Милена Обретенова

На синовете ми Николай и Недялко:
Простете ми. В този живот каквото можах -направих.
Простете ми, че приличате на мен!
„Комунистическата” 1985-та.

Първата ми година на учителстване.
„Нахъсена”, инспекторката по руски език ме обвинява, че работя по съветска методика.
Отговарям й, че всички в България работят по нея.
(А и съм учила в СССР по държавна поръчка.)
Инспекторката се постарава и до днес да не си намеря работа по специалността.

„Демократичната” 2011-та.
„Интелигентна” колежка от Килифарево ми обяснява,че нямам диплома, защото е от несъществуваща държава.
Друг „интелект” по същата причина ме обявява за комунистка.
Успяват да ме изгонят от своята „ СорбонТа”, както се изразява училищният Мао.

По време на студентските си години в Русия бях личност.
С младежка категоричност и жар отстоявах мнението си в областта на различни науки. Най-големите ми преподаватели (някои от които - от съюзна величина) ме изслушваха внимателно, без присмех. Правеха го дотолкова умело, че вярвах: предизвиканите от тях самите дискусии с мен са им безкрайно интересни. (Представяте ли си абсурда?!!!) Стимулираха ме да уча, да търся постоянно, като при това не се страхувам. Със своите толерантност и уважение научиха и мен на толерантност и уважение. Към другите, но и към себе си. А себеуважението е синоним на свободен дух, защото означава вяра в собствените сили и възможности.
Завършвайки образованието си, замених скучните безкрайни кубански степи с винаги драматичните улички на моя град, сплескан между скалите. Някога те са го защитавали, а сега, освен приказен декор, се оказваха единствено преграда срещу … чистия въздух.
… И отново станах личност. Друга личност: не в смисъл на дух, а в чисто балканската комична интерпретация на Бранислав Нушич - индивид.
Задушавах се в миазмите на деформирания от скалите град. Миазми на изгнили дух, съвест и морал. Миазми на непрекъснатото гниене, които заради скалистите прегради нямаше как да бъдат изтласкани от чист въздух.
Разбрах едно. Няма ДУХ без възДУХ !
И тогава в най-тежките моменти, единствено в съня си, почти физически усещах полъха на вятъра от безкрайните степи. Почти физически поемах глътка от него. Глътка, достатъчна за малко кислород за мозъка, който да се осъзнае: „Къде отиде духът ти?” Тинята в душата ми се надигаше, макар и единствено до степен на мътилка. Отчайвах се, че душата ми неизбежно затъва в блатото. Същевременно се успокоявах, че и мътилката е в резултат на някакво движение, макар и минимално. Оказа се обаче, че и то е прекомерно за отровения сред скалите град. Отвратителните миазми се трансформираха в концентрирани като тях самите епитети, подведени под общ знаменател: конфликтна личност.
Да, отново бях личност. Но конфликтна.
Нищо, че съм ранима и чувствителна и често плача. Духът ми помага да не го показвам. Духът ми помaга при опитите да драпам нагоре по скалите край деформирания град. Падам, естествено, наранявам се жестоко и понякога дълго не успявам да се изправя. (Няма кой да превърже раните ми, защото самият опит за безнадеждно катерене означава същото - конфликтна личност.) Гледам обаче винаги нагоре - там въздухът е чист и синкавопрозрачен.
Конфликтна личност. Бяла врана. По изказа на прекалено приземения наш народ - черна овца.
Веднага си представям стадо. То винаги следва една овца водач. Следва я неотклонно, без замисляне, без да обръща внимание на прахоляка, който вдига и в същото време вдишва. Безброй овце с наведени глави, забързани след „главната”. Дори и гладно, стадото не спира до мига, в който това не направи овцата водач. А е пропуснало толкова възможности да хапне и почине!… Безконфликтни овце.
Аз съм черната овца, която опитва бързешком да щипне от уханната мащерка отстрани на пътя на стадото… Не ми позволяват - да не би други овце да тръгнат след мен и по този начин да дезориентирам стадото. Овца, но различна по цвят. И с дух. Конфликтна овца.
…………………………………………………………………………………………………………………
Преди години покойният руски академик Дмитрий Лихачов заради постиженията на Търновската книжовна школа беше нарекъл България „държава на духа”. Тъжно. Защото някъде между XIII - XIV и XX - XXI век този дух се е изпарил или отровил сред собствените ни миазми. Жалко, защото обитаваме все същия град - градът на Патриарх Евтимий…
Продължавам да търся ДУХА, който за мен е възДУХА. Където и да е…
Конфликтна личност! Не ме вълнува!
Няма преграда за степния кубански вятър!

2014-та.
Инспекторката по руски език цял живот изкара на ръководни длъжности.
„Интелектите” си живуркат в умиращата килифаревска „СорбонТа”. Имат си стратегия - не проветряват. Ами ако стане нещо от прохладния чист въздух?
Безконфликтни… (Във всеки случай не личности. Просто - НЕЛИЧНОСТИ.)

Всеки вятър е вятър на промяната.
Дано подухне и у нас.

2014 г.