Красимира Кацарска

След излизането на големите повествователни платна „Този корав залък - животът” и „Кръстопъти и ветрове”, Иванка Денева предлага на читателите и творби в нов литературен род: драми.

Те показват умението на авторката да наблюдава живота в неговото многообразие, като водещи са темите за делника на обикновения човек, Домовете (за стари хора, тези с психически отклонения или за дейци на културата); в болничните заведения и за непреболедуваните рецидиви от близкото минало (казармата).

Интересно е, че всъщност, зад привидно равното и спокойно съществуване на действащите лица, в „Енигмата на времето” се прокрадва изследващият битието поглед (към периода преди и в условията на „прехода”) на писателя и журналиста, който умее да влезе в трагиката на всеки човек, да изрази своето съчувствие към него и да подтикне зрителя към размисли за извисяване.

Като цяло персонажната система (с редки изключения) е от недрата на бедните и недостатъчно образовани, но чувствителни хора. Диалогът е типичен за изобразяваната среда: непретенциозен, с архаични, жаргонни и недостатъчно познати на широката публика лексикални изрази, каторечникът е адекватен за възрастта и мястото на всекиго поотделно.

Чувствата изразяват открит и гневен протест срещу отделни хора, загубили човешкото си лице. Жестовете и мимиките допълват мизансцена и придават автентичност на всяка конкретна ситуация.

Дори вътрешният живот е пресъздаден чрез погледите и движенията на онези действащи лица, които не изразяват открито мислите и чувствата си.

Именната система е подбрана много внимателно: всеки участник в събитието защитава името си с конкретни прояви и доказва умението на драматурга да внушава посланията си посредством обръщенията към онези от тях, които стоят в центъра на конкретната картина или отделно явление.

Ретроспекциите и смяната на мизансцена дообогатяват възможностите за осмисляне на промените, настъпващи в мисленето на персонажите.

Но още от думите на доктор Боришева - директор на старческия дом в „Паметта на времето”: „Кой честен човек добрува днес?”, зрителската аудитория се ориентира към гледната точка на Иванка Денева.

Те са подкрепени и от казаното от бащата на служителката, някога: „Животът е сладък не когато си го живял сладко, а защото си го превъзмогнал, когато е искал да те… скърши!”

И като прозрение идват словата на разследващия журналист малко преди падането на завесата: „За да го приемеш, Мая, живец иска този Живот! Действие и… високи цели! И дано в помръкналите си дни днес българите ги намерят!”

В сходна ситуация се намират и героите от пиесата „Покруса”. Настанени в Дома за лица с умствени увреждания, всъщност, те носят драмата на епохата.

„Старицата с плетивото” стига до истината за Времето и неговите уловки, като мисли и за себе си, и за поруганата младост на Анелка, и за останалите без истински грижи хора в Дома, проверявани сега от комисия: „Свехна се светът, сине! И колко хора - от немотия и скръб?… Объркаха друмите, синко! Кой - лошавият, кой - прав, разлика не правят! И всички страдат! А голям е тоз, който и в трудното, и в мъката Човек остане.”

Тук и темата за сводничеството и проституцията добива нови измерения;за вината и милосърдието продължава да се говори като че ли тихомълком, но за всички хора е ясно, че е нужна промяна.

Думите на Третата селянка във финала на драмата са особено показателни: „Но докато е на тоз - белия свят, все има надежда за човека да се… поправи. Да стане по-добър и милостив към ближния!”

Ключовият момент - проверката „отвън”, дошъл като че ли изведнъж, помага да излязат наяве язвите на обществото. Чрез картината на социалните домове в страната зрителят усеща влиянието на егоизма и дехуманизацията, които стоят в основата на желанието за запазване на статуквото.

Лицето на живота се вижда обезобразено, трагично и безизходно, а съчувствието е само миг в безкрайния път към нещастието. И понятието „дом” вече носи съвсем друго послание: за подслон, без елементарни условия за нормално битие.

В драмата „Пансион на края на света” героите също са предимно възрастни хора, но събрани в Дома за „творци на културата”.

И не е случайно, че зазвучава лайтмотивът за отношението на държавата към тази сфера. Още преди четвърт век литературният критик Иван Спасов написа своята книга „Мизерия на духа”.

Иванка Денева по свой начин подема тази голяма и неизчерпаема тема, която винаги ще бъде актуална: „Секва Пътят на живота, Тесо! Те са в… ямата: изоставени от близките и без жилище, а склерозиралите им умове вече ги лишават и от божия им дар - творчеството!” За да продължи: „Времената са трудни и хората се… сриват духовно! Чистия човек го имат за будала и… „бяла врана”.

