Павлина Петкова

Петър Алипиев (1930-1999) е един от най-изявените пейзажисти в българската лирика. Всички му стихосбирки са озаглавени „Лирика”, като към всяка предишна е добавял нови творби. А негови произведения са преведени на почти всички европейски езици.

Пашанко Пеев Пашанков е роден на 14 март 1930 година в село Босилковци, Русенско. Прогимназиалното си образование завършва в родното си село, а гимназиално - в Бяла и Русе.

Своите първи опити в поезията прави на шестнадесетгодишна възраст, запален от
съученика си Христо Черняев. След години с Христо стават бригадири на язовир „Копринка”.

След първите си поетични постижения Пашанко започва да се подписва като Петър Алипиев.

Вечерна гимназия Алипиев завършва в училище „Христо Ботев”, където учител му е един от най-добрите литератори в гр. Русе поетът Стефан Епитропов, дългогодишен ръководител на литературен кръжок при читалище “Ангел Кънчев” .

В кръжока са членували поетите Стефан Цанев, Иван Цанев, Владимир Попов, Николай Желев, Виолета Консулова, Христо Черняев, Петър Алипиев и др. изявени писатели.

По това време П. Алипиев работи в Околийския комитет на комсомола, а след това - в русенската корабостроителница.

Първите му произведения, публикувани в централни издания са във вестник „ЕМОС” през 1947 г., след което следват във в-к „Средношколско единство” и др.

Според литературните критици зрелият му творчески период е след 1953 г., когато негови творби намират място на страниците на в-к „Литературен фронт”.

По време на отбиване на военната си служба е кореспондент на софийския в-к „Граничар”. След уволнението си постъпва на работа в Радио София и в-к „Народно дело”.

В периода 1963-1999 г. живее в гр. Варна, където работи като редактор в Държавно издателство „Георги Бакалов”.

В поезията на П. Алипиев проличава ясния и завладяващ поетичен почерк. Пише за кадънки, лисичета, за римски бани, балкони и т.н. На вид обикновени неща, но толкова добре опоетизирани.

На родния си край П. Алипиев посвещава редица стихотворения, някои от които са емблематични като „Детство”:

„О, детство, минало в игри,
в пързаляне по склона,
аз не прочетох в теб дори
за Худ и Робинзона.
Не чух в дома ни нито веднъж
за палми и морето,
но крачих бос след всеки дъжд
из селските дерета.”

В паметта на ония, които го познаваха, той остана с онези големи и тъмни очи, от които се леят светлина и обич, щом нещо го развълнува.

За него Петер Юхас пише: „Всяка негова частица: силната глава върху набитото му тяло, гъсто обраснала коса, огромно масивно лице, широка уста с плътни, чувствени устни - всичко издаваше жизнената сила и душевността на селските му предци.

Гледах широкоплещестото му яко телосложение, тромавата му меча походка и ми се струваше невероятно, че този корав младеж е поетът на метафизичната покруса.

Само очите му издаваха поетичната му натура и темперамент. Грехът на П. Алипиев бе най-голямата поетична добродетел: да се осмели да си различен.”

За творчеството си самият той споделя: „Имал съм само една задача: да кажа нещата колкото се може по-просто, по-ясно и по-кратко”.

В последните години от живота си работи на свободна литературна практика.

Поезията на Петър Алипиев е превеждана на почти всички европейски езици.

Умира на 10 февруари 1999 г. във Варна на 68 години.

През 2001 г. ние, членовете на сдружение „Култура и изкуство - гр. Бяла” със съдействието на Община Бяла поставихме паметна плоча на родната къща на писателя в с. Босилковци.

В Бяла провеждаме ежегодно национален литературен конкурс за поезия, който в първите му години носеше неговото име.

Спомене ли се името на поета П. Алипиев в мислите ми изплуват онези негови редове от интимната му лирика: „… но никога деца не ражда голямата любов.”

Пазя спомени от затрогващите и вълнуващи срещи с неговите близки роднини и с дъщеря му Антоанета Алипиева.

Тогава неговият брат Стефан Пеев, гост на литературния празник, сподели:

„Това, което веднага правеше впечатление в поета П. Алипиев, бяха безкрайните му шеги с всичко и всички. За брат ми всяка ситуация прерастваше в искрящ смях и мълниеносен образ на сериозното в опакото му изражение. Нямаше значение дали сюжетът се развиваше в битово обкръжение или интуиция, той имаше необходимост да види нещата откъм оптимистичната им страна, която пък неизменно носеше отпечатъка на човешкото несъвършенство и у него самия, и у другите. Особено неразбираем беше брат ми за институциите и работещите в тях скучни и регламентирани чиновници. Те винаги се объркваха от него и се настройваха враждебно, защото насреща си имаха нещо, за което нямаха критерий”.