Тодор Коруев

ЧАНОВЕТЕ

Иде Гергьовден. Ще литне песен като тази: „Утре ми рано станете / ворзите ясни чанове / и си сюрийка вдигайте…”. Ще ми се да раздрънкам празнично чановете и тюмбелеците, та да запеят като моминки. И викам на помощ баш майстори на словото.

Първом отварям „Време разделно”. Антон Дончев е предал удивително гергьовденската омая:  „На другия ден тръгнаха стадата през Родопа. Най-напред вървеше елчият с тюмбелека, след него петдесет и два еркича, всеки със сребърен чан. Четири пълни дизии чанове - два с каба чанове и два с джирици - звъняха през планината, та се носеше над нея звън и песен, по-сладка от песента на Света гора, когато звънят камбаните на манастирите. А овните с чановете бяха безчет, ала  ходеха по-ситно, люлееха чановете на енгън, учестено, та не беше песента им празнична като на еркичите. Сто каба гайди свиреха зад еркичите. И всеки овчар надуваше я кавал, я пищялка от беломорска тръстика… Лаеха кучета, гърмяха пищови, блееха агнета”.

Истинска експлозия на радостта от настъпващата пролет. Драгостта е озвучена от звъна на чановете и тюмбелеците, от буботенето на подкараните стада, предвождани от еркичи и овни, от свирнята на каба гайдите. Не ще се найде под небето такъв многочислен оркестър. Музикална страхотия!

В разказа си „Калинкините чанове” Николай Хайтов възкресява чудната песен на чановете: “Люшнали се ония звънци, заечяли ясните им гласове, чудом да се чудиш: звънци ли са като звънци, камбани ли бият, невести ли пият и поплакуват…” И тук сме в “засукания свят” и “мъжките времена” на писателя, но по-добре да послушаме още малко чановете: „Има едни звънци, люшнат ли се, звъннат и замълчат, като че ли на шията си ги настъпил, а тия двата - чукне веднъж „езичето”, а десет пъти му отпява „майката” на талази - моми сякаш пеят и отпяват. Слушат овчарите, радват се, надува ги драгото извътре, та ходят, ходят, а че спре някой и отпуши глас:  - Хе-хе-хе-е-е-е-е!”

И в прозаичните бисерчета на Станислав Сивриев пропяват чанове: „Баща ми разклаща малките „каби”, още по-големите „инджи”, още по-големите „стамболи”, след това останалите. Люмва и двойният зил в баша на най-големия чан, на „докузинджията”. Дъбовата гора е заприказвала, кучетата лавват и спират задъхани пред звънците, които баща ми бие със затворени очи, защото в тоя миг дванадесет приказни еркича с вити рогове и къносани перчеми са тръгнали към хоризонта на планината. Той се снишава пред сребърната дизия, намерила най-сетне истинския си глас”. Това са редове от разказа „Възкръсналата дизия”, чийто герой Шабан може да “вади” гласа на звънците и да ги съешава. Той е и мъдрец:  „Чанът и човекът са едно - секи със свой глас… Чан, който е глух и не те удря в душата, е тунук… Сам чан и сам човек нищо не са…”

Едър коч - калауз води стадото на Провалтата. С приведен врат от звънеца, семейна реликва, излят е от сребърен нагръден кръст. Неврокопски чанджия го стопил, смесил го с пиринч и отлял тунч обадник “тежък и ясен, какъвто втори да няма по Пирин и Али Ботуш”. Валентин Караманчев е свързан утробно с този край, той превърна Мървашко в своя литературна територия, но ако нямаше тънък гледец и писателско обоняние за людския живот, не би могъл да “озвучи” така планинската овчарска нощ в “Мървашки песнивец”: “Не спеше гората. Преживяваше светлината, нагълтана през деня. Не спеше многогласният дюзен - осемнайсет лети звънеца. Когато стадото върви, дрънкането им не е музика. Дюзенът е песен нощно време. Звънците се сглашат като моми.  Бравите само да мръднат, ясниците пеят. Ето чукна гласникът на Каба чана. Обади се Малкият юзлук, дрънна два път Ока деве - голямата камила. Припна след тях заподскача тънкото гласче на Инже чан. Ред е на Стодрамника, но го предвари Средното деве. Отекват като далечна манастирска камбана петте оки на сребърния Баш окалък.”

