Новела

Георги Майоров

Глава първа

СЕДМОРКАТА

Почти висок мъж на средна възраст - винаги  обут с навуща и цървули, небрежно облечен, с рошава глава и небръснат - сега идеше като франт. Той опря възлестата си длан в касата на портата и поизтупа снега от лачените си обувки в единственото каменно стъпало пред прага. Синият му поглед мерна двете посоки на улицата, улови дръжката на бравата и противно на своя припрян нрав я натисна внимателно. Ако не беше звънчето, което с медния си глас известяваше стопанина за всеки посетител в кръчмата, никой нямаше да усети, че влиза всеизвестният широколъшки сладкодумец Стайн Куш де Аласоня. Сладкодумци наричаха майсторите на хубавите приказки в нашето Царско село. А беше Царско, не защото Негово Величество цар Борис III го беше посетил през паметната 1932 година, а защото от незапомнени времена наредбата му беше царска.

Аласоня тия дни се завърна от презокеанско пътешествие и нямаше търпение да заеме своето място на един от седемте стола. Първият винаги се полагаше на него, той беше върхът. След това се нареждаха Шопа, Бочука, Агуша, Пейката, Карото и Куртьо.  Понякога се появяваше и осмицата - Злата Невинката. На Злата не името я правеше златна, а  устата. Тя щом се присъединяваше към тази пъстра броеница, като чародейка опияняваше всички наоколо. Столът й се отличаваше с кадифена седалка в цвят бордо и на него никой не се осмеляваше да седне. Впрочем, така беше с цялата седморка. Всеки имаше свой стол, свой набор от приключения и свой регистър на гласа, с който разказваше. Ако по безжичния телеграф се изтърве депеша - еди-кой си от седморката е пристигнал - тогава новината бързо се разнасяше по изтегналото се на километри  - от Гуня до Шахоня - село. Свободните от работа мъже - а повечето през зимата освен да нашетат добитъка, друго не вършеха - веднага се отправяха към Стамболовата кръчма на Купището. Тя събираше и разделяше, съюзяваше или скарваше, развеселяваше или сбъхтаваше отделни хора, но никога не вадеше нож. По закон преобладаваше веселието и безобидното шегаджийство. Ако ли пък в кръчмата са заседнали запалени картоиграчи и табладжии, а някой от седморката не е идвал наскоро, тогава тестетата карти се тупваха в единия ъгъл на масата. Тракането на заровете  и пуловете замлъкваше в затворените кутии. Всички вдигаха високо чашите, с което чистосърдечно поздравяваха дошлия, чукваха се и на екс обръщаха дъното със Стамболовата скоросмъртница за берекет и здраве. Ако някой е липсвал по-дълго, тогава появилият се от свое име поръчваше отново да се напълнят чашите.

Още по улицата фигурата на всеки издаваше своеобразния им характер. Въпреки средно високия  ръст, Аласоня беше пъргав и подвижен, стъпката му  беше сприхава, а ръката му опипваше като ръка на лекар — леко, внимателно, нежно. Никола Шопа едва се поклащаше, та който не го познаваше, можеше да помисли, че е вечно пиян. Никола Бочука вървеше по войнишки стегнато, тялото му като да маршируваше точно в неговия незабравим кметски такт - с широка равномерна крачка. Агуша, бивш началник на Сливенската пожарна команда, пристъпваше лениво, по ориенталски отпуснато и вяло, но окото му съзреше ли  пожар, ставаше пъргав като котка, а при вида на нещо хубаво, засукваше мустак. Тодор Пейката цепеше по улицата като виден санитарен фелдшер,загрижен за чистотата и хигиената в къщите. Беше ту рязък като водоскок, ту като стаено вирче се спираше да обясни болката на някого. Димитър Каров - Карото, го даваше чорбаджийски - бавно и улегнало. Тодор Куртев - Куртьо, все едно ходом надуваше бручило на гайда, та с мъжествената си осанка като да плуваше - хем бавно, хем наперено.

- Аласоня, Аласоня! - обади се някой.

До този миг и кръчмарят не го беше познал. Беше с гръб и плакнеше чаши на мивката. Той веднага остави съдините, обърна се и постави свитите в юмрук длани на ръцете от двете страни на кръста си:

- Ти! -  изрече удивен.

