Мина Карагьозова

Ресторантите чакат, кафенетата чакат…
Празните маси, тъжните сервитьорки…
Така беше само в 1997-ма…
Вървяхме по празните улици на Варна.
Аз и моят син.
През хиперинфлация и страхове.
В празните ресторанти оркестрите свиреха.
На масите се беше настанил страхът.
На плажа тъжно празно корабче
се приближаваше на плиткото и канеше.
Никой не се качваше…
Синът на собственика
- момче с тъжни очи,
се срамуваше заради баща си…
Сякаш се е върнала хиперинфлацията…
Но сега е хиперинфлация на човешкия живот.
Страхът е по-силен от всякога.
Някои се борят като отричат.
Други се борят с маски.
Очите се стрелкат при всяка среща
с непознат.
Държим се на дистанция.
Кога ще се завърне радостта
от човешкото докосване…
От прегръдката, от близостта?
И дали въобще ще се завърне.
Призрачна война с нещо невидимо.
И страшно. То отнема живота.
Отнема живото общуване.
Отнема концертите, фестивалите
пиесите, песните.
На празните стадиони
се разхождат вятър и дъжд.
Седим всички пред екраните
затворени у дома…
Те ни заместват живота.
Не съм искала такъв живот
нито за себе си, нито за другите.
Това е призрачен живот.
Как стигнахме дотук?
Защо Всевишният позволи това?
Не е вярно, че ще излезем по-силни
и по мъдри от това изпитание.
Но по-тъжни - сигурно.
Нима беше малко мъката,
та ни дадоха още…

Трудно ми е да бъда оптимист…
Не мога със бодряшки лозунги
да се окуражавам.

Единствено оня надпис
на пръстена на цар Соломон -
„И това ще мине.”
Това е надеждата и вярата.

И всичко.