“Слушам” чановете и тюмбелеците от книгите на любимите ми белетристи, наляга ме жалба по някогашното славно овчарство, та се питам няма ли да си остане нашенският овчар с позакъснелия мерак да кротува оня овен в ръцете му и да чака да му върже на врата пет оки. Пет оки, но пълни с песен… “Чан се туря на еркич, не на прaшничево шиле!” - има такава родопска поговорка и към когото е адресирана, е оценен и помазан. Ако някъде у нас все още отглеждат овце и се чуват звънците им - това са хлопки и татралки, те имитират жалко някогашната звучност на планината. А дизиите с чанове днес са само кичило и добавка за разкош в хладни механи и чевермеджийници.

——————————

ГАЙДАТА

На Тодоровден тая година не бях на кушия, направих си кефа като напълних чаша и пуснах гайди да ми свирят. Така се разшених, че реших  да поживотописвам за гайдата. Гайдата е мехлем за душата - тя е за драго и за бално. Та си спомних как някакъв завистливец запалил в Горно Райково плевнята на дядо ми Тодор, именуван още кехая Бен Коруолу.

И пожарът събрал народ, който понесъл харкоми с вода, притърчали тулумбаджиите с маркучите,  но кехаята извадил една маса, сложил на нея ракия и мезе и, забележете, викнал Митю Кетев с гайдата. Така ги възпрял: „Нимойте гаси, Бен Коруолу може да си построи друга плевня и да я наполни със сяно, но който я подпалил, хаир няма да види. Яжте и пийте и гльодайте майтап.” А Митю Кетев захапва надувалката и пръстите му заиграват по гайдуницата.

Гайдата е велик инструмент, а каба гайдата дваж по-велик,  родопската гайда има по-нисък тон за разлика от високата джура гайда, позната в другите фолклорни области. И в планината са майсторили „жирици” - по-малки гайди, „по-пискливи”, на тях се учели да свирят овчарчета, преди да могат да надуват каба гайдата.

Естествено овчарчето трябва да спечели първо за цървули, та тогава се добира до гайдата. Иначе излиза: „Цървуле няма, гайда троси!”. В Родопите гайдарството някога било най-развито в Широка лъка, Момчиловци, Соколовци, Райково, Устово, Чокманово, Полковник Серафимово. Всичките споменати села се славят с кехаите и овчарите си. Да знайте, че една майка ражда овчарите и гайдарите. Защо е така знам от славния Дафо Трендафилов от Гела, той ми  каза, че планината учи гайдаджията на песен, тя е учителят, не друг.

Гайдата има девет тона, но и те стигат да прави чудеса с нея този, който е роден за това. Тя се изработва от козя или ярешка кожа, най-добре от на годинясало яре кожата.  Овчата не става, тя е по-пореста и гайдаджията “трябва да надува като тромбонист”.  Как се прави гайда: кожата се обръща наопаки, връзва се здраво шиеникът, за да не издиша. И едното краче - също. А другите три се изместват от духало (надувалката), гайдуница  (тоновата тръба) и ручило (бручило). Гайдуницата (някъде казват и гайданица) на долния край е закривена, в тази част има седем дупки и на горния край - една за палеца, та всичко осем.

Гайдуницата и ручилото (ошарени и чрез резба) се правят от сливово, крушово, орехово дърво, но най-хубави са от дрян. Майсторите на гайди подмятат: “Може и от габър, но той си е за лъжици”.  Доказателство, че от всяко дърво свирка не става.  Душата на гайдата е в пискуните - дървени мембрани, които се движат от въздуха и издават звука, слагат се в гайдуницата и ручилото и се правят от суров бъз или дрян.

На долния край на гайдуницата са окачени сребърни синджирчета на топка, със сребърни трепушки и орлово нокътче, с което се чистят дупките, за да се хармонизират. Ако се налага дупките се смаляват, като се намазват с восък. Бручилото достига до половин метър и е “еклеме”, сглобява се от три части и се разглобява. То завършва със сребърно синджирче и гачка, с която се закачва за дрехата.

Гайдата се носи в писана чанта. Както мехът на гайдата, така и чантата на гайдата са от коза кожа - местна направа. Чантата се носи чрез пришити кожени ремъци най-често на дясното рамо, за да си припомним, че на лявото е пушката. Ремъците, тасмите са обкичени с мъниста и метални халки и грездейчета, но истинската украса е в две отделни кожени плоскости в краищата на чантата, които майсторът е пришил.

