АПРИЛ, 1876
АПРИЛ, 1876
В катранени нощи, със бели ризи,
бродят апостоли, бродят из Мизия.
Чукат по порти в Михалци, в Мусина,
от Бяла черква тръгва дружина -
апостоли млади, попове и даскали,
със кремъклийки, с погледи бляскави…
Тръгват, обречени, за манастира,
да ни научат как се умира.
Пролет е. Пукат се първите пъпки,
хора и земя усещат тръпки.
Чаткат копита, бие камбана,
Бенковски вика отвъд Балкана,
топчета пукат, горят селата -
много е близо до свободата!
Девет дни вече са в манастира;
гърмят словата на Бачо Киро.
Като лъв ранен поп Харитон е -
сляп, но развихрен, със ръст огромен.
Той е надежда, пророк и вяра…
Към манастира напира с вяра,
безсилен в свойта жестока злоба -
о, колко страшно се биел роба!
Майското утро във сняг осъмна -
бяла покривка след нощта тъмна.
Бяла надежда да ни изгаря,
че ще е жива вечно България!
1976
КРАСОТА ОТ БАЛКАНА
На художника Йордан Попов
Как ги изписа тези угари живи
с гъвкави, змейски тела?
Как проговориха голи баири и ниви,
купи по ливади с дъхави юнски сена?
Как от небето еленско отряза
топлия залез златист?
Върби, отразени в реката, Боаза
и сняг на полето, синкаво-чист?
Всяко баирче в сърцето люляно е;
гали ме твоя бакърен Балкан,
напролет - снега, изтънял по поляните,
път есенен, тъжно смълчан.
Стоя пред картини червено-пожарени -
навлизам във свят умъдрен.
От есенен пламък баири опарени,
остават завинаги в мен.
1985
ПИСМО ДО ДЪЩЕРЯ МИ
Светът широк те мамеше от малка -
на шир и длъж го вече прекоси.
Пълни душата и сърцето с хубост,
но в тях до гроб България носи!
Носи със гордост оная рид гранитен
под звездното ни търновско небе
и този дух от хълма светогорски,
от който всеки българин гребе.
Носи това разжарено огнище
и длан протягай, щом усетиш хлад.
Със дух божествен ще те приласкае
неземния ти роден Търновград.
На люляк от Трапезица ще лъхне,
на мирис от разцъфнали върби.
Край църквите, потънали в руини,
далечно време с рог ще протръби
и ще пробуди детските ти чувства
зад океани и зад планини…
Където и в света да се намираш,
ти българка навеки остани!
Носи Балкана с гребените снежни,
носи дъха на здравец и чимшир,
изсечения във скалите бели,
обвит в легенди, древен манастир.
България в беди ще те окриля,
с камбанен звън в душата ще звъни.
Носи я редом с майчиния образ
и българка от Търнов остани!
1997
***
Не огладняхте ли за хляб небесен,
душата ви не се ли изсуши
от разговори все за мерцедеси,
от екшъни, от порно и хашиш?
Под страшни децибели в дискотеки
пробуждате първичната си страст,
забравили планинските пътеки,
на ручеите сладостния глас.
Очите ви са сухи. Те не знаят
цената на човешката сълза.
А само с нея влиза се във Рая
и само тя извършва чудеса.
Не са ония финикийски знаци
най-светлия човешки идеал.
Живей щастлив, под бурните овации
тоз, който нещо хубаво е дал.
На масата си поставете цвете,
от дявола се дръжте настрана
и Йовковите разкази четете,
кога край вас припадне тъмнина.
1998
САДЕТЕ ЖЕЛЪДИ
„… Всеки от нас, и най-много - управниците ни, трябва да държим в едната си ръка зърно жито, а в другата - желъди. Ако няма дъбове, няма вода, няма птици, няма песни и колкото да е странно - може би няма народ.” Антон Дончев
Пищят в горите ни триони
и падат мъртви дъбове, Антоне!
А стонът им гърдите ми пробожда -
загива дъб - на лесовете вожда!
Заглъхват бавно коритата речни
и славеите в своя път далечен
нов отлитат, а след тях - орлите…
Издрани, от пороите, леските,
озъбват свойте пожълтели кости…
тревичка няма - лази само троскот.
И слънце жари горските баири,
и суховей с тръба злокобно свири…
А някъде небе от гръм се цепи,
деца събират водни струи в шепи,
шумят гори, ехтят потоци луди…
Садете желъди, Антон ни буди!