Стамбола повече не би и казал. Поне петнадесет години от Аласоня нямаше ни вест, ни кост. Сега, сякаш не той, а Господ незабелязано беше се промъкнал в леко задимената следобедна кръчма. Салонът изведнъж се оживи от разхлопаните столове и леко приглушеното шушукане: ,,Аласоня, Аласоня!”. Но в кръчмата все още беше тихо и спокойно.

Когато Аласоня вдигна дланта си, в кръчмата като да изгря слънце сред вече скупчилите се около него. Стамбола взе монетата и като я държеше с два пръста,  поднесе я пред очите си и я заоглежда. Сега от високо, тя още по-добре огряваше замъгленото пространство, а съзнанието на мъжете се избистряше.

- Долар! - изрева Стамбола.

Той беше виждал всякакви златни монети: турски лири, гръцки драхми, румънски леи, сръбски денари, руски рубли и френски франкове, но долар оглеждаше за първи път пред смаяните погледи на своите съселяни.

- Да живее Аласоня! - мощен възглас разтърси кръчмата.

- Да живее, да живее! - като ехо се обадиха и най-отдалечените гласове.

- Налей, че да се помни кога Аласоня се върна от Америката! - изрече Аласоня, като гледаше право грейналите очи на Стамбола.

Щом зае своя стол, компанията не го остави на мира:

- Кажи сега, какво беше, как беше? - обади се Куртьо.

- Остави се, тя е дълга и широка… Ако започна да я разправям, ще ми трябва цяла година. И я стигна до Америка, я не…

- Давай, давай, че както сме се затъжили за тебе, горим от нетърпение… - подкани го Шопа.

- Но при едно условие…

- Казвай! - сбута го по войнишки Бочука.

- Всички да ми помагате…

- За какво? - запита Пейката. Помисли да не е закъсал нещо със здравето. Друг доктор, освен зъболекаря, нямаше в селото.

- Когато се изморя вие да разказвате…

-  Дадено ! - викнаха в един глас.

Глава четиридесет и трета

В МОНТЕ КАРЛО

За Марсилия пътувахме дълго. Тръгнем, спрем - ту на едно, ту на друго пристанище. Едно свалим, друго товарим. А капитанът на кораба беше стар морски вълк, комарджия до козирката. Хвалеше се, че е ошушквал хора от цяла Европа. Добре, но човек с късмет като моя не му беше излизал насреща. Хванахме се джоб за джоб. Към Генуа се изнерви много, викам му да спрем играта, той не дава. Кораба ще заложи, ама не се предава. Свикнал е само да побеждава.

В Монако престояхме повече. В някакви рифове бяхме престъргали дъното на кораба, без ремонт не можехме да продължим. А пристанището голямо, океанско да речеш. И кораби да видиш! Цели планини, мачтите им по-високи от Турлата. На запад от пристанището е столицата Монако, на изток - световният полис на хазарта Монте Карло. Дворци и къщи, като в нашето Царско село, едни връз други строени. Хора много, а територията малка. Поне шейсет пъти по-малка от България, а е най-гъсто населената държава в света. Поразходихме се с моя французин. Навсякъде стъпваме по разкош, хареса ми. Град-държава, свобода, само пари да имаш. А в този момент съм пълен с пачки. Веднага му предложих да останем в Монако. Той обаче каза, че има голямо семейство, много търговски дела го чакат в Марсилия. Отказа да остане. Тогава му дадох половината от спечелените пари за благодарност, а той ми вика:

- Мосю Стоянопулос, не мога да те оставя така. Тука си в друг свят, пълен с вълци, ще те изядат. Първо ще те облека като барон и тогава ще се разделим. Избирахме, накупихме всичко и се настаних в най-хубавия хотел ,,Монте Карло”. На раздяла се прегърнахме. С елегантен жест свалих бомбето и с поклон на франт последно му благодарих за довиждане. За жалост повече не се видяхме с този прекрасен французин. Мишел Франтескьо се казваше. Нещо царско имало в него, но не се разкри докрай.

