АНИКА

Йото Пацов

Първо е усещането за мирис - гъст мирис на морски водорасли, на гниещи миди, вплетени сред тях, на сол и вятър, на въздух - така пронизващо свеж и живителен, че само глътка от него кара сърцето отново да трепне. Първо колебливо, несигурно, но този трепет е достатъчен подпухналото гърло да сe напрегне в мъчително усилие да поеме още малко от тази безкрайна свежест наоколо, да я усети в премалялите гърди, и с нов тласък да я пръсне по жилите на като че ли мъртвото вече тяло. Кръвта поема и повтаря ударите на сърцето, и тъкмо понечила да застине завинаги, сега с радост се втурва по обичайния си път и пронизва с хиляди иглици безсилно отпуснатите мускули на младото тяло.

Като че ли милиони мравки пъплят и щипят ръцете и краката, но всъщност оживяват всички фибри на живота, будят всяка клетчица, и всяка от тях изпраща ликуващия си вик към мозъка - жива съм!

Ослепителен лъч пронизва угасналото съзнание, толкова мощен, че разтърсва цялото тяло, и идва първата мисъл - мене, мале, да помниш, мойта младост да жалиш… Мисъл ли е, песен ли е? Но въпросът, още незададен, вече е изличен от съзнанието, защото в него нахлуват нови усещания - смразяващите пориви на вятъра, плисъка на тежки вълни… И тревогата на безпомощността откъртва лавината на ужаса и като хергеле през теснина нахлуват спомените - аз, кандидат-подофицер Тано Куцаров от Втора рота на Трийсет и четвърти на Негово величество Троянски полк…

Стиска Тано неотворените си очи, стиска юмруци, но нищо вече не може да спре картините пред очите му - белия хребет на Беласица в дивното небе, грейналите под слънцето стръмни склонове, пръснатите по тях развалини на някога живописния Дойран, и дълбоката, също като небесната, синева на Дойранското езеро…

После позицията - от едната страна е връх Дуб, от другата - Калатепе, отпред са англичаните, отзад е България, стани на юмрук, стани на челик - така казва полковник Пано Маринов, свива черна ръка в блестяща ръкавица и я раздрусва към противника.

Жестът е по-силен от думите, както куршумът е по-силен от гърмежа, мисли Тано, докато седи на дъното на окопа и реди лъскавите патрони в пачките на манлихерата, и им заръчва на ум - да вървиш, дето те пратя, чу ли? Всеки пети е най-важен, защото е пръв, и Тано го нарича уважително със собственото си звание - госин кандидат-подофицер, преди да сложи пачката в кожената паласка…

Това - челикът, патроните, качамакът със сланина, става по тъмно, преди съмване - с първите блясъци на слънцето по огледалното езеро вляво започва да бие английската артилерия, и не след дълго тютюневите фигурки на шотландците тръгват към мушката на Тановата манлихера, някои се спъват и падат, други притичват, залягат, стрелят, куршумите им пръскат пръст в очите и угасват в бруствера, и когато стигат опасно близко, ротният с шашка в едната ръка и с пистолет в другата изскача от окопа, нещо крещи, никой не го чува, но не е нужно, стълбите са изправени, войниците се преварват едни други, втурват се презглава, никой вече не стреля, идва ред на ножа, на приклада, на юмрука, на ритника - сечи, мушкай, късай с нокти, със зъби, удряй с камък, с глава, с наточената като бръснач пехотна лопатка, цели главата, цели главата, тия шотландци имат ризници, гътай, късай, мачкай, бий…

Тано Куцаров тича пред хората си, не му е ясно той ли вика всичко това, чува ли го, грохота отпред е по-слаб от вика “ура”, който го е подел и е направил тялото му леко и бързо, ръцете - силни и точни, до него Пело от Врътеник тича тежко и псува, хванал пушката като коса, отляво ситни Васил от Видрица, нахлупил до вежди опълченския калпак на дядо си с пиринченото лъвче…