2000
БАЖДАРИ
На влюбения в родната си махаличка Петър Лазаров
На рид висок, захласната в Балкана,
се куши махаличка с къщи стари.
Оттук посрещах изгрев в пролет ранна
и оживя в сърцето ми Баждари.
Едно море от хълмове зелени
се плисна до безкрая в нежни пари
и слънцето със бузи зачервени
целуна хълма, поздрави Баждари.
Сега разбрах защо си го обикнал:
в Букака еква звън на хлопатари,
от Маньов дол зашушва репетлика
и славеи запяват край Баждари.
Наистина ли, детство, си безсмъртно
и паметта за теб сърцето пари,
та винаги въздишка се откъртва,
когато сме далече от Баждари.
И искаме да го запазим в спомен,
във къщи, върху старите дувари,
за да не бъде дом и род поломен,
да има всеки своето Баждари!
2003
МОНОЛОГ НА ХАН АСПАРУХ
„Който не е от някъде, той е отникъде”
Т. Жечев
Аз не съм от никъде, безродник -
идвам от далечни векове.
С тропот на коне от ханска орда.
Мен ме неизвестното зове.
През пустини, с пясъци горещи,
по била на снежни планини
и на косъм от смъртта зловеща,
търся дом, окото да плени.
И отсядам в кът с море и Дунав.
Той от Тангра е за мен избран.
Много кръв и пот това ми струва -
отвоюван в поход, в люта бран.
И назад не ще се вече върна -
тъй диктува гордият ми дух.
Моя поглед е на юг обърнат.
Казвам ви го аз - хан Аспарух.
Ще се смесим с траки и славяни,
за да се роди един народ.
Векове той тука ще остане,
ще познай погроми и възход.
Ще остави име и държава,
писменост и благозвучна реч,
ще пребъде неговата слава,
тук и много, много надалеч.
Аз не съм от никъде. Зад мене
има летопис и древен род.
Чуй звъна на конското ми стреме;
и открий във него моя код.
2004
НОВ ПРОЧИТ НА ОРЕЛ, РАК И ЩУКА
Колата, за която пишеше, Поете,
запрегната със рак, орел и щука,
почти не мръдна в блатото проклето
и никой от стиха не взе поука.
Орлицата бе сигурна - ще вдигне
колата във простори поднебесни,
но буря с гръм в небето я настигна
и в облаците тъмни я отнесе.
Напъват се и другите возачи,
но не помръдва пустата талига
и в препирни един със друг се храчат
и глъчката до Бога чак достига.
Колата само тежко се поклаща
и все не тръгва клетото возило,
а за престоя някой все ще плаща -
на Ганьо пак сърцето се е свило.
Минават минувачи-шегаджии,
мустак посукват и с око намигат:
кой впрегна тия мултисеирджии -
два дружни вола дайте - и те стигат!
2004
ПРЕДПРОЛЕТНО
Първи кокичета люшкат камбанки
по припечни хълмове и по полянки.
Южнякът припряно тръби над Балкана -
в просъница още дочува го дряна
и бавно отваря сънливи очички:
„С теб само, кокиче, сме будни. Спят всички.”
Но чу го от клона кресливата сврака:
„Как тъй ще сте двама? Я виж кукуряка!
От колко дни вече на склона се хили?
Не сте само двама, не сте, мои мили!”
Със шило зелено, пробил шуми стари,
свещички ще палне след ден минзухара,
ще синне синчеца, а вятъра южен
ще лъхне на пролет със дъх теменужен.
2004
ТЪРНОВО 1393
Над Търновград трупат се облаци, котлено-сини.
Граде Шишманов, граде престолен, ти ще загинеш!
Смут е в двореца. Чан-тепе плаче. Бият камбани.
Царя го няма. Кой пред народа днес ще застане?
С кръст във ръката и с дух мъжествен, идва Евтимий.
- Отче-владико, с думи горещи, молим, води ни!
Но се намери Юда - предател - порти отвори…
Кой с чалмалии, с мечове остри, кой ще се бори?
Вождове вражи първите хора в храма събраха.
С мисъл коварна и злоба бясна до крак изклаха.
Църквата стана кланица съща. Боже, прости ни!
Как ще преглътне позора кървав Твоя Евтимий?
Но и над него джелатин с ярост е вдигнал меча.
Още минута - всичко ще свърши - ще е съсечен.
Но става чудо - ръката мигом се вкаменява!
Блед е палачът, а пък тълпата без дъх остава…
Тръгва Евтимий на път далечен - не ще се върне…
Крачат след него жени и деца, крачат кахърни.
