Ясен Калайджиев

откъс от романа

28.

Скоро след като броят със снимките й излезе, поканиха Мая за интервю в най-гледаното токшоу по телевизията. Мечтата й се сбъдваше. Популярността й щеше да се увеличи многократно, а с това и обожателите й. Сред тях нямаше начин да не е и нейният бъдещ любим.

Всъщност в предаването винаги канеха няколко госта. Поредното издание не правеше изключение. След нея щяха да интервюират някакъв психиатър относно състоянието на негов пациент, както и един медиен експерт, професор, на име Кучков, по актуални за обществото въпроси.

Тя пристигна точно навреме, докарана от мутрите на Пингвина. Задържаха я в гримьорната само няколко минути и на монитора видя как водещата стана от стола и с широка усмивка обяви:

- Тази вечер на гости ни е новото откритие на списание PlayboX - прелестната Мая Пърнаска!

В студиото се чуха ръкопляскания, автоматично пуснати от режисьора.

С нея списанието поставя началото на нова рубрика, в която ще се представят снимки на работещи като сервитьорки и барманки момичета вместо на професионални модели. Чудесна идея - тези момичета  могат да бъдат срещнати на работното си място, докато  човек си пие питието, и това ги прави реални  и достижими, за разлика от моделките, чието работно място е изолираното студио…

Посочиха на Мая откъде да влезе и тя се появи - блестяща и самоуверена. Водещата я посрещна с широко отворени ръце за прегръдка, все едно ? бе близка приятелка, макар да се виждаха за първи път. В шоубизнеса е така - всички го играят от един отбор. Водещата я настани на дивана и започнаха:

- Мая, кажи няколко думи за себе си.

- Ами… уча икономика в УНСС, за разнообразие работя като сервитьорка в коктейл-бар и също така съм имала участия като манекенка на модни ревюта.

- Браво, милата ми - всестранно развита! Учи, работи, манекенства… Не знаех, че си и студентка… Сподели ми нещо за това - какво учите, някои смятат икономиката за скучна и суха…

- Не може да се каже, че е скучна…

- Охо, чудесно! Разкажи ни тогава нещо интересно от своите лекции?

Макар да беше малко неочаквано като въпрос на толкова ранен етап за едно лайфстайл интервю, Мая не се смути. Напротив. Почувства се в свои води. И да не беше посещавала лекции, с малкото наукообразни термини, които бе подочула от колегите си, тя умееше да придаде икономически аспект на всеки житейски проблем. Така получаваше конкурентно предимство пред лаиците и това я караше да се чувства горд представител на своята академична специалност.

- От лекциите по икономика разбрах, че най-големият учен на света е този, който е открил маркетинга и рекламата…

- Сериозно? - вметна водещата.

- Да. Защото всичко  на този свят зависи от тези две неща - дори човешките отношения. И човекът е вид стока - всеки има своята цена. Например едно момиче, което се стреми към хубавото в живота, разполага само с някакви си десет години, за да рекламира и продаде привлекателността си, а това са едва 3650 дни…

- Чакай, чакай, какви десет години? - недоразбра водещата.

- Горе-долу между 18-ата и 28-годишната възраст…

- Аха! И математичка значи! - възхити се интервюиращата, а Мая продължи:

- … и не е без значение дали тези десет години ще ги прекара затворена вкъщи над книги и учебници, или ще се рекламира по клубовете, които са нещо като супермаркетите на богатите.

- Хмм, в какъв смисъл супермаркети?

- Ами, оттам си пазаруват момичетата, които са им харесали…

- Аха… А как рекламира привлекателността си такова момиче?

- Първото, което е, като присъства там. Второто, трябва да е винаги актуална, облечена по последния писък. Трето, трябва да има силикон, понеже по него се разбира, че иска да бъде пазарувана. Никой мъж там няма да си губи времето с някоя, която не е наясно със себе си. И четвърто, трябва да се гърчи  на дансинга в най-сластните пози, за да се набие на очи - иначе силиконки колкото искаш, конкуренцията е ужасна.

- Това значи ли, че за теб клубовете са приоритет пред образованието?

- Да, защото, както казах преди малко, ако една жена през тези десет години влага само в образованието си, ще си остане една чиновничка да речем, дори и да е изглеждаща не по-зле от Жизел Бюндхен… Но поради лошия си маркетинг и реклама тя ще си умре, невидяла нищо от живота.

- А няма ли и друг тип жени - от онези, четящите - реализирани в живота заради професията си?

- Е, има - адвокатки да кажем - но това се постига много по-трудно, отколкото присъствието в нощния клуб. А и ученето води до обездвижване, преждевременно остаряване и загуба на пазарната цена. Много от жените с високо обществено положение си остават самотни. Затова осъзнатите са в нощните клубове, където ходят богатите.

- Не си ли противоречиш - щом учиш, не се ли надяваш на образованието и ти?

- Старая се да поддържам и двете неща.

- А само богатите мъже ли те интересуват? Какво ще кажеш за интелигентните.

- Не бих казала, че те ме интересуват.

- Не мислиш ли, че изказването ти е малко скандално…

- Защо да е скандално. Даже аристократите, дето уж са каймакът на обществото, не се интересуват от интелигентността.

- Интересно мнение. Какво имаш предвид? - водещата беше искрено учудена.

- Ами… как принц Уилям се запозна със съпругата си Кейт Мидълтън, помните ли? - попита Мая със самочувствие. Предстоеше й да изрече неопровержим довод в полза на тезата си. Самите подробности, разбира се, тя знаеше от лайфстайл списанията.

- Като че… не беше ли в онзи университет за аристократи „Сейнт Ендрюс” в Шотландия, където учеха и двамата?

- Точно така. Но аз не попитах къде, а как са се запознали! - видът й стана съвсем самодоволен.

- Не помня - отговори с въздишка водещата. Мая изясни:

- Кейт минала покрай него с прозрачната си блуза и принц Уилям зяпнал! Той сам си го призна в интервютата. Значи не се е впечатлил от високия й интелект…

- Не й е направил предварителен IQ тест - вметна водещата.

- … нито се е заинтересувал за морала ?, щом е била с прозрачна блузка…

- Правилно!

- … а от разголеното й тяло, нали така! - Мая се огледа победоносно.

- Ооо, да! Вярно, че така беше, дами и господа! - оживи се неимоверно водещата. - Нашата гостенка ни припомни, че принцесата на Йорк и снаха на кралицата на Англия Елизабет Втора Кейт Мидълтън влязла в полезрението и въздействала на топаристократа принц Уилям не с интелект и изисканост, нито с морал и духовност, импониращи на неговия аристократичен вкус и класа, а на сексуалната му първичност!

- Да, да, той лапнал кукичката преди още да се запознае с маниерите и интелекта ? - допълни Мая.

