Мюмюн Тахир

Тази история ме копаеше отдавна. Все си мислех, че ще я забравя, но когато ставаше дума за стада, кошари, егреци, се сещах за нея, и тя продължаваше да ме дълбае. И тогава за сетен път разбирах, че не можеш да избягаш от водата на паметта или паметта на водата да избяга от тебе.
По-късно възникна друго затруднение - не знаех как да я опиша, защото онзи който ми разказа историята, отбеляза, че това е действителен случай, и грехът ще бъде мой, ако се отклоня от него. А и не можех да преинача разказаното от него, защото от опит знаех, че не можеш да излъжеш читателя; той веднага те хваща за пеша и те поваля. Направих няколко опита, които се оказаха безуспешни, и захвърлих стада, кошари и всичко друго в нищото. Знаех, разбира се, че съществуването предхожда същността и че винаги нищото трябва да се запълни с нещо. Всички имаме грешна или неправдоподобна представа за себе си, затова човек, ако се налага, трябва да признае поражението си. Признавам си, обръщайки очи към небесата. Обаче историята си заслужаваше да бъде разказана…
Събитията винаги са били по-силни от времето и пространството; те са ни изпитвали, но никога не са могли да ни изпиват. И разказът, който ми беше разказан, ме изпита, но не успя да ме изпие. След като го чух, започнах да сънувам къщи, талиги, гори, реки, овце, крави, коне…, които едни след други се наслагваха като наноси върху ми, и аз се събуждах изпотен и ужасен - виждах мъж, насочил пушка нанейде с показалец на спусъка; от страх затварях очи и виждах събития, срещи, запознанства, усещах въздух и вода, собствено ухание, ритъм, ромон, полъх…

***
Ехли от Кемалово, който ми разказа тази история, настояваше тя да види бял свят.
Пристигнахме с приятел-художник в село Русалиево, което се намира в Източните Родопи, чиято надморска височина е около 705 м. Зимата е сравнително мека, а лятото е сухо и горещо. Населението наброява 50 души. Буквално и дословно. До селото се стига трудно, предимно по третокласни пътища. Така се казват сега, не зная преди как са ги наричали… Любознателният читател вероятно ще попита защо ние сме тръгнали за Русалиево. Причината е, че Художника търсеше къща в тези божествени места, която да превърне в ателие и да рисува до края на земния си път. Пристигнахме, когато зората беше пречупила гръбнака на нощта, след което идваше утрото и, обличайки цветната си дреха, се появяваше денят, а небето лека-полека откриваше безкрайната си душа и изпращаше на хората своите тайни, за които все още не са ни дадени сетива да ги разбираме.
Много често в тези краища изпълнявали молитва за дъжд, а ние, като изкачихме върха над Любено, чухме дъждовна молитва за милост. Милост, боже господи, от кого и за кого? Скритата надежда остава в небесата, където са и небесните тефтери… Ще ги прочетем ли някога?
Любовта може да бъде унищожена, но не и победена. Обаче най-жестоки сме към хората, които обичаме.

***
В ранната утрин на 19… г. Коджа Селим, висок мъж с едри, тежки кокали, с тъмнокатранена коса, известно време позаобиколи из двора и влезе в къщата. Събуди седемгодишната си дъщеричка Зехра; после натовари на каручката приготвения от вечерта багаж; след това пусна от кошарата овцете, кравата и телето; впрегна бодрия, добре охранен вол. Поизчака известно време, за да се появи момичето и се качи на каруцата. Волът тръгна със спокойни енергични и привични движения, а талигата, заредена от лъчите на утринното светило, тръгна подир него. След като изминаха стотина метра, Коджата се обърна назад:
- Проклето да е това място!
Спря вола, слезе от каруцата, отиде до къщата, извади от пояса си кутия кибрит, запали клечка и я хвърли на тревата, която тутакси пое пламъка и бързо го отнесе към къщата, чиито горещи езици я прегърнаха и погълнаха…
- Дъще! - обърна се Коджата към Зехра, след като се качи на каруцата - Правилно ли постъпваме, че напускаме селото?
Всъщност той отправи въпроса към себе си. Зехра беше само на седем години и не бе в състояние да отговори на такъв въпрос. Коджата знаеше това и затова мислеше трескаво и се питаше дали постъпва правилно, че напуска селото. Но беше решил - връщане назад няма…
Продължиха без да се обръщат. Следваха ги стадото овце, кравата и телето. Дървените колела на каруцата издаваха изгарящо сърцето скрибуцане и се удряха по неравномерно разстланите чакъли на пътя, като оставяха след себе си мистериозен облак прах под светлината, проникваща от небесния прозорец. Блъскаха бащата и дъщеричка му ту насам, ту натам. Само мълчанието говореше, а тежкото и уморително пътуване продължаваше…
- Дъще, слез от каруцата и подкарай овцете - каза по едно време Коджата.
Вървяха през места, завладени от гъсти гори. Лъчите на слънцето проникваха сред клоните на грамадните дъбове и сякаш съзнателно падаха над главите на бащата и дъщерята. Горещината ставаше непоносима, а пътуването - все по-мъчително. Вървяха без да спират в продължение на часове. Привечер стигнаха до тучна поляна в края или началото на гора, а непосредствено до нея видяха неголямо езеро, чиито води бяха чисти и бистри. Животните го наобиколиха и наситиха жаждата си.
- Дъще, нека ден-два да останем тук. Докато намерим по-подходящо място - каза Коджата.
Още на следващия ден Коджата, с пушка в ръце, започна да обикаля и проучва околността. Един ден, когато небето бе обагрило гората, стигна до място, оградено от всички страни с обилна растителност, дъбове, букове, върби, брези… То се простираше надлъж и шир. Коджата приятно се изненада; от заруменелите му бузи потекоха топли капки. Спря се, въздъхна и си каза: „Тук ще бъде моят дом!”. По-късно забеляза, че насред поляната бълбука чиста планинска вода и безпрепятствено изтича в близкото дере. Коджата имаше слабост и страст към чешмите. Веднага разкопа малко местенце около извора, където намести една букова кора, от която водата започна спокойно да изтича. Изми лицето и ръцете си, пи до насита и си каза: „Чешмата на Коджата”.