Грозни руини бодат във мрака, бодат очите…
С плач Йеремиев Цамблак оплаква своя учител.
Сетна надежда - кандилца трепкат във манастири…
Духът пет века в тях ще будува…
И ще разкъса робски синджири.
2005
ПРОСЯК
Пред храма просяк млад стоеше
с балтон одрипан, без яка.
Познах го в миг, макар предрешен
и с обинтована ръка.
Веднага се загърна в шала -
лицето му почти се скри,
гласът му стана тих и жален:
„Бъдете с клетника добри!…”
Но в мене нещо с гняв се скъса -
той снощи бе щастлив, с пари -
момичета с полички къси
играха с него до зори…
А днес пред храма длан протяга…
До дън душа ме отврати.
Не лев - пестник му се полага.
Прости ми, Господи, прости!
Защото някъде страдалец
ще бъде грубо наруган,
че е лъжец, че е нахален
и член на мафиотска сган.
Как трудно днес се различава
кой е нещастник, кой - подлец!
С талант завиден изиграва
негодник - роля на светец!
2006
БЛАЖЕНСТВО
Запалиха вратата на съседа на седмия етаж
с куп вестници, бензин, с торба талаш.
А зад блиндирани врати съседите се скриха
и през шпионките с очи блаженство пиха.
2006
ПРЕОБРАЖЕНИЕ
Каква заръка, татко, си написал
в предсмъртен час със мъдрост, с обич, с вяра!
Но над дома ти облак чер надвисна
и брат със брата яростно се скараха.
Прехвръкват искри, пеплянки съскат,
небето от отрова посинява…
Изригва гръм и дъжд студен запръсква
и бащиния дух се появява:
- Събудихте ме от съня ми вечен.
забравихте ли моята заръка?
Духът ми от кавгите ви посечен,
немей. От плач и майка ви не млъква…
За къща и имот ли се смразихте?
На алчност кой ви в моя дом научи?
Нали от извор наш балкански пихте,
от Славовския чист и бистър ручей.
При мене скоро, знам, ще се явите,
безплътни, безимотни и смутени…
Но как ще ме погледнете в очите,
от мен проклети, не благословени?..
Погледнах брат си, той към мен погледна.
Видях сълза в очите му да трепка…
Към мен пристъпи, аз ръка протегнах
и сляхме се в едно - прегръдка крепка.
2006
ТРЕВОЖЕН ВИК
Нашата родина - дар от Бога,
от дедите напоена с кръв,
състарена, крета в изнемога.
Тя, която има герб със лъв.
Парламента сякаш е забравил
мъдростта над главния си вход.
Бре, какви са тия наши нрави
и какъв несговорчив народ!
Не деца, а партии той ражда.
Мрак в селата. Кърът пуст - в трънак.
Внучка на безсмъртната Гергана
плът продава в западен бардак.
В мерцедес или във яхта скъпа
седнал е хитрец дебеловрат,
а човека на духа е стъпкан -
взет по милост за пазач на склад.
Българин гората родна пали.
Каравелов нека я жалей!
Иманяри в чужд музей продали
златен лик и лира на Орфей.
Глъхнат вече свидни наши песни -
Мюзик айдъл люшка всеки дом…
Няма ли духа ни кой да стрестне
с пример за Гомор и за Содом!
2006
БЕЗСМЪРТИЕ
В памет на диригента-жизнелюбец Стефан Вачев
Запяха славеите пак, Маестро,
край вилата ти във гора мешова.
В такива дни при теб съм идвал често
за глътка сладко балканджийско слово.
Терасата ти - център на вселена,
разгръщаше пред мене планината.
Часовникът старинен от Елена
разбуждаше протяжно тишината.
Стояхме тук, додето притъмнее
и връх Чумерна светваше със фара.
Ти викваше: „Татяна, я налей ни
по чашка скоросмъртница, но стара!”
И ето на просторната тераса
пристигаха невидими поети,
но не случайни - от висока класа.
И тъмнината почваше да свети.
Маестрото ги слушаше, захласнат…
За смърт бе забранил да се говори:
„Живота никога не ще угасне!
Наздраве, братя, и сърцето - горе!”
Но чула го старицата с косата,
озъбена, с ръцете костеливи
и в зимна нощ му грабнала душата,
когато винце в чашката си вливал.
Но аз не вярвам - в мен той жив остана,
безсмъртен и с любимата си фраза…
И чувам глас: „Налей, налей, Татяна,
тъй както Кирил Христов го е казал!”
