Атанас Теодоров

Влакът за София щеше да спре на малката гара Гълъбник само заради мене. На мястото на машиниста аз бих отминал този прегърбен пътник с голям сак на гърба.

Изведнъж се изсипа тумба кресливи цигани. Докараха ги от картофените ниви в открито ремарке без седалки. Повечето са десет-петнайсетгодишни деца.

Хвърлиха се към чешмата в градинката, но веднага се дръпнаха пред драгоманина си. Мустакат и разгърден, той дълго пръхтя под бръснещата водна струя. После се просна волно по гръб на тревата. Дечурлигата се ополиваха, докато не ги стресна гласът на драгоманина:

- Циганите са много глупави! Работят на българите без пари!

Никой не възрази. Само едно тринайсетинагодишно момиче в пембяна блузка и прилепнали чисти дънки се оглеждаше в прозореца на гаровата чакалня.

Приглади правата си мътночерна коса, леко замасажира светлото си лице. Дълго се радва на второто си лице в стъклото.

Някой трябваше да забележи детската му игра на кокетство. Но никой от групата не му обръщаше внимание. С отсечен страничен поглед то улови само моето сбръчкано любопиство.

Подви глава в обратно посока и се отдалечи, както изчезват газелите в саваната. На перона пред гаричката нямаше друг човек. Поне един на неговата възраст…

Седнах в далечния ъгъл на празния вагон. Циганите нахлуха от другата врата и избраха същия край. Насядаха вкупом в откритите купета. Вдигнах се и тръгнах към началото на вагона. Тълпата се занимаваше със себе си и не ме забеляза.

Вече зад гърба си чух пембяното гласче:

- Дядо, защо ставаш?

Седнах сам на първата седалка и дълго се опитвах да чета вестника от вчерашния ден. Сетих се за онзидешното си пътуване от същата гара. Седяхме в чакалнята само двамата с една жена на моя възраст. Влакът закъсняваше над половин час. От досада задрямах с лакът върху сака си на пейката. Щях да пропусна поредния влак в живота си, ако не ме беше ме разбудила моята връстничка:

- Момче, ставай, влакът пристигна!

Но това бяха думи от онзи ден. И се отнасяха за друг влак.