ТАРАНА
- Къде съм го зафучила тоя телефон!
Това е редовният й въпрос сутрин. Сама си го задава. Никога не държи смартфона в спалнята, да не й цъкат разни новини цяла нощ. Щом го няма на масичката в хола, има още десетки места, където може да го е забутала. Обикаля чорлава и щом го открие, нахлува в банята.
Бебешките й снимки обясняват семейните легенди за появяването на дете-гигант, удивило лекари, родители и журналисти. Родила се с размери на 6-месечно бебе, на една годинка стигнала нормата на тригодишно дете, за нататък да не говорим. В детската градина се надпреварваха да й се пишат приятелки, та да ги закриля от побойниците. В ролята на плашило. После и в училище. С едно движение Таня заковаваше нахалниците чак на отсрещната стена. После разбра, че няма смисъл да се хаби - същото постигаше със свиване на вежди и остър поглед. Силно и яко момиче. Само да й видиш походката, ще отскочиш на два метра, да не й се пречкаш…
Родителите й се разбират, не ги е чула да си повишат тон. Направо се чуди как никога не реагират отрицателно, все мили думи, кротък тон. Помежду им. Но не и към нея. В пълно съгласие й поставят правила, нареждания. Ако не изпълнява - наказание в килера, на тъмно. Оттогава не понася тесни пространства и затворени врати.
Децата от квартала и в училище какви ли не прякори й лепваха през годините: Бойната, Яката, а като навлезе в пубертета и на ръст надскочи и учителите, дори господина по физическо, кръстиха я Тарана. Татяна-Тарана. Като стенобойна машина.
Не беше дебела, но едра, набита и висока като як балканджия. Никога не й стигаше яденето. Особено когато й определяха норми за количество и вид храна. Вместо вкусни яхнии, ухаещ хляб, банички и сочни кюфтета, вкъщи й предлагаха ябълки и всякакви кисели плодове. В най-добрия случай таратор или цели краставици, домати, моркови. Дори не във вид на апетитна салата с лук, сирене и магданоз, а в натурален вид - белени зеленчуци, които да ръфа в стаята си, за да не й текат лигите в кухнята, докато семейството се храни нормално. За нея - силаж. Нищо тестено. Само супи. Понякога големият й брат, който изглеждаше като малкото братче, скриваше в шепа някоя вкусотия за нея. Ако сутрин Таня завареше на кухненската маса бананови кори, престъргваше ги с лъжичка и лакомо излапваше пихтията.
Докато беше в първите класове, едва понасяше ограниченията и препипваше джобовете и чантите на родителите си за някоя стотинка, за да си купи нещо годно за ядене. Щом влезе в гимназията, вече сама се контролираше. Но растежът й не спираше. А как й се щеше да не гледа момчетата отгоре надолу… Всекидневно я нападаше основната тема на домашните разговори - нейната диета. Натискът я докара дотам, че загуби интерес към ученето, четенето, филмите и музиката. Само към туризма не охладня. Всяка събота или неделя катереха семейно Витоша, а през лятото обикаляха горите и чукарите на цялата страна. Единствено сред природата намираше равновесие.
В града, сред втренчените или подигравателни хорски погледи, заобиколена от подмазвачеството и страха на момичета и момчета пред силата й, тя натрупваше гняв и нападателност. Не само срещу света, но и спрямо себе си. Никога не можеше да си позволи високи токчета. Краката й се вкисваха от вечните маратонки. Няма ли нищо друго в нея, освен размерите й, което да прави впечатление, нищо друго, което да привлича? Усещаше лицемерното приятелство на съученичките си, за да използват прикритието на мощната й сянка. Започна да схваща и тайното им злорадство, когато нарочно звъняха на домашния й телефон и след нейното плътно „Ало” уж любезно питаха: „Господине, може ли Таня да се обади?”. Татяна поясняваше, че е тя, а отсреща чуваше: „О, помислих, че е баща ти.” След като няколко пъти й пробутваха тоя коварен номер, тя си изработи навика да произнася „Ало” с тънко гласче, на висока нота. Въпреки че ръководителката на хора, в който пееше, я хвалеше заради алтовия й глас, който бил голяма рядкост.