2006
ЕСЕНЕН МОТИВ
Не беше, не, не беше катедрала,
а букова гора, по чудо оцеляла,
с букаци - мраморни колони
и сводове от злато.
Над нея с плач отлиташе
на юг последно ято…
А есента със стъпки на кошута
по капалата шума се залута.
И само сойка скъса тишината…
Без шум от свода капеше позлата.
2006
МОНОЛОГ НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Аз не случайно казвам се Велико.
От мене всеки пил е чар и дух,
но не пресъхва извора, а блика.
Дано да си окат и с остър слух!
Два века бях престолнина могъща
на горди, проницателни царе,
а книгите ми и до днес разгръща
тоз, който иска да ме разбере.
Звънят камбани в църкви, манастири
с дъха на стародавни времена.
В обков от злато, есенни баири
ме озаряват с мека светлина.
Чаровницата Янтра горделива
не смей от мене да се отдели -
със пояса си воден ме обвива,
а аз й шепна покорен: „Гали!..”
И в нейните води се гмурвам нощем
и любим се, догде се зазори…
От тази обич няма по-разкошна -
от нея Янтра може да заври!
2006
ЛЕТОПИСЦИ
И туч, и железо, и камен стопят се,
само писаното слово остаеть во веки-веков.
Софроний Врачански
Имало ги, има ги все още.
Векове са преди нас живели.
Скърцали перата гъши нощем,
буквите са вече избледнели.
Паметта духа ни да повдига
за предци, за подвиг или песен
с шило в камък, със перо на книга,
пишел Йовчо пред свещта, унесен.
И горели с пламък светлозарен
в нощ бездънна, думите-завети
с жива жар сърцата ни да палят,
като стих от Ботев да ни светят.
В древността тук паметни народи
своя свят в могили съхранили,
но духът им в нас, безсмъртен, броди,
кон тракийски в жилите ни цвили.
И зоват предци от мрак гробовен:
- Летописци, знайни и незнайни,
изпълнете своя дълг синовен -
разгадайте българските тайни!
2006
НА ДНЕШНИЯ ПОЕТ
Нищо не струва труда ти, поете -
ни пари, нито поклон.
Днешното време не иска сонети.
Долари иска - милион.
Духът е издухан високо в небето;
тук всеки се бори за власт.
Поете, щастлив ще си в небитието,
препуснал на своя пегас.
2006
РАЗСТРЕЛ НА ЕЛЕН
Бе януарско утро в ден заснежен.
От девствен сняг премигваха искрици.
Елен божествен и сърни в редица
се носеха през океана снежен.
От белота сияеше Балкана,
а всеки бук от скрежа бе брадясал.
Но тишината в миг проряза трясък…
В снега еленът повален остана…
Гирлянди скреж го с бял саван покриха.
Еленови сълзи видях в очите -
той плачеше, че хора го убиха…
Поне да беше гладната вълчица.
2006
ПИСМО ОТ МЕЛБЪРН
На Радка Бакалова
На Цветница си писала писмото
под мириса на върбовата клонка,
но капнала сълзата от окото,
преляло от избликналата болка.
Долитнала при теб самотна птичка
и тихичко започнала да цвърка…
А клончето разцъфнала върбичка
я лъхнало с тамян от наша църква.
Шумял града огромен. Океанът
бучал с води настръхнали, сърдити…
Но от чардак пред теб изгрял Балкана
и с кърпичка обърсал ти сълзите.
И никой твойта мъка не усетил
в града голям, красив, огрян с реклами -
едно красиво, неизвестно цвете,
довеяно от нашите балкани.
Душата ти славянска, милостива,
глада и за човешко, топло слово,
започнала да вехне, да изстива.
Но на синджирче трепкала подкова…
И Йовковата лястовичка бяла
при тебе ненадейно се явила,
както пишеш, тихичко запяла,
и вдъхнала ти вяра, а и сила,
че ти ще се завърнеш от гурбета,
като в оная наша свидна песен,
във къщичката с белите пердета
и с ореха, над покрива надвесен.
2007
***
Стареем в самота, измъчени, тревожни
и молим се на глас: „Вземи ни вече, Боже!”
Но в нас дълбоко мисъл тайна зрее:
„Я, глас, млъкни! Дано поне годинка още поживеем!”
2007
РУДНИЧАРЯТ
На Константин Терзиев
Ти сам откри си рудника край Марян.
В недра балкански рудата е скрита.
И не сгреши. Попадна на дамара.
В такъв момент молитва се прочита.