В Монако престоях много години, печелех доходно, но комарът е страшна краста - ту печелиш, гу губиш, няма край. Сам не знаех как ще се отърва от този занаят, а бях млад още. Тогава се записах в частно морско техническо училище. Нощем печеля, денем уча. Океанографската библиотека ме запали за презокеанско пътешествие. А ученето също е в кръвта ми, като авантюризма. Без колебание записах да уча във филиала на Парижкия океанографски университет. След пет години излязох с капела на бакалавър, което по нашенски ще рече професор. А какви представления само имаше. Операта беше до комплекса-казино Монте Карло. Френския го овладях фарси, но в този поднебесен град на хазарта ме възприемаха повече като лорд, та се принудих да изуча и английския език. Без него в океана не се влиза. Богат бях и не му мислех много.

Една вечер, играем, а на джоба ми приглася Жанет. Тя най-много ме изучи на френския език. Залагаме, наддаваме, масата се отрупа с милиони. Всички бледнеят при такъв залог. Който спечели става крал на хазарта, който загуби - губи всичко. Французойката ме гали по рамото и ми нашепва сладки приказки. Сумата стана баснословна, всичко занемя в залата, а тя спокойно ми нашепва на ухото:

- Мон ами, а ла сона! - което означаваше: ,,Приятелю мой, заложи на сона!” Сона е берликът. Нямах какво да губя, банката беше пълна с мои пари и тия милиони на масата на хазарта не бяха нищо. Затова твърдо изрекох: ,,Залагам на сона!”

Послушах моята приятелка, имаше златна уста, а за другото по нея, да не говоря. Кралица.

Срещу мене стоеше лорд Балдърмънд - крупен наследствен фермер англичанин, който разбираше от фермерство толкова, колкото аз разбирах от управлението на Англия. Той безжалостно пропиляваше последните едри залъци от колониалното фермерство на дядо си и баща си в Индия. Във времето извън играта ми показваше снимки от пухкавото си детство. Езда на слон, игра на крокет. Как в Оксфордския язди кобила, където не е учил животновъдство, а философия.

В минутите на апогей не спираше да се хвали как блестящо е защитил темата ,,Масата. Как да я владеем?”. От неговите уроци научих, а и сам се уверявах от моя си живот, че спечелените без труд пари са нищо. Това се разбираше при всяка наша крачка. Потвърди се и сега - нищото отиде при нищото. Отворихме картите и гръм като да трясна лорда. Както си стоеше попрегърбен от напрежение, поизправи тялото си върху стола и се облегна назад. Уж да се поотпусне, но лицето му почервеня от нахлулата ярост в главата му. Трескаво разхлаби връзката около врата си, но и това не помогна. Изведнъж прибледня и докато пиколото донесе чаша вода, геройски тупна на пода. Извикаха лекаря, но напразно. Констатацията му беше плачевна - разрив на сърцето. Каза и си подбра слушалките. Изнесоха трупа.Това не направи впечатление на никого. Хора умираха в казиното като говеда. И никакво вайкане.

През тези години на бохемски живот в Монте-Карло разорени милионери направо от терасата на казиното пред очите ми се хвърляха в морето. Но моментално, още на масата, не бях виждал да умира мой противник. Този път, обаче, видях и такава смърт. И ме потресе. Въпреки това, невъзмутимо, ей така - показа Аласоня - с две ръце, загребах парите от джакпота и се прибрах в стаята си. Вълчи свят, ви казвам. И сам трябва да бъдеш вълк. Иначе загиваш.

Така беше тогава по света. Че някой комарджия загубил цялото си състояние, че се е самоубил от отчаяние или от инат, че не е победил, че е пукнал на място - никой не беше виновен. Отговорност не се търсеше и нямаше защо, все едно че нищо не беше се случило.

Казиното си имаше фонд ,,Златен ковчег”. В него падналият на арената на хазарта се изпращаше на близките му само с едното прискърбие. Еди-кой си не успя повече да внася в банката на световния хазарт и толкова.

Монте Карло, сред скалите, на лазурния бряг, живееше своя безскрупулен живот и богатееше с хазарта и туризма. А ние сред хубавата ни земя още се впрягаме в ралото и свободно размахваме гегата в нашето Царско село. Живот, иди му крой шапката!

Глава четиридесет и четвърта

СТАЙН КУШ ДЕ А ЛА СОНА

Този злощастен случай ме потресе жестоко. На следващия ден изтеглих своите авоари от банката, напълних куфарите с пари и багаж и като победител напуснах града на мечтите Монте Карло. Отправих се за Марсилия с надеждата да срещна моя приятел Мишел Франтескьо.