- Така че никоя дундеста интелигентка не е имала шанс с него?

- Не, при положение, че първият му критерий е бил сексапилът. Така че - интелигентка? Мерси, няма нужда. Сигурно така си е казал тогава! - разсмя се Мая. Държеше се все по-освободено и самоуверено. Беше в стихията си.

Двете жени наведоха задушевно главите си една към друга, сякаш заговорничеха. Мая продължи:

- Интелектът на никого не е помогнал да стане симпатичен на околните. Даже отблъсква. Можеш да харесаш интелекта на някого, само ако преди това си харесал тялото му.

- Какви интересни прозрения споделя с нас очарователната Мая! - водещата закима към камерата, сякаш да получи съгласието от зрителите. - Ти май си философка, скрита под маската на сервитьорка… Дотук разбрахме как мъжете си избират жените. Но кажи как ти избираш мъжа. Търсиш ли някого със сродна душа, с когото да си говорите, да имате общи интереси?

- Май и аз съм като принц Уилям - не ми се налага да си говоря с някого, за да разбера дали е за мен - пак се засмя Мая. - Един мъж, ако иска да засвидетелства специално отношение към мен, ще дойде с някакво предложение. Така че не е нужно да правя собствен избор, да търся сродна душа. Да не би Мидълтън да е разпознала в Уилям сродна душа?

- Е, стига де, това не е ли прекалено?

- Ама, моля ви се - тържествуващо изстреля Мая - най-богатият човек на планетата, Джеф Безос, беше женен за бивша сервитьорка. Ако търсеше някого, с когото да си говори, спокойно щеше да си намери някоя говорителка. А най-желаният мъж на планетата Джордж Клуни? Смени две сервитьорки, преди да се ожени за адвокатката. Да не би да е открил в тях сродни души или по-скоро е бил омаян от гъвкавата им походка между масите…

- Да-да, за тези двамата пишеше и в статията в “PlayboX”. А как те откриха от списанието, Мая, и как те избраха ти да откриеш рубриката?

- Ами, първото което  е, просто дойдоха в коктейл-бара…  и ме избраха. Явно им се сторих интересна - Мая се усмихна дяволито.

- Чудесно! Не само интересна - ти си един истински самороден диамант! А, я кажи, Мая, за какво мечтаеш - водещата отново сниши гласа си, за да покаже, че разговорът отива към едни по-съкровени и интимни нотки, за които се иска взаимно доверие и откровеност.

- Ами… мечтая си за повече фотосесии, модни изяви, а защо не и за съпруг… аз много харесвам футболистите.

- А имаш ли си някой в момента.

- Имах… В момента съм свободна и необвързана.

- Наистина ли?! Такова прелестно създание, а без връзка - учудваш ме. Не може да бъде, сигурно криеш нещо.

Мая се почувства притисната и осъзна, че може би зрителите ще я подценят, ако се представи за съвсем необвързана - сякаш, че няма никакъв интерес към нея. Затова се позачуди дали да не каже нещо за новия си познат.

- Ами, има сега един, с който се запознах наскоро…, но не е нещо сериозно. Но то кое ли момиче не е ухажвано от куп мъже…

- Кажи ми малко повече за него… Футболист ли е?

- Ами, не… не е футболист…

- Кажи де, кажи, обясни ли ти се вече? Как те ухажва, носи ли ти закуска в леглото например…

- Не, не. Виждали сме се само един-два пъти…

- Добре, кажи нещо интересно за него.

- Ами…, първото, което е най-интересно - има за домашен любимец пингвин… - Мая го произнесе с жизнерадостна чистосърдечност, понеже реши, че удивлението, което новината ще произведе, ще й донесе допълнителен бонус. Акциите й с такъв необичаен ухажор можеха само да се качат. Тя наистина не предполагаше каква бомба ще предизвика всичко това в живота й. Не съзнаваше, че някой трудно ще се осмели да я вземе за съпруга, след като е била метреса на един от големите мафиотски босове и това беше най-малкото, което можеше да й се случи.

- Деба кухата й лейка!!! - истерично извика Пингвина в собствения си хол. - Тая ми докара прокуратурата!

- Пингвин!?! Ама истински ли? - почти се извика водещата в студиото.

- Истински! - добави победоносно Мая.

Водещата за миг замлъкна, а може би се наложи да чуе какво й казват в слушалката от апаратната.

- Ама… да не става дума за Пингвина?!

Понеже главните букви в устен разговор липсват, Мая първоначално не разбра, че я питат за човека.

- Да, както казах - истински. В зала със сняг… Казва се Гошо.

- Аха, значи Пингвина си има пингвин за домашен любимец - изясни недоразумението водещата. - И той е твоят ухажор!? - страхопочитанието в гласа й стана очевидно.

- Да - скромно каза Мая. - Но нищо сериозно - видял е снимките ми в PlayboX и ме покани на питие - естествено останалите подробности трябваше да бъдат спестени. - След месец ще пътуваме на почивка във Вегас - не се стърпя да добави тя.

- Ама… той не е ли женен? - отрони се спонтанно от устата на водещата.

- Женен?! - стъписано и с изведнъж пресипнал глас продума Мая.

- Ами да - женен! Обаче лайфстайл списанията не показваха семейни снимки на големите мафиоти, те никога не афишираха личния си живот, никога не ходеха по светски партита, никой журналист не смееше да се рови в семейните им връзки. Мая нямаше откъде да знае, че Пингвина имаше жена и две деца, които бе изпратил за по-голяма сигурност в чужбина. За да замаже конфузната ситуация, водещата смени рязко темата.

- Не знам дали знаеш, но наш гост след теб в предаването ще бъде лекуващият доктор на един господин, който в момента е в психиатрията. Има навика да преминава през стъклени витрини. Наскоро той преживя нов инцидент - снимката на Венци се появи на екрана. - Интересното е, че той е бил успешен специалист в Америка, с добри доходи, привлекателен е. Но разбрахме, че има временен проблем със самотата. Би ли свързала живота си с такъв човек?

- Този ли? - Мая се загледа в снимката и в съзнанието й изплува нещо познато. Не беше сигурна откъде, но свързваше човека с нещо неприятно. Освен това все още бе под влияние на конфузията с Пингвина. Защо й трябваше да говори за него!

- Не, никога! - каза доста категорично тя по адрес на Венци.

- А, би ли му казала поне нещо окуражително, нещо да му стопли сърцето?

Да, Мая беше вече почти сигурна къде бе срещала този човек.

- Не! Нямам такова намерение… - това като за финал прозвуча доста извън зализаната стилистика на едно лайфстайл токшоу.

Въпреки отрицателната реплика в студиото проехтяха ръкопляскания. Режисьорът ги пусна автоматично, без да обърне вни- мание на неуместността им.

