ТРУДНА ЗАДАЧА
Из “Чакат знак” (2019)
ТРУДНА ЗАДАЧА
Пита дядо отзарана:
- Остарявам и не знам
дали Шаро по-голям
вече и от мен е станал?
- Мили дядко! Той на мен
е връстник! Нима не знаеш?
Имаше и ден рожден
вчера. Виж как весел лае.
- Не, това не е шега.
В Интернет попитай само.
- Как да питам? На мига
сигурно за смях ще стана…
Дядо се надигна бавно.
Пак прегърна ме и рече:
- Годинка твой живот, човече -
на седем кучешки е равна!
Затова те питам. Запомни го.
Има го и в хубавите книги.
А сега - пресмятай, отличнико мой, -
кой от нас е батко, аз ли или той!
ТАМБУРАТА ПЛАЧЕ
Един щурец - храбрец, свирец -
със тамбура на рамо -
изчака тихия ветрец
да позатихне само
и тръгна! Хубав, натъкмен,
с костюма нов облечен -
очакваше го в този ден
любимата му вече.
Самата мравка! На шега
тя беше му се смяла…
Той посветил й бе сега
една кантата цяла.
Тя чакаше го! Но в зори,
щом стихна и ветрецът -
в хамбарчето, на две - на три,
зрънца реши да подреди.
Забрави за свиреца…
Пристигна щурчо. Дълго чака.
Къде се бави? Тръпне той…
В миг басня стара, сам юнака,
си спомни. А там бе герой…
Подпря телцето в лист един
и с тамбурата вярна нежно,
подхвана тъжен, тъжен химн
за любовта безбрежна…
ЗА ДЕН САМО
На малката ми внучка Елеонора
Чудо истинско се случи
и с мен - малкото дете -
за ден само се научих
колко лесно се чете.
Шепичката букви гласни
са магнити - с ясен глас
викат дружките съгласни:
- Хайде, тръгвайте със нас!
Сричките са малки птички,
образувани от тях.
Две по две, по три - самички
в думички ще полетят.
После - лесно. Колко лесно
можело да се чете!
Но да си призная честно -
сричам. Още съм дете.
НЕУСЕТНО
Слънчо пак се е унесъл
и с лъчите златни гали
всяка клонка и тревичка.
Не от вчера. От кога ли?
Те свенливо се надигат.
С росни капчици блестят.
С весели очички мигат
и разтварят цвят по цвят.
Чудо няма. Снеговеят
пак е спомен. Песни птичи
красотата благославят.
Колко празнично е всичко!
И поточето бълбука -
шумно, весело, игриво.
Чудотворна Пролет тука
властва. Всичко е красиво.
ЗЛОСТОРНИК
За кой ли път пак спомена ми връща
на тези пойни птички горестта?
Под стряхата на новата ни къща
гнездо си беше свила песента.
Събуждаха ни лястовичи трели -
с тях ведро зазоряваше денят.
За слънце в мрака нощен закопнели -
усмихваха се росните цветя.
Бе весело и някак много светло.
Бе празнично пред нашата врата
до случката с момченцето, което
към птиченцата прашка развъртя…
Открих едното долу, под гнездото -
студено беше малкото телце…
Кръжеше мълчаливо и самотно
над него, с болка, другото, без цел…
От този ден и къщата изстина.
Внезапно сякаш всичко опустя.
Едно момченце в утрин светлосиня
простреляло бе с прашка песента.
Засрамено, и слънцето издирва
виновникът за празното гнездо.
А може би сред вас е тоз немирник?
И за герой се смята…
За какво?
ХИТРЕЦЪТ СЛОН
И на дясно, и наляво,
всеки казва - силен бил.
Защо?
Вижте този дявол -
най е силен може би,
само затова, защото
е намерил леснината
и си сложил до хобота
и рогата!…
24 МАЙ
Кънти в сърцата пролетни парада
със песента за първите учители.
