210 години от рождението на Хаджи Димитър Паничков

Тодор Бакърджиев

Част от безсмъртието на българската епопея на забравените се състои в това, че тя и до ден днешен все повече трябва да се допълва, и то не само поетически.

Защото някъде в небитието, извън масовото скудоумие на ежедневието, се натрупват тихи захвърлени имена, по своему героични и национално заслужили.

Особено днес, когато книгата на живота вече се разгръща предимно в интернет. Но ако дадена личност е само в много стеснения интерес на познавачите, то и потенциално любознателният интернетаджия трудно сам ще се насочи към нея.

Такъв именно образ е и Хаджи Димитър Николов Паничков. Ето някои сбити данни, заимствани от Речник на българската литература и Енциклопедия на възрожденската литература.

Хаджи Димитър Николов / ок. 1810 - 5. 2. 1909/ е роден в Калофер. Първоначално образование получава в килийното училище в родния си град.

Учи абаджийство при баща си, а през март 1858 г. се установява в Цариград. На следващата година постъпва на работа в печатницата на Драган Цанков и усвоява печатарския занаят.

По-късно купува на изплащане тази печатница и през 1861 г. започва да издава списание “Български книжици”.

Същевременно се включва в борбата за църковна независимост, заради което през 1863 г. е арестуван и заточен в Мосул, Мала Азия.

Следващата година избягва и се установява в Браила. Там отваря кръчма, в която се събират българските хъшове.

Поради това отново е арестуван и интерниран в Бесарабия. Оттам е освободен с поръчителството на д-р Иван Селимински. Завръща се в Браила и, верен на призванието си, започва да печата в. “Дунавска зора”.

Работи заедно с Д. Войников, Хр. Ботев, Р. Блъсков, С. Миларов, Ст. Заимов и др. При него се печатат в. “Хъш”, “Кукуригу”, “Хитър Петър”, а през 1871 г. започва да излиза и Ботевият вестник “Дума на българските емигранти”.

Х. Д. Паничков има принос в развитието на предосвобожденската ни сатира - през 1875 г. започва да печата и вестник “Михал”, от който не е запазен нито един брой. Следващата година се появява и вестник със знаменателното име “Възраждане” с редактори Т. Пеев и С. Миларов.

Под личната редакция на Д. Паничков излиза в. “Клепало”, от който са запазени два броя. След като през 1876 г. пренася половината си печатница в Плоещ и започва да издава на румънски език вестник “Independenta nationala” / “Национална независимост”/ с редактор Иван Кършовски.

По време на Освободителната война патриотът Паничков, вече близо 70-годишен, агитира младите българи да се запишат доброволци и издава “Закон за българските войници” от Райчо Николов.

След освобождението премества печатницата си в Свищов. За периода 1858 - 1905 г. Паничков печата 146 книги и десетина вестника.

Сред тях са книги с религиозно-нравствено съдържание /евангелия, молитвеници, митарства/, учебници, календари, песнопойки.

Той има отношение и към фолклористиката, като помества в списанието “Български книжици” събраните от него български народни песни.

Интересни и ценни са бележките и спомените на Паничков, обнародвани след смъртта му от В. Начов в “Сборник на калоферската дружба” /1924 г/ и от М. Димитров в “Христо Ботев . Неизвестни произведения” /1923 г./

Но старините на починалия на близо 100-годишна възраст просветителски “войвода” минават в мизерия, той е без пенсия и забравен от всички.

Умира на 5 февруари 1909 г. в Свищов.

Като вестникарски издател Димитър Паничков е едно от големите упования на онази свидна поборническа журналистика, когато не хонорарът, а каузата е била водеща.

Всеотдайния си живот дядо Паничков, както са му казвали хъшовете, завършва сякаш в калъпа на една не особено ласкава за нас българска пословица: “Изяж яденето, пък строши паницата.”

Но въпреки неблагодарния финал той остава, не само в печатарството, фигура с неизтриваем възрожденски отпечатък под прашилките и калищата на времето.

Именно затова написах тази възпоменателна /за/бележка.