Малко след като тя излезе от студиото и минаха рекламите, предаването продължи с медийния експерт.

- Професор Кучков, нека първо попитам какви са ви впечатленията от гостенката ни тази вечер? - започна водещата, надявайки се, че професорът, макар да бе известен със скандалното си поведение, все пак ще подходи със светски такт към оценката си.

- Да си блондинка в днешно време е сюрреалистично изживяване - неочаквано заяви професорът.

- Какво?! Какво пък значи това? - възкликна водещата.

- Което не значи кой знае какво, освен околните да те възприемат като картина на Салвадор Дали - продължи енигматичната си мисъл експертът. После се смили и поясни: - В картините на сюрреализма се представя една изкуствена реалност. Същото се случва с визията на днешните девойки: силиконови цици, изкуствени мигли, екстеншъни, ондулации, оцветяване на косите… Сюрреализмът е по-модерен от всякога, дами и господа! Ако допреди силиконовата ера основното изискване за красотата беше да е естествена, то, след като стана ясно, че сексуалният интерес на мъжете може да се предизвика и от парче пластмаса с определена форма и размер, изкуственото завзе цялата територия. Първоначално замислено да имитира естественото, сега целта му е да го подмени с ексцентричното, защото ексцентричните форми ни възбуждат с обещанието за непреживявано досега удоволствие. В резултат изкуственото стана задължително - то е моден аксесоар, който поставя притежаващите го жени в лигата на най-сексапилните и най-желаните. Поставя ги във вътрешния кръг на най-посветените, защото те осигуряват най-силните усещания: възможно най-големите джуки, набъбнали като вагинални устни; най-големите цици. „Ехо, обещаваме наслада! Ние сме един допълнителен задник отпред!” Не бих се учудил, ако скоро започнат да оформят цепката на устата вертикално за още по-голяма автентичност. На кого му пука, че ще е изкуствено. Повдигащи сутиени, обувки, добавящи двайсет сантиметра към ръста… Какво като жената ги свали пред олтара на леглото? Тя се надява, че мъжът вече няма да я върне, само защото се е оказала джудже, а гърдите са ? виснали. Още повече, че точно тези недостатъци изчезват, когато тялото заеме хоризонтално положение…

- Ама моля ви се, според справката Мая е висока 174 см. Да не забравяме, че е била манекенка, а там джуджета няма. Освен това от сигурен източник знам, че единствената й корекция е само в гърдите. Всичко друго й е естествено - апострофира го възмутено водещата.

- Така ли… - експертът се смути за момент. - Нямах предвид конкретно нея, госпожо - натърти той на „госпожо” с нотка на обида и така си върна самоувереността. - Но вие ме прекъснахте. А това, което казахте, не променя тезата ми. Защо Мая, или както се казва там, минава за хубава, а? Защото, макар и естествена, красотата й прилича на изкуствена!

Едновременно с произнасянето на последната дума експертът вдигна ръце и пръстите му пружинираха във въздуха, изобразявайки общоприетия знак за кавички. Изчака, за да могат присъстващите да схванат дълбочината на прозрението му и добави:

- Двойноджукеста, ха-ха!

Той се позасмя, доволен от собствената си оригиналност, намести очилата си и продължи:

- Всъщност вкусовете ни за красивото се променят през вековете поради хлъзгането на цивилизацията от точката на ренесансово извисяване до днешната ни постмодерна първичност. В картините на ренесансовите художници виждаме дебели жени  с малки детски устнички под формата на сърчица и миловидни погледи. А сега устните трябва да имитират не сърчица, а казахме какво. - Последва драматична пауза. - Вагинални лабии! Усещате ли символиката на първичното? За да минава за красиво, лицето преди е трябвало да излъчва одухотвореност. Нещата обаче се извратиха дотам, че за да се класира пред всички обзаведени с ексцентрична визия конкурентки, днес жената иска лицето й да въздейства максимално на първичните инстинкти на мъжа. И не само да въздейства, ами и да служи за първични цели като онези надуваеми кукли с вечно отворена уста. Затова модерната женска визия сега представлява издължено лице с хлътнали бузи и издадени напред челюсти и устни. И за да се подчертае още повече тяхната изпъкналост, носът трябва да е малък. Погледнете актуалните красавици в профил. Малък нос, големи устни и изпъкнали напред челюсти. Това да ви напомня нещо, a? Например маймуноподобни черти? Значи първичното се завръща! Дългият, стърчащ нос си е наш, човешки белег, който не се среща при маймуните. Обаче ние не си го харесваме. Почти няма жена да минава за привлекателна, ако е с дълъг нос. Или ако има, то това е въпреки носа. Никой мъж няма да възкликне: „Ех, какъв красив дълъг нос има тази дама!”. Докато малкият нос се възпява дори в песни. И защо се котира не човешкото, а маймуноподобното? Няма друго обяснение, освен че издадените напред муцуни обещават да поемат поне сантиметър повече от мъжкия ни атрибут в устната си кухина. Устата е превърната в една допълнителна вагина, обещаваща ни хедонистично удоволствие.

- А какви мъже се харесват през последните години? - прекъсна водещата скандалните изявления на експерта, без да смее да му направи директна забележка.

- То  е ясно - не с изваяните тела на гръцки статуи, както е било преди, а с безогледна мускулна маса и зъл поглед. Горилоподобни! Примати! Такива мъже се харесват, госпожо!

Новото презрително натъртване на „госпожо” вече не се хареса на водещата и тя реши, че е време да втвърди тона си. Затова малко заядливо поде:

- Вие обяснихте доста образно какво се е променило във вкусовете ни, но не казахте защо. Защо цивилизацията ни все пак се е „хлъзнала” към тази, както я нарекохте, „постмодерна първичност”?

- Просто е. В предишни епохи човечеството се е стремило към познание и духовна извисеност, но сега, в постмодерното общество, когато сме постигнали почти всичко в областта на науката и технологиите, когато всичко е в изобилие, ние избрахме само да консумираме плода на тези постижения. Всичко е достъпно, няма табута, няма нужда да създаваме нищо ново. Всички станахме консуматори. Нужна ни беше рекламата, за да се ориентираме в изобилието. И понеже се оказа, че голотата продава, тя преля от възвишеното изкуство на старите ренесансови майстори в пошлостта на рекламата. За да има реклама пък, са необходими медии. Медиите имат силата да налагат друг стил и култура на обществото - с повече умереност и възвишеност, но те решиха да угодничат на вкуса на масата в името на златния телец. Така че медиите са причината - те ни заливат с пошлост и голота и първичността избуява - до степен на постоянна ерекция.

При някои може да води до липсата на ерекция заради привикването - обади се психиатърът. Той седеше извън обсега на камерата и все пак репликата бе чута. - Но голотата продава, това е безспорно.

