Мина Карагьозова

Всеки ден Мона вървеше по един и същи маршрут - до училището, където работеше, и обратно. 10 години… И всеки ден на ъгъла на двете улици - „Поройна” и „Бадема” се спираше за да погледне градинката и красивата къща… Не се беше поинтересувала кой живее там. В студените дни къщата изглеждаше необитаема. Само димът от комина подсказваше, че там живее някой…

Тази сутрин Мона вървеше в мъглата и проклинаше влагата, студа и необходимостта да става толкова рано сутрин. И изведнъж тя цялата се разтрепера. В къщата ставаше нещо страшно. Някой имаше нужда от помощ. След като веднъж преживя много драматичен урок, задето не беше послушала интуицията си, Мона трескаво започна да мисли какво да прави. Позвъни на заместник-директорката, че се налага да закъснее… След това бутна градинската порта. Оказа се отключена. Тръгна решително по хлъзгавите плочки на алеята. Вратата на къщата, обаче, беше заключена. Тя позвъни многократно. Почука. Отвътре никой не реагира. Тогава реши да разбие вратата. Нещо й подсказваше, че няма време да търси помощ и да се обяснява. Ако грешеше, винаги можеше да се разбере със собствениците. Да им каже, че й се е сторило да чува вик за помощ. Да им плати щетите…

Вратата беше обикновена, дървена. Тя погледна масивните си кубинки и се благодари, че ги е обула тази сутрин. Събра сили и ритна вратата. Тя веднага поддаде. Още два ритника и ключалката изхвърча.

Отвратителна миризма на тоалетна блъсна Мона. На леглото лежеше изтощена жена. Не можеше да стане. После щеше да се разбере, че лежи така трето денонощие… В собствените си изпражнения.

Жената с огромно усилие посочи телефона и един бележник до него. Мона позвъни първо на „Бърза помощ”, след това на телефона в бележника, срещу който се мъдреше надпис с огромни разкривени букви „Дъщеря”. Помощта беше задействана.

Така Мона се запозна със стопанката на къщата. Оказа се, че заместничката на джипито й е объркала лекарствата, които е трябвало до изпише по рецептурна книжка. И Дана - така се казваше  жената - с всеки прием на лекарства се е тровила…

Двете жени се сприятелиха. Дана имаше ревматоиден артрит. В снега и леда не излизаше от къщи. Съседките й купуваха храна… Но тя беше някак ненормално, болезнено слаба. И Мона все се опитваше да й донесе нещо вкусно…

По-късно Мона щеше да си припомни, че Дана никога не беше яла в нейно присъствие… Все се оправдаваше, че й е неудобно новото изкуствено чене. Че се срамува да мляска с него пред други хора. После щеше да се окаже, че е давала храната на кучето си…

Един ден Дана просто изчезна. Мона звънеше понякога на телефона. Никой не вдигаше. Къщата не даваше никакви признаци на живот.

Минаха четири месеца. На градинската порта се появи некролог. Беше за Дана. В двора се мярна голямото й внуче. То отвори на Мона. Изтощена и бледа, цялата в черно, дъщерята разказваше на някакви жени с равен монотонен глас как Дана се е борила за живота си. Как късно са се сетили да се обърнат към психиатър. Как са й открили анорексия. И нежелание за живот - дълбока депресия. Как е паднала под критичното за живота тегло и никой вече не е можел да й помогне.

Мона седеше и плачеше. Обвиняваше себе си. Че не се е досетила за смъртната опасност. Че не е чула другия, истинския вик за помощ. На една самотна и тъжна душа. Че вътрешният й глас й е изневерил в най-непоходящия момент.

Докато не сънува Дана. Тя й казваше, че не е виновна. Че тя, Дана, не е искала помощ. Защото е мислела, че отива в по-добър свят. Но нейното „заминаване” е било като самоубийство. И сега, там, Дана е заобиколена от хора като нея. Тъжни и нещастни. Които преживяват момента на смъртта си хиляди пъти…

Мона се събуди плувнала в пот… И се сети за многото случаи, в които тя е проявявала нелюбов към себе си и към тялото си…

Мона участва в телевизионно предаване „Харесвам тялото си”, посветено на борбата с анорексията. Опита се да разкаже на хората историята на Дана и своята собствена история. Да каже на хората колко е важна любовта към живота. И към себе си.

Защото всеки човек е едно уникално творение на Бога. И е създаден за живот.

И  за щастие.