Постоянните сблъсъци със средата я държаха винаги в напрегната готовност за съпротива. Когато заплашителният й поглед не помагаше, бързо замахваше при най-малкото предизвикателство и поваляше дръзналия, проявил неуважение. По този начин извоюваше свободно пространство край себе си. С годините самото й присъствие сякаш излъчваше невидима броня и неприкосновеност, която никой не смееше да прекрачи. Това я затвори още повече. Така нямаше нужда да си сдържа нервите. Няма контакти, няма обкръжение - няма и дразнители.
Като студентка се запозна в метрото със симпатичен младеж. За първи път виждаше мъж, по-висок от нея. И му го каза. Щом улови погледа му, заговори го и попита дали е баскетболист. Вече бил завършил, отдал се на научна работа. Слязоха на една и съща станция и намериха общи интереси. Оказа се, че той владее бойни изкуства и като нея обича природата. Размениха си телефонните номера и продължиха да се виждат.
Друг човек досега не бе чувствала толкова близък. Тодор беше благ и уравновесен и самото му присъствие укротяваше постоянното й напрежение. С него сподели хаоса в душата си, който избиваше в агресия още от ранните й години. Сякаш беше при психотерапевт, разказа му травмиращите си отношения с околния свят, потискащите изисквания на родителите си, ограниченията, на които беше подложена години наред, изучаващите погледи на непознати като към допотопно същество, гнева си, жертва на който ставаха съученици и съседски деца, а най-вече самата тя… Той разбираше всичко, определяше поведението й като нормална реакция, но препоръчваше да се вглежда повече навътре, да открие стойностното у себе си, да се обича и да насочи силите си към натрупване на знания, които да обърнат интересите й в друга посока.
- Ето, аз практикувам отдавна източна система за самоотбрана - каза той, - но никога не съм нападал човек. Пък ми е и забранено, защото мога да повредя някого. Благодарение на тренировките, които не са само спорт, а цяла наука за самопознание, с годините изработих пълно вътрешно спокойствие и концентрация, които ми помагат не само в залата, но и в работата. Човек израства, прониквайки в собствената си енергия, а чрез способността да я насочва правилно постига най-ценното - равновесие и самоувереност.
- Да, опитвала съм да се навивам за спокойствие - погледна го тя. - Отдавна си измислих една молитва, която всяка сутрин си повтарям в леглото. Никой не знае за това. Само на тебе ще я кажа. „Господи, дай на душата ми мир, доброта, мекота, за да премина през деня с твоята благост и опрощение.” Може би донякъде помага, но не напълно. Ако нещо ме разклати, давам си време да не реагирам, колкото да си кажа наум молитвата. Но ако ми се опънат нервите до скъсване, хич не прощавам…
- Значи сама търсиш промяната. Това е добре, продължавай.
- Знаеш ли какво наистина ме промени и ми даде нов поглед към света? Един сън. Ти каза… знания. Точно това ми е било нужно и към това започнах да се стремя след онази нощ… Не просто сън, беше като истинско преживяване. И досега е пред очите ми. Нищо друго не е засядало така в съзнанието ми. Беше много странно. Видях се на висок планински връх, сякаш най-горе на Земята. В летен ден. Отначало слънцето грееше срещу мене. Изведнъж взе да се смалява и да потъва в небето към хоризонта - надолу и надалече. Или по-скоро Земята се откъсна от орбитата си и побягна в пространството. Студ обхвана всичко наоколо. Усетих ужас. Картината беше катастрофична. Както си стоях на този връх, осъзнах, че Земята лети в Космоса и все повече се отдалечава от светилото. По същия начин, когато съм пътувала нагоре с Драгалевския лифт, виждах изходната станция - все по-долу и все по-малка. В съня мястото на станцията зае Слънцето. Далечно, смалено и студено като дребно кръгло кремъче, едва мъждукащо в далечината и пропадащо с хладен блясък… Събудих се от студ и от потрес. Бях видяла залеза на земния живот. Не само собствения си край, а на цялото човечество, на цялата ни планета! Беше като преживяване на прага на смъртта. Преоценка на всичко. Това промени изцяло настройка ми към света.
- Невероятен сън! Порази ме. Не се учудвам, че така ти е въздействал.
