„СЛУЧАЯТ ДЖЕМ” – СЪДЪТ НА ИСТОРИЯТА. ЖЕНСКИТЕ ОБРАЗИ В РОМАНА
фрагмент от монография
Сред тринадесетте свидетели, чрез които е реализиран сюжетът на романа „Случаят Джем”, присъстват само две жени. Изборът им е съобразен с основните семантични пластове, представящи допирните точки и оттласквания между Изтока и Запада.
Показанията на първата от тях - Селджук хатун, включени в първата част на романа - представят жената от Изтока.
Противно на очакванията на европейския читател, в нейно лице Вера Мутафчиева изгражда образ на една силна по дух жена, която никога „не би изпаднала в ограничеността на мъжете”.
Именно като мъж тя оценява създалите се обстоятелства в Османската империя след смъртта на султан Мехмед Завоевателя, убедена, че „съдник в една борба е само силният” и че никой разум няма да допусне „подялбата на една велика империя”.
Изхождайки от тези позиции, тя дава най-верния за конкретния исторически момент съвет на Джем: „Бори се! Това е едничкият ти изход, колкото и да ми е противно братоубийството.”
Неслучайно Джем я възприема като живата съвест на техния род й възлага несвойствената за една жена от епохата на Средновековието мисия на посредник между себе си и Баязид.
Втората представителка на женския пол сред свидетелите е Филипина-Елена де Сасенаж, представител на европейския тип жени. Съпоставяйки поведенческите им модели, читателят остава с впечатлението, че Изтокът и Западът са си разменили местата.
Ако Селджук хатун има самочувствието на личност, която може да предопредели дори хода на историческите събития, то Филипина-Елена се оказва оръдие в ръцете на чужди хора (представители на Папството) и на фалша в морално-етичните норми на западноевропейското общество.
Тя е лишена от собствена воля в реализацията на личния си жизнен път, превръща се в „кукла на конци”, в инструмент за осъществяване на целите на мъжете и никой не се интересува и не се съобразява с нейните чувства и желания.
Използвайки този подход при изграждането на представата за нея, Вера Мутафчиева довежда читателя до извода, че и Джем, и Филипина-Елена са обикновени разменни монети в политическите търговски сделки между Изтока и Запада.
Образът на Филипина-Елена е въведен в третата част на романа, като първоначалната представа за нея е изградена в дванадесетите показания на поета Саади, обхващащи времето от 1485 до 1487 година.
Тя навлиза в живота на Джем и Саади в един особено труден за тях период след осуетените многократни опити за бягство, когато „слухтят” и търсят връзка със света, за да си обяснят „теченията в самия Запад” и, доколкото е възможно, да се съобразят с тях.
През изминалите години на странстването им от замък в замък те вече са си създали впечатления „за отношението към жената на Запад” и осъзнават огромната разлика между Европа и Изтока:
Виждахме как сътрапезниците ни стават на крака, щом влезе дама в залата, как ? отстъпват веднага най-видно място и се надпреварват в услугите си. Чувахме ги как обливат с ласкателства често невзрачни жени, кланят им се, водят ги за ръка. Чувахме и песни, които възпяват женската красота - представете си! Тия хора наистина не се свеняха да изнесат на светло най-съкровено сладкото в своя живот. Чудехме им се само, дето са способни на наслада, след като тъй разхитително са я направили общо достояние - то е все едно да допуснеш стотици погледи в леглото си. (…)
За нашата обноска към жените ни на Запад се носеха обидни измислици. Не е вярно, нали, че ние презираме и измъчваме жената - просто считаме, че тя е толкова скъпа част от живота на всекиго, та не струва да бъде изнасяна на показ, да бъде предлагана едва ли не.
На този фон Саади представя срещата между Джем и Филипина-Елена и зараждането на първите чувства между тях. Втората гледна точна за случилото се през лятото на 1486 година е разкрита в показанията на Филипина-Елена.
Мутафчиева ги вербализира чрез подсилена диалогичност между свидетелката и съдебния състав на Съда на Историята, чрез което поставя акцент върху важни морални устои на обществото в западноевропейския свят.
В него жената е лишена от правото на избор в любовта, защото браковете се осъществяват на принципа на търговската сделка, докато истинската любов е видяна като своего рода престъпление, нарушаващо утвърдената и от църквата граница между социалните съсловия.
Това превръща семейството в своеобразна театрална сцена, в бал с маски, където всеки участник има строго определена роля.
Именно поради това връзката между Филипина-Елена и Жерар е предварително обречена, определена е като грях от обществото и всеки от участниците в него понася своето наказание: Жерар е убит от вуйчото на Елена, а самата тя се превръща в „унизена” жена, за която никой не иска да се омъжи.