- Да включим господин доктора в нашия разговор - използва вмъкването му водещата, за да прекрати нападките на експерта към медиите и нецензурния му уклон. - Знаем, че не за първи път медиите се интересуват от вашия пациент…

Медиите отдавна се интересуваха от Венци. Не толкова от мотивите му, а от ексцентричността, маргиналността и скандала, които той им предоставяше и които щяха да дъвчат с дни. Няколко пъти го интервюираха, но каквото и да им обясняваше, те го изкарваха просто един протестиращ ексцентрик.

- Сега отказа да участва в нашето шоу, но друг път е давал интервюта - продължи водещата. - Излиза, че няма нищо против тези светски участия, въпреки извършеното преди това от него като символ на бунт и отричане от живота…

- Или вик за помощ - вметна психиатърът.

- Не превръща ли в такъв случай самонараняванията си в поза? - отново поде водещата. - И кое тогава е по-автентично - публичният акт на отчаяние или проявата на суетност с участията му в медиите?

Психиатърът се размърда на стола, сякаш му стана неудобен.

- Не знам… Всъщност вие го каните на тези интервюта. Може би приема участията, за да можете да си изкарате заплатата.

- Хм… Интересна гледна точка. А каква е гледната ви точка за неговите преминавания през витрини? Мотивите му са все още неясни.

- Самият аз не съм наясно… Работя с моя пациент по разкриване на причините отскоро… Причината не е една. Всичко е съвкупност от…

- Да, няма съмнение, че поведението на Стъкломана е патологично, че той е социопат, защото нарушава обществения ред. Знаем, че е завършил престижен чуждестранен университет, а ето че стигна до вашия институт… пардон, институция. Понеже твърдите в друго интервю, че той няма изявени психични отклонения, можем ли тогава да считаме, че проявите му са плод на някаква деградация на личността?

- Ще ви прозвучи парадоксално, но деградацията на личността и извисяването й често водят до един и същ резултат изолация от околните - отвърна психиатърът. - В първия случай обществото отхвърля индивида заради асоциалното му поведение. Във втория индивидът отхвърля обществото, недорасло до неговите ценности. Ето как по различни пътища се стига до един и същ резултат…

- И аз съм го забелязал - промърмори експертът. - Хората вървят по различни пътища, но стигат до едно и също място - гробищата.

Може би искаше да си го върне заради вметката на психиатъра по време на неговото изказване. Никой не му обърна внимание обаче.

- Да не искате да кажете, че проявите на Стъкломана са всъщност извисяване на личността - продължи водещата с психиатъра.

- Защо не. Какво пречи у Стъкломана да е заложена сетивност, която ние не разбираме. Обществото не един път е низвергвало дори гениите си. Да си по-сетивен и прозорлив от другите е също толкова неблагоприятно, колкото ако изоставаш в това от тях. Ето ви още един пример за единство на противоположностите.

- Как бихте коментирали тогава ето тези противоположности: екзистенциалното страдание, чийто символ е Стъкломана и лайфстайл философията, символизирана от гостувалата ни преди малко Мая Пърнаска.

- Лайфстайл философията не е нищо повече от гъдела на загладили косъма и финансово обезпечени снобари, отдалечени от истинските екзистенциални проблеми - психиатърът всъщност парафразира казаното от Венци за синчетата по време на първия им сеанс. - За тях лайфстайлът е върхът на осъществяването им… В края на краищата всички сме консуматори в този живот, както преди малко подчерта господин професорът, но снобарите…

- Гъзари! - вметна професорът.

- … искат да ни убедят, че най-важно в живота е качеството на това, което консумираме и то в материален план. Обаче забравят, че някои хора имат нужда от консумация на духовно ниво… А други, освен консуматори, са и творци. Те създават. Всъщност на най-високото ниво в човешката йерархия трябва да са именно творящите, защото, творейки, се доближават до бога - най-големия творец. А относно Мая и Стъкломана аз съм убеден, че, макар вървейки по два противоположни пътя в живота, те ще стигнат до едно място - своята Голгота.

- Днес на гости са ни двама наистина умни мъже - похвали ги водещата.

- Дрън-дрън - каза неочаквано обаче професорът.

- Може би вие искате да допълните нещо?

- Да. Това момченце Стъкломана не е нищо друго, освен хитрец, който желае да влезе в полезрението на медиите. Той е ексцентрик, който иска да е във фокуса им. Преди малко говорех за ексцентричното във визуален аспект. Но то е принцип, чрез който функционират много неща в съвремието ни - дори човешките отношения… Но особено медиите… Особено медиите - повтори той. - Медиите се интересуват от ексцентричното, защото е гледаемо и възбуждащо…

- Нека не се връщаме към тази тема…

- Да, да точно това ще правя - отвърна експертът. - И такива хора се лансират от медиите - ексцентрици. Изкривени, абсурдни форми на самоизява. Само и само да те забележат, да предизвикваш изумление, шок, сензация, дори потрес. А хората с истински умения и талант остават в сянка. С помощта на медиите изключенията в обществото станаха норма, започнаха да определят правилата… Здравият разум е изтласкан назад. Ексцентриците впрочем знаят как  функционират  медиите. Чрез скандала! Те яхват вълната на скандалното поведение и медиите ги превръщат в герои, модел за подражание у младите. Колкото по-скандално е действието или казаното, толкова е по- ефектно. Ще бъде  гледано… Медиите  превърнаха „скандал” в положително  понятие. От това ценностите  в  обществото  се подмениха. Обществото се разпада! - експертът сякаш се самонавиваше и с всеки нов оборот екзалтацията му растеше. Наоколо се разхвърчаха пръски от слюнката му. Накрая завърши с поглед, вперен в трансцеденталното: - Не бих се учудил, ако въпросния господин Стъкломан скоро го направят жури в някой реалити формат…

- Тогава в медиите ли е проблемът, или в хората, които искат да гледат това? - попита риторично водещата, обидена от новите обвинения срещу медиите, които й осигуряваха хляб, и сама си отговори: - Медиите не са виновни. Тълпата е тази, която иска своите „хляб и зрелища” - това са основните човешки щения още от римско време!

- И все пак римските философи ни завещаха умереността като златен стандарт - възрази експертът. - Ако преди умереността е била формула за поведение и съществуване, то сега ексцентричността е формулата…

- Но в условията на пазарна икономика и вроденият човешки стремеж към надпревара, към рекорди… - вметна психиатърът - е предопределено да се стигне до ръба. Оказа се, че цивилизацията не е саморегулираща се система, а спираловидна геометрична прогресия и…

- Цивилизацията ни сега е на ръба на оцеляването, защото в преследването на рекорди се изгуби нормалното - прекъсна го експертът, като фактически го перифразира. - Медиите…

- Ама вие нападате медиите, които ви дават трибуна… - почти проплака водещата.

