Марин Маринов

Доротея се затвори в стаята си и седна пред тоалетката. Огледалото отрази бледото лице на шестдесет и пет годишна жена с големи сини очи и изрусена коса. Противно на уравновесената й натура, напоследък я мъчеше безсъница и още не й се лягаше.

Пък и в леглото щеше повече да се изнерви от гълчавата в хола. Тази вечер дъщеря й Петя пак беше поканила гости и Доротея дочуваше откъслечния им говор.

Беше й забранила да не ги безпокои по никакъв повод. Внучката й Мая отново имаше основателна причина да се прибере късно. Доротея беше останала в усамотение и тази нощ. Мисълта за Добрин отново я обсеби. Боже, боже, на тези години да й се завърти главата по него като на гимназистка.

Преди три години съпругът й си отиде от този свят. Тогава дъщеря й и внучката й окончателно си дойдоха от чужбина и останаха да живеят при нея. Уж за да не самотувала в големия апартамент.

С дъщеря си се бяха разделили преди седемнадесет години. Бременна след една нещастна любов, тя записа аспирантура във Виена, там роди и остана да работи при професора си. Отдаде се на научна кариера и сякаш не намери време да се задоми.

„Аз съм омъжена за работата си, тя поне не може да ми изневери”, повтаряше тя при редките си идвания. Но когато окончателно се завърна, „старомодната” мебелировка на апартамента не й допадна. Набързо преобзаведе стаите, а старата наредба изхвърли. С нея сякаш си отиде предишният живот в този дом, в който всяка вещ за Доротея беше свързана с някакъв мил спомен.

Примири се мълчаливо с ограбеното си минало, но не можеше да свикне с новата обстановка. Дразнеше се и от музикалната уредба на внучката си, която по цял ден слушаше рап. Започна често да излиза и все повече да се задържа навън.

Любимо място й стана градският парк. Дотогава не беше предполагала благотворното въздействие на зеленината и тишината върху изострените й сетива.

Струваше й се, че чувството на отчуждение от дома не е чак толкова мъчително. А и случайните срещи с нейни бивши ученици й носеха неизразима радост.

В една свежа пролетна утрин Доротея нямаше настроение за разходка из парка и приседна на скамейката до алеята. Както всеки ден, още със събуждането си Мая отново беше надула уредбата.

Доротея неусетно се вслуша в скороговорката на рап изпълнителя и се изчерви от цинизмите. Знаеше, че спречкването с внучката й ще бъде неизбежно, но не се въздържа да изрази възмущението си. „Ех, бабо, ти нищо не разбираш! Сега е демокрация и има свобода на словото”, отговори й тя, като се подрусваше в такт с музиката.

„Щом има свобода, не си длъжна да слушаш тези мръсотии. Какво пише тука?” Доротея посочи с подозрение надписа на латиница върху фланелката на внучката си. „Бабо, ти даже езици не знаеш, пък имаш претенции. Пише „Светът е джунгла, а човек за човека е звяр”. „Хубава работа! Че ние с майка ти зверове ли сме?” „Казано е алегорично. Защото човекът е склонен към убийства и войни. А с надписа аз изразявам своя протест.” „И да протестираш, Майче, все тая. Лошотията у човека няма да свърши, докато й позволява да избуи.” „Аз за себе си гарантирам, пък за другите не знам”, дяволито я погледна внучката й. Доротея я прегърна и реши засега да не казва на майка й каква музика слуша дъщеря й.

Наблизо до Доротея някакъв човек разгърна два сгъваеми стола, закрепи огледало на единия и подреди на седалката му ножици, ръчна машинка за подстригване и бръснарски принадлежности. Личеше, че е около нейната възраст.

„Госпожо, заповядайте да ви фризирам”, покани я любезно той и посочи стола. „Как, ама тука ли?!”, изненада се Доротея. „Няма нищо странно. Пенсионирах се като берберин, ще бъдете в сигурни ръце. Каране на колело и занаят не се забравят. Пък и услугата е безплатна, заповядайте”, настоя отново непознатият. „Благодаря, нямам нужда”, излъга Доротея, защото беше запазила час при фризьорката си за следващия ден.

Човекът седна до нея и полека-лека се разговори. Казвал се Добрин и бил вдовец. Синът му заминал със семейството си за Америка със зелена карта. Продал жилището си и се пренесъл да живее в апартамента на сина си, защото бил с парно. Но то не можело да сгрее душата му.

Сега съжалявал за преместването си; на непознато място и на стари години трудно се завързвали познанства. С вдовството вече се бил примирил някак си, но самотата го измъчвала.

