НЕБЕСНАТА КОЛЕСНИЦА
Сред нощ е. Градът спи. Едни от малкото държавни служители, които тази вечер професионално не спят и по задължение бодърстват до сутринта са дежурните автопатрули на полицията. Те винаги са на своя пост. Разположени са по всички краища на големия град и следят за реда и спокойствието на гражданите. Неотлъчно са на своите места по улиците и така е винаги, всяка вечер - 365 нощи в годината, през високосните - 366.
Сегашната вечер не прави никакво изключение.
В тихата лятна нощ старши сержант Димитър Михайлов и младши сержант Георги Узунов като Втори разчет дежурят утихнали в старата си патрулна кола. Заели са както винаги стратегическо място. На другите четири възлови точки по кварталите на града са колегите им.
Двамата сержанти Димитър и Георги, както много пъти, така и сега са готови на мига да откликнат на всеки сигнал за защита, зов за помощ. Чакат само знак за действие.
През тази нощ обаче такъв все още не се е появил. С часове дежурят, но засега няма нарушители. Всичко е тихо, мирно и спокойно. Рядка идилия при летния сезон.
В края на смяната, упоени от тишината, двамата полицаи от Втори патрул вече дремят. Клепките им са натежали за сън и младши сержант Георги Узунов тихо мърмори:
- Скука.
- Няма ли работа, винаги е така - съгласява се старшият Димитър Михайлов и тихо потвърждава казаното от младия му колега.
- Не издържам вече, - мръщи се младши сержант Георги Узунов - не се търпи това бездействие, такава скука като тази вечер не е било никога.
- Когато е спокойно, е така.
- Ще заспя - отвръща младши сержантът и още малко и е готов да клюмне глава и на мига да заспи.
Нов е в патрула, затова е така. Ще мине време и ще свикне. Сега, за да прогони дрямката само широко отваря за прозявка уста.
Двамата отскоро са в полицейски автопатрул и още не са се сработили достатъчно добре.
- Не е живот това нашето - разпръска по някое време призрачната тишина Димитър. - Стоим и дремем. Едва ли не спим, а някъде може и да имат нужда от нас.
- Тази нощ още нямат.
- Наистина е така - съгласява се старшията. - Скуката е лошо нещо, безобразно е дори. А ни е обхванала изцяло.
- Вече във всяко отношение, от всякъде - възмущава се младшият. - Ама, няма как.
Диалогът помежду им е муден, върви бавно, толкова трудно, но все още го правят, защото спрат ли да говорят наистина ще заспят.
- Никак не е интересно - продължава сънливо старшията. - Друг път по това време вече сме погнали я бандит, я някой кокошкар. Имаше действие. Екшън. Интересно е. Реалност някаква. А сега какво?
- Да - отвръща тихо младшият. - Имаше екшън. Не бездействахме толкова, колкото сега.
- Безделието убива повече от всички друго. Ще умрем от скука.
- Така е. Друг път екшънът е факт.
- Верен, точен, истински - съгласи се веднага Димитър.
- И така добре ни действаше, че сън ли? Нямахме време и да си го помислим.
Смяната им вече е преполовена, а наистина не се е случило нищо обезпокоително, нищо което да ги вдигне, пришпори и изправи на нокти, да задейства професионалния им опит, неотменния им дълг. Нищо такова. Засега е все така тихо и спокойно. Цари необикновена тишина. Бездействието силно ги потиска.
- Някого проверявахме, друг гонехме, упорито преследвахме.
- А бе, работа до зори.
- Тази нощ нямаме този късмет и това си е. Така ни е отредено, такъв да ни е животът.
- Точно това не е живот - с досада роптае старшията. - Да се ровим в човешката съдбовност! Орисия е, та чак не е истина.
- Съдбовност ли спомена!? - диви се младшият Георги Узунов. - Каква ти тук съдбовност, бе, старши!
- А как да го наречем? Ровим се в измета на човешкия род! Така ли е по-правилно да го назовем? По този начин ли да го определим?
- Щом трябва. Ще продължаваме да се ровим и там, разбира се - подкрепя го младшият. - Нали сме санитари на обществото.
