ЧИСТО
Магдалена беше красива жена. И голяма чистница. В дома й всичко светеше от чистота. И ухаеше на парфюми и ароматизатори. С нея, освен мъжа й и двамата й сина, живееха и два огромни котарака - баща и син. Но дори и присъствието на трима мъже и две животни не променяше реда и чистотата в дома й.
Тя беше медицинска сестра и още първите лекции по бактериология на преподавателя Цецо Прашинката (това беше прякорът, който студентките му бяха дали, а всъщност той си се казваше най - обикновено - Цветан Цветанов) я бяха вкарали в перманентен шок.
Тя постоянно мислеше за микроорганизмите в дома си… Магда чистеше и бършеше непрекъснато и постоянно се разхождаше да инспектира дома си с голям парцал.
Ставаше в пет часа, за да може да се изкъпе, да измие косата си, да си направи грим и прическа, да почисти навсякъде и чак тогава да тръгне за работа.
Там тя продължаваше да чисти, защото в диспансера, където тя работеше, бяха съкратили чистачките и медицинските сестри сами почистваха кабинетите си срещу скромно заплащаане.
Но чистенето беше удоволствие за нея. То беше начин да се издигне в собствените си очи и да контролира околните. Всички - и у дома и в работата бяха принудени да се съобразяват с нейните изисквани за чистота.
По някакви причини тя ме беше харесала за приятелка. И дори, когато веднъж ги поканих у дома, тя едва не припадна от възторг и изненада, че мъжът й ядеше от приготвените ястия…
- Ама той яде, яде… - шепнеше развълнувано тя и стискаше ръката ми.
- Че защо да не яде ? - учудих се искрено аз и бях на път да се обидя.
Оказа се, че Магда беше заразила мъжа си със своята мания за чистота. И му беше
внушила, че само нейните ястия са достатъчно чисто приготвени и безопасни. Беше измислила гениален според нея начин да го държи в зависимост.
Е, това означаваше постоянно и непрекъснато готвене, но всяка идея си има и лоша страна… И сега аз, без да знам, бях нарушила нейния монопол… Мъжът й ядеше с апетит, направо се тъпчеше със салата, руло”Стефани”, крем карамел и пр.
Магдалена беше нещо като “Бърза помощ” за мене. Когато в петата ми се заби парче стъкло, повиках нея. Тя успя да го извади без намеса на хирург. Когато направих алергичен шок от пеницилинови таблетки, пак повиках нея.
Тя ми сложи инжекции урбазон и адреналин. Когато повиканата линейка най-сетне дойде, проблемът беше вече овладян и аз бях спасена. В една ледена зима дойде и ми свали конците след операция…
Мислех, че тя е добра приятелка. Поканих я на вечеря в една нашумяла италианска пицерия. Тя отказа. Каза, че се придържа към специален начин на хранене. Е, аз настоях. Казах, че няма да остане гладна, защото там има разнообразно меню.
Последва гневен отказ и двугодишно упорито мълчание. В края на краищата тя обясни, че съм я обидила. Че съм казала, че няма да остане гладна. Дълго време не разбирах защо се е обидила.
Но после започна да ми просветва. Спомних си, че май никога не съм я виждала да яде. Че тя постоянно намира някакви предлози да откаже храна… Че ме е съветвала, за да отслабна, като се нахраня да отида и да повърна… Ами, това си бяха симптоми на булимия и анорексия… И съм я настъпила по болното място. Оставих я на мира. Не звънях, не я търсех.
Докато една нощ сънувах мъжа й. Той протягаше ръце към мене с измъчена усмивка, но не можеше да ме достигне.
Още на другия ден започнах да звъня на Магдалена. Но никой не вдигаше. И така, цели три дни… На четвъртия се запътих към дома й. И на вратата на входа видях пресен некролог на мъжа й… Това ме потресе…
Бързо се качих и позвъних на апартамента й. Тя ме покани да вляза. Външно се държеше, но беше смазана. През тези тежки дни се опитах да я подкрепя, доколкото бяха силите ми…
Котаракът й, който в този момент се оказа единствената й опора, падна от четвъртия етаж. И изчезна. Знаех, че котките се скриват някъде, за да умрат. И че почти няма шанс да оцелее след такова падане…
Но заедно с нея се молих и обикалях квартала в търсене на Рижко… Молих се на Бог Отец, на Иисус Христос, на Богородица. Дори скалъпих молитва към богинята Бастет, покровителка на котките.
Взехме частици от неговата котешка тоалетна и посипахме по стълбите, за да може той да се върне по миризмата у дома.
Чак на 40-ия ден Рижко се появи. Измършавял, гладен и жаден, но жив… Ако на някого това се стори смешно и маловажно, искам да подчертая, че когато искаш да подкрепиш някого в тежък момент, си длъжен да споделиш ценностите му…
После аз се разболях. Много се разболях. Наложиха се две спешни и опасни за живота операции. Тогава много хора ме бяха отписали. Бяха решили, че няма да се оправя. Че ще бъда инвалид. А не всеки иска да има за приятел инвалид…
Магдалена беше сред тези, които ме отписаха. Досегашният й жизнен опит и медицинските й познания я караха да смята, че няма да се справя. Тя просто не ме познаваше…
Но между двете операции аз цяло лято бях принудена да прекарам на пейката пред блока. По-далече просто не можех да стигна… И една вечер чух версия за смъртта на мъжа й, която ме ужаси. В панелните блокове всичко се чува. И съседите бяха чули при един скандал как тя креши на мъжа си: „Деца, какви деца… Единият е осиновен, а другият не е твой!”
На другият ден мъжът й умрял внезапно на работата си. Надявам се това да е измислица на кварталните клюкарки. Но колкото повече мисля, по-достоверна ми се струва тази версия.
Тя обичаше мъжа си. Но не е устояла на великата съблазън и тя да стане майка. И, изглежда мъжът й е бил виновен за стерилитета в семейството. Затова, след осиновяването на първото дете, тя е решила да “си открадне” второто. Не я съдя. Но защо е крещяла всичко това на мъжа си… Никой не знае какво става в едно семейство.
Може би затова тя цял живот чистеше и чистеше. Чувствала се е “мръсна” и това чувство не я е оставяло… Колкото повече е чистела, толкова по-мръсна и виновна се е чувствала. Докато накрая не е могла да носи повече този товар…
Е, сега, след толкова години, в дома и в живота й наистина е чисто…