А един от обитателите на Дома твърди: „В изкуството всичко е несигурно, госпожо! Възприятие и… вкус! Естетически! И само времето слага печата за…вечност! Е, и хората, разбира се, - върху шедьоврите!”

И като че ли единствено критикът Китанов се замисля и поставя акцент върху социалните проблеми, които в един момент престават да занимават хората, изхвърлени зад борда на живота: „Но е тревожно защо в нашия свят никой не се вълнува от високи пориви, от болката на другия и, не дай, боже, - на човечеството! Нехаем, а бедност и глад, измислени войни и глобално затопляне отдавна чукат… на прага ни! Безпросветност и болести, липса на… национален идеал! Човекът става все по-дребен и себичен, а корпорациите - по-хищни и меркантилни…”

Като топоси в драмите се налагат селото или малкото селище (с изключение на „Пансион на края на света”); Пътят (отворено пространство), заставата или стаята(на болничното заведение, а не на дома, в който човек се чувства сигурен и защитен).

Обстановката е делнична, изразителна и показателна за душевното състояние на пациентите, наемателите, клиентите или посетителите.

Героите са сбрани (от съдбата или случая) от сходни проблеми в една общност, в която, всъщност, отсъства най-важното: общуването - в истинския смисъл на думата.

Всеки е затворен в себе си и са малко онези, които проявяват загриженост за околните.

Времето в драмите на Иванка Денева е винаги триизмерно: миналото - остава незабравено, независимо от това дали е близко, или по-далечно; настоящето е показано с грижите и тоталната безизходица на трите поколения, (които като че ли изобщо не се срещат в момента на „заставането” едно срещу друго, а се разминават); бъдещето се мярка - ехо на болката за децата, заминали с еднопосочни билети в далечни страни и без обещание за завръщане…

В драмата „Копнения” екзистенциалният въпрос на писателя: „Защо не може да бъде щастлив човекът?”, остава без отговор дълго, за да срещне гледната точка на милостивия и мъдър отец Калов: „С прошката страхът е надвит от любов, става любов и това е завет на Спасителя към нас! Тогава са… в мир ли да го река, в хармония ли - умът и душата, а чрез нея познаваме Бога!… Но прошката първом на тебе е потребна: да не се разломиш и да останеш духом… цял!”

Архаизмите и паузите в речта на стареца показват достолепието на човека, останал в периферията на живота, но намерил пътя към себе си и онези, които му вярват и го търсят.

Всъщност, единоборството между духа и тялото поражда желанието у действащите лица в пиесите да споделят мислите си пред сродна на тях личност.

И това важи не само за главните, но и за второстепенните, и за епизодичните герои, носещи в себе си болката и непоказващи с нищо, че не могат да се примирят с тихото и монотонно съществуване: клошарите, циганите и останалите хора, достигнали дъното на живота…

Разностранните проблеми в драмите са колкото лични, толкова и социални: за пресата, нищетата и пенсиите, но иза отродяването и безчовечността; за насилието над човешката психика и нежеланието да се помогне на изпадналите в беда; за изнасилванията или лудостта, но и за невъзможната и неприемана любов…

Но въпросите в един момент се превръщат и в политически: управляващите от всички цветове винаги са мислели за себе си, а не и за народа, който изнемогва в битието.

Така от историята през политиката се стига и до морала на обществото, в което повече се говори, отколкото се върши каквото и да било в защита на онеправданите.

Но посланията на драматурга Иванка Денева са свързани с желанието да не се забравя преживяното в теми, като: убийството на горяните; насилието над по-образования или безпомощния човек; липсата на навременна оценка на постиженията на твореца; въпросът за душевната хармония или този за любовта…

Голяма е тревогата и от обезлюдяването на селата, в които последните останали живи не само осъзнават истината за погубваната човечност, но и са принудени сами да копаят гробовете си приживе…

Като истински историк и изследовател на нравите в конкретната изобразявана епоха, Ив. Денева посочва годините, в които се развива действието във всяка отделна пиеса; тя често поставя героите пред върхови изпитания, нечужди и на днешния възприемател.

В драмата „Отвъд чертата”, където действието се развива през 80-те години на миналия век в затвор, намиращ се в покрайнините на провинциален морски град, е визиран изпълненият с грешки път на човека, избрал инерцията пред разума, (като героя Паско.)

Авторката, обичаща ретроспекциите, посредством тях надниква във вътрешния свят на действащите лица, които невинаги са словоохотливи и„външно отзивчиви”.