Върху тези плоскости се проявява фантазията и умението му на художник декоратор.  За украса се използват дребни и едри мъниста и разноцветни пръстенчета, кожени лентички, с които кипрят и конската амуниция. В употреба влизат и животински ребра - биволски , полирани и пирографирани. Фигурите и орнаментите по кожените плоскости като че ли са взети назаем от текстилната, килимарската и везбената орнаментика.

Сред растителните и животинските орнаменти най-често срещано е лъвчето - отколешен нашенски символ. Слагат се и знаци за годината на направата и името на собственика се обозначава поне с една буква.  Подробно описах чантата, защото тя е свързана с каяфета на гайдаря. А иначе чантата има и практическа стойност - да пази влажността на гайдата. Освен че се настройва, тя трябва да е в добро телесно здраве и кондиция

Някои гайдаджии нагаждали чановете по звучението на гайдата и тогава баирчините и ливадите потъвали в истински „овчарски” симфонии. Озвучаването на планината носи особеностите на специфичната пастирска музикалност. Няма как да е иначе. В Сивино предпочитали овчари гайдари: „А бе, то се е видело: нашисе овце ищат гайда да хми свири. По се плодет, когато нея слушат”. Не знам дали има някаква връзка с плодоносенето, но с гайди и песни си е дручко. Богутевският скотовъдец Машкаля карал овчаря Христо Пароски да му свири от сутрин до вечер, вадел му душата, но му броел двоен хак. А казват, че цигулар къща не храни. Цигулар може би не, но гайдаджия - да.

Гайдата може да ти помогне в сетния час, както е станало с чокманския кехая Манол Макрела, който откраднал чужда годеница. Донесли за това на смолянския деребей Салих ага. По султанска воля той съдел и раздавал правдини в този край. Като научил за стореното от Макрелата (в ония време да отмъкнеш момиче, главено за друг, се е смятало за грях), той наредил веднага да доведат виновния и да го хвърлят от урвата (прочуто място, превърнато сетне във водопад).

Осъденият помолил агата да му разреши да посвири за последен път с гайдата си. Манол кехая бил отличен гайдар и бързо “разплакал” гайдата, засвирил жално и милно, та трогнал Салих ага. А и аговица се намесила, та деребеят “послушал сърцето си и пуснал виновния, за да не загине такъв изкусен свирач”.

Но има още една история, която, ако използвам  думите на Уилям Сяроян „плаче за силни цигари”. Та за нея - може и да сте чували родопската песен:  „Мила ми е, мамо, драчка ми е, сивкоскана чоста гора”. Наричат е Хальовата песен, Хальо в Родопите е умалително от Михаил. През 1917 г. на фронта в Европейската война чепеларецът  Михаил Киряков Журналов  заедно с още трима войници бил осъден на смърт чрез разстрел заради неподчинение и подстрекателство към бунт.

Присъдата не подлежала на обжалване и трябвало да бъде изпълнена веднага от ротата, в която са служили. Когато дали последната дума на осъдените, Манол поискал да му донесат гайдата. Отвързали го от кола и той засвирил „сивковската песен”.

Войниците започнали да викат: „Милост!, Милост!” и командирите се смилили, присъдата била отменена до „второ нареждане”. Какъв по-хубав апотеоз на песента, на майсторството, на таланта!  Още повече, че след време бай Михал  „влиза” и в Смолянския оркестър на стоте гайди, за да бъде изпратен в последния си земен път от него с „фронтовашката си песен”.

И като отворих дума за родопското чудо няма как да пропусна името на Апостол Кисьов, един истински апостол на народната музикална култура. През 1961 г. той събира 103 родопски гайдари на Рожен, а през 1972 г. пак там дирижира оркестър от 300 гайди и 3 500 хористи (Сега в Стойките правят събор в негова чест.) И работата не е само до числата и мащабите. Гайдата тук е влязла в народния бит и излизане няма. Както се пее в песента: „…шарени гайди свиреха, с гайдине дума думаха”…

——————————

ХОРОТО

Празник в Родопа не минавал без хоро. Но петровското хоро нямало равно. По три-четири деня карали Петровден в горните села. За тоя ден овчарите в гиздилните си дрехи със силяхлъци, запасани с пищови, каракулаци, ножове и разни лъскави дрънкулки слизат от планините и на дружини встъпват в селото „пеещим, свирещим и гърмящим”. Дошли са си от странстване “утводе” терзиите и дюлгерите.

