Диана Димих

Яд го е Митко, та не се побира в кожата си, място не си намира. Цял ден напрежение в офиса - как да не е изнервен. И тая блъсканица по улиците, тикане по вратите на автобусите, навалица на светофарите и разминаване ребром с насрещно втурналите се пешеходци… Докато стигне до метрото, още повече му бръмна главата. Ниският есенен залез боде право в свитите му очи, заслепява го и той си мисли, че ако някой се блъсне в него, даже лицето му няма да види. Мина напреки през градината и нагази в парченца кифла, която миризлив клошар трошеше край пейката. Изпърхаха криле и гълъб прелетя ниско пред краката му. Не знаеше да се ядоса ли, да се успокои ли… Странно е, че бедните са толкова щедри. Не спестяват, нито трупат резерви, раздават залъка си. Познават страданието и хранят кучета, птици, събратя по орисия. Така сигурно връщат доброто, което са получили от съчувствието на непознати.

Тези мисли малко го отнесоха от настръхналата му нервност. Скочи в метрото с натиск и едва намери място да се хване сред дланите на околните жени. Тънката отвесна тръба му заприлича на пилон, но пътничките нямаха нищо общо с онези разголени мадами, които се гънеха в нощните заведения. Беше с една глава над всички и си представи себе си не като зрител край сцената, а по боксерки да увива крака, да се набира и катери по пилона, изкарвайки си хляба с гъвкаво тяло. Знаеше, има стриптийз и за дамска публика, и мъжки проститутки, и еротични танцьори. Сигурно печелят много повече, не хабят нерви по офиси. Халал да им е такъв живот, не е за него такава съдба.

Поне успя за кратко да се разсее с тези свои представи. Чуди се понякога какво ли си мислят хората в метрото, които не се взират в телефоните си. Стърчат окумени и угрижени, не поглеждат настрани. Други седят и шарят с очи по лицата, дрехите и нозете на околните пътници и явно така запълват празнотата в главите си. Пък кой знае, може и да не виждат нищо, нито педикюра на жените, нито черните нокти в сандалите на мъжете. Местят поглед автоматично като него, заболи мисловното си зрение навътре в себе си.

Унесен в тия разсъждения, за малко да си пропусне спирката, та се стрелна последен към вратата. От ескалатора срещу него тичаше млада жена да хване влака. Тая занесия закъде се е разбързала! Лети насреща и му препречва пътя. Хвана го яд и нарочно я засече. Ха сега да видим кой е по-як! Тя връхлетя върху него - лека като пеперудка. На него нищо му нямаше, юначага като скала е, а онова телце се залюля и той несъзнателно го прихвана. От сблъсъка слънчевите очила на момичето паднаха на керамичния перон и се откриха едни черни, дълбоки и тайнствени очи като мистична пещера. Митко се стъписа, отстъпи настрани. И като се почна една комедия - ха наляво, ха надясно - все в една и съща посока се отстраняваха. Докато двамата си правеха взаимно път, влакът отпраши. Разсмяха се и вместо той да й се извини, тя с мил глас промълви:

- Моля да ми простите, май ви настъпих.

Така се запознаха. Леко гузен, че нарочно й попречи да се качи, той я покани на кафе във фоайето над перона. Симпатично момиче, защо да не си опита късмета. Оказа се, че изобщо не бързала след работа, тичала по инерция след всеки метровлак, автобус или трамвай. И това, откакто наскоро загубила майка си. Жилището било ужасяващо пусто и тя се щурала насам-натам, опитвайки да се залъже, че някой я чака и че има защо да ускорява крачка, да подтичва и имитира поне за пред себе си някакъв устрем, някаква осмисленост…

Започнаха да се виждат след работа, да си гостуват, да споделят интимност. Елиза беше тиха, емоционална, бързо се привърза към Митко. Дали не възлагаше на него повече надежди, отколкото той можеше да сбъдне? За разведен мъж с две малки близначки нов брак не беше желан. Нито съжителство и още едно бъдещо дете, както Елиза подхвърли веднъж. Той рязко даде да се разбере, че не е готов за такава стъпка и тя повече не повдигна темата. Нито посмя да го покани отново да се премести при нея. Кротко отминаваше с мълчание всяко негово избухване и така парираше често обземащия го гняв.

Доскоро той смяташе за голяма своя добродетел склонността да се възмущава от всичко, да ругае недостатъците на хората, системата, икономиката, политиката и световния ред, едва ли не и законите на природата, да подлага на съмнение философските въпроси за смъртта и смисъла на живота. За пръв път той се чудеше на себе си защо е такъв и защо не може да преодолее порива си да вика, да избухва. Преди се гордееше със себе си, че не е равнодушен и реагира на всеки повод да критикува околния свят. Сега, общувайки с разсъдливата и уравновесена Елиза, която посрещаше със спокойна аналитичност несправедливостите и търсеше изход от всяка ситуация, като даваше разумни предложения, за разлика от неговите хаотични и безплодни изблици на гняв, той взе да осъзнава, че несдържаните му реакции всъщност не са градивни, а само израз на нервност и неудовлетвореност. Той просто хвърляше в пространството обидни квалификации с рязък и висок тон, а тя намираше социално приемливи и приложими решения. Той започна да я цени заради тези качества, но не можа да преодолее разстоянието, което вътрешно си налагаше.

