СПРАВЕДЛИВОСТ
Моето село не е Макондо. Моето село е Татарево. Но и тук легендите и колективната мъдрост на хората са не по-малко красиви и силни.
Ето една история, която се е превърнала в легенда. За бащата - убиец, който заплатил с живота на дъщеря си… Ще ви я разкажа така, сякаш съм била там. И без това в думите на баба ми Васила имаше автентичност за две притчи…
Била 1923 година. В Хасковския край върлувала банда - бандата на Митьо Ганев. Ще кажете, как е възможно. Шейсет години по-късно, свещеникът на селото беше написал история, от която ставаше ясно, че околийският началник е делял парите от кражбите с бандата.
Разбира се, никой не се беше съгласил да публикува в комунистическо време тази история. Защото Митьо Ганев се беше присъединил към четата “Христо Ботев”. И там, по-късно беше загинал. Властта го беше изкарала герой и го беше направила идол. Никой нямаше право да го развенчава. Камо ли някакъв си там поп.
Но историята, която прилича и на притча, и на легенда, не е за него. А за негови подражатели. За хора, които са решили да използват неговата репутация и да направят удар.
Техен съселянин е продал нива и по изключение има пари в къщата си. Лошото време му е попречило да ги занесе в града и да ги остави в банка. Те са решили да се престорят на бандата на Митьо Ганев и че това е моментът за действие.
Бурна нощ. Вятърът свисти, светкавиците на моменти правят цялата околност светла като ден… Лее се такъв дъжд, че водата приижда, малката рекичка за пореден път се превръща в бушуваща стихия и отнася единствения мост.
Трима души с ловни пушки и ямурлуци, с цървули с навуща вървят в бушуващата нощ. Стигат до малка къща под огромен орех. Дървото хвърля голяма сянка и това в началото им помага да останат незабелязани. Те се приближават и тропат на вратата.
Гласовете им са познати на стопанина и той отваря вратата. В това време блясва светкавица и той с ужас вижда дулата на пушките.
Опитва се да затвори вратата, но единият от мъжете пъхва дулото на пушката вътре и пречи на вратата да се затвори. На пода спят жената и трите деца на стопанина. След кратка борба той успява да затвори вратата. Но в последния момент пушката гръмва.
Мъжете побягват. И понеже мостът е отнесен, те решават да преминат през едно по-плитко място на реката. Отиват в кръчмата, за да си осигурят алиби. Такъв е бил първоначалният план и те го следват, макар, че грабежът се е оказал неудачен.
Ако пушката не беше гръмнала и не беше се чул пронизителен женски писък, те биха опитали отново. Но инстинктивно са почувствали, че нещата са станали объркани и опасни. И отстъпват панически…
Отнесеният мост напълно обърква нещата… И все пак, макар и с мокри навуща, те успяват да стигнат в кръчмата. Там никой в нищо не се съмнява. Само дето всички са там отдавна. И живеят от другата страна на селото, така че на никого не се е наложило да преминава реката. Краката са им били сухи…И това се оказва решаващо…
Тримата нападатели пият и ядат в кръчмата, сякаш нищо не е станало. Но по-късно там нахлуват цивилни полицаи. Оказва се, че случайният изстрел е убил жената. Че мъжът й, отчаян, е събудил кмета и двамата са повикали полиция от града… Полицаите заповядват всички мъже да се събуят. И внимателно разглеждат краката на всички.
Разбира се, мокрите крака и навуща на тримата нападатели са забелязани веднага. Закарват ги в общината за разпит. Те не са опитни бандити и не са се наговорили какво да твърдят в случай на арест. И се хващат на елементарните полицейски трикове, че другият в съседната стая си е признал… Бързо разбират чия пушка е гръмнала. Още повече, че те не са я изхвърлили… Дожаляло им е… Все пак, пари струва…
И ето, единият е осъден на доживотен затвор… Няма да коментирам подробности от делото, не това е целта ми… Но минават 21 години и идва Девети септември. От затворите заедно с политическите затворници е излязла всякаква паплач…
Пуснат е и нашият герой. Той за пръв път вижда дъщеря си, която е била още в корема на майка си, когато той е влязъл в затвора…
Радост и болка, сълзи в очите. Най-щастлива е съпругата, която през всичкото време е вярвала в невинността му. И само това й е помогнало да оцелее, да понесе омразата на съселяните си и клетвите на тримата сираци…
Изведнъж от мегдана се чуват изстрели. Всички бързат да видят какво става. Партизаните са слезли и се завихря голямо тържество. Пристига и музика и тъпанджия. Хорото се вие в три реда… Често се чуват “сватбарски” изстрели във въздуха. Като че ли всичко е свършило…
Като че ли това е краят на историята. Но не…Съдбата е решила друго. Докато пуснатият от затвора убиец се любува на красивата си дъщеря и гледа уплашените гълъби, които се вият над площада в слънчевия ден, внезапно се чува изстрел и пронизителен женски вик.
Хорото изведнъж се скъсва, музиката секва, хората се отдръпват и в центъра на кръга остава да лежи обляна в кръв девойка. Дъщерята на убиеца е убита от случаен изстрел.
Бащата се спуска напред, грабва тялото на дъщеря си и хуква към дома си. Чува се неговият протяжен, животински вой. Влиза тичешката в двора, към него се мята майката…
“Рано ни се върна…” - само това успява да изрече убиецът. Рано - той се е надявал сигурно възмездието да е след смъртта му… После замлъква завинаги… Повиканият от града доктор казва, че е преживял много тежък инсулт и не му остава много - само ден два.
Следствие дори не е правено. Безвластие е. Неволният убиец сигурно е някой от партизаните. Другите не са въоръжени с пистолети. А партизаните в този момент са герои - кой би посмял да ги обвини. Несъвършена е човешката справедливост. Правдата е винаги на страната на силния.
Хората от селото се усъмняват дали някое от децата на убитата някога жена не е решило да си отмъсти. Но никое от тях вече не живее в селото. Не са ги виждали от години…
Но тази жестока история е оставила в паметта на хората увереността, че справедливост все пак има. Дори във времена на терор - бял, червен и всякакъв, Божията справедливост е тук. И всичко се връща - и доброто и лошото.
“Кротките ще наследят Земята.” Замисляли сте се, какво означават тези думи. Ами, ясно е, агресивните няма да дадат поколение, или то ще умре…
Е, пожертван е един млад живот, такава е Божията воля. Затова пък повече от 70 години поколенията на хората от моето село знаят, че справедливост все пак има.
И това ги е карало да се замислят преди да извършат нещо лошо. Защото ги чакал не само съдът на Вечността, чакала ги е справедливост още по време на живота им тук, на Земята.
Просто тази справедливост не идва от хората…
