Марин Маринов

Пред двуетажния старчески дом в село Брягово спря таксиметрова кола, от която излезе миловидна жена. Шофьорът отвори багажника и започна да нарежда на тротоара куфари, чанти и пакети.

Пътничката погледна към двора на дома и махна с ръка. В късния съботен следобед на дългата пейка седяха неколцина възрастни хора.

Залязващото слънце ги заслепяваше и те, сложили длани над очите си, се взираха в жената. Тя отново помаха. Едва тогава една старица стана и се затича към нея.

- Надя, ти ли си? Прощавай, отдалече не можах да те позная, мама…

Двете жени се прегърнаха и разцелуваха.

- Помогни ми да внесем багажа. Татко как е, къде е?

- В стаята си е. Ама и ти как си се натоварила! - рече Мария и припряно награби чантите и пакетите.

Старческият дом беше станал последен пристан за родителите на Надежда. Преди три години скално свлачище помете къщичката им в близкото село и те се озоваха без никаква покъщнина под открито небе.

Поживяха известно време при роднини, а сетне сами пожелаха да дойдат в общежитието. Единствената им 28-годишна дъщеря Надежда живееше и работеше в София като гримьорка в Сатиричния театър.

Веднъж-дваж в годината ги навестяваше, колкото за разтуха в еднообразните им дни на болежки и смътни спомени.

- Мамо, татко, аз се омъжих. Утре ще е сватбата - обяви Надежда, още щом прекрачи прага на стаята.

- Ей, доживяхме най-сетне - възрадва се Мария и тръпнеща склони глава на гърдите на дъщеря си.

Баща й Васил се закашля, отиде бавно до прозореца и дръпна перденцето. В стаята стана по-светло и двете жени видяха блесналите сълзи в очите му. Мъчеше го неизцерима болест, та от болката в гърдите му ли бяха, или от обхваналото го вълнение - не можаха да разберат.

- Къде ще е сватбата? - дойде на себе си Васил.

- Тук, при вас. Кажете на управителката и поканете в столовата всички от дома, за да се повеселят с нас. За почерпката съм купила…

- Надя, чакай… Трябваше да започнеш със зетя - прекъсна я развълнувана майка й. - Какъв е, откъде е…?

- Сирак е. Утре ще дойде сам с кумовете. Не е от разговорливите, затуй ви моля да не го притеснявате с излишни въпроси.

- Какво работи? - поинтересува се Васил.

- Беше осветител в театъра. Съкратиха ни и двамата. Идната седмица заминаваме да работим в Англия, затова побързахме със сватбата.

- Е, няма оправия в тая държава. Младите бягат в чужбина и тя рано или по-късно ще стане като нашия старчески дом - ядоса се Васил, но веднага омекна. - Няма значение, Надя, къде ще ви отведе съдбата, важното е да се погаждате двамата. Пък за нас не бери грижа…

Родителите на Надежда излязоха да разгласят за сватбеното тържество, а тя извади от куфара булчинската рокля. Разгъна я върху леглото и приглади с длан гънките по нея.

Беше я взела под наем и й се стори, че от прозрачната белота лъха студенина. Очите на Надежда се напълниха с тъга. Тя зарида, свря лице в роклята и сълзите й попиха в нея.

В ранната неделна утрин, както никога досега, домът изведнъж оживя. Чуваше се покашляне, тътрене на обуща, скърцане на шкафове и гардероби.

Из стаите и коридорите се понесе мирис на орехова шума, пъхната против молци в дрехите, с които старците се премениха за сватбата.

По обяд тридесетината обитатели на дома се събраха в двора, за да посрещнат младоженеца и кумовете. Слънцето вече напичаше и мнозина застанаха под рехавата сянка на цъфналите сливи и ябълки, в чиито клони жужаха пчели.

- А музика, музика ще има ли? - заоглежда се баба Смиляна.

- Ка щяло сватба без музика! Асен, дето е от селото, ще свири на акордеон. Ей го там с кърпата на главата - кимна към него баба Петра.

- Хубаво, хубаво… А попът ще дойде ли?

- Що ти е поп? Това не е опело, а сватба.

- Хубаво, хубаво…

- Младите вече не бързат да се женят, а като се задомят, веднага раждат - говореше Асен на старците под избухналата в бяло слива. - Навремето моята жена четири деца ми народи и всяко носеше по девет месеца. А пък нямаше и три месеца, откакто играхме на сватбата на най-малката снаха, когато баш две ги изтърси наведнъж. Сега е друг светът.