Бях наел най-скъпата каюта и едва в нея, в своето усамотение, разбрах колко е нещастен френският поданик Стайн Куш де а ла Сона. Жанет ми даде това име. Това стана още през първата година на моето пребиваване във Франция, когато гостувахме в нейния роден град Шалон сюр Сон на река Сона, северно от големия град Лион. Бях й разказал всичко за себе си, за моите неволи и превъплъщения. По законите на Франция трябваше да приема френско име и - дали защото се намирахме в долината на река Сона, или защото често в играта залагах на ,,сона”, не знам, но тя възкликна и каза: ,,Ще бъдеш Стайн Куш de а la Sona!” Бяхме излезли на разходка, в момента се намирахме на един от мостовете на Сона. Тя грабна бомбето ми и го хвърли в реката. Все едно да забравя миналото си и завинаги да остана в живописната долина на нейната младост, във Франция.

Беше хубав майски ден, всичко беше отънало в цвят. Ухаеше на главозамайващи билки и любов. Но аз дори не трепнах при този закачлив жест на жестокост, а Жанет започна да ме целува лудо и да повтаря новото ми име. Така се и записах в регистъра на милионерите в Монако. И сега всеки може да срещне името ми в златната книга ,,Кралете на хазарта”  в баснословния град Монте Карло сред имената на хиляди подобни на мене. Тя със своя разхлопан език не можеше правилно да изговаря Стоян, а гръцкото ми име Кушлиус Стоянопулос не искаше дори да произнесе. На нея най-лесно беше да ме нарича Стайн Куш де А Ла Сона.  Много пъти бях залагал на ,,сона”, та не можех със сигурност да твърдя дали на реката Сона или на хазартния ми късмет дойде в главата на Жанет френското ми име. И то стана като нарицателно в устата на Жанет. ,,О, Стайн, колко си мъжествен!”. Или ,,Какъв вълшебник си, Стайн!” - казваше и впиваше сладостни устни в моите.

,,О, Жанет, Жанет!” - премислях дните си в каютата и споменът за нея не ме напускаше. Но каквато и да беше хубостта на Монте Карло и долината на река Сона, дълбоко в себе си разбирах, че отивам към пропаст. И Жанет, и комарът не можеха да ме изведат другаде. Тази хубостница беше завладяла съня ми, но не и сърцето ми. Със спечеленото можех да купя поне сто хиляди овце. Представях си как бих изглеждал с моите сто хиляди брава в родните Родопи. Как, само с един жест, стадата ми пъплят и изпълват  Белеморието. Как цели кораби, натъпкани с жива стока, прекосяват Босфора и заливат Анадола.

Друг път се виждах като комисионер на едър и дребен рогат добитък, който извира едва ли не от пачките в куфарите ми. Как се товари и разтоварва по пристанищата на целия свят. Но въпреки това не се възгордявах. Оставах си земен и свит в каютата като последен бедняк.

Или съм фабрикант на гладко сукно, каквото излизаше от тъкачниците в град Лион. С Жанет бях обходил почти цяла Франция, но галериите, бляскавите дворци, дори Монмартър и Айфеловата кула в Париж, бледнееха пред  изскачащите от невиделицата Карлък и Турлата, които ми разкриваха далече по-широк хоризонт. Които късаха сърцето ми. Единствено Лион ме смая със своя задъхан ход да облече хората по света. И с бледоликите тъкачки, които, дори бледолики, единствено те в цяла Франция ми изглеждаха доволни от живота си. И тогава замислях да отворя фабрика за платове в Пловдив и да дам хляб в ръцете на хиляди бедни жени в града на тепетета и в нашия край. И с цялото си богатство тогава от дъното на душата си усещах, че човек не може да изтръгне корена си. Никога! Въпреки хилядите бляскави съблазни. Непременно и в моето Царско село ще трябва да има поне два цеха - тъкачески и шивалня. Какво не бих дал, за да заменя мотиката в ръцете на нашите измъчени жени с тъкаческата совалка, с ножицата и иглата. Защото добре знаех, как дори с малкото, с домашния стан и с иглата, какви майсторки бяха нашите жени. Какви сръчни ръце имаха. Как можеха всичко да вършат така изкусно. И от нищото правеха нещо. А какво биха направили, ако в ръцете си имаха машините на Лион. Но исках не само те да бъдат доволни, а излязлото изпод ръцете им да се показва на световните подиуми в Лион, Марсилия, Париж, Берлин и Лондон. Да докажа как един неугледен в миналото българин може да има световна известност. И колко доволен ще бъда от себе си, макар само веднъж да кажат: ,,Дами и господа, а сега пред вас на подиума излиза производителят на тези луксозни платове мосю Стайн Куш де А Ла Сона!” Както, впрочем, внушително беше представянето на лионските платове на едно модно ревю ,,Сезон есен-зима” в Париж. На това ревю с много молби и поклони ме заведе Жанет. Но после не съжалявах. Та нима човек може да съжалява, когато един комарджия си представя, че е заченат някъде в долината на река Сона, че е досущ французин? А това тогава най-много ми отиваше. Под бурните аплодисменти ще бъде достатъчен само един единствен прожектор да ме освети, за да зная, че съм живял. Това ще ми стига. За целия ми скиталчески и изстрадан живот. А у нас после ми остана само името Стоян Аласоня.