В текстовото пространство на първите й показания Мутафчиева имплицитно вписва три аналогии с комедията „Тартюф” на Молиер, които свалят благовидната маска на морала в западноевропейското общество:
Повтарям: нашият живот не блестеше с целомъдрие. Господарите на дома - бащи, съпрузи, братя - се губеха с месеци, ако не с години по своите мъжки работи, тяхното място не беше у дома. (…) Животът ни ни предлагаше твърде разнообразна съблазън, твърде сигурни удобства през тия месеци самота. Дамите се грижеха единствено за тайната. Не беше трудно, в домашния свят съществуваше някакъв неизговорен съюз срещу ония, които обикаляха света.
Познавам хората, сред които живеем, и зная, че за тях престъпник е само заловеният престъпник…
Кой тук няма няколко жени и тия жени - по няколко мъже?
Първите показания на Филипина-Елена открояват и още една особеност в отношенията Запад - Изток. Дори баща й, барон де Сасенаж, който след случилото се с Жерар не я наказва и остава на нейна страна, е възмутен и жестоко разочарован от дъщеря си, когато забелязва знаците на зараждащата се връзка между Елена и Джем:
„Четири години се правя, че не забелязвам с какви очи те гледат, но бяха хора, които имат право на това; ти си прегрешила пред техния закон, пред нашия, и ще те съди нашият бог. А това, което стана днес, не е по силите ми, Елена! Едно животно от ония, които държат по няколко жени, посмя да пожелае дъщеря ми! Нещо по-страшно: не виждам ти да си разстроена, не си оскърбена. Нима дотолкова загуби човешка мярка, Елена!”
Явно е, че дори барон де Сасенаж, който определено е различен от другите в своя свят, не разбира, че всъщност именно „мярката” е сгрешена, че тя противоречи както на вярата, така и на естествения стремеж към човешко щастие.
Фалшът на западното общество, цялата маскарадност на морала в аристократичните му среди, както и каноните на църквата като институция на католицизма, са разобличени във финала на първите показания на Филипина-Елена.
Достатъчно е при барона да дойде представителят на Папството, брат Бланшфор, с предложението дъщеря му да участва „в една игра” с Джем, за да получи „дълбоката признателност на църквата и личната признателност на Светия отец”, който ще даде на Елена „всеопрощение” и правото след това да си избере „най-изискания манастир във Франция или Италия”.
Така Вера Мутафчиева за пореден път акцентува лицемерната същност на църквата като институция на католицизма и чрез нарушената граница между морала и вярата подчертава личното участие на Папата в политическите търговки сделки между Запада и Изтока.
Третата част на романа „Случаят Джем” е сравнително най-кратка по обем - около 60 печатни страници. Това е така, защото в нея Вера Мутафчиева включва едно сюжетно отклонение от основния масив на наратива - връзката между случая Джем и случая Филипина - Елена де Сасенаж.
Последните три показания пред Съда на историята преплитат информативни пластове за едно и също време - пролетта и лятото на 1487 година.
Всъщност това е често използван похват от Вера Мутафчиева, в резултат на който се обединяват и взаимно допълват различни гледни точки за едни и същи събития. Похват, използван и в Новия завет на Библията с „разказите” на евангелистите за живота на Христос.
Личните отношения между Елена и Джем са поднесени на фона на „битката” между Папството и Франция за „купчината злато”, които носи със себе си Джем, а мястото на това своеобразно „сражение” е Боазлами - „островче на Ордена сред обширната земя” на френското кралство.
В конструкта на показанията на Саади авторката включва един нов нюанс в интерпретацията на произхода на Джем и последиците от него:
„Та що за наш бе всъщност Джем, трагична сплав от Изток и Запад, кръвосмешение между християнство и ислям, недоразумение между епикурейство (философска школа на Епикур, 341 - 270 г. пр. н. е., възхваляваща насладата от простите удоволствия - б. а.) и стоицизъм - красива смес от русота и мургавост? Не беше ли целият му живот доказателство, че мелезът си остава ничий - той сам не успява да оглади ръба, дето се срещат двете му половини.”
Макар и само имплицитно вписан, Саади поставя един особено важен проблем не само за Джем, но и за нашето собствено време в глобалния свят, в който такива „мелези” са много често явление и поставят въпроса за етническата принадлежност на индивида. Според Михаил Проданов („Етническа идентичност и ориентация към социално превъзходство”, сб. „Приложна психология и социална практика”, ВСУ „Черноризец Храбър”), етническата идентичност е психологическа проекция на етноса в Аз-образа на личността, процесът на формирането й започва още от детството, като различните области на живота - сексуална, социална, религиозна, професионална, политическа и т. н. с времето постепенно изграждат етническото съзнание.