Едва ли помнят чуждите площади
цветя и слънце толкова в очите!
И в този непринуден празник всички
към мене са внимателни и мили -
гърдите ми пак лента на отличник
е в първите редици украсила!
Пристъпвам бодро. В погледа ми свети
на Солунските братя мил портрета.
А радост и признателност са слети
в онази песен, с утрото подета…
ЧАКАТ ЗНАК
Шаро, Шаро! Ти не си
някакво случайно куче.
Докажи се днес, търси.
Покажи какво те учих!
Баба някъде е скрила
топката. Къде - не знам.
Ако бързо я откриеш -
едър кокал ще ти дам.
Вярно е, че бях настинал.
Но леглото е тегло…
А съм вече здрав. Насила
няма да съм на легло!
Знам: приятели-играчи
чакат знак да им подам.
Топката! И - почва мачът…
Шаро! Няма ли следа?
ИЗБОРЪТ НА СИЯНА
Питате ме често
на кой съм момиче.
Знам ли? Не е лесно -
всички ви обичам.
Но мама и татко
все ще ми се скарат…
Казано накратко -
нищо да не барам.
Баба Ели знае
дете как се слуша.
Пее с мен. Играе.
И нежно ме гушка.
Та, да си призная:
всички ви обичам.
Но май, най-накрая -
нейно съм момиче.
ЮНАК
Врабчо бе юнак голям.
Перчеше се често сам -
цяло ято от врабчета
е юнашката му чета.
- По-юнак от мене няма!
Силата ми е голяма…
И поклони пред юнака
правят и врабец, и врабка.
Всепризнат е от врабците -
техен храбър предводител.
Водил ги е доста често
до пилчарника съседски.
Яденето - на корем!
Но ден само ли ядем?…
И каквото стана - стана! -
сякаш падна от тавана
рунтав, едър котарак…
Всеки премалял от страх
излетя - не го търси -
важно е да се спаси…
Но това не бе игра.
Никой сякаш не разбра -
сграбчил беше котаракът
в лапите си зли юнака!…
После - ясно. Няма помен
от врабеца сив нескромен…
С други думи - вече знам -
без другарите, си сам.
А юнак, с такава чета,
е на котките късмета…
ХИТРУШИ
Баба Ванче е в почуда: - Цял ден тичам като луда.
И ограда има двора - за животни и за хора,
а в градинката ми китна няма май какво да пипна.
Баба чуди се и мае, но крадецът да узнае -
все не смогва. Виж, и вчера някой щъкал е в пипера.
Тиквичките недорасли - все нахрупани опасно
и не стават за бране. Круши, ябълки - и те.
Ели - малката й внучка - викна вярното си куче.
Тихомълком се зае пост градински да даде.
Гледа - мърдат се листата и започват чудесата:
- Пакостнико, стой! Сега ще те стори на кайма
кучето ми Рекс, да знаеш - щом така настървен лае.
- Виж го ти какво било! - Ани - едра костенурка -
мъкне старата къщурка между мрежи и листа,
хапва си тук-там сама, що в градинката намери…
- Бабо, виж я как трепери, свита в своята коруба!
Тя е мила, не е груба. Пощади я, бабке мила!
В мен е търсила закрила.
Пакостнички сме и двете. Затова добри бъдете,
както с мен, така и с нея! От днес двете ще живеем
като примерни сестрички.
Бабче, колко те обичам!…
РАДОСТ
Мамо, мамо! Виж я само
колко е красива!
И прическа й направих.
Мига като жива.
Днес на шевната машина
скоро ще ушия
блузка от парче коприна,
с копченца - ей тия.
Знаеш колко е добричка.
Тя разбира всичко.
А с копринената блузка -
просто ще я схрускам!
НАЙ-ОБИЧАН
Маги, вярно, е магаре,
но на други не прилича.
Щом каручката подкара -
с детската дружина тича.
И все весело, засмяно,
ни отнася край реката.