Тук много реалистично е показано и ежедневието на учителите, през очите на младежа: „Тях кой да обгрижва? Нали знам по майка ми?! Заплатите - мижави, живот - на ръба, с дрешки изтъркани, на които „модните ученички” се хилят злорадо…”

Но както става ясно, не тази е причината човек да „мине чертата”, а вътрешната потребност да намери свой път, своя посока, дори когато безизходицата в отказаното общуване с най-близкия е повече от пагубна.

Тръгването по друма на престъпленията е и опит за бягство от потискащата реалност, и израз на ниско самочувствие, скрито зад привидна сила(грабеж на бюро за обмен на валута.).

Психологическият поглед на адвоката неслучайно е свързан с търсене на причините за агресията в детството, в неудовлетвореното желание за себеизява и споделяне, защото отказаният на младите диалог днесражда престъпни решения.

И кратката пиеса „Аутопсия на мъката” връща мисълта на зрителя към едно драматично и жестоко време, изпълнено със страх и недоизказаност.

Разговорът между различните по възраст и социално положение действащи лица е колкото ежедневен, толкова и исторически провокативен, като твърдението на стрина Веста: „То в ония години „едни хора” тургаха на врата на дяда ми табела „народен враг”… Дамгосаха го: „кулак”, демек… По лагери гни, баба ми от мъка преждевременно си замина”.

Но както се оказва, младото поколение не иска и да знае за отминалото време, в което са си отивали хора за идеи или идеал; заради стремеж заприличен живот със спечелените с труд пари или от невъзможността да го реализират.

Но не по-малко страшен днес с проявите си, друг вид гнет над личността тегне над насилваната студентка Липа Варимезова - и само обединените усилия на хората от социалните институции могат да извадят от тъмнината недалечното минало на девойката, очертаващо тревожната тенденция за засилване на издевателствата над момичета…

Драматургът така преплита съдбите на действащите герои, че те самостоятелно тръгват към болката на основния персонаж, и пораждат размисли за многото скръбни лица на живота.

А битието им винаги е белязано и от миналото, дори когато някой се опитва да го обезличи; раните често сочат и виновните, и невинните, и готовите да се разкаят или… „победителите”: със силните и слабите им страни…

Авторката отново връща своите зрители в края на XX век в драмата „Владан и Баша” - с действието на сметището в покрайнините на столицата, където се срещат хора с несретни съдби и без перспектива за реална промяна на ежедневието.

Главните лица-клошари (бивш шофьор, доцент, бабичка и цигани) са всички оказали се в нова житейска ситуация: изпаднали на дъното на обществото, хората с променено битие се опитват да оцеляват, като междувременно споделят тревогите и бедите си не само със случайните си събеседници, но и със зрителите.

Закономерно е променена и гледната точка на хората, които доскоро са имали свой приятелски кръг, близки и познати, дори приятели, като горчивото заключението на Владан: „Куркащият стомах милост не знай! От глад са вършени също толкова тежки престъпления, както заради пари, ревност и секс…”

Но разсъжденията на научния сътрудник, доц. Чилев, отиват много по-далеч, когато започва своя истински диалог със събрата си по съдба за тенденциите на Времето.

И е малко да се каже, че тази драма на Иванка Денева е социална: тя е значеща част от големия диалог за „промените” и посочване на виновните, довели мислещите хора до ръба на оцеляването: „Съжалявам! Пак не „уцелихме коша”! Все сме „вънка”! Ето, това правят те: „червените” оцвъкат всичко наоколо, но им е удобно също да лежат в „синия курник”! И те, и другите „бои”: всички искат да „минават” за „велики реформатори”! Те променяли живота и… народния хал!… „Син курник” не е това, което си мислиш! Не е кошара само за едните! Така наричам аз „синекурните длъжности”: тия, които другарчетата раздават на своите, на съпартийците си, за да печелят, без да… работят. И те са на много удобни „службички.” „Гювеч” има в това: водиш се някъде на щат, имаш престижна длъжност и не правиш нищо: с една дума си… „зает човек”! И си лежиш в „синия курник” като в… полог! Той не е предвиден само за „сините”: в него квакат удобните „свои хора” от всички бои!”

За героя Чилев е ясно, че политиката е „ялова работа” и затова поставя в кавички „реформите” и „нежната ни революция”.

Недвусмислено и обобщава: „Всяко Време излюпва своите алигатори ли, да го кажеш, врани ли…Та и тези новопръкнали се политици, новобогаташите, мутри и всички сателити около тях: те седят неподвижни като варани и… дебнат: да не изпуснат келепира!”

Но точно този мислещ човек е „изритан” от системата, в която оцеляват предимно пасивните, хората без висок интелектуален потенциал, но с големи амбиции.