Цялото село се е накупчило да ги посреща, народонаселението се е нагиздило, накичило, загърбило е неволя и сиромашия, работа и грижа. По пладне гайдата писва на хорището, гайдаджията курдисва инструмента, суети се докато настройва гайдуницата и ручилото, с бавенето си доказва, че е необходим. После гайдите ще се нароят.

Първи дохождали и завивали хоро малките моми. Но скоро пред тях се хващат момчетиите, та сетне и момците. Заедно припяват хороводна песен: „В селу са хору виеше / на Маринине дворове, / Мара хуроно водеше, / най-напреж на поводникан..” “Най-напреж на поводникан” в родопското хоро е девойката,  която е първа в женската част на хорото, кърпа я отделя от последния в мъжката верига. Тази мома, женският поводник най-често е главеница (годеница) на момъка, който води хорото. Момците играли с рипкане и клякане, а момите кипро сучели с краката си.

В Славеино всяка махала си имала хорище, и харманите и дворовете също се оживявали от хора и  поседници (ръченици), селото кънтяло от песни и веселия. А привечер на Петровден щом гайдаджиите засвирвали на Поляната, всички се юрвали към общото хоро. И след момчетиите и малките моми на хорото се хващат юнаците, главените и момите, младоженците и невестите, възрастните мъже и жени, нареждат се по йерархия и всеки пол си знае мястото и реда. Хорото в Чокманово било с три гайди и на три дипли. Как само изглежда то през очите на гайдаджията бай Тасо: “Че като се нафанаха нея чокмански кехайе, кабадайлия хубаво пременени ваднож с нивестине, та стана едно хоро голямо на два три пояса. Нафатиха се тогава и млади и стари, че като залюляха нее песни и мен ми стана драго, та забурих къде сам. Ага зоха да се подмятат нее миндиле, нее каматни чокмански моми и нивести, та чак главоса ми са замая.”

Като хорището в Петково никъде нямало - хиляда квадратни метра до черквата “Св. Иван Предтеча”  с амфитеатрални  седила, едната част за мъжките, а другата за женските. Само момите нямали право да сядат, те стояли прави срещу насядалите на отсрещната страна ергени.

В Петково мъжките не странили особено от виното, та черпели най-добрите играчи на хорото, така ги почитали. Шареното хоро си пробива път късно, в Славеино съпротивата момите да играят “ду москисе”  продължила чак до 30-те години.

По Гергьовден някога във Върбово се играло “ляво хоро”.  То се изпълнявало от мъже и жени, преди да се наловят момите и момците на обикновеното хоро. Има си песен за това подскачане на левия крак “Добру, гиздава дъвойку…”. Тази песен се пеела да не прихващат магиите, правени от зли завистници против залюбени или сгодени момци и моми.

Лявото хоро се нарича още “куцо хоро”, защото се играе с левия крак напред, с който се подскача и накуцва малко. В Павелско пък има “повърнато хоро” Играят го само бременни жени около параклиса “Свети Георги”. Тия бам башка хора са останали в миналото - те са носили заклинателен магически смисъл, остатъци са от древен митичен обичай, възкръснал по Гергьовден. Но добре е да се знае за тях.

У Георги Пашев намирам спомена, който ми е потребен откъм днешния ден: “Рядко павелец не може да играе. Да не разбираш стъпката на хорото - това  е докачение и за тебе, и за него. Който не може да следва такта или както казват “не угада”, пречи на другите”.

Не е за чудене, че една майка в Момчиловци учила нощем тайничко непохватния си в танеца син, та да не се орезили на Петровден. Драго ми е, че и в днешното поевропейчено време все повече млади българи вече смятат за докачение да не могат да играят едно или друго хоро.

Засиленият интерес у нас към народните танци ми сгрява душата. Може би някои рипат вместо фитнес - да свалят килограми, но и техните сърца се разтупкват като тъпанът задумка роден ритъм. Не искат да се свиват безпомощно в навалицата, когато завие хорото - на сватба или на събор, или да петлаят непохватно крака, ако се престрашат.

Добра “мода” е, че се организират курсове  -  много читалища подадоха ръка на тази благородна дейност, която в някакъв смисъл е и противоядие на злокачественото образование, наречено чалга. Някога в гимназията в Момчилград  учителят ни по телесно възпитание Карнич  не ни караше само да тичаме, скачаме и ритаме, но и ни учеше „Елено моме”, пайдушкото, право хоро, ръченица….

Ако го е имало в програмите - браво, ако е приумица на Карнич - дваж браво. Сега как е в родното училище, не зная. Но ако не се учат народни танци още “в отделенията”,  сторват грях.