- Друг е, Асене, друг е - съгласи се дядо Янко. - Ти поне си при децата си. А моите излязоха неблагодарни, натириха ме тука и ме забравиха…

На улицата пред дома закова спирачки лек автомобил със софийска регистрация. От колата излязоха двама мъже с черни костюми и жена с дълга рокля. Единият от мъжете, възпълничък и с плешивина над челото, закрачи по пътеката.

- Добър ден - поздрави той старците.

- Добре си дошъл - сториха му път те, досетили се, че това е младоженецът.

Но на вратата пред него изскочи дядо Янко и полушеговито разпореди:

- А, така не става! Без откуп не я даваме!

- Какъв откуп? - смути се женихът.

- Такъв е адетът при нас. Дава се откуп за невестата.

Младоженецът извади от джоба си кожен портфейл, бръкна в него и изсипа в шепата на дядо Янко няколко монети.

- Още, още… - викнаха сватбарите.

Мъжът се изчерви, усмихна се с крайчеца на устните си и подаде двадесетолевка на стареца.

- Сега може. Заповядайте! - рече доволен дядо Янко и отвори широко вратата.

В коридора стоеше Надежда с бял воал, бяла рокля и букет бели цветя. Баща й я хвана подръка и я поведе към столовата. Асен засвири сватбения марш на Менделсон. Мария и Васил закичиха младоженците с банкноти, а кумовете им сипаха шампанско.

Булката и женихът го изпиха до дъно и хвърлиха чашите зад себе си. Разнесе се звън на счупено стъкло, прозвуча и сватбарска мелодия от акордеона на Асен. Един по един старците поздравиха младоженците и насядаха край масите, които бяха отрупани с напитки и мезета.

- Живейте в мир и любов - поднесе благопожелания към младото семейство управителката на дома. - Благодарим на Надежда и нейните родители, че ни направиха съпричастни на тяхното щастие. Да пием за тях и младоженеца!

- Горчивооо! - провикна се някой и другите подеха вкупом:

- Горчивооо!

Младоженецът едва докосна с устни устните на Надежда.

Асен засвири хоро. Поведоха го кумовете и неколцина от старците се наловиха да играят. Васил понечи да се хване на хорото, но болката в гърдите му се обади и той седна отново с пребледняло лице. Мария отърча до стаята им да му донесе хапчета.

- Дръж се, Василе - окуражи го баба Петра. - Таз година булка, догодина люлка.

- То може и още таз година да се залюлее, знае ли се - подвикна дяволито дядо Янко.

- Дъщерята поне дочаках да се омъжи, ама внуче… едва ли ще доживея… да видя - изрече с усилие Васил през задавилата го кашлица.

- Хубава сватба вдигнахте, Василе, не се кахъри, всичко ще дойде по реда си - опита се да го обнадежди баба Смиляна. - Добре ни нагостихте, от лимонадата биля ми остана. Пък аз мир от деца не видях. Баща им ни напусна рано, ей с тез две ръце ги отчувах. А сега не ме щат, склерозна съм била…

- Мама му стара и живот - изпъшка дядо Янко. - Като те слушам, Смиляно, иде ми ката ден да псувам тоя проклет живот, щото съм на същото дередже.

Уморени, но сити и доволни от сватбата, обитателите на дома полека-лека се прибраха по стаите си. Тържеството разнежи душите им, пресъхнали от тиха самота, че са почетени от все пак чуждите им Мария и Васил. И дълбоко в себе си им бяха благодарни, че са се почувствали потребни някому. Дори и като гости.

Здрачаваше се и духаше хладен вятър, когато Надежда, облечена за път, и майка й излязоха от дома. Вървяха прегърнати и плачеха без глас.

- Обичайте се, сине, и бъдете щастливи - рече просълзен Васил на зет си и го прегърна.

Младоженците и кумовете седнаха в колата, лъчите на фаровете пронизаха сумрака и тя се понесе по улицата.

Надежда се извърна към задното стъкло и впери поглед към родителите си. Те постепенно се превръщаха в малка точка, която изведнъж напълно изчезна.

- Благодаря ви, момчета - обърна се тя към приятелите си. - Много добре изиграхте ролите си в мнимата сватба. Направих я заради родителите си. И не само за тях. Хващам света и трябваше да им подаря този спомен. Разбирате ли ме?

Отговориха й с мълчание.