За да последва и заключението на доцента: „Днес съвременникът не радва никак нашите народопсихолози и социолози. А по-скоро - психиатрите!”

Така социалната проблематика се ситуира в центъра на всички разговори, водени от двамата мъже: неравностойни по образование и култура, но еднакво страдащи от положението, в което се намира голяма част от обществото.

И са не само верни, но и насочващи думите на доцента: „Много бедни хора се нароиха. „Времето” ги създаде. И по-точно, всички ние: улеснихме „намеренията” му и тези на приватизатори и крадци на едро - с примиреността и бездействието си!”

За да последва минорното: „Всеки, брате, крие някаква мъка. Здрав човек в… душата няма! И всеки е… открита рана. Животът ни е захвърлил на сметта, но по-важно е ние как се усещаме! Хора сме и ще… бъдем! Нищо, че шапките ни са… разплетени: в бримки и конци се влачат от тях!” За да допълни: „Не можех да мълча!”

Стана почти като писмото на един френски писател - Зола, до Феликс Фор, президент на Републиката, под заглавие:„Аз обвинявам!”(в защита на един офицер.)

В случая позоваването на извънлитературни, но важни исторически факти, показва дълбоката ангажираност написателката с проблемите, излизащи на предна линия за човека - в безвремието.

На по-заден план остава темата за смъртта/невъзможната любов между циганката Баша и бившия шофьор Владан, дала наименованието на драмата.

Но така се осъществява и ефектът на „излъганото зрителско очакване”, като и този въпрос застава до онези за мизерията и поведението на партиите; за отношението на властимащите към културата и образованието и липсата на принципи в политическия живот; за болестите и отсъствието на възможност за лечение (на Кипра) в не един недоизживян живот…

Но драмата, която ме разтърси, е „Противостояния”, чието действие е ситуирано в погранична застава през 80-те г. на ХХ в. - с показаните казармени нрави сравнително лаконично, но с отношение.

Знанието на младежа Росен Касъров, дошъл там с два езика и пишещ стихове, поражда озлоблението на скучаещите в казармата „приближени на старшинката”: така последното „езиково уроче”, което дават мъчителите на младия, влюбен и целеустремен човек (с идеали и принципи), довежда до фаталния му край…

Ив. Денева успява да породи у зрителя болка по рано отишлия си живот в казарма, но тя би могла да се замени с атмосферата в някогашните лагери на смъртта, с някои съвременни училища и несменяемите директори в службата или с насилието в отделни днешни семейства: с тясното пространство на бездуховност и недосегаемостта на изкачили се в йерархията властници…

Ракурсът на насилието отпраща и към малко градче и село от 60-те и 70-те години на миналия век чрез необичайната история в пиесата „Гледецът на Бога”, където се преплитат съдбите на хора на различна възраст и социално положение, дебнещи и мамещи се, попадайки и на грешното място в неподходящото време, (като изнасилената 10-годишна Нуша, сестра на полудялата след трагедията Фанка.).

Много вярно са проследени зигзагите на мисълта у човека с примитивно съзнание (Дянко), озверял от обида и готов на мъст заради неудовлетвореността на желанията.

Но когато художникът Слави Дулев се взира в очите на момичето, там разчита непогубената божествена искра, непохабена от житейските премеждия, оставащ при любовта.

Драматургът Иванка Денева е от онези автори, които умеят да пораждат и да поддържат интереса на възприемателя.

Защото зад всеки диалог стои по една човешка съдба, вълнуваща с необичайността си, провокираща с недомлъвките и пораждаща не голо любопитство, а съпричастие.

Мъдрият стар човек в тази драма с не по-малко спотаена болка в душата търси връзките с родовите корени, страдайки от смъртта на близките, отчуждението и самотата.

Затова и в картината на твореца Дулев оживява не само лицето, но и душата на любимата жена, докоснала по странен начин живота му и опитала да преподреди собственото си несретничество.

„Гледецът на Бога” е окото на милосърдието, което зове надеждата да дойде в живота на всекиго, дори престанал да вярва в доброто и човечността…

И към покаяние отправя своите герои (млади хора и проблемите им) Ив. Денева в заключителната си драма със същото заглавие.

Закъснялата изповед за вината на по-малката сестра Дария, влюбена в приятеля на сестра си, е един от пътищата към разкаянието и онази истина за съвременното поколение, което невинаги намира вярната посока навреме: с ненаучените в училище житейски уроци, стоварили се като бумеранг в студентските.