После в дъхава поляна
си похапва от тревата.
Тръгва, щом се наиграем
сред природата на воля.
Маги пътят сам си знае
в пътя обиколен.
- Маги, дий! Дий, Маги! - викат
Виктор, Мима - всички.
Той като кошута припка.
И е най-обичан.
ЖАБЧО
А бе, Жабчо! Мили Жабчо,
остави ме малко!
Все едно ми даваш хапче
като залъгалка
и заспивам неусетно -
гушна ли те яко.
Не че ми е неприятно,
но е странно някак.
Вече, знаеш, съм голяма
и ми се присмиват,
че с играчка зеленява
всяка нощ заспивам.
А пък ти нали си знаеш -
пак ще бъдем двама.
Може пак да поиграем,
мама щом я няма…
В НОВОГОДИШНАТА НОЩ
Тази нощ не е обикновена.
Искам да дочакам полунощ,
когато, засмян, ще спре пред мене
онзи дядо, с пълния си кош!
Ще помилва къдрите ми меки
и по свойски ще ми подаде
съвсем нови ски, със здрави щеки,
танк, ракета или самолет…
Сигурно успял е да научи,
че съм ученик от първи клас,
при това - и буквите изучил.
Току-виж и книга, с бодър глас,
ми подал. А приказките - чудни
като тез, с които всяка нощ
мама ме приспиваше…
Ех, буден,
само да дочакам полунощ!…
ПИСМО ДО ДЯДО КОЛЕДА
Дядко мили! Знам, че си добричък -
за послушните деца ти правиш,
през нощта новогодишна, всичко.
Но от старост - може да забравиш…
Та реших да ти напомня само:
спящата ми кукла, преди време,
роклята си скъса. А пък с мама
все не можем да се разбереме.
Нова, казва, скоро ще ти купя.
Нова - да. Но е послушна Лила!
А когато вън снегът затрупа -
за миг само би се простудила…
Затова те моля - донеси й
мъничко палтенце, ръкавички!
От сърце те моля, дядко мили -
не забравяй куклата добричка!
КОСМОНАВТ
- Ах, каква беля! - се вайка
Владковата майка. -
Щом се прибере баща ти,
зле ще си изпатиш…
Владко мига и се чуди:
беше мъжки се потрудил
и на татко стиховете
станаха добри ракети.
Той не ги е късал. Не!
Само листовете сгъна
предвидливото дете…
Тихо!
Вън звънецът звънна.
Влиза татко уморен.
- Татко, приседни до мен! -
канят хитрите зеници.
- Виж какви красиви птици!
- Птици, да. От стихове… -
плахо майката поде.
Гледа татко, мръщи вежди
и над Владко се навежда:
- Ех, нали са полетели
чак в космичните предели!
Цяло чудо е това!
Но се става космонавт
с много труд, любов и сили.
Знания са нужни, сине.
И… друг път от стиховете…
- Няма! Мъжка дума! - свети
погледът на Владко.
С татко
се разбраха пак накратко.
Затова - кога след време
стане космонавт момчето -
първо татко си ще вземе
горе из небето.
РУМЯНА
Разправят, че можела много Румяна.
Понякога сам-сама ставала рано.
Твърди, че са леки задачи най-трудни,
погледнати сутрин, с очи ранобудни.
В бележника често шестици й пишат.
Но скоро до тях дори тройки се нижат…
И вкъщи когато помага - личи то -
щастлива е мама, прегръща момичето.
Но миг след прегръдката - вижте му книгите -
в безреда разхвърляни върху килимите…
С невръстното братче започнала свадата,
потропва с краче и се кара на бабата…
В класа си отдавна тя няма приятели.
Какво ли и те са от нея препатили?
А казват, че можела много, поиска ли.
Но само да можеш е нищо, наистина!
ВЕЧЕР В ЛАГЕРА
Бавно плискат вълните покоя
на морето към синия бряг.