Не с цел да насочва съзнанието му, тя споделяше детския си блян да има рожба. И то не каква да е, а подобна на нея. От малка започнала да рисува собствения си образ, гледала се в огледалото и украсявала малкото личице с плитчици, къдрици и различни прически на момиче или момче, с руси или тъмни коси, но очите и устните били все едни и същи. Дори сега, като проектант на мебели, Елиза не спираше да прави графики и акварели с детски глави, вграждайки ги в ябълките по дърветата, в цветята из лехите, в импресионистичните си многоцветни натюрморти. Тази жажда за майчинство срещаше вътрешната съпротива на Митко, струваше му се като нещо болезнено, плашеше го и той понякога усещаше болка, че не може да удовлетвори чистата й мечта. Изобщо не я подозираше, че по този начин го обработва, не, тя не беше такава, беше светла отвътре, искрена и естествена. Той знаеше, че тя не използва коварни и тайни стратегии. Ако има нещо наум, тя не се притеснява да изкаже мнението си спокойно и убедително.

Той имаше два-три случая в живота си, когато се разкайваше за постъпките си. И гледаше да ги забрави, защото така страдаше самочувствието му на непогрешим бунтар. Но историята с бабата в рейса сама изплуваше в съзнанието му. Беше преди години, в студена зимна вечер след лекции, когато изморен се метна в автобуса. Единственото свободно място беше до възрастна жена със забрадка, седнала при пътеката, а не навътре до прозореца, та трябваше той да прескача торбите й на земята и да се промъква с кожуха си край нея. Не пропусна да я наругае наум. Какво търсят тия старци в най-голямата блъсканица, що не си дремят вкъщи! След малко укроти яда си, затопли се и потъна в дрямка. Събуди се на последната спирка, полегнал на рамото на бабата. Тя държеше в скута си чантата му с учебници и записки. Бил я изтървал. Старата жена видя смущението му, че си е пропуснал спирката, потупа ръката му и го успокои, че двамата ще вземат обратния автобус. И тя не могла да слезе навреме, нали го крепяла. „Изморени сте вие, младите. Много работите, учите. Аз имам време, никой не ме чака у дома.” Той не усети как се приведе и целуна възлестата й, добра ръка. Хукна навън, да избяга от лошото в себе си.

Същото изпитваше и към Елиза. С времето близостта на тази млада жена взе да напряга Митко, особено го раняваха самообвиненията му, чувството за вина. Не искаше дете от нея, избухваше по всякакви поводи, гневеше се. Знаеше, че проваля живота й. Но не можеше да се промени. А тя все повече притихваше край него, засилвайки и угризенията, и постоянното му напрежение.

Природата му отвърна с болест. Получи странни усещания, куп заболявания, които той в страха си преувеличаваше и не намираше изход нито в непрестанните посещения при доктори, нито вярваше в избавлението от страданията си. Основните им разговори започнаха да се въртят все около неговите оплаквания.

В навечерието на стандартна, често прилагана лекарска интервенция, която в неговото наплашено въображение беше се разраснала до критично и рисковано изследване, той проведе сериозен разговор с Елиза. Сякаш се прощаваше с живота си, той й разкри на какво се дължат задръжките му по отношение на нея. Трябвало тя да знае, защото това може да е последната му възможност да й каже истината, преди да… нали всичко е възможно да му се случи в болницата. И така, не се чувствал свободен. Още мислел за бившата си жена. Един ден тя му заявила изневиделица, че повече не може да издържа общия им живот и се разделили, но той и досега усещал, че нещата между тях още не са приключили. Директно не каза, че продължава да обича съпругата си. Но това, че той още е в миналото, се заби в сърцето на Елиза като внезапна мълния и за пръв път освети досегашните им отношения. Тя беше силно привързана към него, досега бе готова да се откаже от мечтаното си дете, за да не го нарани, можеше още дълго да чака той да узрее за нейния копнеж като ябълка с изрисувано детско личице. Но щом не я обича? А тя да пожертва младостта си за него?

Елиза прие и това. Беше болезнено да осъзнае, че друга е заседнала в сърцето на любимия, а собственото й присъствие в живота му е делнична, банална необходимост да не е сам. Тя е отхвърлена, но не беше готова да се откъсне от него. Трябваше да го подкрепи. Това медицинско изследване мина, дойдоха следващите. Пак беше предана, даваше му от своята сила и нежност, но нещо в нея помръкна.

