писател Банко П. Банков, четейки всяка негова поредна книга. След успеха на популярния му вече роман „Банална грешка”, в който той се изяви като психолог-художник, в новата - „Прозорци в зида” - имаме радостта да го срещнем като опитен, зрял драматург.

Книгата съдържа три пиеси: „Под южния кръст”, „Щурец-свирец” и „Последен шанс”.

Тук ще се спра на третата творба.

Авторът я е маркирал като „камерна пиеса”, може би защото действащите лица са само три! Да, камерна е, но остроконфликтна, с висок обществен градус и силно гражданско звучене, в търсенето на обективната истина за две наши политически епохи.

Тримата герои - Керана Йоргова, пенсионирана актриса в третата възраст, Никола Апостолов - връстник на Керана, бивш журналист и Валери Йоргов - син на Керана, към четирийсетте, без професия, влизат още в началото в остър сблъсък на мнения, идеи, виждания, оценки.

Бившият журналист иска да напише книга за поредицата „Конфликтни години” и се заел да дири истината по инсценирания шумен някога в 70-те години на предишната власт процес „Станев - Младенов”, по който прокурор е съпругът на Керана, Добрин Йоргов. Той е довел обвиняемите до максимални осъдителни присъди.

Писателят почти мигновено, още с началната картина, ни въвлича в конфликта и ангажира вниманието ни. Действал ли е прокурорът по съвест или е изпълнявал поръчка?

Знаел ли е за користната манипулация на следствието? Маша ли е бил? След процеса прокурорът прави успешна кариера, Керана се утвърждава като примадона на провинциален театър, семейството ползва различни удобства и привилегии, синовете имат възможност да учат в престижни училища, да работят в чужбина.

Факти неудобни днес.

Никола, красноречив нахал, някогашен ухажор на Керана и неуспял пред нея съперник на Добрин, гони користна цел под покрива й. Търси нейното съдействие уж да разбере мотивите за поведението на съпруга й по време на процеса.

Всъщност единствено го интересува възможният хонорар, за да се избави от нищетата, да излезе от забравата, в която е изпаднал.

Той безочливо блъфира, изнудва я и иска от нея да му предаде дневника на прокурора, воден през онези години. Представя се за моралист и съдник на времето.

Някогашният процес е започнал първоначално като финансов - къде отиват милионите валутни лева от външнотърговските дружества, създадени тогава от управляващата партия, по-нататък се превръща в скалъпена политическа инсценировка.

Възниква големият нравствено-етичен проблем - кой има моралното право с късна дата да раздава правосъдие. Защото след процеса прокурорът се самоубива. Или е убит?

Дали Никола Апостолов, гласовит певец в миналото на дитирамби за предишната власт, сменил като хамелеон след промените три партии, в момента - с няколко членски книжки в джоба?

Някогашният съидейник, съквартирант и „приятел” на Йоргов, сега цели за приличен хонорар да пише за процеса и да постановява истини от последна инстанция. Керана прозира намеренията му, не може да приеме бивш гавазин на неправдата да се превръща в тръбач на демокрацията. И изгонва Никола от дома си.

Синът на Керана е намерил дневника на баща си, който майка му грижливо къта, защото не иска да тревожат костите и паметта на съпруга й. Валери предава дневника на журналиста, нека двамата с майка му си дадат отговор на въпроса - самоубил ли се е прокурорът или е убит? В какво е виновно предишното време, има ли повод да е гузно днешното.

Въпреки лютите си закани, Керана не си взема дневника обратно, оставя го при Никола. Нека напише книгата си. Двамата имат последен шанс да погледнат честно, очи в очи, живота, който са преживели.

Банко П. Банков сблъсква героите си, като противопоставя категоричните им, невчесани, запомнящи се характери. Диалогът е много сбит, но динамичен; репликите са непосредни, моментално реактивни.

В пиесата авторът не се крие зад лицата, а се вселява, въплъщава се по отделно във всеки от тях и ги оставя да се борят директно, всеки да изрече „своята” истина. Тезите да застанат една срещу друга, всяка с аргументите и мотивировката си.

Ефектът е - взаимно разкриване и „разголване”. При това драматургът не се намесва - нито е адвокат, нито съдник, а представя обективно някогашните факти и сблъсъци.

Интимно-личните отношения при неговите герои прерастват в остри днешни идейни, етично-морални и и социално-граждански стълкновения.

Това е голямото достойнство на пиесата. Тя ни тревожи със злободневно-актуалния проблем за личната ни вина и отговорност - и вчера, и днес - къде сме самите ние, какво поведение имаме, какво правим?

В тази връзка тя се родее по проблематика с „Прокурорът” на Джагаров и със „Съдии на самите себе си” на Кольо Георгиев, и се нарежда сред най-доброто, създадено у нас в тая сфера.

„Последен шанс” е мъдра пиеса за жизнения път и човека, за времето и човека - кого и как променя, „употребява” ли ни животът? Може да се запита: Защо писателят е поставил на творбата си това заглавие? За осмисляне на стари грешки и разбирателство или за истинска борба за справедливост?

Отговор може да даде единствено авторът, но е факт, че чрез пиесата си представя на героите последен шанс да извадят на светло лични и обществени истини, затрупани от пластовете на миналото.

Убеден съм, че ако се намерят театър и режисьор, които да поставят „Последен шанс”, тя ще се радва на несъмнен зрителски интерес и на сценичен успех.