И шуми, сякаш пее прибоят:
„Утре пак! Утре пак! Утре пак!”
От пилона приятелски маха
укротеният лагерен флаг.
Дори чайките вече заспаха
в озвездения вечерен мрак.
Вечерта е приятна и тиха.
Но и утре ни чакат, нали -
и игрите, и плажът усмихнат,
непокорните морски вълни….
Затова нежно пее прибоят:
„Лека нощ! Лека нощ! Утре - пак!”
Бавно плискат вълните покоя
на морето към сънния бряг…
ПОЧАКАЙ, ДЯДКО!
Не унивай, дядко мили!
Забрави болежките.
Усмихни се. Ти си силен.
Знам, че ти е тежко.
Но почакай. Чуден лекар
един ден ще стана.
Ех, болежките нелеки
само да подхвана -
и следа от тях, повярвай,
няма да остане!…
Дядко мили, имай вяра!
Мъничко остана.
А сега - вземи си хапче.
Загърни се здраво.
Дай му и водичка, бабче.
Чакай, дядко! Браво!
НА ПЪРЗАЛКАТА
Ех, че сняг е навалял!
Спира вече и ей на -
тръгвам в приказката бяла
с новичката си шейна!
Към пързалката ни крачат
все приятели добри.
А край нея, с вид юначен,
Снежко по войнишки бди.
С колко радост, всички вчера,
правихме го - си личи.
Хубав морков Спас намери.
Въгленчета - за очи.
Шапката на дядо Слави -
Пешо му нахлупи в миг.
Прът в ръката му постави -
живна нашият войник!
А сега го вижте само -
сякаш снежен ямурлук
е наметнал днес през рамо!
И засмян ни среща тук.
ПИСМО ОТ ЛАГЕРА
Лагер ли? - Ще бъда кратък:
жива мъка е там, дето
няма мама, няма татко.
Дори в лагер на морето! -
Кой леглото да застели
сутрин, след тръбата ранна?
Кой лъжичката ще вземе -
търпеливо да те храни?
В походите ти багажът
кой ще носи услужливо?
Кой от слънцето на плажа
ще те пази, щом заспиваш?
Кой ръцете ти ще мие
по три пъти в столовата?
Дори копче да зашие -
няма кой… И тъй нататък.
Затова ти пише, мамо,
с болка твоето юначе:
Тук за мене бял ден няма -
денонощно само плача…
Та побързай и вземи ме
от тук незабавно, майче!
С поздрав най-сърдечен! Симо.
(Мъничкото ти глезанче)!
ПОВЛЕКАНА
Уж се пише за голяма
лагерничката Татяна,
а с каквото се заеме -
все й не достига време.
Свири за храна тръбата -
тя оправя си кревата.
В столовата е последна -
пак немита, неугледна,
със разчорлени косички
и… обидена на всички…
Пак към плажа тръгват, ето,
но… без бански е детето…
Преди осем дни захвана
писъмцето си до мама
и се хвали в него, хвали,
че тук, в лагера, едва ли
по-припряна, по-сърцата
имало между децата…
С длан челото потно бърше.
Но писмото да довърши -
все не й остава време…
Няма, дявол да го вземе!
Чудно, как на всички стига
за игри, писма, за книги!
А пък нашата Татяна
все повтаря: „Време няма…”
Ама, че е повлекана,
лагерничката Татяна!
ТРЪГНЕТЕ С НАС
Със слънчеви поляни,
навред с цветя засмени -
отново планината ни зове!
Там буките вековни
легенди чудни помнят
за предани народни синове.
Пак вятърът ще свири,
по пламенните дири,
на свободата ни мъжествен химн.
Признателни и горди,
под звънките акорди,
уверено и бодро ще вървим.
Приятели, другари,
към гордите върхари
тръгнете с нас,
тръгнете с нас на път!
От далнините сини
и птиците щастливи
със детските ята ще полетят!