При тези думи Аласоня се просълзи. От сините му помътени очи се откъснаха едри сълзи и опариха с небивала сила студения под в Стамболовата кръчма. Такива сълзи позагнилите дъски на старата кръчма не бяха запомнили, но сега и това им се случи.

В дълбокия унес Аласоня продължи своето пътешествие към Марсилия. Защото, в мечтите и несполуките си, Аласоня нямаше равен на себе си. Затова и приказките му бяха ненадминати.

Една фантазия и реалност, с които завладяваше сърцата и душите на хората с неподозирана сила. И правеше живота им по-лек и забавен.

Глава четиридесет и пета

РОГА И КОПИТА

В Марсилия не знаех какво точно ще правя, но както винаги и тук щях да измисля нещо полезно. Дори не съжалявах, че не бях взел със себе си Жанет. Човек е могъл бързо да се освобождава от веригите си, но още по-лесно е да си навлече други. Затова не бързах да предприема непремислени дела.

Доста дни обхождах града. Старото и новото просторно пристанище, останките от римски крепости, дворци, базилики и университета, които така богато и бедно, лениво или настръхнало, се излежаваха или засрещаха в грамадната лагуна при устието на река Рона. Това беше град на индустрията и техниката, на презокеанската търговия и големите афери, най-голямото френско пристанище и втори по големина след Париж град на Франция.

В Марсилия тогава се намираше и най-голямата кланица. От пристанището по река Рона за Лион, по водния канал на запад към Монпелие и Тулуза, и по море към Барселона, Тулон, Монако и други градове, всеки ден се отправяха пълни с месо и месни продукти баржи, шлепове, гемии и кораби. С часове наблюдавах тази гигантска битка за живот и замислях също своя голям удар.

Мечтаех как един ден с кораб, пълен с добитък, се отправям към Новия Свят.  Една нелепа случайност обаче възпря това ми начинание и тласна живота ми в друга посока.

При обичайните ми обиколки из града, в окрайнините открих грамадно находище с рога и копита от изклания добитък. Приличаше ми на сметище и веднага реших да се възползвам от този безплатен дар. В Гърция по това време процъфтяваше промишлеността по изработката на мебели с антични мотиви и производството гълташе извънредно много туткал - най-доброто лепило за дърво. И не само в Гърция. По целия свят производителите плачеха за този артикул, търсенето беше изключително голямо. Представях си какви постоянни доходи ще имам, ако отворя фабрика за туткал в Кавала. Така се реших на рискован ход. Наех кораб, спазарих работници и започнахме. Малко инкогнито, без до никого да се допитам, нощем  товарим кораба с изхвърлените на никого ненужни рога и копита. И понеже плащах добре на работниците, те, като прибрали струпаното на това място количество, се впуснали за трошат и режат рогата и да вадят копитата на животните от една голяма ферма близо до града.  Всичко добре, но още не бях отплавал с товара, когато фермерът изплакал. Тайните агенти бързо разкриха злосторниците, а в края на веригата на тази афера неволно се оказах аз. Местният вестник ,,Журнал de Marseille” гръмна с най-новата голяма афера - кражбата на рога и копита от склада на индустриалеца Франсоа Жирардьо. За вандалското осакатяване на стотици говеда във фермата на крупния земевладелец Люсиен Женьо. Не един, а два скандала. Полицията веднага започна да ме издирва, понеже от наетия кораб беше станало безпределно ясно кой стои в дъното на тези афери. И големия ми замисъл само за едно денонощие пропадна. Цяла Франция бе дигната на крак да ме издирва. При това положение повече не можех да остана в тази хубава и така демократична страна. Още по-малко в града на ,,Марзилезата”. Обратно през Монако се озовах в Италия, а през Лозана, Берн и Базел в Швейцария, се намерих напълно покрит в Германия.