А покрай занаята бил свикнал да общува с хората. Та му хрумнало да натъкми тази импровизирана бръснарница на открито не толкова да се залисва с нещо, колкото да има повод да размени няколко думи с някого.

Доротея го слушаше с внимание. Сродните им преживявания я впечатлиха. И нея също я притискаше натрапливата мисъл за самотата, на която, за разлика от Добрин, тя гледаше уморено.

Доротея стана от пейката и седна на стола. „Ха да те видя сега какъв майстор си!” Добрин се разпъргави: запретна ръкави, изтърси бял памучен чаршаф и внимателно го закрепи на врата й.

Сетне сръчно защрака с ножицата. На свой ред Доротея също разказа за житието си. „Майката винаги става жертва на своите деца. Въпреки че и тя има право на личен живот”, рече в заключение Добрин. Беше я разбрал. Разделиха се, без да си уговорят среща.

След като се прибра от работа, дъщеря й я изгледа втренчено. „Каква е тази нова прическа? Ела в кухнята да ми помогнеш, че ще имам гости!” Доротея тръгна мълчаливо след нея.

На другия ден Доротея отново отиде в парка. Добрин седеше на пейката, но двата сгъваеми стола ги нямаше. Поднесе й цветя. „Заповядай! Предположих, че ще дойдеш. Вчера ти беше първият ми клиент, а може би и последният - рече с недомлъвка той. - Вкъщи харесаха ли ти прическата?” „Да”, промълви неуверено Доротея. „Русата коса обаче повече ще ти отива. Казвам ти го като професионалист.”

Седнаха на кафе в близкото бистро и се унесоха в приятна раздумка. Когато се разделяха, Добрин я покани за рождения си ден утре. Навършвал седемдесет години.
По пътя за дома Доротея реши все пак да иде при фризьорката си.

Дъщеря й едва не изтърва салатиерата, когато я видя на прага на кухнята. „Не, ти само се виж на какво приличаш с тази руса коса! Закъде се докарваш? Гостите всеки момент ще дойдат, а тебе те няма никаква да ми помогнеш!” „Пак ли гости? От твоите гости аз не мога да поканя никого дори за рождения си ден”, възнегодува Доротея. „Ти вече си взела своето от живота, сега ние сме на ред.” „Животът не свършва със старостта. А вашите соарета са чист битов алкохолизъм.” „Добре, утре вечер ще идем на ресторант, а пък ти си кани вкъщи когото искаш”, омекна дъщеря й.

Водена подръка от Добрин, Доротея пристъпваше неуверено по пътеката в ярко осветения от полилеите салон на ресторанта.

Имаше усещането, че посетителите гледат само тях. Краката й вече се подкосяваха, когато Добрин придърпа стола и я настани.

Сервитьорът поднесе листа с менюто и запали свещите. Доротея предложи на Добрин той да избере напитките и мезетата. Замисли се откога не беше стъпвала в ресторант.

Така и не можа да си спомни. Постепенно масата беше отрупана с напитки и предястия. „Нека да опитаме от всичко. Веднъж човек навършва седемдесет години. Знаеш ли колко се радвам, че си с мен, че ще празнуваме двамата, само двамата”, сложи ръката си върху нейната Добрин и Доротея усети как топлината й се разля по тялото й и стигна чак до сърцето й.

„Майко, какво правиш тук, кой е този господин?!”, стресна я гласът на дъщеря й. „Мой приятел…”, побърза да се окопити Доротея. „Твой приятел!? Откога? Не виждаш ли как се е наконтил като коцкар?…” „Има днес рожден ден, юбилей…”, промълви Доротея. „Госпожо, заповядайте на масата”, дръпна стола до себе си Добрин. „Не съм ти никаква госпожа, старче!” „Аз искам да живея с Доротея, ние си допадаме”, натърти Добрин. „Абе, майко, ти мен за резил ли ще ме правиш? Погледни си годините, с единия крак вече си в гроба, а любовник ти се и прищял.” „Не любовник, госпожо, а другар, опора за старините”, опита се да запази спокойствие Добрин. Доротея стана от масата и като не на себе си тръгна към изхода на ресторанта.

Откъм хола Доротея дочу гърлест смях. „Сигурно вече са се напили”, помисли си тя и стана. Свали от гардероба мукавен куфар и започна да скатава дрехите си в него.

С куфара в ръка решително отвори вратата на хола. Разговорите секнаха и гостите впериха очите си в нея. Дъщеря й скочи, олюля се и се подпря с двете си ръце върху масичката.

- Отивам да живея с Добрин и нищо не може да ме спре! - в тишината гласът й прозвуча като изстрел.

- Майкооо… - догони я вече на стълбището викът на Петя. Чак сега думите й бяха стигнали до нейното съзнание. Толкова беше пияна…