БОЛКА В ДВЕТЕ МИНУТИ МЪЛЧАНИЕ…
БОЛКА В ДВЕТЕ МИНУТИ МЪЛЧАНИЕ…
Май днес вече много хора питат:
„Ей, защо сирени вият в тоя миг?”
И защо стоим смълчани пред убити
за родината,
пред подвига велик?
А дали и друг след време ще напише:
„Мила ми Венето…” в своя път,
и след свойта кратка бащина въздишка
ще отиде за България
на смърт!
Има ли кой знаме да развее
за Отечеството си
и сам за него да умре?
Знамето отдавна е в музея,
няма кой днес да го избере…
И писмото
„Мила ми Венето…”
няма кой днес пак да съчини.
На дедите смъртните завети
са в праха на миналите дни.
А България, почти осиротяла
от герои,
от разстреляни бащи,
и от кости на предците побеляла,
в мен в минутата мълчание
крещи.
Няма кой да чуе песента й.
Няма кой… Светът е вече друг.
Само в химна земен рай днес тя е.
Няма вече нито сърп, ни чук…
Даже чух, сирените ни пречат.
Драскат паметници…
Памет се руши.
Миналото е някъде далече.
И битът ни ще го заглуши…
Днес дъхът ни в две минути спира.
Две минути - срам в единствен ден.
Да си спомним и „Тоз, който не умира!”
И живеещия още в теб и в мен…
ЕПОХА НА ДЕТСТВОТО
На внука Самуил
Да извикаш „Деди”, „Бабо”, „Тати”, „Мами”
и да имаш всички хиляди неща!
От епохата на детството ни няма
по-велико време на света…
Да се гушнеш с тате под юргана,
мама да направи топъл чай…
Ех, каква идилия настана
тая сутрин в истинския рай!
С Мишо после в детската градина
да се сипе бурен детски смях,
а след временната кратка карантина
да се върнеш жив и здрав при тях…
Ти и след години ще се връщаш
в миг с игрите от мечти богат
тука или в дядовата къща
в своя непораснал детски свят…
Детството е твоята държава.
Вечното завръщане е тя,
щом епохата на детството остава
по-голяма и от детската мечта.