Така тримата срещат първия шотландец, който се изправя срещу тях от една снарядна яма и се чуди да бяга ли, да се бие ли - момък с руси мустаци и сочни устни. Той гърми към Тано от хълбок, но е дигнал пушката високо, опитва пак да вкара патрон в цевта, но за него вече всичко е минало, щиковете и на тримата се забиват в гърдите, под брадата, в корема, и той отново се поваля в ямата, която сам си е избрал за защита и за гроб…

Те дори не спират, тичат напред, едва поемат дъх за поредното хрипливо “ура”, догонват бягащите шотландци, удрят с ножове и приклади, прескачат гърчещите се тела… И в мига, когато Тано застига един особено снажен войник с килната на тила плоска каска и кръстосани на гърба широки жълти портупеи, светът около него се взривява в ослепителен блясък, безшумен и затова още по-страшен, след който идва тишината…

И сега лежи Тано така, както тогава, при Дойран, когато дойде на себе си вече пленник, с нетърпима болка в главата и почти парализирани от контузията ръце и крака. До сборния пункт го довлякоха шотландци, там го поеха българи като него - кой ранен, кой контузен, и пеша, по потъналите в прах военни пътища, през Кукуш и после покрай Вардара, стигнаха Дудулар - пленническия лагер край Солун.

За три месеца работа по гари и пристанища той не само забрави за контузията, но и заякна, посвикна с елдената каша и лошо излющения ориз. Започна да мисли за бягство - ей я къде е България, време ли е да лежим и да хамалуваме тука, я да си се връщаме по ротите, гледай какво се е време отворило, само да ги дръстим на гръсти и да ги кладем на кръстци… Някои бягаха, но Тано не успя - офицери и подофицери, че и той, една сутрин бяха натоварени на една турска гемия на скелето в Солун и тръгнаха - както се чу, към друг лагер в Малта ли, в Триполи ли. Шотландците от охраната се правеха, че не разбират въпросите, черпеха насядалите на палубата пленници с черен египетски тютюн, свиваха си и те дебели като палец цигари и сочеха напосоки някъде зад есенния хоризонт на Бяло море.

По-добре петнайсетината пленници се разбираха с турците от екипажа, но и те не смееха да кажат накъде са тръгнали, хвалеха се с хубавото време и добрия вятър, издул платната на малкото корабче, и се сърдеха на конвойния началник сержант Макгилви за това, че непрекъснато си свирка с уста - не било на добре.

И вярно било. Когато вляво зад гърба им останаха голите брегове на Халкидики с китките маслинови горички по тях и някъде далеч над облаците с бялото чело на светия Атон, дойде време за храна. Раздадоха им по шепа маслини, горчиви от сол, по една лъжица зехтин и по канче булгур.

Водата разпределяха особено внимателно - по половин войнишко канче на всеки. Екипажът се хранеше отделно, и дали защото солената риба им беше омръзнала, или защото изпитваха състрадание към пленените си комшии и съюзници в голямата война, турският капитан с разрешение на Макгилви раздаде на българите по шепа солена хамсия - буюрум, ефендилар, буюрум, комшу, то турците и българите са агнета от една сая, добър е Аллах, на добър край ще ни изкара…

Матросите намигаха на насядалите българи, колчем минеха покрай тях, и към Макгилви се обръщаха уважително, с темане, но го наричаха “баш ханъм ага”, и когато в отговор той им кимнеше важно, те тичаха презглава на носа и се превиваха от смях.

По тези места беше нещо обичайно да се види някой грък от Родосто, Крит или Мала Азия с бяла фустанела, но неговия шотландски килт, между който и три-четвъртите му чорапи се виждаха голи космати крака, беше наистина екзотична гледка.

Не бяха привършили още обяда, и на пустия до преди малко хоризонт пред тях се появиха острови, като че ли захлупени ниско от мастилени облаци. Капитанът на гемията се развика, матросите се разшетаха, започнаха да прибират всичко, което не беше нужно и не беше добре закрепено за палубата, после шотландците накараха българите да слязат в трюма, вмирисан на гранясал зехтин и гнила риба, където от двете страни на черния кил плискаше зловонна локва.

Настаниха се кой както може по сандъци и бурета, взряни тревожно в препречения от силуета на Макгилви люк - навън бързо притъмняваше, вятърът първо притихна, после налетя отпред, така мощен и поривист, че целият корпус на корабчето започна да стене от напора му.