Зашушнаха еленски летописи -
въведоха те в своята епоха
и чорбаджиите така описа,
че оживяха те пред нас в Метоха.
След тях легенда дивна ти издири
и тя език кристален забълбука
през девствени гори, край манастира
на Малката Света гора в Тозлука.
Насели я със образи безсмъртни,
познали обич и съдби трагични.
И оня камък паметен откърти,
от който и до днес кръвта се стича…
И Петко Тодоров не бе забравен
със негова и наша орисия -
да бъде от чужбинското подмамен
и късно наша хубост да открие.
Дълбай безшумно, чужд на всяка слава!
Блести пред тебе златоносна жила.
Реката бистра да те вдъхновява,
Балкана в теб да влива дух и сила!
2008
ТЪРНОВСКАТА ЖРИЦА
Баба Величка - така великотърновчани наричаха жената, която дълги години по самозадължение бе като пазителка на църквата „Св. четиридесет мъченици” във Велико Търново; сладкодумна, мъдра и по неповторим начин, тя разказваше на посетителите историята на църквата и на старата столица.
Прислужница на дух старопрестолен,
велика не по сан, в скромността,
изправена пред паметни колони,
говореше на „ти” със Древността.
Бе всеотдайна жрица на Асеня
във църквата под царствения връх.
Разбирахме, че нея Бог осеня
и слушахме я, затаили дъх.
Завръщаха се в сенки вековечни
най-мъдрите ни търновски царе
и срещаха се реч със кървав меч и
готов бе Патриарха да умре…
Умееше с професори да спори,
със свой кантар да мери цар и роб,
уста на многознайко да затвори,
тъй както правел е това Езоп.
Старицата е мъртва, но духа й
край храма броди в късен нощен час…
Трапезица на люляци ухае
и вятър шушне с тъжен женски глас.
2008
ПЛЪТ И ДУХ
Предадохте ме всички вий без милост:
краката ми едва-едва държат,
очите мигат, спуснали пердета,
косата бяла - като снежен рът.
Сърцето хлопа - не върви във ритъм,
задъхва се - а-ха, а-ха - да спре,
ушите глухи - десет пъти питам,
и най-подир ми някой изреве.
Между краката оня жрец наперен,
доспехите си вече е свалил;
безпомощен и унизен трепери
и като червей сбръчкан се е свил.
Духът само флага бял не вдига;
на глас ругае тленната ми плът:
„Невидим съм, но силите ми стигат
да победя дори самата смърт!”
2009
***
Седни до мене на дивана,
седни, че мъничко остана…
Да сетят старите ни мощи,
че живи сме и ще сме още…
И ставаме си все по-мили,
до сетен дъх, до сетни сили…
2009
24 МАЙ В ЕЛЕНА
Майско утро. Дъх на люляк. Глас на кукувица.
Спри се, пътнико, в градчето с име на царица.
И до кулата с часовник, в център възрожденски,
пий с очи старинна хубост с аромат еленски.
Чуй вълшебните камбани, песента им сладка…
Всичко чуто и видяно запиши в тетрадка.
Във тетрадка ли? Не може! Не, не се побира…
Всеки хълм и всяка къща пей и рецитира.
И огромен ръст изправя мъдър, смел владика,
който в цариградска църква гневно се провиква…
Над градчето днес ще екне песен - химн безсмъртен,
който даже и от гроба чуват всички мъртви.
Тук е имало леярна със леяри славни -
те отливали достойни хора, с букви главни.
В центъра до късно свети храм на Мелпомена -
век и половина вече - гордост на Елена.
Град, облегнат на Балкана, дал му дух и сила,
град на Мина - чародейка, Яворов пленила…
Пътниче, кога си тръгваш вече от градчето,
ще усетиш как с друг ритъм бие ти сърцето.
2009
МИХО ОТ БОЛЕРЦИ
В 1837 г. в град Елена е издигнат величественият храм „Успение на пресвета Богородица”. Високо на северната му каменна стена, е издълбан надпис: „Михо от Болерци”.
Какъв си ти, дюлгерин или ктитор?
Мълчи вдълбаното ти име в камък,
от погледите хорски сякаш скрито,
но отговор до днес все още няма.
Защо, кажи ни, Михо - млад делия,
от скромност ли, или че грях си сторил -
обрал край Одрин алчен, зъл валия,
ти с този храм от Бога прошка молиш?
Не знам какъв си и защо ли питам,
пленен от тази каменна балада?
„Простен да си!” - прошепвам със възхита -
за храм такъв душа не влиза в ада!
2009