Спомни си без възхищение, че на последния семинар по криминалистика точно това им втълпяваха, направо до втръсване им го тъпчеха в главите: колко тежка и отговорна, но много благородна и крайно необходима за обществото е тяхната работа като санитари на обществото.
- Санитари! - отвращава се старши сержантът. Недоволен е от това определение, но вече се усмихва, явно нещо красиво е осенило съзнанието му.
- И на санитарите не им е леко - мрънка младшият.
- Затова пък е славно - възразява му старшията.
Онова красивото вече го е завладяло.
Той е непоправим романтик и от всяка, дори и най-мрачната ситуация, излиза винаги зареден с оптимизъм. Сержантът мълчи, нали е младши, обича да слуша. Той още не е свикнал с необикновената романтична странност на колегата си да мечтае. За това обаче му трябва само повод.
И в този момент той, като по заявка се появява - голям падащ метеорит ярко осветява небосклона и като че ли с длан разсича смълчаното над тях небе. Летящото тяло оставя след себе си светла златиста диря. Небето от край до край е разделено на две, сякаш още дишащи една към друга половини. Гледката е изключителна.
- Гледай! - казва старши сержантът. - Колко е красиво!
Младши сержантът мълчи. Какво да гледа! Метеорит. Обикновено явление. И той го е забелязал. Видял го е и преди него дори, но какво от това? Трае си, не реагира. Спи му се. Затова.
- Проследи ли го?
- Да.
- Как само прелетя по небесния път?!
- Прелетя - отвръща с безразличие и незаинтересованост младши сержантът. - И какво!?
- Добре ли го съзерцава?
- Дори внимателно.
- Защо тогава мълчиш? Как мина само! Сякаш раздели, разцепи на две небето!
- Да, мина. Промени ли се нещо? Нищо. Същата скука.
- Да, но е необикновено, - замечтано каза старшията. - Страшно впечатляващо е. Красиво, дори прекрасно!
Старши сержант Димитър Михайлов се е оживил. Някаква мигновена, магическа искра е припламнала в душата му. Нещо в нея е станало. Дълбоко се е разшавало и в този миг той замечтано се вглежда в небето. Бавно и прочувствено въздиша.
- Защо не сме сега там горе - яркото небесно явление го е впечатлило толкова силно, че е разтърсило из основи чувствителната му душа. Рязко е променило настроението му. Старши сержантът сякаш вече не е същият. - Погледни, погледни! - говори бързо той - Отвсякъде звезди, романтична светлина, блестяща чистота. Несравнима хармония. Каква красота!
Младшият се чуди: „Каква хармония? Къде е тази красота?!” А старшията още се вживява.
- А ние с теб сме там. Сред тишината на Рая. Седим в небесна колесница и събираме в шепа безкрая.
- Да - отвръща едва, едва младши сержантът. - Има даже и рима.
Ако не друго то поне римата е сполучлива и дори впечатляваща.
Светлата златиста диря вече е отминала, изчезнала е съвсем и младши сержантът се чуди как му хрумна на колегата за колесницата. Откъде се взе в него тази внезапна и толкова налудничава, но все пак красива емоция!? На него започва вече да му харесва.
- Чуваш ли? - продължава старшията. - Седим си ние, но не в тази скапана жигула, а в разкошна и позлатена колесница - мечтае той. - Седим там горе, на небето, а наоколо сияния, звезди. Невероятно богата хармония. Небесна красота, погледни!
Георги мълчи. Така може да мечтае само голям романтик. Но е все пак по-хубаво от скуката.
- Пътуваме си ние с нея из райските градини, караме по небесните алеи, - продължава да мечтае на глас Димитър - а навсякъде около нас дърветата са обсипани със звезден прах.
- Така може и из вълшебните градини на Семирамида да се разходим - възкликва все още сънливо Георги, но романтиката го е докоснала и залива вече и него. - Хубаво е да сме в небесна колесница. Златна! В градините на Семирамида.
- Не - сепнато възразява Димитър. Той все пак е за реалността. - С колесница там не може, не става, дори със златна. Градините на Семирамида са висящи.
- Може. Нали затова колесницата е небесна - не се предава Георги. - Мисловно може и над тях да прелетим.