Тропот на крака и скърцане на скрипци се чуваше от палубата, но не след дълго всички други шумове бяха заглушени от воя на вятъра и от разтърсващите удари на вълните в борда, които подмятаха корабчето и кънтяха в ушите им като удари с тояга по бъчва.

Хаосът в трюма стана неописуем - зле привързаните сандъци и бурета разхлабиха и някои скъсаха въжетата, и всичко - хора, бали, сандъци, качета - започна да се мята из зловонието на трюма в почти пълна тъмнина.

Които бяха по-близо до люка, и сред тях Тано, последваха Макгилви на палубата, но горе бурята ги връхлетя с още по-голяма свирепост, с потоци тежка солена вода и с вятър, който като че ли всеки миг щеше да свлече всичките им дрехи и голи да ги понесе в черната бездна, на каквато се бе превърнал лазурния до преди половин час небосклон.

Устоял на първия удар на вятъра, Тано не успя дори да се огледа, когато чу смразяващ звук, подобен на писък, и видя сянката на единствената мачта да се накланя към десния борд, повлякла степания такелаж. Човешки викове, трясък на трошащо се дърво, тежки като кирпичена стена вълни, редуващи се със също толкова тежки пориви на вятъра - хаос, в който за човека няма място, защото черното море току-що бе погълнало черното небе и нищо между тях не можеше да оцелее…

Картината на катастрофата бе толкова жива и ярка, че Тано с труд си пое дъх за пореден път, и след като сетивата му го убедиха, че светът около него вече не се мята в хаоса на бурята, отвори очи. И видя - свечеряващото се небе със сиви облаци си беше на мястото, морето пращаше спокойни вълни към него, а той лежеше на едрия чакъл на някакъв бряг, с осукани около тялото покъсани дрехи. Седна и се огледа, въпреки световъртежа, който го накара да се подпре здраво на ръце и да напрегне цялата си воля, за да не пропадне отново в кладенеца на безпаметството.

Плажът от объл морски чакъл свършваше в подножието на стръмен бряг, обрасъл в бодлив храсталак и нацъфтяли в червено гигантски опунции, увенчан от вездесъщите маслинови и дафинови дървета, пронизани на места от стройни кипариси. От двете му страни брегът се вдаваше в морето с дълги каменни грамади, чиито черни и ръбести скали стърчаха непоклатими сред белия прибой.

От плажа по склона през храсталака водеше тревясала пътека, и в мига, в който Тано си помисли, че тя ще го изведе до хора, видя по нея да слиза някой. Не можеше да види добре, образът се раздвояваше, но още от пръв поглед бе сигурен - Макгилви, с неговата нелепа карирана поличка и жълти чепици.

Нямаше я кокетната му шапчица с перо, портупеите с големия жълт кобур за револвера и тежкия артилерийски тесак на хълбока, но това беше той. Идваше към Тано, усмихваше се в жълтите си мустаци и бръщолевеше нещо по своему, и като дойде наблизо, плясна няколко пъти с ръце - браво, демек, юнак.

Тано също се опита да му се усмихне - на този, на когото още вчера в Дудулар викаше заедно с другите “мистър Душман” заради неговата жестокост към военнопленниците, който с бой принуждаваше да работят дори във времето за почивка, и който с удоволствие лишаваше от храна и вода по свое усмотрение за дребни провинения. Мярна се в паметта му и как турчетата на гемията му се кланяха престорено и го наричаха “ханъм ага” - и отново се отметна на гръб, загубил свяст…

Отново Тано се събуди чак на другата сутрин, по тъмно. Но това вече беше именно събуждане - не мъчително излизане на съзнанието от черната бездна на нищото, а осъзнаване на топлия гръб, на болката в дясната плешка и в колената, студенината на росата по лицето и по отметнатата настрани лява ръка…

Отвори очи и се разшава. Беше лежал с гръб към огъня на закътано място под високи отвесни скали, в плитка ниша под тях, гъсто зашумена отвсякъде с храсталак, по който висяха намятани да съхнат дрехи, сред които видя и своята сива куртка, и черния брич, който му беше подарил в лагера един немски офицер.

