Георги Н. Николов

Всеки по-голям град има, желае или не, своя литературна памет. Тя периодично се запълва с автори уж от периферията - местни творци, познати и обичани от местни ценители.

И много често тази памет, далеч от гръмки венцехваления, преиздания, възпоменателни мероприятия, свети със скромната красота на завещаната “регионална” литература.

Бургас от години се кичи с претенциите да е град на поети, музиканти и художници. Какъвто въобще не е, ако внимателно надникнем зад политическата му завеса и днес.

Тук няма да се спираме на общинско-придворни имена, каквито не липсват при всяко ръководство. А някои са толкова безгръбначни, че во век да са абонирани за административната хонорарна ясла. Но тихата галерия in memoriam, която буди негата ни, е далеч от тях. В бургаския списък имената са много.

Сред всички с трогателно чиста лирика се откроява истинският, а не измислен корабен капитан Дянко Кънчев. Чиято единствена книжица “Дим на хоризонта” сравнително скоро бе преиздадена от приятели.

Поезията на Дянко ме бе впечатлила още от опитите му в сборниците “Родени на море” - курсантско творчество при Висшето военноморско училище “Н. Й. Вапцаров” - Варна.

Не намерих време да се запознаем, за което съжалявам. Но другото познанство - с лириката му, съвсем не е излишно на много наши съвременници, ценящи морето. Кънчев освен всичко го познаваше:

Каква ти пролет! Десет тежки дни
над нас небето с мълнии се кръсти
и вместо цвят студените вълни
по палубата сол и пяна пръскат.

Каква ти пролет! Пролет ще е там,
когато стигнем своя бряг жадуван
и под разцъфналия ябълков таван
едни любими устни разцелуваме.
/”Пролет в морето”/

Изкушавам се да припомня редица стойностни заглавия в скромната книжица. По-бих се радвал, обаче, ако някой просто я издири и разгърне, оставайки сам с размислите в стройна рима на Дянко Кънчев.

Същото мога да препоръчам за оставеното от оперния труженик Петър Златев, който като Иван Ванев, създал текста на “Бургаски вечери”, никому не досади приживе.

Има/ше/ такава стойностна порода хора край морето, които знаеха, че светът не се върти около тях и ярките подиуми на нарцисизма са за други. Те просто пееха, споделяйки, без да изпращат грандиозни послания към потресеното човечество. Затова са и днес толкова скъпи:

Вълните се усмихват като влюбени
и плачат като хората на глас,
вълните са легендите бездуменни
доплували в сърцето на Бургас.

Вълните се прощават като хората
и ронят при раздялата сълзи,
вълните са отлитналите мачти
загубили стопаните добри.
/”Песен за вълните”/

Петте стихосбирки на Петър Златев са всъщност сплав от човешки размисли, обединени в самоанализ. В опити за диалог със света. И има защо да се помнят.

Както творчеството на Димитър Велинов, Петър Делийски, Димитрина Баева, Реджеб Кюпчу, детският автор Добри Илев, Георги Равнинов, естествено, Янаки Петров - представители на разни жанрове.

Завоеватели на скромно местенце в липсващата на практика бургаска памет. Може би сенките им се лутат, образно казано, ала с много тъга, в палитрата на “Бряг”. Изплувало сред вълните под перото на Иван Апостолов, който си отиде от света именно в тяхната прегръдка. И само той ли си отиде така? Но, нека да го чуем, лутайки се из неговия “Бряг”:

Величествени кейови стени със тъмни зидове,
с препълнени хангари и отвесни
вериги котвени, с охлузени въжа,
с неравни, тектонични вълноломи,
с отчетливо тиктакане на токчета,
с нехайни стъпки на жени и на моряци,
със кучета бездомни край сандъците,
ухаещи на път и портокали,
със болка и надежди и сълзи -
покачващи нивото на водата.

Това е всичко. Как прилича
на някакво пристанище човекът:
с нозе на този бряг завинаги,
с душата си - във други светове.

За жалост, тук не можем да разгледаме, макар и бегло, други стойностни имена от “периферната” бургаска литература.

Тогава защо създаваме тези редове? Защото в културен Бургас липсва галерия, където да хвърлят последната си котва хората, създали истинската културна, литературна физиономичност на града.

Паметници? Има - но не се блъскайте, моля, не стигат за всички, а и съвестта ни е с лимит. Защото тахтабите на удобни властови позиции се сещат единствено за себе си.

Защото на бял свят излизат бургаски Парнаси и прочие задъхани епизодики, но те не са адекватни на паметта.

Защото градът не поддържа нито един общински /!/ литературен вестник, а списание “Море” - тази продадена на частни сутеньори общинска невеста вече е домашна литературна сергия.

Но бургаската интелектуална памет остава, а ни има и нас. Които познавахме и ценяхме прашасващите сега имена, за които ни боли.

Хора, няма регионална, периферна литература. Има творчество - от една страна. От друга - откровена чиновническа, съзната късогледност какво да се прави и кому да се посочи вратата на литературния храм.

Затова още във време оно от “литературен” Бургас в посока Пловдив и София избяга всичко по-стойностно, цветно и значимо.

Сега трябва да избяга и споменът ли? Да!…