- Да, не можех да го изтрия от съзнанието си. Преди бях голяма само на ръст. След този сън наистина пораснах. Почувствах се отговорна. Не за своите дребни младежки грижи, а за света, Земята и Вселената. За Всичкото! Върна се интересът ми към четенето. Започнах да търся информация по астрономия, екология, зависимостите в Слънчевата система, цикличността. Четях за произхода на живота, древните и извънземните цивилизации, отражението им в религиите по света.
- И мен ме привличат тези неща, доскоро достъпни само за научните среди. Знанието открай време е било пазено от древни жреци, тайни учения и властващи кръгове, за да служи само на тях. Може би високоразвити цивилизации са разпространили това знание? Спомни си защо Прометей е бил прикован на скалата - наказание, задето е дал огъня на хората. А ябълката от забраненото дърво на познанието? Нали тя отваря очите на Адам и Ева да не се подчиняват безпрекословно, дава им възможност да различават доброто от злото и да правят своя избор. Затова са изгонени от рая и обречени на труден живот. Трябвало да потънат в мъчителна борба за хляба, с болести и страдания, за да нямат време да разсъждават и да проникнат до тайните на света. Нито да пречат на онези, които превръщат невежеството им в златоносна мина…
- Радвам се, Тоше, че живеем в други времена, когато науката свободно разпространява постиженията си… Но и сега има съпротива срещу безплатната енергия, както по времето на Тесла.
- Скъпа, миналото не се променя, само знанията ни за него постоянно се допълват. Занапред нови опасности ни дебнат от изкуствения интелект.
- Така е, но аз започнах от миналото. Осъзнавах постепенно, че много истини са закодирани в митовете и легендите, във вярванията на хората по света, в старите писмени знаци и изображения. Ненаситно четях, слушах и гледах научни филми за хипотези и теории, открили древни доказателства за очевидни днес зависимости. Прогледнах за ролята на науката през вековете и за нейното заглушаване…
- Точно това ти е трябвало в още по-ранни години, за да те насочи към смислени и увлекателни интереси.
- Да, но все пак налучках пътя. Оцених какво богатство е да търсиш истината и каква радост носят откритията. Не че самата аз бях открила нещо, но с всяко ново за мене знание разширявах вътрешните си пространства и добивах самочувствие, което не се градеше на килограмите и височината ми, нито на оценката на околните за мене. Откакто съм в университета, живея пълноценно. Чета много странични неща и се оказва, че натрупаната информация се навързва и всяко ново знание помага на следващите. Така постепенно станах по-стабилна личност. И най-важното - може би интересна за хората, а преди всичко - за тебе.
Вместо отговор той я прегърна силно и промълви:
- Само така, момичето ми!
Веднъж вечеряха в новооткрито заведение. Далечният квартал беше тих, с малки дворчета и градинки. Луната осветяваше пред ресторанта пусто площадче, зашумено околовръст с високи дървета. Докато Тодор оправяше сметката, Таня излезе на въздух, постоя малко и се насочи към колата му в близката уличка. Някакви фигури се раздвижиха наоколо, един опита да грабне чантата й, друг посегна към златното кръстче на врата й. Мълниеносно ръцете и краката й влязоха в действие. Разрита ги настрани, но те се изправиха и пак налетяха. В нейния квартал никой не би се осмелил да я нападне, но тук не знаеха какво си навличат с това момиче, което никога не се отказваше от бой. Иззад дърветата изникнаха и други, заобиколиха я. Не бе тренирала бойни изкуства като Тодор, но сама бе открила такива внезапни хватки, с които парираше всяко посегателство. Този път нападателите бяха повечко. Изобщо не й дойде наум да вика за помощ. С бързо движение измъкна нож от чантата си и тихо изрече:
- Който прекрачи, ще му резна гърлото!
- Не с ножа!
Гласът зад гърба й беше на Тодор. Отстрани я, излезе пред нея и заговори спокойно на бандата.
- Не знаете с кого се захващате. Тя е барета. Боец от класа. С един удар по сънната артерия може да ви приспи завинаги.
- Глупости, някаква си… манекенка - обади се глас от тъмното и групичката като глутница хиени пропълзя хищно напред.