Лежеше върху суха шума, заровен в нея, завит с някакво разпарцаливено грубо платно. И не беше сам - от другата страна на огъня, който бе топлил гърба му през нощта и в който все още проблясваха живи въглени, пак в купчина листа и парцали се виждаше русата глава на Макгилви, и чак сега Тано забеляза приликата му с онова русо момче, което той и другите двама балканджии така страшно съсякоха с ножовете си в последната атака при Дойран.

Макгилви спеше още. Спеше и някой друг глава в глава с Тано, но от него не се виждаше нищо - чуваше се само хрипливо дишане изпод листата, прекъсвано от някакви жалостиви и тънички, като че бебешки стенания.

Този  път сядането не му донесе никакви неприятни изживявания, образите не се раздвояваха, светът като че ли се беше понаместил. Болеше го наистина тук-там, но той след две години на фронта вече знаеше кажи-речи всичко за болката - тази не беше опасна, само натъртено, охлузено, побито. Затова се реши да се изправи, и както си беше с дългите платнени гащи и селската риза, тръгна към храстите. Усети, че и другите се разшаваха, събудени сигурно от неговото шумолене, но не спря, не се обърна.

Когато се върна, Макгилви редеше съчки в огъня, а на ложето да неговото се подпираше на лакът едно черновеждо турче от екипажа на гемията, което се засмя щом го видя и вдигна ръка за поздрав. Макгилви също му кимна засмян, седнал от другата страна на съживяващия се огън, и той по долни зелени гащи без крачоли и памучна риза с дълги ръкави. Тано ги поздрави на български и им се усмихна - беше жив, бяха живи, войната беше далече, бурята отмина, защо да не си спомним, че все пак сме човеци?

Докато се развидели напълно двамата с Макгилви навлякоха още влажните си и корави от солта дрехи и посъбраха дърва за огъня - морякът, който се казваше Месуд, беше ударил зле глезените си и не можеше да става. Та той щеше да стои в лагера и да подклажда огъня, докато двамата слязат към брега и се опитат да намерят нещо за ядене.

Вода за щастие имаше - тя сълзеше през зеленясала цепнатина в долната част на каменната стена, до която се бяха подслонили, и точно заради нея шотландецът беше избрал това място и бе пренесъл от брега оцелялите си спътници.

Тано за пореден път си помисли с благодарност за този корав сержант - кой да му се нада, че под кокалестото лице и воднистите очи е останало състрадание към себеподобните и готовност да им помогне?

Той сам ги беше открил предната вечер на брега, бе занесъл първо турчето, после и Тано, бе наклал огън с кремъка и огнивото от пунгията му, кой знае как останала привързана на ремъка на брича му, бе ги съблякъл и проснал дрехите им да съхнат, бе им направил легла и дори бе разстлал разкашкания от морската вода тютюн от пунгията върху един плосък камък…

Личеше, че по пътечката, по която ги бе изнесъл до скалата и по която сега двамата слизаха към морето, отдавна никой не е стъпвал. Още до огъня Тано бе попитал Макгилви - Гърция? Онзи сви рамене, после с пръчка нарисува кръг на земята - исланд, направи с ръце вълнообразни движения отстрани - сий, ъндърстенд?

Остров, значи, помисли си Тано и комай му олекна - от дивотията не го е страх, на дивотия той е навикнал и от родния си Врътеник, и по Балкана с овцете. Лагери са му омръзнали, войната му е опротивяла, само майка му го чака, но където и да е той, тя пак ще го чака, тука е добре, само дано няма гръцки пост, на другото ще насмогнат с този управен другоземец със сукманчето…

Слязоха по пътеката почти срещу мястото, където вчера вълните бяха изнесли Тано. Пак се втурнаха в паметта му спомените за бурята, за младите мъже, чиито лица продължаваха да се мяркат в паметта му и които вероятно бяха останали там, в разбушувалата се черна бездна на небитието, тъкмо когато бяха повярвали, че късметът им ги е отървал от пъкъла на войната… “То и ние дали сме се отървали в този пущиняк, само Господ знае” - помисли си Тано, и усети сърцето си да се свива на бобено зърно сред тази безкрайна самота, която вееше откъм синевата на небето и синевата на морето.