И стряскат с прозрението думите на Дария към майка й, припомнила тези на учителката по философия: „Времето е съдник: напред ходи, но все връща хората назад: с делата им! Станалото или бъдното - винаги е в нас! Отговорни сме и от него не можем избяга.”С една дума, майко: товара на миналото виси над нас!”, завършва девойката, незабравила и раната от извършеното си своеобразно предателство, но и лечебните думи на психиатъра д-р Кованджиев, цитиращ Самюел Бекет: „Всъщност ние цял живот се учим само да… губим по-добре!”

А общуването с него прави недвусмислени културологични препратки: за преосмисляне от зрителя на собствените решения и вини…

Няколко са пластовете за тълкуване на посланията в книгата с драми „Енигмата на времето” от Иванка Денева.

На преден план може да се изведе изборът на теми и проблеми: обикновено остро социални, ангажирани и приобщаващи, привидно ситуирани в определено време, а в действителност - звучащи напълно съвременно, поставени пряко в част от заглавията.

Други се постигат по подразбиране: „Пансион на края на света” и „Гледецът на Бога”, а трети насочват към по-романтичното лице на живота, което, всъщност, се оказва крах на поредната илюзия за щастие в един дехуманизиран свят, лишен от милосърдие и мисъл за другия („Копнения” и „Владан и Баша”.).

Но независимо от това, всеки един от тези кръгове очертава спецификата на Времето чрез изградените или щрихирани, но запомнящи сехарактери на действащите лица.

И е много важно да се подчертае, че срещите се превръщат в разминавания и никой не успява да достигне мечтата, (видяна като копнеж или желание, блян или стремеж, посока или цел.).

Второто ниво за тълкуване на посланията в книгата е свързано с именната система, характерна за един определен край на страната, за което подсказват и специфичният говор на героите, и социалното им положение.

Те правят неочаквани паузи, както в обикновен разговор с близки. Драматургът търси допирните точки между персонажите, а не онези, които рязко ги разграничават от средата, в която се движат.

В галерията има здравни и просветни работници, хора от културните среди и клошари, мъже и жени на различна възраст.

И почти всички намират онзи, пред когото да изповядат чувствата си, независимо дали ще получат съпричастие, или не.

Ето защо и чрез реторичен въпрос свършва разговорът на Дария с психиатъра в последната драма: „Не е ли Животът най-голямото училище, докторе?!”

За да поеме тя по пътя, обновена и готова за поредната загуба - като повечето от действащите лица в тази книга за търсене на човечността и милосърдието…

Друга е стратегията на авторката при избора място на действието, обикновено отдалечено от столицата и затворено, лишено от светлина и общуване, обричащо на самота хора с биографии на различна възраст и социален статус: територия, където човек не може да избяга нито от себе си, от чувствата или от тегобата за вече преживяното.

Тук, в това ограничено пространство трябва да се пребори със страховете си и да вземе решение как да продължи след поредната дилема и стореното…

А ремарките в драмите на Иванка Денева издават белетриста с изострен усет към детайлите.

Определено може да се твърди, че предимство при възприемането на отделните пиеси има и читателят, а не толкова зрителят, понеже се среща с визионерството на един творец, навлязъл в територията на новия литературен род с опита на епика.

Но това дообогатява представата на възприемателя за действието и за взаимоотношенията между персонажите във всяка отделна драма.

Съдбата на действащите лица обикновено е драматична и трагична. Прекрасна е мечтата на младите да променят и собственото си битие, и това на останалите - по посока на светлото, но по-често не се сбъдва и стремежът им за хармонични взаимоотношения.

Ключовите думи, посредством които се влиза в книгата на Иванка Денева, са „свобода”, „хармония” и „истина”, наред с „болка”, „тревога” и „непостижимост”.

Те са свързани със съпричастието и съчувствието, но и с омерзението от духовната мизерия на историческото Време.

Като лайтмотив в драмите зазвучава грижата за постоянно погубваната човечност в общуването: с близки и далечни, роднини и непознати, с хора и институции.

И това е така не поради някакъв непреодолим сантимент към миналото, а защото са усетени и отразени някои обезпокоителни тенденциина мнимото развитие.

Художественият метод, от позицията на който са разгърнати драмите на човеците в „Енигмата на времето”, е реалистичен, като присъствие имат и романтиката, и лиризмът.

Екзистенциални по характер са проблемите, с които писателката разкрива движението на действащите лица през Времето, незабравяща нито за миг и днешния ден.

Пътуването през болката не е афиширано, но се усеща и неизбежно поражда съпреживяване от страна на публиката.

Защото споделянето е своеобразно поставяне в книгата на въпроси към зрителите: отворени, реторични и винаги тревожни, продължаващи да вълнуват дори след спускането на завесата…