- Така мисловно може и през ада да преминем.
-Това не е нужно - отрезвява го бързо Димитър. - Ние всяка нощ сме в ада.
Покрай голямата си романтика той не губи връзка с действителността.
- Нищо, че сега все още е тихо, спокойно е и още не са ни потърсили. Но из писука ли радиостанцията, смятай, че сме в пъкъла.
- А не мислиш ли - вдъхновява се от нещо свое и Георги, - че Бог в голямото си прозрение е скрил ада някъде в Рая?
-Наистина - възхищава се на хрумването му Димитър. На него малко му трябва да превключи от реалността към привлекателната романтика и се захласва и той още малко. - А ние, които всяка нощ сме в ада, всъщност седим в Рая. Гениално. Работим така да се каже за него. Рая! Как го измисли?!
- Гениалността се ограничава в това, - контрира го Георги - че наистина сме обречени да осигуряваме реда в града и спокойствието на хората - отвръща той. - Дали те ще го чувстват като Рай, или само като спокойна нощ си е друго нещо. Повикат ли ни и сме като навити пружинки, готови да скокнем и се отзовем.
В този миг от радиостанцията се чува сигналът за повикване.
- Видя ли? - цял се извръща към него Димитър.
- Чух.
- Стана като в поговорката - спомени куче и нагоди тояга.
Диспечерът търси първи разчет. Никой обаче не му отговаря. Авто-патрулът изглежда се намира в радио сянка.
- Втори разчет на улица “Дунав” ли сте? - пита припряно и много нетърпеливо за бърз отговор диспечерът.
- Да, - отвръща старши сержант Димитър Михайлов.
Улица “Дунав” е дълга като едноименната си река и пресича три патрулни авто-маршрута в три квартала на града.
- От живеещите в жилищен блок 70 - писука остро гласът от радиостанцията - има тревожно обаждане. Една жена от осмия етаж вдига много шум, безпокои всички и им пречи да спят. Тръгнете незабавно. Трябва бързо да се озовете там!
Главният сержант с неохота се обръща към колегата си:
- Георги, подкарвай сега нашата “небесна колесница”, ако щеш към ада, ако щеш към Рая, но да стигнем до посочения адрес.
“Небесната колесница” на полицаите бързо отпрашва към мястото на произшествието. Там, още от стълбището са посрещнати от много обезпокоени, набързо облечени хора. Тревожни и угрижени, струпани по асансьорните площадки някои все още са по пижами, други само набързо загърнати с връхна дреха нетърпеливо заобикалят полицаите.
- Тя е луда. И друг път ни се е случвало да ни безпокои… - един през друг говорят те -.. и друг път е правила така. Но като тази нощ никога не е било.
Насъбралите се бързо осведомяват пристигналите за случващото се.
- Сега тя ходи по етажите и тропа на всички врати, обикаля от първата до последната площадка, за да ни каже, че идва краят на света и трябва да се спасяваме.
- Безпокои ни - споделят други. - Минава четири часът, а тя не ни оставя да спим.
- Спокойно - отзовава се старши сержантът. - Ще се погрижим. Нали затова сме тук - и пръв влиза в жилището.
Там, насред стаята, стои едра понапълняла жена на средна възраст. Тя е стъпила върху дебело подвързана книга.
В едната си ръка държи Библия, в другата - тирбушон. Очите й, изцъклени към тавана, показват силна нервна възбуда. Крещи неистово и размахва като сабя пред себе си тирбушона.
- Господ е в светия си храм, Господ, чийто престол е небето. Очите му гледат, клепачите му изпитват човешките чеда.
- Успокой се! - моли я старшият.
Жената продължава да крещи:
- Господ изпитва праведния, а душата му мрази нечестивия и онзи, който обича насилие.
- Слез от книгата и се успокой! - настоява и младши сержантът.
- Над нечестивите ще навали примка. Огън и сяра, и горещ вятър ще бъдат съдържанието на чашата им - продължава тирадата си от стихове на библията жената.