И в този миг сред сивите бодливи храсти вляво видя зид от дялани камъни, а в средата му - плоча от бял мрамор, измита от безбройни дъждове и изронена от безбройни бури. Прекрачи натам, взря се в нея - обрамчено от двете страни и в горната си полукръгла част с венец от цветя и клонки, там бе седнало на една страна момиче в къса туника, загубило през вековете чертите на лицето си, но съхранило нежните извивки на моминското тяло, с глава, увечана от венец от подобни на лозови листа. “Коя ли си ти?” - попита себе си Тано и се пресегна, та погали по лицето древното изваяние…

После застигна спътника си, който крачеше едро пред него, и като си припомни отново всичко, което този  човек бе направил през последното денонощие, раздруса десницата му:

- Благодарим, сержант ага! Благодарим, господин Макгилви! Да те поживи Господ! Ама трябва да минем по брега да видим дали няма и други някой сиромах на нашия хал - и той направи широк жест с ръка, като да обиколи целия остров.

Дали го разбра шотландецът или не, но красноречиво му посочи устата си и започна да дъвче - първо да намерим нещо за ядене, след това ще правим сметка за по-нататък.

Най-високото място, до което достигаха вълните по чакълестия бряг, бе истинска съкровищница за тях, и това шотландецът бе забелязал още вчера - именно от тук той бе взел дебелото корабно платно, с което ги беше завил за през нощта. Сега обаче целта му беше друга, и той старателно се взираше в натрупаните в безредие от вълните дървени парчета, греди, части от разбити лодки и гемии, дървен строителен материал, купища раковини от морски обитатели, безброй сюнгери, каквито Тано бе виждал само по панаирите из родния си край, и какво ли още не.

Тук беше и това, което търсеше Макгилви, и той възкликна радостно, когато зърна в купищата отломъци поплавъци на рибарска мрежа. Двамата внимателно я изтеглиха изпод затрупалите я буклуци, и я разпънаха върху чистия чакъл - скъсана на хиляди места, но със здрави въжета в горния край, на които бяха нанизани кръгли коркови поплавъци, и в долния, по който бяха навървени цилиндрични парчета олово. Макгилви решително седна на земята до мрежата и започна да разплита един от краищата й.

Тано разбра и се зае да му помага. След десетина минути и двамата имаха достатъчно дълъг здрав конец за две въдици. Изправиха две телени копчета от куртката на Макгилви, заточиха добре връхчетата им на камък и ги изкривиха на кукички. Най-трудното беше така да разплескат горния край на телчицата, че грубият конец да не се измъква.

Задоволиха се с приблизителен резултат и решиха, че самозатягащия се рибарски възел ще е достатъчен. На три педи над кукичките прикрепиха по малко олово, което оттрошиха от тежестите, след като ги разплескаха с камък.

После със скъпоценните си такъми се отравиха по скалите на дясната коса и не след дълго намериха място, което Макгилви одобри - дълбоко, заслонено от вълните, в което през напълно прозрачната вода по дъното се виждаха лениви тъмнозелени водорасли и безформени каменни глави.

Строшиха с камък по едно от морските охлювчета, които в безброй се бяха налепили по мокрите скали, нанизаха лигавите парченца месо и хвърлиха въдиците с лява ръка, стиснали края на конеца в дясната. И още преди оловото да потопи кукичката със стръвта на дъното, усетиха с дланите си потрепване - кълвеше!

Първата рибка извади Макгилви - сигурно имаше повече опит от Тано, за когото липсата на дръвиче и плувка беше непривична. Това бе ослепително обагрена рибка с пурпурна линия отстрани по тялото.

Тано извади друга - плоска, облещена, и му идваше да скача от радост. Чак сега се сетиха, че не са предвидили в какво ще събират улова, и Тано отскочи до храстите над скалата, и донесе пръчки в долния край с четалче - във Врътеник на такива клечки нижеха рибетата през хрилете.

До обяд нанизаха пет такива пръчки, и макар че най-едрата рибка не беше по-дълга от вретено, уловът им стигаше да поминат с гладните този ден. Пък и трябваше да нагледат другаря си.