След време откри в него нови крайни изменения. Когато му предстоеше нещо важно за здравето, той си даваше странни обети. Не приемаше от никого подаръци, отказваше ги временно, докато минат лекарските прегледи и изследвания. В началото тя смяташе, че това са достойни мъжки постъпки, отразяващи силата му да се откаже от изкушенията на материалното, когато е потънал в грижи за живота и бъдещето си. После тя стана свидетел как той оставяше на видни места в града различни дребни вещи, жертвайки ги като откуп срещу оцеляването си. Митко споделяше, че ако се откаже от нещо свое, ще му се върне друго добро. Дори се радваше, когато изгуби пари, чадър или нещо дребно, защото очакваше в замяна да бъде дарен със здраве. Щом това му дава успокоение и вяра, нека го прави, мислеше си тя. Но постепенно това негово убеждение взе да я плаши. Опитваше да намери оправдание на тези действия в страха му от смъртта, докато един ден той заяви:

- Сигурно много ще те огорча, но пред себе си дадох обет да не се виждаме повече. Ти можеш да ми звъниш по телефона, когато поискаш. Даже ще се радвам да те чуя, да си говорим. Но инициативата не бива да е моя. Аз не трябва да ти се обаждам. Ако се видим случайно някъде, само ще се поздравим. Това съм заложил за сметка на здравето си. При друг случай също бях дал един обет, но не го спазих и затова ме нападнаха тези болести…

Тя беше поразена. Не знаеше как да реагира. Пък и какво да стори? Толкова беше откачено! Щом той си вярваше, че така ще се оправи, тя прие неговото желание и му пожела да постигне целта си - трайно оздравяване. На психясал човек какво друго да каже…

Плака цяла нощ, без да вижда изход от невъзможното положение. Какво беше станало с този мъж, та със странните си обети да се превърне в заблуден древен жрец или средновековна баячка? Тя ту намираше оправдание в страха му от болестите и смъртта, ту неговата идея й се виждаше налудничава.

Няколко вечери след раздялата на вратата й звънна сестра му и набързо връчи на Елиза транзистора, който тя му беше подарила преди време. Митко й го връщал. В опаковката Елиза откри една стотинка. Това ли преля чашата? Хвана я с два пръста и я захвърли през балкона. Веднага набра телефона му и чу радостния му възглас. Явно я бе чакал да се обади. Тя го прекъсна и набързо изрече всичко, за което бе ляла сълзи и което бе премълчавала досега.

- Повече няма да те търся, не си въобразявай. Ти ме продаде за една стотинка! Не вярвам, че съм ти била близка, за да зазидаш сянката ми в темелите на своето здраве. Пожертва ме като вградената невеста от преданията, за да стане здрав твоят градеж. Само че аз няма да изтлея по тебе! Никой не ми е нанасял подобна обида. Щом така си решил, разделяме се, спазвай обета си и бъди здрав, но явно най-болното в тебе е главата ти!

- Ти наистина си ми скъпа. Затова жертвам най-скъпото си. Минути преди да те видя за пръв път, гълъб ми мина път. Ти си този гълъб в живота ми.

- Хайде, стига! - Елиза забоде пръст в дисплея на смартфона си и го захвърли на дивана.

След малко той започна да й звъни непрестанно. Явно се бе отказал от обета си. Тя затваряше още при първите мелодични звуци. След половин час домофонът й зазвъня. Сигурно беше той, толкова време му трябваше да пристигне до вратата й. Два пъти, три пъти. Тя не се обади. По светещите й прозорци е разбрал, че си е вкъщи, но няма да му отвори.

Обидата й беше толкова дълбока, че за минути този човек й отмиля. Завинаги. Сякаш не беше присъствал в живота й. Цял месец измина без никаква тъга по него. Тя ходеше на работа, виждаше се понякога с приятелки и колеги, ходеше на театър и доби самочувствие на жена, което преди й беше непознато. Предишната Елиза щеше да изпадне в депресия и в мисли за самоубийство, ако любимият я отхвърли. Днешната Елиза се изправи решително и закрачи в своя собствен живот. Четеше, пишеше, вечер залягаше над дисертацията си, която беше изоставила през времето, посветено на човека, който бе пленил и разбил сърцето й.

Един ден отново бързаше за работа. Пред лицето й прелетя гълъб. Разроши косите й и тя се усмихна. Може би знамение?

На улицата внезапно й прилоша и повече нищо не помнеше. Съвзе се в болнично легло. Лекар в бяло се беше надвесил над нея.

- Честито. Очаквате дете.

Пред очите й грейна червена ябълка с мъничко личице. Момиче или момче - няма значение. Нейно дете! Очаквано от десетилетия. Дошло изневиделица, когато вече бе свободна да бъде майка.

Щом гълъб ти мине път, мечтите се сбъдват.