Жизнената съдба на Джем обаче още по рождение трагически го поставя на границата между две етнически идентичности, които във времето на Средновековието неминуемо пораждат духовен конфликт.
Терминът „криза на идентичността” е въведен от немския психолог и психоаналитик Ерик Ериксон, според когото тя настъпва в момент на значими промени в живота на човека, които пораждат неудовлетвореност от реализацията на личността в живота и предизвикват съмнения относно правилността на направените житейски избори.
При Джем обаче има и една друга психологическа натовареност - той не е обикновен поданик на Османската империя, а син на султан Мехмед Завоевателя и цял живот се е надявал да го наследи на трона.
Невъзможността да реализира мечтата си го довежда до емоционални и социални терзания, защото го лишава от желаното бъдеще. „Ние страдаме от криза на идентичността, когато загубим една идентичност, която използваме, за да храним нашето его.” (Анна Терзиева - „Криза на идентичността - кога се случва и кой е заплашен?”)
Оказва се, че Джем е натоварен с две поредни загуби - тронът му в Османската империя е оспорен, защото в кръвта си носи и ген от майката сръбкиня, която е християнка; в Европа пък на него гледат като турчин, представител на исляма и на Изтока.
Точно поради това и най-близкият му служител и приятел Саади е категоричен в констатацията си - „мелезът си остава мелез”, тоест той винаги ще стои на границата между двата етноса и двете религии.
Затова и в изследването си за романа „Случаят Джем” Рамона Стойчева отбелязва: „Това криминално дело свидетелства за трагичната съдба на изгнаника, самотен и сред свои, и сред чужди” („Човекът е ничий и сред свои, и сред чужди”, курсова работа, СУ „Свети Климент Охридски”).
По приблизително сходен начин се чувства и Филипина - Елена, въпреки че при нея липсва такова противоречие на идентичност в произхода й.
В нейния образ Вера Мутафчиева влага нещо от порива на ренесансовата жена, бореща се за правото на избор за лично щастие, което драматично се сблъсква със строгите канони на Средновековието и лицемерието на църквата.
И тя се чувства „чужда” сред своите, но и „чужда” сред чуждите, поради което е болезнено самотна, което пък я сближава с Джем: „Случвало ли ви се е да изгаряте от самота, отхвърлена, забравена, обиждана” - пита Джем тази, която едва успява да се пребори с черната лепкава тиня на унижението, което й причиняват „своите”.
Затова точно самотата, макар и за кратко, ги тласка един към друг и ги свързва в една нова общност на съпричастието и любовта.
Избликът на чувствата им Вера Мутафчиева представя като нов - тайнствен и романтичен - вариант на ориенталската приказка, която дава сили на Джем да понесе дори и отвращението си от султанското облекло, обличано само в моменти на срещите му с представителите на брат си Баязид.
Физическата му красота, съчетана с блясъка на султанските дрехи, откроява чара на Изтока, неговото великолепие и загадъчна сила: „Цял в бяло и сърма, срещу мен се изправи един сякаш двойно по-едър и двойно по-възрастен от Джем сарацински султан.”
С времето обаче насладата на Елена от реализираната интимна връзка с Джем все по-осезаемо се засенчва от гузната й съвест, която тегне над нея „не като конци, а като вериги”.
И тя, като Джем, е кукла без своя воля, и тя има роля, която е обещала да изиграе срещу точно определено заплащане, което още от самото начало е доловено от Саади.
Защото той не е само поет, той е и философ с остро, наблюдателно око, което улавя и невидимите знаци на случващото се:
Приказват ли за любовта, ти знай - не я познават,
а този, който я познава, си мълчи.
/Саади - „Гюлестан”, превод - Йордан Милев/
Маскарадът в отношенията Елена - Джем - Орденът (Бланшфор) - Папството, както и фалшът в отношенията Изток - Запад, са откроени от Вера Мутафчиева чрез многократно използваното повторение на думата „турчин” в репликите на Бланшфор, за когото Джем не е човек, той няма дори и лично име, той е някакво презряно същество, което буди отвращение:
„Благоволете да съобразите, мадам, че вашето увъртане с нищо не помага на турчина.”
„Помислете за последиците, които вашето недостойно съчувствие ще навлече върху дома на турчина.”
„Романът ви с турчина свърши, мадам.”
„Сега кралството има всички основания да ни постави под тройна стража, или ще прибере турчина в някоя крепост на короната.”
Ако до момента мотивът за границата с нейните експлицитни и имплицитни значения е обвързан само с Джем и неговия спътник, в тази нова сюжетна ситуация Вера Мутафчиева го свързва и със Запада чрез образа на Елена, която започва да лъже Бланшфор съзнателно и „все по-уверено”, защото Орденът и Папството я поставят на границата между вярата в Бога и неверието, карат я да се пита непрекъснато защо светците, Бог и Богородица позволяват да се случи това и един добър човек като Джем е омърсен и подложен на толкова незаслужени изпитания и страдания.