На връщане напълниха остатъците от рибарската мрежа със сухи сюнгери и се отправиха към лагера. Често поглеждаха през цялото време към извисяващата се над гората скала, под която бяха оставили Месуд, и по дима, който се извиваше над нея разбираха, че другарят им се справя и сам.

Оказа се, че не е сам. Когато се промъкнаха през храстите с товара си, с изненада видяха седнала до огъня срещу Месуд млада жена. Тано даже замижа от почуда - това смугло лице с черни горещи очи, с изваяни устни, с изписани вежди, обрамчено от чистата линия на тежка черна коса - това беше видение, самодива, не можеше да е истина!

Но истина беше - смутена и несръчна се изправи тя със сведени очи, оправи с привично движение вехтия си елек, отметна първо едната, после другата си плитка на гърба, и проговори на гръцки:

- Добър ден. Аз съм Аника.

Всичко бе забравено. Кръвта и калта на войната, идилията на бялата къщичка във Врътеник, патриархалните нрави в далечния Хелмсдейл, очакванията на сюрията братя и сестри в Тахтакюпрю, честта на пагона, гордостта на клана, печалбата от гурбета, страданията на Отечеството, интересите на Империята, волята на Аллаха…

Сега съществуваше само тя - Аника.

В намерената на плажа кратунка събраха водица и първата глътка предложиха на нея. Първите опечени рибки също сложиха на широко зелено листо пред нея. Когато натъпка лулата си с поизсъхналия тютюн Макгилви понечи да й я поднесе, но го спря смехът й и ироничния жест, с който тя се престори че пуши със смешно издути бузи, след което се преви в пристъп на престорена тютюнджийска кашлица. И още докато ядяха рибата, се разговориха - тя ги сочеше с пръстче - първо Макгилви, после Тано и накрая - Месуд, и ги разпитваше кой откъде е.

На гръцки и български, на турски и английски обясняваха кой както може, и за тяхна радост тя ги разбираше, кимаше с глава, усмихваше се и повтаряше старателно имената на родните им места и на роднините им - баба Гена Куцарска от Врътеник, в България, Дънкан Макгилви от Уотър Гроув в Хелмсдейл, Шотландия, Самет Фере от Тахтакюпрю в Бурса санджак, Турция…

А когато и Тано я попита откъде е, Аника стана, вдигна ръце към небето, после клекна, сложи длани на земята, после се изправи и с широк жест като че ли прегърна всичко наоколо.

- От небето, от земята и от този свят - преведе на себе си непонятните и жестове Тано, без и той, и другите да разберат какво точно иска да им каже.

Свечеряваше се, в спомен от вчерашната буря небето на запад пламтеше в червеното на залеза, над който тлеещи облаци се стопяваха в сивата пепел на здрачевината…

- Знаеш ли как се казва този остров? - попита Тано, като се убеди, че тя кой знае как разбира въпросите им, макар и да им отговаряше само на гръцки.

- Седрин - каза им тя. - Няма хора. Само вие.

- И ти - каза Месуд.

- Аз - не. Само вие. Само вие - ти, ти, и ти. - и ги посочи последователно с ръка.

- Коя си ти? - попита на гръцки Макгилви и я докосна по ръката, като че ли да се убеди в присъствието и - толкова странно прозвучаха настойчивите и думи, че на острова са само те, тримата корабокрушенци.

- Аника - усмихна се ослепително тя, и прибави една фраза, която Тано си преведе като “аз не съм тук” или “аз не съм само тук”. По високо вдигнатите вежди на Макгилви и по това как Месуд сви рамене разбра, че и те се чудят на думите и, но повече не посмя да попита нищо, пък и не се сещаше какво.

Доядоха мълчаливо рибата, пийнаха от събралата се в кратунката водица, Макгилви разпали с въгленче лулата си и я подаде на Тано, той дръпна от лютия дим, тютюнът пращеше от солта и миришеше на водорасли, и подаде лулата на Месуд.

Аника ги гледаше с любопитство, седнала със свити на една страна крака, боса, свила ръце в скута си и отново пуснала тежките си плитки на гърдите.