Старшият озадачен и замислен гледа съсредоточено и се чуди какво да предприеме, как да постъпи. Внимателно оценява обстановката и в един миг вече знае как да въздейства на екзалтираната жена. Разбира се, ще трябва да промени нещо. И той го променя. Най-напред с държанието си към нея. Осенила го е невероятно добра идея и той спокойно, с прочувствен глас, на който е способен само много голям артист много бавно изрича:
- Кажи, чадо, какъв грях си сторила?
Жената сепнато гледа полицая и веднага отвръща:
- Никакъв.
- А, сторила си, сторила - хитро продължава старшият и посочва в краката й.- Ето, стъпила си върху свещена книга.
Старшията намига скрито на колегата си и му прави знак, че нещата са тръгнали.
- Свещената книга е в ръцете ми - отвръща жената и внимателно показва Библията. - Ето я, ето свещената книга.
- А-а-а, и тази тука в краката ти също е свещена, и тази - посочва той книгата върху която е стъпила - Слез да видим какво пише върху нея.
Заговорили й на нейния език жената покорно слиза от дебелата книга, на която е стъпила. Тя вече е в контакт с полицаите и с охота им се подчинява. Това е техният първи успех при разрешаване на конфликтния случай.
Щом полицаят казва, че книгата е свещена, то сигурно е така. Томчето в ръцете на полицая се оказва избрани съчинения на Гогол. Старшият отдавна е забелязал това. Той вече е прочел страничния надпис и сега само го констатира:
- Ето, виждаш ли? Тук пише Н.В. значи Негово Величество. Не бива книгите на Величествата да са в краката на хората. Грехота е да се тъпчат. Бог няма да одобри това. В никакъв случай! Не бива да се прави така. Господ е милостив, но никога не прощава такива неща.
Жената е стресната. Споменаването на Господ я вади от унеса. Тя настойчиво се оправдава. Обяснява, че на сън й се явил Свети Павел и я предупредил, че приближава времето за сбъдването на пророчеството за Апокалипсиса, за края на света. Тя подновява с нова сила истерията си и крещи:
- В огън и жупел ще се превърнат всички живи твари по земята. И книгата на Негово Величество - също.
Младши сержантът гледа скептично колегата си и тихо му прошепва:
- Номерът ти за избраните съчинения на Николай Василевич беше добър ход. Виртуозен. Гениално измислен, но сега ще ни трябват повече библейски познания.
- Или медицински - отвръща бързо старшият.
Жената продължава да крещи:
- На света е нужен жертвен агнец. Аз ще се жертвам, аз, за да спася и вас, и света. Аз съм жертвеният агнец.
- Виждаш ли? - каза Димитър. - И Бог има своя ад. Това е любовта му към такива изчадия.
Жената крещи:
- Имай ги виновни, Боже, нека попаднат в това, което са си скроили. Изрини ги поради многото им прегрешения.
Един от живущите в блока посочи съседния апартамент и каза, че там живее сестрата на болната. Звънят й.
- Защо ме безпокоите? - сърди се жената. - Та тя мен първа събуди, за да ми съобщи за свършека на света.
Ядосаната зиморничаво се загръща. Много е недоволна.
- За това, че тази нощ идвал неговия край не трябвало да спя, а да се моля за спасението си и този на света.
- Няма ли да я приберете? - пита старшият. - Психично болна е. Докато се успокои поне, докато й мине кризата.
- Не, няма да я прибера - категорична е препатилата й роднина - прибирала съм я, но е луда и ще буйства цяла нощ.
Сестрата на болната съчувствено каза:
- И друг път съм го правила. Взема я вкъщи, а тя вилнее и безпокои всички ни. Буйства. Никой не може да спи после от нея. А аз имам деца, ходя на работа. През деня в къщи няма никой. Кой през това време ще я наглежда, ще се грижи за нея?
Полицаите мълчат. Случаят е труден. Щом близките на болната отказват съдействие, сега остават само държавните служители като тях да имат думата и поемат случая. Само те като органи на реда, трябва да се вземат в ръце и положат за болната необходимата социална загриженост. Звънят на Бърза помощ. Оттам обещават веднага да им изпратят кола. За да помогнат на лекарите, които всеки миг ще дойдат, полицаите решават, че е най-добре да изведат болната навън. Това им се удава само до асансьорната площадка. По-нататък жената отказва да върви.