Някой се нахвърли върху Тодор, той отби устрема му и го залепи за земята. Онзи остана проснат и не помръдна. Останалите се заковаха на място, без един, който се прокрадна отстрани и опита да нанесе отмъстителен удар на Тодор. Но Татяна го препъна навреме, срита го яко и замаян, той даде заден ход на четири крака. Преди да се изпокрият в сенките на дърветата, Тодор посочи първия нападател:
- Приберете си го тоя, да не се намеси тя…
Таня вдигна ножа заплашително. Само да посегнат на момчето й!
Изведнъж един от нападателите се върна, размахвайки дълъг нож. Сигурно са много пияни, щом не са си взели урок.
- Изобщо не се доближавай - бавно и отчетливо изрече тя с най-плътния си глас. - Той е бил на мисия в Афганистан, не си търси белята.
Онзи направи кръгом и се измъкна със залитане.
Вече в колата, тя каза през смях:
- Ти ги заплаши с много доброжелателен тон! Напълно спокойно.
- И ти също! Научила си нещо от мене… Е, не сме беззащитни. Заедно ще се справим с десетина като тях. Оказа се, че и ти можеш да говориш кратко и отсечено като индиански вожд. С тих тон, украсен с предупредителни нотки.
- Но интонацията е още по-убедителна, когато е подкрепена в аванс със съответните движения на ръце и крака - засмя се тя.
- Стига да гледаш твърдо, както си знаеш. Това личи и в тъмното. И нито крачка назад. Да е ясно, че не отстъпваш. Такава си била цял живот… Всъщност, откъде ти хрумна тая мисия в Афганистан?
- За да сме достойна компания. Ти първи каза, че съм барета! Абе, сърбяха ме ръцете да им избия разни мисли от главата, но нали твърдиш, че ако отвръщам с нападателност, ще получа налеп от чужда отмъстителност. Затова реших - с благи заплахи. И постигнахме същия резултат. Ометоха се и петимата…
Когато спряха пред дома й, дълго останаха в колата.
- Големи грешници сме с тебе. - Татяна се наведе към приятеля си и го погледна в очите. - Пропуснахме да обърнем и другата буза…
Разсмяха се.
- Добротата и кротостта наистина са подкупващи - Тодор плъзна ръка през раменете й, - пробуждат съвестта у насилника и укротяват гнева. Но при изненадваща атака като тази, освен ответното психологическо въздействие на словото и тона, понякога се налагат и по-убедителни мерки. Така е и в международните отношения.
- Ясно е, че с военни действия не може да се постигне толкова, колкото с думи и разумно договаряне - замисли се Татяна. - Затова дипломацията завоалира твърдата заплаха и я окъпва в доводи. Но психозата на масите, на огромното човешко сборище, крие неовладима сила. Представяш ли си пълчища народ по площадите, нахъсани от някакво предизвикателство! Всяко насилие вика с висок глас за отмъщение и увеличава агресията в света. И тя расте, расте. Стига до озверяване… Знам го по себе си. Като малка разчиствах терена наоколо с мускули и бързи движения. Думи не използвах. Ти ме научи да разговарям спокойно. Направи ме добра и сдържана.
- Наистина намирам промяна в тебе през тези месеци, откакто сме заедно. Нали вече си по-уверена? То е започнало още след онзи сън. Обърнала си поглед към важните неща. А колкото до комплексите ти преди години, трябвало е да знаеш, че ти завиждат на височината. Всички девойчета искат да стигнат ръста на манекенките, а ти си надскочила мечтите им още като дете. Пък момчетата, едва стигащи до раменете ти, са се чувствали недорасли и слаби. Харесвали са миловидното ти лице, но размерите ти са ги комплексирали. Не е имало край тебе зрял човек да ти посочи стойностните неща в живота. Не диети и борба с твоите гени, а самочувствие е трябвало да ти вдъхват, добра самооценка, базирана на качествата ти. Задълбочена си, аналитична…
- Всичко чух, но запомних само, че съм миловидна… Вярно ли е?
- Не се ли познаваш в огледалото?
Излязоха от колата и той я изпрати до входа. Татяна го прегърна по-плътно от всякога и скри глава до рамото му. Край него не беше застрашена от нищо. Чувстваше се защитена и приютена.
От топлите му думи.