После се пресегна към Тано, който седеше най-близо, хвана кръстчето, което висеше на гърдите му - просто кръстче, дървено, вързано на кожена сиджимка, което майка му бе осветила в Гложенския манастир и му бе вързала на врата преди заминаването в казармата, та Господ да го пази, и го подръпна.

Тано го изниза през главата си и и го подаде. Тя го взе, поглади с пръсти излъсканото дърво, нави ремъчето и го прибра под елека си. После посочи към Макгилви и той без колебание откачи сребърния ланец от портупея си и издърпа с него от някакъв таен джоб масивен часовник.

Аника прибра и него, и се обърна към Месуд, който вече изнизваше от ухото си кръглата обеца с форма на полумесец. Прибра и нея. После направи знак, че е време да си лягат. Макгилви и Тано скочиха да й стъкмят постеля от събраните сюнгери, но тя ги спря с ръка - не, лягайте си.

Мъжете се почудиха, но се наместиха в леговищата си от листа и грубо платно, а тя остана седнала и започна да разплита косата си, докато лъскавите в светлината на огъня кичури не закриха тялото й, и в тъмното остана да свети само бялото й лице, бялата й усмивка, бялото на очите й. После запя.

Но не беше точно песен това, което като че ли извираше някъде от съкровените дълбини на вечерта - звучеше като полъх на ласкав морски вятър в бодливия гъсталак, като ромол на дъждец в пролетен листак, като съсък на попиваща в зажаднялата земя живителна влага.

Тано си помисли, че ако звездите бяха пендари, сигурно така би се чувал тихият им звън от нощното небе. И това бе последната му мисъл през този изнурителен ден.

А на сутринта Аника я нямаше.

Мъжете не помислиха за огъня дори, викаха я, после тръгнаха да я търсят - отначало заедно, после се разделиха. Краката на Месуд вече не го боляха, охлузванията и натъртванията на Тано и Макгилви бяха заздравяли за една нощ, и когато шотландецът попипа кървящото си вчера рамо, което днес вече беше покрито с розова млада кожа, каза една само дума:

- Аника.

Тано не се бе сетил за това, но го прие без колебание, особено след като огледа собствените си драскотини и охлузвания, от които почти не беше останала и следа.

Търсиха я из цялото островче почти цял ден, и чак привечер слязоха на скалите да ловят риба. И когато минаваха край плочата в древния зид,

Тано погледна натам и едва не се спъна от изненада - цветния венец си беше там, но момичето, което вчера бе погалил по лицето, го нямаше, върху огладената от ветрове и дъждове повърхност не личеше нищо.

Понечи да каже на другарите си, но се спря - и думи му липсваха, пък и дали не му се беше сторило всичко това сред виденията на бурята и смъртта, през които бе минал в пътя си към този бряг?

С Макгилви пак наловиха риба, Месуд събра в остатъците от рибарската мрежа стотина конусовидни миди, показа им как да ги изгребват с клечица и да ги ядат сурови.

Хранеха се мълчаливо край огъня и попоглеждаха към мястото, където снощи бе седяла Аника, и комай не им се вярваше, че това е било истина.

Спаха тревожно, все им се счуваше странната песен на изчезналото момиче да се носи някъде над скалата, високо в прозрачния нощен простор, долавяна по-скоро със сърцата, отколкото с ушите…

А сутринта откъм залива чуха корабна камбана.

* * *

Мина повече от година, докато Тано се прибере от Александрия, където ги остави египетския кораб, и където Макгилви се закле, че и Тано, и Месуд са турци от екипажа на потъналата гемия. Пак той ги уреди на една от скелите - хамали, товареха памук, сушени фурми и смокини, кафе и чай за Англия, и разтоварваха сандъци с оръжие, патрони и снаряди, разглобени аероплани и бурета джин и бира.

Така, докато ги нае баша на една гемия, с която стигнаха до Златния рог в Истанбул. Тук се разделиха, и Тано тук дочака края на войната. После пак с гемия, но този път румънска, стигна до Варна, подпомогнот от богати българи от Фенер - вече като пътник, не като моряк.

