ОМРАЗА
Казвам се Ристена. Трънският вариант на името Христина. Кръстена съм на Христос, но нищо християнско няма в мене… Освен стриктното спазване на разни обичаи и ритуали, уж свързани с Христа. Ако четете това, значи вече съм мъртва. Но, преди ракът да ме убие, исках да оставя това свидетелство за живота си….
Дъщеря съм на трънска селянка и дърводелец от Нови пазар, който с къртовски, денонощен труд беше създал малка дърводелска фабрика в София. Докато накрая беше получил държавна поръчка за дървените части, така наречената дограма, на Съдебната палата. Съдебната палата и сега си остава ненадминато произведение на архитектурата. А фабриката на баща ми - Гаврил Савов - тогава стана голямо и мощно предприятие…
Можех да бъда част от елита на София. Учих във френски колеж, занимавах се музика и балет… Но се появиха младежки пъпки и некадърна козметичка ги инфектира. Получи се стафилококов флегмон - голямо гнойно образувание на лицето ми. Това ме беше обезобрази до степен да не мога да се позная в огледалото. Спасиха ми живота, но се оказа, че част от мимическата ми мускулатура и някои нервни окончания са засегнати необратимо. В различните изражения на лицето са впрегнати 325 мускула. При мене сякаш те бяха намалели наполовина. Лицето ми често наподобяваше застинала, неподвижна маска, особено в моменти на възторг или на гняв…
Това беше първата травма, която промени живота ми. Втората се оказаха бомбардировките на София. Тогава бях дете, но от стреса получих язва, която лекувам през целия си живот.
И третият, най-голям удар за мене бяха събитията след Девети септември. Татко крил нелегални комунисти във фабриката. Затова не беше съден от Народен съд. Но дойде национализацията и ни взеха фабриката.
По това време бях в следвоенния Париж. Заминах за пластична операция. Но удължих престоя си, доколкото беше възможно. Постъпих в кордебалета на Гранд опера. Подработвах и като манекен и фотомодел. Бях на кориците на френски модни списания. Е, лицето ми е особено, но фигурата е фигура на балерина… Завърших и курс за чужденци към Сорбоната. Но, накрая не получих гражданство и трябваше да се върна в родината. Домъкнах и няколко куфара елегантни дрехи. И това едва не се оказа съдбоносно. В бедната, ограбена от войната и командвана от комунисти страна, аз бях бяла врана. “Зоза”, дъщеря на фабрикант, хората по онова време са били пращани в Белене и за по-малко…
Бившите нелегални, спасени от баща ми, съобщиха на семейството, че срещу мене вече има няколко доноса. И ме посъветваха да се омъжа за някого, който е с работнически произход, да взема фамилията на мъжа си и временно да изчезна от светския живот на София - разните купони, журове и соарета щяха да минат без мене…
Разберете ме, животът ми беше сринат до основи - загрозена, без пари, мразена от простолюдието наоколо, без интелигентна среда, сама и заплашена от интерниране… Какво можех да направя, освен да последвам съвета на доброжелателите… Омразата ми към съдбата и към всичко, което ми е било отнето от комунистите избухна тогава…
И точно тогава се появи Васил - беден младеж от провинцията с подходящ произход и биография… Музикален, свиреше на китара, спортист - боксьор и велосипедист, с външност на Елвис Пресли - и влюбен в мен…. Идеален вариант за спасение и бягство от лапите на съдбата. При други обстоятелства това можеше да бъде история за социално неравенство и романтична любов. Но сега е история за омраза, през целия живот… Омраза, с която е заразен целият мой свят. И ако за повечето хора любовта е основен двигател на съдбата им, за мене това беше омразата. Намразих всичко, което ме принуди към брак с неподходящ за мене човек - мезалианс…
И тръгна животът ми от нулата. Никъде не признаваха дипломите от френския колеж и Сорбоната. И се наложи да уча отново, този път за рентгенова лаборантка. Във време, когато мъжът беше без работа, аз издържах семейството. В което баща ми беше с мизерна пенсия, а майка ми никога не е работила…
Добре, че беше омразата. Тя ме държеше. През безсънните нощи, когато трябваше да уча, по време на безкрайните допълнителни нощни дежурства. Започнах за шия за гранд дамите на тогавашна София. Тогава това беше полулегална дейност. Официално не беше разрешено нищо да се прави “на частно”. Но дъщерите и жените на партийните величия, на разни генерални директори и посланици бяха доволни. И ме закриляха от данъчните, пък и от милицията… Но при всяко позвъняване на вратата от непознат човек сърцето ми се свиваше. Винаги имаше опасност да бъда нарочена за нещо. Вината ми беше, че бях “дъщеря на народен враг”. И страхът подхранваше омразата….