Цяла година нелегално се подвизавах в страната на Карл Велики, докато в един щастлив ден се видях на презокеанския параход ,,Титаник” на път наистина за Новия Свят - Америка.

Глава четиридесет и шеста

НА ,,ТИТАНИК”

- Най-после, най-после! - викна цялата компания, която в този момент многократно надхвърляше великолепната седморка. - Да живее Аласоня! Да живее! - като бомба избухнаха надебелелите гласове в кръчмата.

- Давай да чуем, откога чакаме! - подкани го дружелюбно Дими Карото. В гласа му се долавяше и сериозност, и лек присмех.

- Цялата история е много весела, но и тъжна - подхвана разказа си Аласоня. Гласът му беше почти пресипнал, заговори объркано и сподавено, но добре разбираше, че повече не може да си играе с търпението на хората да научат как е отишъл в Америка. Всички веднага затаиха дъх.

Близо година прекарах в Лондон. Там се запознах с Елза Мечиър, млада графиня от Йоркшир, която преди три години беше загубила съпруга си. Тогава цяла Европа се намираше в страшна рецесия. Огромното им имение също беше изпаднало в тежко положение. Тази млада жена, обаче, беше бунтарка. Знаеше и моето намерение да замина за Новия свят, затова не ме учуди нейното налудничаво решение - да разпродаде всичко и да потърси щастието си в Америка.

Мъглата над Темза се беше вдигнала. Бледо слънце надничаше в стаята ми в хотел ,,Голден лорд”, когато Елза нахълта при мене и се хвърли в обятията ми:

- Ооо, шери, Стайн, не издържам повече! Тук вече няма живот за мене! Вземи ме със себе си! Нека опитаме късмета си в Нова Англия - така все още англичаните съкровено наричаха Америка.

Беше първи април хиляда деветстотин и дванадесета година. Не можех да не запомня деня, защото по нашенски помислих, че това е само първоаприлска забавна шега. Елза обаче потвърди намерението си съвсем сериозно. Нейната истерия първоначално ме обърка и изплаши, но бързо прецених, че това ще бъде изгодна сделка. След като пресметнах какво би се получило от стопанството на Елза, реших да се съглася. В имението си тя имаше около петстотин едри говеда все още в добро състояние. От съседно стопанство изкупих още толкова и само за пет дни тази стока се намери в трюмовете на най-големия и най-модерен тогава презокеански параход ,,Титаник”. В каютите на няколко етажа горе пък заеха своите места около хиляда и триста пасажери. Така с музикантите и обслужващия екипаж на парахода пътувахме около хиляда и петстотин бохеми и авантюристи. Естествено, най-хубавата каюта беше на мое разположение. Платих прескъпо удоволствието да бъда на върха на своята авантюра.

След като се отделихме от пристанището, ,,Титаник” се впусна в океана като величествено плаваща крепост. На кораба настана нестихваща денонощна фиеста. В бляскавия ресторант на палубата звънтяха чаши, дигаха се безброй наздравици за първия презокеански рейс на парахода, който с хилядите си осветителни тела приличаше на плаващ град. Не стихваха и веселите подвиквания в игралните зали, смехът и разгула по каютите.

Почти седмица беше изминала от напускането на пристанището. Наближихме прословутия Бермудски триъгълник в Американски води и големият страх на моята смела Елза ме накара да извикам капитана при мене.

- Капитане мой, - обърнах се любезно към капитан Бъркли, - ще преминем ли успешно Бермудите? Моята скъпа приятелка твърде много се безпокои…

- Надявам се, приятелю! - отвърна капитан Бъркли твърдо, но в гласа му все пак долових и нотки на тревога.