Старшият се е подпрял на асансьорната врата. Моментът отново е от трудните. В главата му се “превъртат” като на филмова лента десетки начини да накара психично болната да тръгне. Няколко стъпала по-долу, опрял гръб на парапета, е младши сержант Георги. На площадката, изправила се в цял ръст, като каменна колона в храм, стои жената. Изведнъж тя се вторачва по стълбите надолу и внезапно се разкрещява:
- Ето го. Ето сатаната. Идва, той идва…
Полицаите се взират надолу по стълбището. Няма никой. Нищо не се вижда. Рано е още за докторите. Няма ги.
- Идва - вика жената. - Сатаната! Ето го на първото стъпало. Ето го на второто, на третото. Сега е на четвъртото!
Заинтригуваните полицаи неспокойно се взират чак в тъмното надолу. Ами ако наистина има нещо. В този момент те за миг са отклонили вниманието си от нея и тя се хвърля напред.
- Убий сатаната! - крещи тя.
В ръката й отново се е появил тирбушонът.
Атаката е срещу младши сержанта. Той е най-близо - само няколко стъпала по-надолу от нея. Стои и съвсем не подозира за надвисналата го опасност. Старши сержантът вижда, че е късно да застане на пътя й. За част от секундата той взема друго, но много важно решение. В стълбищното пространство прозвучава, просто прокънтява като от амвон неговия плътен и напевен глас:
- Спри! Това е грях! - прочувствено изрича той и жената мигновено замръзва на мястото си. Посланието към нея е много силно. Като от Господ.
Тя мигновено замръзва. Вдигнатата й ръка стиска все така здраво тирбушона. Младши сержантът не дочаква атаката. С пъргавината на котка той се търкулва надолу.
- Въх, - набожно и с въздишка на облекчение каза старшият. - Какъв грях стори, какъв грях!? - мърмори той - Голям грях!- повтаря той като ясно разбира, че колегата му току- що се е разминал с нещо много лошо. Сблъсъкът с връхлитащата го щеше да е голямо премеждие за него.
- Какъв? - не проумява с болното си съзнание извършеното тя.
- Страшен грях!
- Това, което искам не е грях.
- Грях е! Да скочиш на свети Георги е грях и то голям - той обаче е доволен, че всичко се е разминало. Няма пострадали.
Младши сержант Георги Узунов се отупва от праха и недоволен вика отдолу:
- Старши, та тя щеше да ме надупчи! Ти защо не я спря?
- Нали я спрях.
- Спря я ти! Добре, че се търкулнах. Иначе тирбушонът в ръката й щеше, като тапа да премине през мен.
- Спрях я, ето. Не виждаш ли? Стои с вдигната ръка.
- Да, тя стои, а аз се търкалях в праха по стълбището. Сложи й веднага белезниците.
Старшият не одобрява предложението на колегата си.
- Погледни я - каза той. - Има повече от сто кила, сложим ли й белезниците, няма да помръдне. Как ще я качим в асансьора. Ще трябва да я влачим по стълбището. Ще станем вир вода.
- Слагай й белезниците, докато сме още читави - настоява нервно младши сержантът.
Опитват се да й сложат белезниците. Това обаче не е толкова лесна работа. Жената се опъва.
- Дай си ръцете назад - приканва я старшият.
- Не мога - отвръща жената. - Как ще държа Библията?
- Ние ще ти я държим. Сложи си ръцете отзад.
- А кой ще ми чете?
- Ние ще ти четем. Нали ти си спасителният ни агнец!
В този миг тя вече им се доверява. Докато й говорят на нейния език - библейският тя им вярва. Белезниците щракват. Тя настоява:
- Четете ми!
Какво да четем?
- Ето, тези псалми.
Старшията чете:
- Ето, нечестив е в мъка да роди беззаконие, зачна начестие и роди лъжа.
Той погледна жената.
- Така става ли?
- Става - отвръща тя и се умълчава.
Самият факт, че не крещи като преди е вече сам по себе си още един успех за служителите на реда. А тя слуша всичко, само да е библейско. Макар и с такива методи полицаите все пак владеят положението.
