НЕПРОСТИМ ГРЯХ
Тогавашните времена не бяха като днешните. Да опазиш женската чест до венчилото бе най-важното за всяка мома.
Едно време на село живеехме с леля Невена и калеко Тодор в една обща къща - заразказва баба Митра. Леля имаше дъщеря Карамфила. Беше десетина години по-голяма от мене, вече мома за женене - каматна и стройна.
Много ергени я харесваха и задиряха. Така и не се разбра от кого бе забременяла.
Калеко Тодор бе сприхав и мълчалив, прехапваше устни и стискаше зъби, но дума не обелваше. Никой в село не знаеше за случилото се.
Леля и майка ми разродиха братовчедка ми в една задна стая на къщата. Запушваха с ръце устата на Карамфила, за да не чуват комшиите виковете й. Калеко през това време напираше отвън с брадвата и се заканваше да осече главата й на дръвника.
След малко проплака новороденото момченце. Родилката изгуби съзнание и припадна. Завиха детето с домашно тъкани ризи. Калеко Тодор го грабна от ръцете им и разгневен завика: „Такъв срам не мога да преживея!”
Качи се на мулето и препусна към „Тъмната кория”. Малкото пищеше от време на време на самара като яре, увито във вълненото вързопче.
Навлезли с мулето в тъмната и гъста гора. Пътят ги отвел в едно дере. Водата тихо ромоляла. В далечината се чул глух глас на кукувица. Сенчестата и непроходима гора и горската самота навявали тъга.
След малко излезли на малка поляна, в близост до висока скала. Свечерявало се. Мислел калеко да хвърли новороденото от скалата и на сутринта орлите да го разкъсат, но сърцето му не дало да стори този грях.
Домиляло му и заплакал. Оставил пеленачето на влажната трева. Качил се на мулето и пришпорил към село.
В тишината на майската нощ дълго се чувало задавеното гласче на детето. Между дърветата настъпил вечерен здрач. Задрямала птичка плахо изпищяла в клоните.
Мярнали се далечни светлинки в мрака.
Прибра се калеко Тодор в къщи пребледнял и треперещ. Отиде в обора и легна в яслата на мулето. Плачеше и удряше с юмруци главата си, и нареждаше: „Какво направих? Непростим грях сторих!”
В това време Карамфила дойде на себе си и поиска да донесат рожбата й. Лъжеха родилката какво ли не, но тя пълзеше и я търсеше от стая в стая.
Калеко Тодор запушваше с ръце ушите си, за да не чува протяжните викове на щерка си. Чуваше обаче онова детско гласче, което разкъсваше сърцето и не му даваше минута спокойствие.
Така минаха три мъчителни и тягостни дни и нощи. Карамфила не хапваше и троха хляб, нито водица пиеше. Стенеше все по-мъчително и приглушено, като непрестанно ги молеше да й покажат рожбата.
Калеко Тодор не издържа, качи се на мулето и пое към „Тъмната кория” Стигнал поляната до високата скала. Наоколо въздухът ухаел на хвойна, смола и бор.
Изпод ланшната шума се показвали минзухари и иглика. Буковите гори в хладните усои шепнели със зелените си листа. Пообиколил поляната. От детето нямало и помен.
Взрял се и забелязал, че там където го оставил имало големи мечи стъпки. Пуснал поводача и оставил мулето да пасе. Решил да проследи стъпките.
Тръгнал по тях и приближил пещерата в скалата. Дочул от вътре детски плач. Решил да влезе в пещерата. Изведнъж оттам изскочила голяма мечка и с див рев се изправила на задните си крака, на двадесетина крачки от него.
С луд бяг той побягнал към село, а след него препускало още по-изплашеното муле.
Срам, не срам, калеко споделил на двамата си братови синове - ловци.
- Тъй и тъй, трябват ми свои люде за една тайна работа, дето да я свършим заедно - занареждал той и споделил за станалото през сълзи.
- Добре, щом е така, тръгваме още сега! - съгласили се те.
Опасали патрондашите, грабнали чифтетата и право на поляната в „Тъмната кория”.
Заели пусия пред пещерата и зачакали мечката да излезе. Тя ги подушила и изскочила разярена отвътре. Ловците изстреляли почти едновременно по едно бренеке в нея.
В предсмъртни гърчове мечката се мъчела да се довлече до пещерата, откъдето се носел плача на детето, за да го защити.
Калеко Тодор се втурнал и извадил пеленачето мръсно, кално, но с издуто коремче.
Мечката го кърмила и то сукало от нея. Взели детето и бегом към село.
Там бях, когато го показаха на Карамфила. Тя напрегна изнемощялото си тяло, сякаш някаква невидима сила я вдигна от дървения одър.
Протегна ръце да го прегърне, падна на пода и издъхна.
Леля Невена оплакваше всеки ден орисията си, хранеше пеленачето с козе мляко месец - два, докато един и то умря.
Ама едно зло не идва само. Не мина година почина и калеко. Той почти полудя и само повтаряше: „Мечките са по-добри от хората!”
Наскоро след това умря и леля.
Заговори се по село, че проклятие някакво тегне над нещастното семейство. Само ние с майка ми знаехме каква е истината.
Минаха много години от тогава, но това което се случи през ония години е още пред очите ми.
Непростим грях не се забравя.