- Ама вие пак ме прекъсвате! - извиси мощен глас експертът.

Убеден в правотата си, той скочи и грабна чашата с вода, заплашвайки да я излее в лицето на водещата. Тя изпищя, скочи на свой ред и вдигна стола пред себе си като щит… Рисковете на живото предаване!

Психиатърът остана невъзмутим на своя стол и с любопитство ги загледа.

Режисьорът, който си къркаше биричка с асистентката, сврян в ъгъла на апаратната, се изцъкли от случващото се в студиото и миг преди да скрие буйстващия експерт от екрана, нещо му щукна, нещо съобрази и извика на оператора:

- Продължавай да снимаш! Никой да не се намесва! После към асистентката:

- Поеми пулта!

- Ама шефе, къде!?

- Рейтингът ни ще удари тавана!

Нахлу в студиото, влезе в кадър и хвана професора през кръста.

От безсилието на хватката, разчорлен, зачервен, запъхтян от напрежение, професорът бе чут от публиката да казва на пресекулки за водещата:

- Тази ми е… духала… - после се опомни, погледна работещите камери и понеже разбра, че няма връщане назад, реши да направи мазалото пълно. Извърна се с усилие към обектива, все още приклещен от режисьора, усмихна се измъчено и добави:

- Да го знаете… драги зрители…

Нека изглеждаше, че не се е изтървал, а нарочно е целял да го каже, защото да контролираш себе си е достойно, а да се изпуснеш е резил.

Всичко това, разбира се, се случи за пет-шест секунди. Внезапно режисьорът се разхили и отслаби хватката, преви се от смях и през звука „ха-ха-ха” се чу още нещо, малко неясно, може би като изхълцване, но нещо такова: „ха-ха-ха-и на мен-ха- ха-ха”.

Освободен от хватката, професорът се извърна и режисьорът отнесе ляво кроше. Той, опомнен, спря рязко да се смее, дръпна сакото на госта, ръкавът се отпори от рамото и през образувания процеп зейна гънка от ризата. Професорът изпсува на майка, закани се, че повече никога няма да стъпи в телевизионно студио и с решителни крачки си тръгна.

Асистентката пусна реклами, а след тях той пак бе там, в студиото (явно го бяха кандърдисали да се върне от коридора). Бе само по риза, за да не се вижда съдраният ръкав на сакото, достолепен и с вид - нищо не се е случило, всичко беше в рамките на нормалното. Водещата продължи предаването с думите:

- В спор кокошката или яйцето е произлязло първо, разменихме интересни мисли с нашия експерт и скъп гост…

- Ха-ха, скъп, разбира се, хонорарът ми никак не е малък, драги зрители. И както видяхте, не само разменихме интересни мисли, а и не се посвених да направя пред вас експеримент, за да видим дали моята ексцентричност и простащината на режисьора ще повдигнат рейтинга на медията.

- Всъщност въпросът беше медиите ли са виновни, или тълпата, пардон зрителите,… да го наречем човешката природа, за превръщането на агресията, насилието, първичността в норма за обществото ни, а не извисеността, сътрудничеството, съпреживяването…

- Вижте, човешката цивилизация е възникнала на базата  да се защити слабият. Ако не беше този принцип, човешкият  род отдавна щеше да е загинал. По-силният щеше да убива по-слабия, щеше да вземе имота му, жена му… После щеше да се появи друг - по-силен от него и пак така… Но човек е осъзнал, че взаимопомощта и сътрудничеството между хората в борбата им срещу природните сили ще помогнат на иначе слабия човешки род да оцелее… Затова и обществото ни е стигнало до идеята да създаде институции като здравеопазване, полиция, застраховане. За да се защити слабият, болният, старият. На всеки му идва редът да се почувства слаб, стар и болен. А тогава нищо не му остава освен да се осланя на другите за помощ… - сега професорът беше по-благ от всякога, а водещата кимаше с разбиране, повече от когато и да е.

Статуквото бе възстановено.

29.

В психиатрията също се случи нещо извънредно. Венци четеше книга в леглото, когато чу жесток неясен вик откъм единия край на коридора. През процепа на отворената врата мярна санитарите да тичат по посока на вика. Самите те на висок глас заподканяха мотаещите се пред очите им болни:

- Прибирайте се по стаите!

Той стана и любопитно надникна по-близо до процепа. В дъното на коридора стоеше чисто гол мъж, висок и слаб като гръмоотвод, който кресна отново и този път Венци разбра какво:

- Еврика!

Мъжът размахваше нож.

- Сега ще си разпоря корема и ще видите откритието на Архимед! - крещеше той.

Циганинът-санитар го доближи, но онзи се свря заднишком в ъгъла и насочи ножа към него.

Санитарят се спря за миг. После почти му обърна гръб и се доближи до прозореца в съседство.

- Я, не е ли оня там Архимед? - с нескрито любопитство надникна навън.

- Аз съм Архимед! - панически изкрещя болният.

- Он е Архимед!

- Аз съм Архимед!

- Он е Архимед! - дразнеше го санитарят със северняшки диалект.

Разколебан, болният направи крачка към прозореца и проточи шия само за миг. Точно в този миг санитарят се блъсна в него „трупешката” и го отпрати към стената, а останалите двама, стоящи на уж почтително разстояние, се хвърлиха върху му и го събориха на земята. Сестрата също дебнеше наоколо, веднага притича и светкавично заби инжекция в задника на пациента, от което той започна да се мята като риба, оплетена в мрежа. После притихна.

Малко по-късно циганинът влезе в стаята на Венци и приседна на леглото му видимо изморен. Все още дишаше тежко. Венци полюбопитства:

- Не беше ли рисковано да го дразниш така?

- Рисковано си е. Ама си имаме методика.

- И каква е тази… методика? - недоверчиво попита Венци, изненадан, че циганинът знае тези думи.

- Требе да си по-луд от него… И той го усеща… Това е методиката.

Венци го погледна още по-недоверчиво. Кое ли го караше изобщо да работи такава тежка работа.

- Виж к’о, шефе. Никъде не работят само за заплата. Магазинерът удря в кантара, сервитьорът взема бакшиш,  политикът - рушвет. И при нас си има облаги - санитарят се усмихна под мустак и в гънките на устните му се появи загадъчна усмивка, с която можеше да конкурира тази на Мона Лиза.

Венци зачака. И през ум не му минаваше каква му е облагата.

- Тука се лекуват и алкохолички, шефе, ако не знаеш. Некои от тех са манекенки. Има и от най-известните. Едни такива белички, с бебешка кожа. Шибаме ги за по една чашка водчица, шефе. Ей там, отзад, в храстите на двора. Само да не кажеш на доктора. Ти шибал ли си манекенка? А па аз - да… Кога иначе черен циганин като мене ше погали бело дупе, а? Те това е моа кяр към заплатата.

