Ели Видева

***
Прежуря слънце и гори
тревата между каменяка
така, че август го боли
от спеченото лято.

Но гръмва и проблесва блик,
небесна манна шурва
и се оттичат през реки
прежурените чувства,

с които август изтъня,
събра цветя и птици
и път за лятото избра.
Нататък беше зима.

***
Какво надвиснало небе
над хоризонта.
А вятър спомени плете
във клоните
със порив на внезапен дъжд -
сълзи от облак.
На хълма хълбокът блести
от мълнии
и се оттичат три реки
във бързея.
Потъват мъдрите пъстърви
в подмолите.
И аз, смалена до прашинка
се моля
да оцелея в тази кал
и тиня,
докато слънцето на съмване
ме стигне.

***
Полъхът на слънчевия вятър
роши сложните прически на цъфтежа
и от скулите ми топлина краде -
ръси я върху наболата тревица,
от която никне аромат
на свенливи шарени иглики.
А от великанската къделя
на тополите изприда повесма,
хвърля ги в чертога на реката
за венец на пролетния изгрев,
дето не залязва чак до зима.

***
Животът има вкус на див пелин
и мирис на разгонена вълчица.
Просветва с блясък ламаринен
и демонстрира силикон и трицепс.

Но е живот. И колкото да хапе,
и както да ме гледа под очи ще
му намигне слънце, смешна шапка
дъха на вятъра ще му скрои.

И аз ще спра горчилки да преглъщам
и през сърцето си небето ще погледна,
дори да носи облаци намръщени.
Ще го живея. Като за последно.

ЯНУАРИ

Стиска със зъби снегът -
стяга ме за обувките.
Как ли ще извървя
пътя, от лед безчувствен?
Как ще стигна до теб?
Бурята реже вятър.
Капчици топлина
само напомнят лято.
Само напомнят за дом
и за искри от огън.
Идвам. Напряко в снега.
В стъпки на ангел - мога.

7 АПРИЛ

От върха се спуска светлина,
грейва по разнежени поляни,
тръпне избуяла далнина,
а в земята плачат сухи рани.
Изворът бълбука с дъх забързан,
къдри из потока светла пяна.
Но във висинето вейва сърп
буря като громол и закана.
И човек усеща отведнъж,
че животът му е миг назаем,
че ще стане на трева и дъжд…
Брат ми се възнася към безкрая…

ПЕЙЗАЖ

Във тъмното дърветата са бели,
а клоните приличат на дантела,

развесена по стволове от време,
потънало във коренища, бременни

със мрак и светлина, листа и гнилоч.
Корубите са дом за звяр и милост.

По съмнало кафявите дървета
се устремяват с клони към небето.