- Изкопал е ров и направи го дълбок - чете прочувствено старшият. - Но и той ще падне в ямата, която направи. Нечестието му ще слезе на самото негово теме. Аз хваля Господа и Неговата правда и ще възхвалявам името на Всевишния. Амин!
- Амин - отвръща кротко болната.
Те влизат в асансьора. Долу на входа няма осветление.
Старшият се опитва, но не може повече да чете. Асансьорната площадка тъне в мрачен, тягостен полумрак.
- Чети ми - настоява болната.
- Няма светлина.
- Бог е дал светлина. Чети!
Насреща им се задават двамата тичащи с носилка в ръце санитари от Бърза помощ.
- Бог ти е изпратил ангели - каза старшият и ги посочва - те идват да ти помогнат за твоето изцеление.
Жената послушно мълчи. В един миг “лудата” отказва да й поставят успокоителна инжекция. Увещават я, че това много ще помогне за спасението на света. Познатите думи я склоняват. Инжекцията е поставена, без тя да охне. Сега трябва само да я отведат при линейката.
- Хайде да отидем да спасим света - настоява старшият.
- Да отидем - съгласява се жената, - но ми чети псалми.
Старшията чете. Лекарят и санитарите гледат с недоумение. Старшията спира да чете и посочва линейката за Бърза помощ.
- Ето, твоята небесна колесница. Тя ще те отведе при твоя Бог, за да спасите света.
- Чети ми! - настоява болната.
Вече са пред линейката. Няма време за четене, за излишни приказки и за ненужни разтакавания.
- Целуни свещената книга! - приближава до лицето й библията полицаят. - Смирено влез, настани се в своята небесна колесница и ще почувстваш божията благодат - увещава я старшията. - Там има кой да мисли за теб, очакват те много ангели. Бог мисли за твоето изцеление. Амин.
Качват я на линейката и бързо затварят вратите.
- Ще я закараме в Психиатричната клиника - казват делово медиците. - Ще постои известно време там, за да се лекува. Колкото трябва разбира се.
Единият от тях заинтересовано пита:
- Момчета, бяхте малко по-особени, не като другите.
- Нищо характерно.
- Нима!
- Същите сме си. Полицаи.
- Да не сте завършили Духовна академия?
- Не сме - отвръща старшият. - Но тази вечер ни се наложи да изкараме един семестър.
- И то цял - потвърди младши сержант Георги Узунов.
Линейката бързо профучава през спящия град и тревожния й зов за спешна намеса огласява смълчаното небе. Хоризонтът светлее. Полъхва вече утринна ведрина.
- Е - обръща се старшията към Георги - да се качваме и ние на нашата „небесна колесница”. Тази нощ бяхме не само санитари, а и лекари на обществото.
Младши сержант Георги Узунов е много горд от свършеното и посяга да хване кормилото.
- Към Рая или към ада? -пита делово той.
- Мисля, че е време за Рая - отвръща старшията.
- Така е - съгласява се Георги. - достатъчно бяхме в ада.
- Дежурството ни свърши - напомни Димитър. - Бързо подкарвай чаровната ни „вимани” към Рая!
- Какво е пък това „вимани” при тебе!?
- О, „вимани” ли? Това е санскритското понятие за небесна колесница.
Романтиката още не бе напуснала старшията.
- Откъде ти дойде на ум, как ти хрумна? Не си го споменавал досега.
- Не съм, защото не е имало подходящ случай - небрежно подхвърли Димитър и с изненада гледа към ръката си. - Библията остана в нас - със съжаление каза той и я разлисти.
На бледата светлина на настъпващия ден той прочете:
„Пътят на нечестивците е като тъмнината. Не знаят от що се спъват. Хвани се здраво за поуката, недей я оставя! Пази я, защото тя е животът.”
Утрото, изнежено и свежо, вече изтрептя.
Горе в чистото небе, звездите една по една, бавно гаснат. Останалите са вече толкова бледи, че дори не се забелязват. Сянката на една колесница бързо прекоси небосвода.
Под колелата й се стели звезден прах.