Венци зяпна. Санитарят продължи:

- Шефе, вие ги мислите циганите за по-долни, ама те са по европейци от вас. - И заизрежда неща, от които физиономията на Венци ставаше все по-зяпнала: - Циганите раждат ли си децата по къщите си, раждат. И холандците така праат. Родата караме ли се, караме се. Значи сме като италианците. Работят ли наште из Европа - работят. Знаат ли поне два езика - ромски и български - знаат; събират ли се без подпис като на Запад, събират се… И са кат’ американците - излишно образование им не требе, щото и в Библията е казано: който трупа знание - трупа тъга. Те са прости, ама щастливи, щото щастието е най-всичкото!

Венци съвсем онемя. „Он” цитираше Библията и изобщо всичко, което каза, бе толкова… мамка му! Разбира се, имаше и ирония в казаното, затова Венци му влезе в тона, след като се окопити:

- Даже някои краднат - баш като политиците.

- Баш не, щот’ не моем ги стигна, ама… да си крадец е тръпка - кимна санитарят, вместо да се засегне. - Дет’ му викат… спорт. Плюс, че си има и печалба - тук той отново се подсмихна.

30.

Оказа се, че това има и обратна страна. Изведнъж подреденият свят на Мая се разпадна. Този свят, в който тя можеше да върви гордо, докато всички наоколо я оглеждат с потекли лиги, и ако е любезна с правилните хора, не обръща внимание на останалите и си взема редовно витамините, нищо лошо няма да й се случи - този свят се разпадна.

Охранителите на Пингвина я чакаха пред телевизията. Той им се беше обадил непременно да я докарат във вилата. Тя се приближи усмихната, все още вярваща, че се е представила добре в токшоуто, с изключение на последната част може би? Здравенякът й отвори вратата с каменна физиономия, фокусиран в задължението си, без да реагира по никакъв начин на усмивката й. Очите му се плъзнаха по нея, чак когато тя се настани безропотно на задната седалка - едно крехко наивно парче месо, което си бе повярвало, че може да лавира успешно в техния тъмен и жесток свят.

По мълчанието им пък тя осъзна, че се бе случило нещо лошо, без да разбира точно какво. Здравенякът затвори вратата и заобиколи джипа откъм страната на шофьора.

- Нещо случило ли се е? - попита Мая другия.

Не бе, нищо! - полуобърна се той към нея с широка усмивка. - Пингвина иска да те поздрави за интервюто.

Така се действаше в този свят. Там нямаше заплахи и зака- ни, никой не обясняваше предварително  какво  ще  се  случи  на прегрешилия. Даже му се усмихваха, прегръщаха го и го целуваха лицемерно: „Ти си ми най-добрият приятел” или „Нищо не е станало, всичко е минало”, а в най-лошия случай „Толкова години сме яли и пили на една маса, така че не си струва за една дреболия да си разваляме отношенията”. Докато внезапно, като камшичен удар, отмъщението не се стоварваше върху грешника под формата на куршум в тила или примка около врата.

Пингвина я посрещна прав по средата на хола и ледената му физиономия пак я хвърли в огъня на съмнението. Кръвта се отдръпна от лицето й толкова бързо, че то побеля.

- Случило ли се е нещо? - попита отново и въпросът й бе придружен с цялата способност на един глас да умолява, да омилостивява, с цялата надежда отговорът да е отрицателен.

Това обаче само катализира яростта, трупана у Пингвина, докато я чакаше. Той я хвана рязко с цяла шепа за косата, дръпна я наляво и с дясната си ръка нанесе безмилостен мълниеносен плесник през лицето й, открило се напълно за дланта му. Това не беше обикновен плесник. Ако изобщо има такова понятие, обикновеният плесник се нанася странично, по бузата, където може да остави следи от пръсти или да откачи крехката долната челюст на една жена, а също да й спука тъпанчето. А този бе плесник на познавач - върху цялата предна част на лицето, където е много по-болезнено, но костните структури са по-здрави и сериозна травма няма да има освен кръвта от носа, което предизвиква доста драматичен ефект, естествено. Ако желаеше, Пингвина можеше да я удари с юмрук и да й счупи всичко - нос, зъби, челюст, скула… Но все пак целта му не беше да убива Мая, той имаше някои смътни планове за нея - как да му изкара пари например за глобата, която щеше да ? наложи заради голямата ? уста. Той бе повече бизнесмен, отколкото убиец.

- Случи се, курво! Ти ме предаде! - просъска през зъби  той и й нанесе втори удар. Мая започна да пищи от болка още при първия, от носа й потече очакваната кръв и това сякаш го настърви още повече. Той удряше и удряше с широката си  длан, така че кръвта се размаза по цялото й лице, а пръските се разхвърчаха в радиус от няколко метра. Това продължи, докато краката й омекнаха, той не успя да я задържи за косите и тя се свлече на пода. Там заплака, без да посмее да вдигне нагоре лице, то остана заровено в килима, обагряйки го с червен отпечатък. Хълцаше и се опитваше да каже - може би нещо в своя защита, може би молба, обида или въпрос - например „Ти защо не ми каза, че си женен?” - и май точно това искаше да попита Мая.

- Обърни се по гръб, че ми цапаш килима, курво! - презрително каза Пингвина и подпъхна едрото си стъпало под тялото й, за да я обърне.

Тя се завъртя послушно по гръб, абсолютно беззащитна и открита. Само постави едната ръка пред лицето си, а с другата прикри корема - някакъв инстинкт да предпази най-уязвимите си части, ако това изобщо можеше да я предпази от прищявката той да я удари, където пожелае. Тялото й трепереше като лист. Пингвина седна на дивана, сякаш да покаже, че е свършил, но все още беше на крачка разстояние, което нямаше как да я направи по-спокойна.

- Дължиш ми сто хиляди лева, курво!

Естествено че за нея новината бе напълно неочаквана. Тя все още хлипаше и трепереше, но цифрата я стресна, звучеше като някакво заробване и затова се осмели да попита отчаяно:

- За какво?

- Ела, седни тука до мене и ще ти обясня! - Пингвина се надвеси над нея и я подхвана под  ръка, за да се изправи. Тя се надигна, олюля се и седна свито на единия край на дивана. Докосването му й се стори като опарване. Той обаче я привлече по-близо до себе си, прехвърли ръка през рамото й както на първата им среща и зарови пръсти в косата й. Паренето стана нетърпимо, но Мая не смееше да се отдръпне.

- Защото се оказа една много проста курва с голяма уста, затова!