Въпреки наченките на някакво ренесансово мислене и протест срещу морала на Средновековието, Елена все пак си остава продукт на своето време - тя не само изпълнява точно определената й роля в съдбата на Джем, но и се възползва от наградата за нея.
Седмица по-късно заминава за манастира „Света Мария” в Арл, а баща й я изпраща „разчувстван и щастлив”, защото вече е „измит позорът от дома Сасенаж”.
Вера Мутафчиева обаче е решила съдбата на Елена в трагически план - „подстригана под името Мадлена”, до края на живота си тя ще бъде монахиня, която не вярва в Бога, в светците и в Богородица, ще се моли без ум и сърце, защото знае, че служи на една фалшива кауза.
В последните показания на Саади, изповядани лично пред фикционалните представители на Съда на историята, Вера Мутафчиева масирано налага мотива за границата (дори на експлицитно равнище чрез многократната употреба на лексемата), като знак за край на един етап от живота на Джем и начало пътя му към смъртта - емоционална, психологическа и физическа.
Саади все по-осезаемо усеща, че силите, надеждите и жизнеността на неговия господар и приятел „наближават някаква граница”, зад която процесите и събитията ще станат необратими.
Използваната възходяща градация в извеждането на преживяванията на принца след раздялата му с Елена подчертава приближаването към тоталния душевен срив, от който той едва ли би могъл да излезе.
Сутринта все още е изпълнен с надежди, че липсата на Елена има обясними причини, по обед тревогата му изведнъж „отскача” и по стълбата към покоите си започва да „шепне ужасен”, че е изгубил едничкото, което е притежавал „в тази жестока чужда земя”, след което избухва в ридания и свежда глава „сякаш нещо грамадно го затиска с тежестта си”.
С неимоверни усилия на волята се опитва да остане „отсам границата на надеждите си”, всяка нощ плаче, скрит в мрака на стаята си, търсейки спасение в спомените, но според Саади „човек свършва в мига, когато обикне страданието си”. Единственият цяр за душевната си болка Джем вижда в хашиша.
Разделен от родина, от мечтата за обществена реализация в нея, лишен от правото на любов, той преминава и личната граница между онова, което е бил някога в Карамания („той вярваше, че хашишът вредял много на мъжа, дето държи още дълго да бъде мъж”) и постепенно достига до другата, най-страшна граница в живота на всеки:
- Човек се пази за бъдещето, ако успее да понесе днешния ден без хашиш, Саади! А аз чувствам, че всеки час, живян съзнателно, ме убива. Прехвърлена е границата на силите ми, Саади.
Има нещо неотразимо в протегнатата, отворена човешка длан. Джем я протягаше към мене, седях пред леглото му; просеше Джем: „Помогнете ми да понеса още много дни живот! Не ми отказвайте сънищата! Пуснете ме да се върна с тях в моята земя, в моята младост - да се върна при себе си!… Моля ви, нека се прибера преди границата…”
Джем се срамува от себе си, защото се чувства като мъж, „позволил да го обезоръжат жив”, затова търси единствено възможното спасение в забравата.
Нито новопостроената специално за него турска баня в Бурганьоф, нито спорът със Саади за поета като гражданин на света, нито пътуването от Боазлами до Бурганьоф, могат да съживят у Джем желанието за живот:
- Не може поет без слушатели, не може султан без войска. Когато се разделих с нашите - било слушатели, било войници, - аз престанах да бъда и поет, и султан, Саади. (…) Аз вече не съм Джем султан, вдъхновителят на поетите от Карамания, спахийският водач! Къде го моя двор поети, къде са спахиите на Мехмед хан? Няма ги - няма!… Тогава го няма и Джем, Джем е мъртъв…”
Изненадан от възбудената му реч, Саади разбира, че тя е „реч на умиращ, ярко просветление, кратко връщане към себе си преди мрака”. В последния проблясък на своя разум Джем осъзнава, че вече е преминал всички граници и му предстои последната - между живота и смъртта.
Вероятно няма и да усети заветната крачка със замъгленото си от хашиша съзнание. Болезненото предусещане на близостта на смъртта го кара да се обърне с единствено възможната в този момент молба към Саади - той трябва да запише този последен разговор между тях, защото Историята и Светът трябва да знаят, че животът му не е бил гола самоизмама.
Последните, четиринадесети показания на Саади пред Съда на историята създават психологически нагласи и очаквания както за близката смърт на Джем, така и за промяна в подхода на структурирането на сюжета в последната, четвърта част на романа „Случаят Джем”.