От там взе железницата до Телиш, и последните трийсет километра до Врътеник вървя пеша - с пехотинската си куртка, с черния немски брич и с жълтите обувки, които Макгилви му бе подарил на сбогуване. Чудеше се как ще го посрещне майка му, знаеше, че вече се е изпренадала, молеше се само да не е повярвала, че е умрял.

Беше умрял за вода, когато се изправи на баира Печенак и пред него грейна с белите си къщи и червените си покриви Врътеник. И не се отби до кладенчето да се напие, а побягна по нанадолнището към въжения мост над реката.

Притича по него запъхтян, и се спря чак когато стигна техния дувар, до вратницата, и видя извисилата се над къщата им камбанария на селската църква. “Само да не стане беля като вляза - помисли си той. - Ако са ме отписали вече и вляза така изведнъж, кой знае как ще го понесе майка…”

Въпреки това бутна вратницата, и още непрекрачил прага, чу викът на съседското момиче:

- Лело Гено, дойде си, ето го! - и я видя как захвърли низата пипер на земята и хукна към къщата. А майка му беше вече на прага, разтреперана и просълзена, и има сили само за две-три крачки - колкото той да притича и да я подхване в прегръдката си:

- Мале, живи бяхме, мале…

Улицата и двора, безлюдни допреди малко, се напълниха с народ, предимно жени, много от тях с черни забрадки, които се бутаха една друга да се доближат, да го пипнат, и още преди да са му казали “добре дошъл”, питаха през сълзи:

- Ами моя Ванчо срещна ли некъде бе, Тано? Ами Цецко, Цецко вижда ли, като си бил по Дойран? Ами Васил, нали го помниш моя Васил, Васето бе?

Не им отговаряше, пък не ги и чуваше, погълнат от чувството си на пълнота и удовлетворение, разтваряше се целия в апетитния мирис на хляб, който извираше откъм затулената с плоча пещ в ъгъла на дувара, мирисът на загряните от слънцето белосани стени на къщата, на грейналия по плочника жълт кукуруз, на снопите гръсти, наредени покрай плевнята…

Жените като че ли разбраха какво става в душата му, смълчаха се, седнаха коя където намери. Седна и той с майка си на пейката пред вратата и хвърли поглед вътре, в собата - застлана с чист месал синия, и на нея - паници с гозба, тава с баница, запотена стомна - с вино ли, с айрян ли… Обърна се изненадан към майка си:

- Ти като че ли си ме чакала, мале?

- Аз си те чакам заман, Танчо, ама и знаех, че днеска ще си дойдеш. Нали е Голема Богородица днеска? Така. А преди една година, точно през нощта срещу Голема Богородица, ми се присъни сън. Иде при мене едно момиче, у нас влиза, ама не е нашенско, на две плитки сплетено, черноочко и смугло като циганче комай, хубавко. И ми казва - лельо Гено, казва, за Тано не се кахъри, жив е той, здрав е, и нищо няма да му се случи, ще поскита малко и ще си дойде. Ще го чакаш след година време, на Голема Богородица, и за знак че ти казвам истината, ти оставям кръстчето, дето ти си му го дала преди да иде на фронта.”

И си отиде. Ставам аз сутринта, помня всичко, като да е станало наяве, ама все не ми се хваща вяра. Шетам си из къщи, мисля си и си викам - сънувам така, щото така ми се иска да е. И докато не видях кръстчето да виси на иконата в ъгъла - така и не повярвах. А тя там го окачи в съня - на иконата на Богородица, ама аз това после се сетих. И като го видях - ревнах, ама хванах вяра, че е истина. И така и излезе, Танчо, жив да си, сине…

Тано остави майка си на пейката и влезе в къщата. До прозореца, над малко кандилце с треперливо пламъче висеше иконата на Богородица, а на нея - лъскавото дървено кръстче, което той бе снел от гърдите си и бе дал на Аника. Прекръсти се Тано и каза:

- Благодаря ти, Майко Божия… - но нещо се задави, защото видя Богородица да го гледа с черните бездънни очи на Аника и да се усмихва, и си представи как някъде в студения Хелмсдейл и някъде в горещия Тахтакюпрю Макгилви и Месуд са се изправили и те пред иконата на Богородица, на която Аника е окачила часовника на единия и обецата на другия…

Нищо, че такава икона по техните земи няма…