Мая отново захлипа, сълзите й се смесиха с грима, после с кръвта по лицето и оставиха многоцветни вадички по него. Тя изглеждаше гротескно, а човек, който изглежда гротескно, не може да предизика жал у никого, въпреки страданието си.

Човек може да запази достойнството си в очите на околните, само ако приема стоически страданието. Този, който не търпи  на болка, никога не предизвиква уважение. Ако се гърчи и моли, няма как да мине за достоен. Жал или състрадание - да, уважение - не. Но още по-клет е страдащият, ако палачът го превърне в посмешище. Например ако му сложи червен клоунски нос. Тогава жертвата няма да предизвика дори жал у околните.

- Донесете кърпи да се избърше! - провикна се Пингвина към охранителите в съседната стая.

Здравенякът се отзова на момента. Мая взе да се бърше, справи се с грима, но засъхналата кръв си остана по лицето.

- Защо не ми каза, че си женен? - попита тя, събрала смелост.

- И какво - тогава нямаше да ми легнеш ли? - саркастично отвърна Пингвина.

- Поне нямаше да си въобразя, че връзката ни е романтична. За Пингвина обаче проблемът беше съвсем друг.

- А кой те караше да говориш за домашния ми любимец,  а? Сега ще ми докараш прокуратурата. Ще трябва да плащам рушвети наляво и надясно, за да не разследват.

- Извинявай, но целият град знае за любимеца ти.

- Едно е мълвата, друго е да се каже пред медиите от първа ръка, курво! Сега вече и Сульо, и Пульо от Горна паланка ще знаят. Сега прокуратурата ще е длъжна да се самосезира.

Формулирането на глас на основния му проблем внезапно го озлоби отново и той я блъсна с все сила. Тя изохка и падна по гръб на земята, а роклята й се надигна и оголи съвършените й бедра. От гледката и от целия излят адреналин нагонът на Пингвина изведнъж се надигна. Той обичаше да чука грубо жените. Рано или късно винаги го правеше с всички. Садистичният му инстинкт в този момент се пробуди. Той се разкопча и легна върху Мая, с един замах разтвори бедрата и скъса бикините й, докато тя хлипаше. Започна да я обладава бавно и методично, но със сила, с която сякаш искаше да смаже крехкото й тяло.

Във върховия момент взе да грухти като прасе. После се надигна и седна пак на дивана с блажен вид, а тя остана легнала на килима в застинала поза, сякаш наистина беше смазана. Той запали пура.

- Имам някои идеи как ще ми върнеш парите - и издуха дима нагоре. - Едната е да те направя проститутка… - тя отново  се разхлипа. - Другата е да ми станеш „муле”. Килограм кокаин до Вегас и си готова - хем ще пътуваш пак с мен на екскурзия. Какво е за теб да глътнеш двайсетина балончета…

- Моля те, недей! - проплака Мая.

- Предпочиташ пиацата ли? Предпочиташ да гълташ пишки, значи?

- Моля те, недей! - отново простена тя.

- Няма недей - проститутка или „муле”!

31.

- Разбрах, че снощи си гледал „Биг Брадър” - започна докторът новия сеанс.

- Нямаше какво друго да се прави.

- Аз също гледах. И стигнах до извода, че хората по-често враждуват помежду си, отколкото да дружат. Колкото и добронамерени да са в началото, враждебността се проявява още на втория ден. Някой нещо казал не на място, погледнал не както трябва и агресията у друг пламва… Тогава ми хрумна, пък и ти ми го подсказа в предишния ни разговор, че потребността да бъдеш приет от другите не е съвсем универсална. Най-малкото се „бие” с четвъртата потребност - от значимост. Едно е да искаш да си бурмичка в общия механизъм, друго - да си главното колело… Не съм срещнал в специализираната литература да е описано това противоречие. Може и да е мой пропуск. А може Маслоу да не му е обърнал внимание, защото се занимава предимно с делови- те отношения между хората, а там има йерархия. Там всеки чака шефът да вземе решенията. Изградената йерархия създава ред и сигурност.

- Сигурността пък беше една от потребностите - включи се Венци.

- Втората. Заради сигурността, която дава йерархията, хората приемат да имат други хора над себе си. В случайно събраната група на „Биг Брадър” обаче няма предварително установена йерархия. Тогава започва борба за надмощие заради стремежа към значимост. Всеобщата любов е утопия. Животът ни е поставил  в една агресивна, конкурентна среда и ако си добронамерен, се превръщаш в жертва - не можеш да оцелееш! - обобщи той.

- В такъв случай какви качества имат тези, които завземат върха на йерархията? - живо се заинтересува Венци.

- На върха са най-силните, най-агресивните и най-хитрите. Също и тези, които се организират в групи. С всичко това успяват да надделеят и да завземат ресурсите. Тогава тълпата тръгва след тях.

- Все едно говорите за организираната престъпност и политиците.

- Нещо такова - вдигна рамене докторът.

След това предложи да продължат с терапията на Венци.

- Най-често човек се стреми към значимост чрез професията. Затова вече е време да обсъдим каква беше професионалната ти реализация във фирмата.

През първите месеци, въпреки странните взаимоотношения със синчетата и чертожничките във фирмата, Венци се чувстваше на мястото си заради своя професионализъм. Клиентите на студиото рязко се увеличиха. Търсеха го и макар препоръките му за укрепване на сградите да надхвърляха предвидените им разходи, всички му се доверяваха. И точно когато мислеше, че шефът с чисто сърце ще му увеличи заплатата, дойде конфликтът. Беше заради една вила с басейн на покрива. Венци имаше опит с подобни проекти в Калифорния, докато в София такава сграда беше изключение. Въпреки това Армстронга държеше на някакви си свои разбирания.

- Ще сложиш от по-евтините материали, казвам ти. Твоето е чисто изхвърляне.

- Шефе, новите проучвания…

- Няма шефе! Трябва да намалим себестойността на проекта, не разбра ли? - повтаряше Армстронга.

- Ама, шефе, клиентът си плаща за материалите.

- Слушай бе, младеж, ти какво разбираш от себестойност? Нали искам да увелича маржа. Печалбата е разликата от цената, която клиентът плаща, и себестойността. Ти откъде мислиш, че ти идва заплатата.

- Шефе, с по-некачествените материали плочата може да се пропука и без земетресение, целият басейн ще се изсипе в хола.

- Не го мисли това…

- Е, как няма, нали аз слагам подписа си.

- На хартията ще пише от по-добрия материал бе, момче, сложи подписа, не се инати.

После продължи:

- Не разбираш ли, че пазарната икономика е изградена на принципа на втория опит.

- Тоест?

- Тоест, клиентът си купува нещо отнякъде и чак когато не хареса качеството му, си купува друго от конкурентите. Обаче в нашия бранш има една особеност. Кога ще разбере, че сградата е некачествена? Това да не ти е тостер. Ще разбере след време! - натърти на това място Армстронга. - А друга сграда няма пари и да построи. Тогава? Ще се тюхка около тази и пак ще извика нас за поправките.