- Значи, не е сигурно? - попитах за уверение.

- Да, сър! Никой не може да бъде абсолютно сигурен в този разбунен океан.

- А ако променим курса по на север, покрай остров Нюфаундлънд, имаме ли необходимите запаси и колко ще струва това отклонение от обикновения курс?

- Не повече от един милион лири, драги приятелю, но все пак това са много пари. - заяви с равен глас капитан Бъркли. - А колкото е до запасите, те са предостатъчни.

- Тогава, ето ви парите, и ви моля да промените курса! - заповядах. Щом плащах толкова много, имах право и да заповядвам. Нали и най-тежкия товар беше мой.

Капитанът обаче знаеше и друго - че имам опит на стар морски вълк и това беше самата истина. Така, без допълнителни церемонии, капитанът насочи парахода към Нюфаундлънд.

Елза ме разцелува. Тя бе страхотна в своите пориви. Аз й отвърнах с хладен тон, но все пак любезно:

- За тебе, скъпа, бих направил всичко. Бих пресушил океана дори, за да те избавя от всякакви беди.

- О, мили! - възкликна тя. - И аз не бих преживяла миг дори без тебе!

За жалост не се наложи да пресушавам океана. През нощта срещу петнадесети април страхотен удар разтърси парахода.

Елза изпадна от койката на пода в стресово състояние. Докато я свестявах от шока, в каютата нахълта капитан Бъркли.

- Сър, получихме пробойна, потъваме!

- Спокойно, капитане. Намалете товара. Изхвърлете всичкия добитък. Да се приготвят спасителните лодки на вода!

- Слушам сир! - отвърна по войнишки Бъркли. Той много уважаваше моята дума.

- Момент! - спрях капитана. - Музиката да свири тържествени маршове. Така ще се превъзмогне паниката.

- Да, сър! - отдаде чест капитан Бъркли и трескаво напусна каютата ми.

Не след дълго се наложи да отпратя Елза на спасителна лодка. Беше настъпила невъобразима паника. Лодките не можеха да поемат хората. Те или се претоварваха, та се обръщаха, или бясните вълни бързо ги поглъщаха в страшната океанска паст.

- Любими, не искам без тебе! - вкопчи се Елза. Отблъснах я нежно и я настаних в лодката.

- А ти? - запита примряла от страх Елза.

- Не бери грижа, скъпа! Аз съм необходим на парахода и на неговия смел капитан Бъркли. Ще се видим в Ню Йорк. Сбогом! - и лодката се изгуби само за минути. Това бяха последните ми утешителни думи за Елза и последното  ни виждане с нея.

Не след дълго водата изпълни трюмовете, заля палубата. От мостика с капитана наблюдавахме последните мигове от потъването на ,,Титаник”. Картината беше внушителна - величествена и трагична. Когато водата стигна до шиите на музикантите, те вдигнаха нагоре духовите си инструменти. Тържественият траурен марш постепенно заглъхваше, клокочещата като от извор вода от последните звуци бавно затихваше, докато студени талази нахлуха в отвора на най-високо дигнатия субтромбон и морската шир ги покри навеки. Казах ,,сбогом!” на капитана и се хвърлих в последната спасителна лодка. Отдавайки чест, капитанът, геройски изправен, като истукан, остана непоклатим на своя пост.

Вече беше на развиделяване и незабавно поех командата на лодката. Дни наред се борихме на живот и смърт с водната стихия. Вълни по-големи от девет бала ни люшкаха и подхвърляха в морската бездна. От умора, глад и морска треска погинаха всички. Останах сам и с последни сили добрах лодката до брега на Ню Джърси. По-късно вестник ,,Ню Йорк таймс” писа, че единственият оцелял от тази трагедия е лорд Стайн Куш де а ла Сона”. И беше истина. Трагична, но истина.

След месец вече се разхождах из залите на столицата на хазарта в Новия свят - Лас Вегас. Отново спечелих много пари и реших да се завърна. Беше есента на 1912 година. Точно тогава Майка България зовеше своите верни синове от целия свят да застанат под нейните бойни знамена. Започваше Балканската война. И, както виждате, аз наистина се завърнах…

- Ха, наздраве! - викна хорово компанията.

- Да живее непотопяемият титан Аласоня! Пълен напред! - викна Куртьо.