Георги Майоров

За лириката на Димитър Златев от Чепеларе съм писал, но сега тежнението ми е за широкото белетристично платно в неговия душевен стан, където в основата се изтеглят нишките на мъдри послания за тъжни и прехвалени времена. Избрано и събрано в голямата му книга „Заплащането на греха” (ЗЕА-ПРИНТ, Смолян, 2011).

Макар да е закърмен в полето, той прекарва професионалния си живот като гимназиален и университетски преподавател по български език и литература в Родопите.

И е потресен от превратностите в историята на родопчани - под двойно робство, османско и фанариотско. Легендите и реалностите у него текат по вените на сказа в единен кръвен поток. Това предопределя пиетета в неговия душевен мир да срещаме много печал и ведрост.

В своя разказ той умело впряга османската икономика за многобройната войска, за която тепавиците като тази на Гюмюш Гердана не тепат само шаяци, а и залъка на родопчани, та и той е тепан и претрепан, докато стигне до гърлото им. Стопанство и дух се преплитат и се навиват в голямо съдбовно кълбо. (”Белаковият хаджилък”).

Разказите и новелите разтрогват различни съдби, една от друга по-мъчителни и непоносими, при жив диалог на топъл говорим език, верен на времето и ситуацията в дадените случки и събития.

Картините са покъртителни - от борбата за залъка, до борбата за свободен дух - в песни, в гласовити чешми, в кръстовити черкви.

Освен турското робство, заради черковното от гърците, на героите се налага да шмекеруват и у тях измамата да тече из устата им като жълтици, когато насреща си имат неравностойни в своята подлост противници.

Една голяма тъга и жал обагря всичките разкази. Единствено природните картини внасят ведрост всред спотаената в сърцата нерадост.

Психологическите ситуации авторът не решава с подробности, с детайлно чоплене на раната, а със саблен замах. Така предизвиква моментален психологически шок.

Примерно, молителите от шест села от Среднородопието се отправят за султански ферман за построяването на черкви, но са присрещнати от арнаути-разбойници, които се опитват да ги проследят и оберат.

Тогава Нико Чилингера им заявява: „Чуйте, кьопоолар…казах ви снощи.. майстор оръжейник съм аз, напразно не гърмя…Ако ни наближите на един куршум място, не отговарям за живота ви!”. Това предизвиква моментален психошок и бабаитите пребледняват пред дулото му. Веднага свръщат обратно. (”Султански фермани”).

Когато пък изправя едни срещу други силни хора - Салих ага срещу Аджи ага, братя, но люти врагове в Ахъчелебийско, тогава психологическият детайл е наложащ, за да обрисува обстойно мотивите за действия на героите.

И двамата са насилници, но Салих ага е над всички, а Аджи ага е и над женската хубост на българките, та противникът му не понася неговото безчестие - дето обира и труда им, и честа им. (”Вражда до смърт”). Летописецът търси мотивите - защо брат брата си застрелва. Мотиви дълги - докато изтече пясъка в часовника на търпението.

Едри, но верни са и природните картини. Те са нетърпеливи като характерите: ” Накрай духна белият вятър, потекоха капчуците, забучаха деретата - значи пролетта е пукнала”.

И не случайно е брукнала - за да смие мръсотията. Една изтънчено вярна, но тъжна хармония между дела и природа. И езикът е баш по времето на събитията и характера на героите - приземен, уважителен и народностно хитър в рядко срещани ситуации и противопоставяне в спорове. (”Селска препирня”).

Авторът осъзнато овладява родопския говор, че героите му да не изглеждат експонати, а живи, духовити, с премерени и уйдисани по диплите на планината разговори, другаруване и препирни. Дори грях да се стори, то е опростен с предвижданото добро занапред - доброто добро да среща. А това е изворът в характера на родопчани.

Авторовото зорко око възражда хубавите народни обичаи, наредби и гиздила, проклятия и магии за връзване на мъжка сила; разплита осанката на овчарското богатеене, щастие и нещастие, на големите стада и широките души, които трудно се спогаждат със зарешетените прозорци за сърце расло на воля.

Преглед на сгледата за моми и ергени; набъркване в чужди работи и заплащане на неискан грях; причудливи видения и разгалени сънища носят утеха. Умалителни словеса внасят разкършеност и бодрост в текстовете.

Топлина разстила разказите и разтваря сърце и душа дори на изедници, че да свръщат към човещината. Комитски жалби и престъпления рушат моралните устои на героиката.

Алчността много често е вододел между доброто и злото - между братя и рода, между българи и чуждоземци.

Балканските войни са морален вододел и проверка на кръвта между братя и братовчеди, амужолии по потекло. Въпреки верските различия между българите и ахрените, както ги нарича авторът, някои като Петко Терзийчето, при мобилизация предпочитат да се укрият, че в едно бъдещо стълкновение между страните да не се наложи да стрелят едни срещу други. (”Негоден за военна служба”).

Докато в поезията Димитър Златев оглежда, оплаква и въздига съвремието, то в прозата повече се вглежда в историческото минало и отминалите добри нрави, които винаги са били ориентир за земно и семейно щастие.

Затова намирам разказите на Димитър Златев като приказно-документална проза. Защо? Защото сюжетите са почерпени от изприказаното като легенди и от автентични разкази на живи хора, а топонимията е наложена върху действителните местности и селища с малки изключения.

Това още по-силно уплътнява достоверността на сюжетите. Като в разказа „Символично погребение” на загинал в Отечествената война, незавърнал се от фронта.

Не по-маловажни са сюжетите за нашето неотдавна отминало - за чаканото „светло утре, и дочаканата сгърчена старост; за скрития „народен враг”; за набедени герои на социалистическия труд и политически придобивки на мазници и подлеци; за борбата между честта и безчестието; за разломното време на така наречената народна власт, когато врагът се търси под дърво и камък като в разказа „Закъсняла свещ” и други. Саморазправа с набедени за фашисти честни и невинни хора. Влюбване между брат и сестра, поради незнание за родството. За доведени и разведени. Носталгия и страдания раздират душата навсякъде.

Борбата за просвета среща упорития фанатизъм на подчинените на Аллаха и се разкрива както в премеждията на младата учителка Ваня в родопско село. (”Завръщане”).

Трогателна е непозволената любов между аргатина Костадин с ботагашката ахрянка Медиха, където верската нетърпимост не позволява щастие за младите. (”Женска рожба”).

Филологът-автор има верен усет за словото. Перото му не дращи книжна терминология. В четивото влага нестандартна, с богати нюанси лексика. А умалителните съществителни, както споменах, внасят небивала красота и раздвиженост на сказа.

Без притеснение мога да споделя, че с обаятелната белетристика Димитър Златев вписва свои даровити страници в родоповедието и българската литература.