- Извинявай, шефе, ама клиентите ще започнат да говорят, че проектираме некачествено.

- Добре бе, другите да не мислиш, че го правят качествено. Кой производител има сметка да произвежда нещо за вечно ползване. Нали след време ще фалира от липсата на клиенти.

- Но нали качеството води до повече клиенти.

- Глупости! Ако беше така, китайците отдавна да са останали без клиенти.

Тук Армстронга имаше право. Мантрата  преди  беше  да се произвежда качествено, но китайците промениха правилата - влагаха по-евтини материали, намаляваха цените и всички си купуваха от техните стоки. Скоро стоката се разваляше, но парадоксално хората не спираха да си купуват пак от тяхното. Защо ли? Защото и онези, които произвеждаха за вечно ползване, осъзнаха, че нямат сметка от това качество - кой ще си купи от новите им перални, ако притежава такава, която не се разваля. Икономиката процъфтява само ако хората продължават да купуват отново и отново. Което означава, че старото трябваше да се разваля. Затова всички производители започнаха да правят компромиси, дори изнесоха производствата си в Китай и вече стана неясно кое къде е правено и с какво качество. Абе, май всичко стана китайско.

- Ние в строителството имаме най-голямо предимство, защото недостатъците проличават след време, а ти не искаш да се възползвам от това - говореше Армстронга.

- A надзорният орган? - не се предаваше Венци.

- Не ги мисли тях. Не си ли разбрал, че у нас важното е да натрупаш пари. После всичко ти е лесно - недосегаем си! - Армстронга победоносно изрече любимата си фраза, а околните закимаха. - Неслучайно съм стигнал дотук, младеж. Предприемачите като мен са символ на успеха в тази страна.  Те движат света, те отварят работни места и дават хляб на такива като тебе!

- Излиза, че живеем в свят, в който не честността е най-важната добродетел, а предприемчивостта! - импулсивно отвърна Венци.

Всички замръзнаха. Изгледаха го като  смахнат,  може  би  за първи път всички. Мамка му, бомба да беше пуснал, щеше да постигне по-малък ефект. И резултатът беше презрителни погледи към него, после съзаклятнически помежду си - абе, що за смотаняк е тоя?! И никой не се опита да замаже конфузното мълчание. На всичко отгоре изглеждаше, че той се самоизтъква с честността си - този плебей се смяташе за нещо повече от тях - плейбоите - при положение, че бе принуден да им работи, докато  те се излежаваха с някоя  от кучките си в прекрасните  си мезонети. Точно този сега си позволяваше да се изтъква! Честността наистина бе последното нещо, което ги интересуваше - тях, издигналите се над плебса тарикати, притежаващи най- важното умение - хитростта, което те смятаха за ум и наричаха „предприемчивост”, но той нямаше право да им говори това, щом и хлябът беше в техните ръце, и ножът.

След този сблъсък отношенията им започнаха да пропадат, да се разместват и пропукват като тектонична плоча на дъното на океана. Това беше точката, от която връщане нямаше - земетресението бе неминуемо, въпрос само на време. Ако досега той се чувстваше като бяла врана, вече и те не се съмняваха, че е такъв, че е различен от тях.

Оттам нататък повечето оперативки минаваха под мотото да се неглижира неговото мнение по проектите. Армстронга все искаше да се съкратят укрепващите антиземетръсни елементи или да строят с по-евтини материали. Явно целта му да го покани във фирмата беше схема за печелене на пари - той - живата реклама, дошла от Америка, привличаше клиентите, а в същото време тайно проектът се подменяше.

Най-честите доводи на Армстронга бяха:

- В България земетресенията са рядкост, а цунамита няма, драги ми момко.

- Не е вярно, прогнозите показват, че рано или късно в София ще има голямо земетресение.

- Да, но вероятно ще е, след като всяка една сграда, която строим в момента, й мине срокът на експлоатация.

Така Венци оставаше с чувството за безполезност.

После Армстронга го пращаше на поредното интервю, за да им направи реклама в медиите. Някак си бяха успели да го впримчат в тяхната игра.

От това Венци се измъчваше най-много.

- Обикновените хора научаваме късно истината за света и тя е много по-различна от онова, което ни учат в училище - взе думата психиатърът. - Ти си вярвал в честността, вярвал си че образованите достигат до върха на обществото. Вярвал си, че чрез своя професионализъм това ще се случи и на тебе. А има хора, които се раждат с истината, Венци. И тя е, че богат не се става с професионализъм и висока образованост, а с контакти, които осигуряват политическа кариера, влизане във властта и управление на обществените пари… Те имат контактите, имат връзките. Оказва се, че връзките, а не качествата са най-важното нещо на този свят. В тези среди не допускат такива като нас. Колкото и да сме образовани, ние ще сме само наемни работници. Знаещите истината не си дават зор да учат добре в училище. Нас там ни учат на природните закони, а тях средата ги учи на житейските! Житейските ние късно ги научаваме - ако знаех по-рано това, което ти казвам сега, никога нямаше да стана лекар. И аз вярвах, че с упоритост и знания ще успея. Питай ме дали ме вълнуваше къде ще започна работа - на село или в голяма университетска клиника. Не ме вълнуваше, защото мислех, че не е важно, че рано или късно ще изплувам със знанията и упоритостта си и ще стигна върха. Ето ме сега в тази вмирисана психиатрия. Дори да бях най-умният сред лекарите, моето развитие през годините се оказа блокирано само от факта, че не съм започнал работа в голяма болница. Родените с истината са го знаели много преди мене. Местата в голямата болница са запазени за професорските синчета. Те после се прославят като големите лекари. Те наистина стават големи, но само защото имат достъпа. Достъпа до апаратура, до тежките случаи, до професорското рамо, което да ги научи. Достъпът е най-важното във всяка една област. Достъпа го имат връзкарите.

Тук докторът си пое дълбоко дъх и продължи:

- Затова няма справедливост на този свят.  На този свят се оказва, че се успява не с официално прокламираните в обществото интелект, честност, отговорност и спазване на правилата, а с връзкарство, тарикатлък и агресия за смачкване на недоволните. Това не е нещо, което можем да променим - освен във възпитанието на собствените си деца - нека го научат от нас навреме преди сами да си строшат главата. Затова изпращаме децата си в чужбина - за да избягат от истината тука. Вярваме, че там е по-различно. Може  би някъде е - нека опитат.  Баща ти хубаво те е пратил, но защо толкова скоро е настоявал да се върнеш? Явно е повярвал, че с времето механизмите на успеха тук са се променили. И той е бил наивник като мене и тебе, Венци.