ВЪРБАТА
Дядо Таньо Барабоя беше единственият нашенец, който можеше да наплита дамаджани с върбови пръчки. От върба какво ли не правеха.
По ей това време всяка година идваха кошничари - цигани катунари, опъваха черги за колиби край реката и тръгваха из село да търсят кой от какво се нуждае.
Наплитаха дамаджани - като започнеш от два литра до петдесет, за вино и за ракия. Украсяваха ръбовете със зелена боя, вземаха я пари, я сланина, картофи, кой каквото има да даде.
Плетяха кошници за грозде, за яйца, за пазар - с капаци, правеха различни по големина лъжици, за готвене, за хранене, дървени бъркалки, какво ли не.
Гаванки, корита за къпане на деца, за пране, корита за брашно и месене на хляб - нощкви. Иначе - цепеха на две върбовите клонки и плетяха столове и маси със сръчните си ръце. Бялваха дворовете с творенията си.
Ние не оставахме назад, дялахме с ножчета свирки, очуквахме кората на върбовата пръчка и пролетната мъзга я отлепяше, умело я отделяхме и правехме свирки - на един, че и на два гласа, пискуни.
Момчешки работи! Върби колкото щеш, пълни села с деца, едни - корита, лъжици, други свирки, гъдулки - все от върба. Расте край реките и мокрите места - до която и върба да копнем, извира вода, все годна за пиене. Колко чешми , колко кладенчета!
Турят кора от върбата за чучур и чешмата готова. Без пари работа. Едни за едно, други за друго, секат върбата, а тя на следващата година пак е готова с клонки за Цветница, за лъжици…
…Помня дядо Атанас Гюзела от Мирово. Чукаше кора от върба и правеше мехлеми за трудно зарастващи рани. Колко хора е излекувал! Търсеше върби до минерални извори.
…А в село на един му казваха Върбата, малцина му знаеха истинското име. Пасеше овце, беше пъдарин, другоселец, заврян зет в село. Дошъл за имане, за много земи. Каквото му кажат, слуша. Увивал се като върба и тъй го кръстили - Върбата. Той да вдигне тежкото, той да оре най-много. В дюкян не влизал, икономист, заврян зет. Винаги впрегнат. Здрави и жилав като върба. Иначе мек… Каквото поискаш от дървото, можеш да направиш…
…Като ученици видехме ли учител да мине покрай нас, ставахме прави, сваляхме шапки, поздравявахме ясно, разбрано. И днес ставам, поздравявам. Дядо казваше: учителят е като върбата - жилав, здрав, увива се, не се чупи, каквото и да го правят, за всичко става.
Ставам прав, като чуя името на учителката Руска Димитрова. Обучавала е ученици преди и след мен по руски език от 1947 г. в с. Спасово. През 1949-1950 г. в с. Братя Даскалови, а от 1951 до 1980 г. в Чирпан. Завършила Руска филология, близо половин век учи децата на околията на близкия до нас руски език.
И сега бодро крачи между нас. Наследила качествата на Спасовския род на Тотю Манолов, на оня спасовец, който като Министър в земеделското правителство прокарва жп линията през Чирпан, строи пощенски станции по селата - Христо Манолов.
Носи името на онази баба Руска, чийто първи съпруг е убит от бягащите турци преди 140 години. Зверски е убита и свекърва й в с. Могилово, дъщеря й Елка е спасена от руски войници и отгледана от тях. От с. Изворово са нейни братовчеди, отвсякъде жилави хора. Смели, издръжливи. Като върбата - за всичко стават - министри, лозари, мелничари, учители… Българи!
В деня на нашата писменост за миг да станем прави, шапки долу!
Да си спомним за Учителя! За онези ръце, които ни подкрепяха в учението по писане, по четене и смятане… За оня глас, който никога няма да забравим: Донесете, донесете върбови клонки за нашите Светци…
Ами за Учителя?
