Христина Комаревска

***
Защото минното поле се крие под тревата,
да имаше поне един издайнически трън.
Какво ще ни спаси - да спрем, като сърната
секунда преди изстрел - и до там.
Защото дърпа ни глухарчето ръката,
да го откъснем и с очи да проследим
високо и на воля в синевата
как се издига от дъха ни като дим.
Защото е защо в сегашно време.
Повежда ни по-другаде и по един.
И заслепени, тръпни от надежда
светът ни мъничък е винаги взривим.

В ЧОВЕШКА КОЖА

Като ги гледам тия дракони
ми замирисва на кръв човешка.
Не ми е до галене и прегръщане,
зверчета без милост и грешка.

Като ме гледат полусмирена,
приведена, на едно коляно,
приемат ме за видение
във кривото огледало.

На изток ще се пропука
зора или слънце, все тая.
От тежките думи земята,
ще се продъни в безкрая.

Мечтата все върви пред мен,
примамва и ми свети.
Загатва, че е достижима,
обсипва ме с конфети.

Тя помни всичко - обещания,
ангро залози и забежки.
Не ме упреква, нито се смалява
за глупостите ми и тъжни смешки.

И слава Богу, че я има,
дори в най-слабата искрица.
Подпалва ме, да я догоня.
И вярва, че съм птица.

СТЕНАТА

Пак ще живея - една ръка ако имам.
Борис Христов

Дали е стена
или здраво залостена порта,
пристъпвам съм смесено чувство -
на уплах и гняв.
Как мога да видя отвъд,
дори да се вдигна на пръсти,
или със глава да разбия
високия праг?
Обратното също
няма шанс да се случи.
Притиска гърдите ми обръч тъга.
Да седна край пътя
с измамно предчувствие
е само безвремие,
пагубен знак.
Предам ли се, знам,
че има и други
да дращят до кръв върху белия лист.
Дори да се срути небето,
само аз да погина,
Земята едва ли ще спре
и потъне във мрак.
Така е било
и така ще пребъде.
Доказва ни правдата Млечния път.
Изпраща ни долу рояк от светулки -
прелюдия нежна
за надежда и стих.