Роди ми се син. Кръстих го Гавраил. На единия от архангелите. И на баща ми. Когато разбрах, че съм бременна, първата ми мисъл беше, че трябва да направя аборт. Аз се надявах бракът да ми даде свобода. Бях ходила на балетен конкурс и се бях класирала за обучение в тогавашния Ленинград. Но дъщерята на фабрикант кой щеше да пусне да пътува и то в “братската съветска страна”… А сега вече бях омъжена за работник и може би имах шанс… Но това дете от един нелюбим човек слагаше кръст на всичките ми надежди. Вече го мразех, още преди да се роди… И на един студен Архангеловден - тогава, преди 1962 г., преди смяната на календара, това беше на 21 ноември, отидох на църква да помоля. Бог да ми прости за греха, който смятах да извърша. В църквата
нямаше никой, свечеряваше се, но още беше рано за вечерната служба… В душата ми цареше смут, чувствах, че омразата не ми дава право да убивам. Иначе по какво щях да се отличавам от комунистическите убийци… Погледнах иконата на Богородица - от очите ми потекоха сълзи. Тя ме гледаше някак благосклонно и с обич. Тогава вляво от олтара забелязах дребна женска фигура. Тя стоеше някак сгърчена и много тихо. Толкова тихо, че сякаш дори не дишаше… Затова не я бях видяла по-рано. Нещо ме накара да отида при нея и да сложа ръка на рамото й… Тя се обърна. Лицето й беше обляно в сълзи. Плачеше много тихо и безмълвно. Пред нея в цял ръст беше изобразен Архангел Гавраил.
Хванах я за ръка и я изведох навън. Тя мълчаливо ми се подчини. Когато излязохме от църквата, жената избухна в шумни ридания. Постепенно се поуспокои и ми каза, че Архангел Гавраил й се явил насън и й казал, че ще си има рожба. Беше направила 9 спонтанни аборта. Мъжът й се канел да я изгони, защото била бездетна… Беше дошла в църквата да моли закрила…
Изтръпнах. Тази жена ми беше пратена от Бог и съдбата. Знаех, че абортът може да доведе до безплодие… И реших, че ще родя сина си и ще се казва Гавраил, на името на Архангела, който ми беше изпратил тази жена… Този знак от Бога…
Синът ми се роди - беше здрав и красив като баща си… За мене настъпиха дни, когато позабравих омразата си. Синът ми растеше - красив, силен, талантлив. Свиреше и пееше на китара, колекционираше музика. Докато отиде казармата и там го осакатиха. Върна се инвалид. Бяха го накарали да лежи под камиона си в замръзнало русенско блато. Уж камионите били под обстрел. Острата простуда не е била лекувана и удари гръбнака му. Гледах го как се мъчи ден след ден, как просто става токсикоман заради обезболяващите… Стигнах до лечителя Петър Димков, който тогава лекуваше полулегално. Носех отварите на сина си, но той се беше предал. Изливаше ги в мивката…
Омразата към комунистите, които съсипаха не само моя живот, но и живота на баща ми и на сина ми, възкръсна с нова сила. Тя ми даваше сила да живея и да се боря. Васил, мъжът ми, беше истински влюбен в мен. Жалко за него. Защото моето сърце беше толкова пълно с омраза, че там нямаше място нито за любов, нито дори за мъничко топлинка към него…
Започнах да се чувствам зле. Отидох на изследвания - рак. Отново комунистите… Ако не ми бяха принудили да стана рентгенова лаборантка и да се подложа на ежедневно облъчване може би нямаше да се разболея. Чак по-късно ми дойде на ум, че моята омраза ме разяждаше отвътре… Че може би тя беше причина за рака.
Тогава се разболя Васил - деменция. Професорът психиатър ми каза, че той просто бяга от реалността в друг, негов си свят. Васил забравяше всичко, носеше на гърдите си медальон с гравиран адрес и телефон, на който добрите хора да се обадят , когато се загуби… Карахме така цяла година. Къщата ни беше като гробница - с трима болници вътре. Накрая Васил получи масивен инфаркт. Дойде на себе си за кратко в болницата. Успя да ми разкаже защо Ванга го е извикала да отиде на другия ден - сам. Предсказала е моята болест и скорошна смърт. Той сякаш беше решил да ме изпревари… Отиде си за няколко дни. И когато го видях в ковчега насред нашата спалня, изведнъж разбрах колко съм го обичала и колко ще ми липсва - усмивката му, грижите му, топлият му глас. Нямаше вече кой да ме обича. Освен синът ми. Но и той беше покосен от своята болест.
И тогава разбрах как съм пропиляла живота си. В безсмислена омраза и гняв. Омразата ме заслепяваше и не виждах жестовете на хората, които ме обичаха. Подминавах мама, татко, докато бяха живи. Подминавах Васил. Дори и на сина си не обръщах много внимание… Бях се отказала от любовта, от обичта на близките си. Бях затворила сърцето си за радост, топлина и ласка.
Бях въплътена омраза. И това беше моето проклятие. Вече беше без значение дали ще живея или ще умра. Животът ми беше свършил още приживе… И тогава се предадох…
Защо пиша всичко това. Нека тези, които ще ме надживеят и ще прочетат това да знаят - наистина Любовта е всичко и на този, и на онзи свят. Омразата не съществува. Тя е просто липса на любов. И аз се озовах в мое собствено небитие още докато бях жива.
Не постъпвайте като мен, хора! Не превръщайте омразата в своя същност. Защото тогава дори вечната, независеща от нищо любов на Бога, не може да стигне до вас. Животът в омраза е ад, тук на земята.
Това е. Сбогом.
