ПОМОЩ
Днес се бях постарала да изглеждам добре - нова туника, медальон, дискретен грим, хубава шапка, модни тъмни очила, сребрист шал, който с двете си отвесни линии издължава силуета ми. Постарах се да покажа, че бурята от нападки, развихрила се през последните дни, не ме е засегнала. Че отново всичко е наред. Е, не че съвсем и докрай беше така, но…
Купих готова храна от кафето на моста - пилешко шишче, салата от цвекло и крем брюле. Последния десерт можех и да не го купувам, но изкушението беше много силно…
Видях как една слаба, възрастна жена едва крета на пешеходната пътека, като се подпира на бастун. Притичах и я хванах подръка. Тя ми благодари. И на малкото островче тротоар на кръстовището, под свирещия вятър и профучаващите коли, тя започна да говори.
- Като кукличка си… Бог да те пази, аз съм вярваща и ще помоля Бог да те пази…
- Той си ме пази. Наскоро направи чудо за мен и оцелях след тежка операция… - опитах се да вметна аз.
Но по избелелите й неразбиращи очи и светла усмивка разбрах, че не ме чува. Тя се обърна с едното ухо към мен, сложи си и дори ръката на него. Но свиренето на вятъра и свистенето на автомобилните гуми биха попречили и на здрав човек да чуе каквото и да било. Разбрах, че просто трябва да я изслушам. От нея се излъчваше някаква опалова светлина, тя просто светеше отвътре, особено когато говореше за вярата си в Бога и че той чува молитвите й…
- Мойто момиче, зет ми ме преби, та да им дам къщата. Цялата съм потрошена и не мога да ходя… Билетчето за автобус е 1 лев. И толкова нямам…
Погледнах я - чистичка, една такава, тъжна и светла. В очите й напират сълзи…. Извадих портмонето си - имах цели 20 лева - последните - и стотинки. От тях събрах един лев. Дадох й ги. Тя ги стисна в малкото си юмруче и заплака…
- Кой да знае, че така ще стане. Мъжът ми отдавна умря - бях 40-годишна. Самичка отгледах двете си дъщери. От нищо не съм ги лишавала. Гладна съм стояла - за тях да има.. И ето - изоставиха ме. Живеят без мене в къщата. Приписах им я. Какво да правя. Дано се смекчи гневът на зет ми. Но не… Прибирам се аз у дома и какво да видя - дъщеря ми събира мой багаж. Приготвяла ме за старческия дом на Кенана. Аз й казах, че ще отида там, когато и тя отиде… Аз сега съм на 84 години. Тя е на 66. И като видят децата й как постъпва с мен, и нея ще я пратят там… Като остарее и не може вече да им помага. Сега живея на квартира. Не е скъп наемът, ама пенсията ми е малка, чедо - от очите на жената отново потекоха сълзи…
Нещо ме стисна за гърлото… Трудно можех да понеса и нейната мъка. Моята не беше малка. Предишният ден беше Задушница. Очите ми още бяха зачервени от плач за моите мъртви. Затова ги криех под тъмните очила посред зима.
- Ти си над 75 години и имаш право на безплатна карта за градския транспорт… - Виждах, че не ме чува.
- Всяка вечер се моля на мъжа ми да ме вземе оттатък. И той ми отговаря, че времето ми още не е дошло. Чувам го ето тук. - Тя посочи сърцето си. - Той ми казва, че още малко и Бог ще ме вземе при него. Чакам всеки ден. Ама не - отварят се сутрин очите и сърцето тупка…
Заведох я до спирката на автобуса. И я оставих. Качих се на такси, защото ми прилоша от нейната болка. Просто не можех да продължа пеша, нито да чакам автобуса. Чак вкъщи се сетих, че мога да опитам да й помогна чрез социалните служби. Но не взех дори името й. И се надявам Бог да ме срещне отново с нея. Дори малкото си име не ми каза. Беше самотна и тъжна. Отчаяна. Не по-малко от мен.
И, Господи, нали ни пращаш изпитания, които можем да издържим. Не се справих с това изпитание. Можех да й дам последните си пари. И друг път съм го правила. Аз мога да купувам на кредит от хранителните магазини…
Дънов казва, че ако не можеш да помогнеш на някого, трябва да се помолиш за него. И после Бог ще има грижата. Убедила съм се, че е така. Много пъти. Моля се за нея.
И се надявам на чудо.