***
Дните летяха над горите и поляните. Зехра мълчаливо и спокойно пасеше стадото из гората; ставаше свидетелка на всичко, което се случва в и около гората; струваше ? се, че цялата земя се движи. Коджата построи и егрек за овцете. Заколи две ярета, одра ги внимателно, посоли ги и ги сложи в голяма бъчва. После натовари кокалите на каруцата си и влезе в гъстата гора. Закачи ги на клоните на няколко дървета и си каза: „Отсега нататък това място ще се казва гората на Коджата”. Изтри потта от челото си, хвърли радостен поглед наоколо и остана доволен. В ония време тези гъсти и безстопанствени гори се завладявали по този начин. След време хората щяха да говорят за тях като горите на Коджата. Беше убеден в това.
Дните се изнизваха тихо и безоблачно, и се превръщаха в мълчалив покой. Начинът на живот по безкрайните пасища и гъстите гори придаваше широта и волност на бащата и дъщерята, а звездите, под които често пренощуваха, притуряха обаяние и възвишеност на чувствата им. И двамата вярваха, че са постъпили правилно - Бог така е решил, помага им, води и ги спасява.
Един ден Коджата нарами менците и отиде до чешмичката си. Изненада се, когато около извора видя два чадъра - не очакваше по тези места да живеят други хора.
- За дълго ли се настанихте тук или сте пътници? - ги попита той.
Един старец се отдели от множеството и се приближи до него:
- И ние не знаем, синко. Не сме решили още. Противопоставихме се на волята на валията, който искаше да се откажем от чергарския живот и принудително да ни заселят в различни градове и села. Та може да останем тъдява. Какво ще кажеш? А ти как се оказа по тези места?
- Тук земята е богата, горите са гъсти, планините предлагат дом и убежище не само на птиците и другите животни, а и на хората. За всеки има място, та и повече…
- Къде ти е къщата?
- Отвъд онзи хълм. А не тебе как ти викат? - на своя ред попита Коджата.
- Хайдар ми е името, Хайдар ми викат.
След два дни новодошлите издигнаха дървени къщи срещу мерата на Коджата, който искрено се зарадва - вече не бяха сами. Една вечер със Зехра отидоха на гости на семейството на Хайдар. Всичко, което е преживял, той разказа на новите заселници. Не пропусна да разкаже как преди години, докато много от мъжете били на пазар в града, разбойници нападнали селото им. След като разбили и оплячкосали къщите, натикали десетина души в един обор, пред вратата натрупали суха трева и я запалили. Всичките се задушили. Изнасилили и жени. Влезли и в къщата на Коджата; жената е била сама с детето.
- Не го преживя и се хвърли в кладенеца - въздъхна Коджата.
- Съжалявам синко, много съжалявам. Язък за отишлите, но животът продължава - засвидетелства съпричастието си старецът.

***
Годините се изнизваха една след друга. Двете семейства живееха задружно и работеха заедно; след време и новодошлите станаха собственици на поляни и гори. Построиха си кирпичени къщи. Произведената стока караха в града, където я продаваха на прекупвачите и по този начин осигуряваха всекидневието си.
Зехра вече караше седемнайсетата си година. Станала беше красива девойка - не много висока, кротка, с добри очи и прелестна уста; с дълга коса, кръгло лице, сочни устни. Стройна и гъвкава. От ден на ден се разхубавяваше, ставаше все по-женствена и одухотворена. При всяка нейна усмивка очите й ставаха кокетни, а на лявата й бузка се появяваше трапчинка. Грижеше се за къщата, която беше превърнала в истински дом. Сутрин изкарваше овцете, цял ден ги пасеше из моравата и корията, а вечер ги прибираше. За света съдеше само по това, което се случваше около нея. Всъщност тя не знаеше за съществуването на друг свят. За нея животът сякаш беше само онова, което виждаше на крачки от себе си, а всичко друго - мъгливо и люлеещо се море.
Годините като ожънати житни класове неусетно се струпваха в краката й и се превръщаха в купа сено, но това не я впечатляваше. Какви ? бяха мечтите, желанията, надеждите? Търсеше ли някакъв смисъл на живота или опити да промени нещо? Тя самата не знаеше отговорите, а и не си задаваше такива въпроси. Живееше леко, спокойно, душата й беше здраво свързана със земята, която й даваше простор и щастие. Младият й дух нищо не си въобразяваше; стигаха й кирпичената къща, стадото, пашата, ромонът на реката, ароматът на шумящите зелени дървета….
Но едно приключение изцяло я откъсна от нейната реалност. Може би е пресилено това да се определи като приключение; по-точно е да се каже, че е най-обикновена случка. Това не е важно. По-важното в случая е да споменем, че един ден я стресна мелодия на кавал.
Сложила под главата си шепа трева, бе легнала по гръб на зелената трева, рокличката й на пеперудки се бе отдръпнала, та белите й крака предизвикателно изкушаваха невидимия поглед… Овцете, пасейки, бяха стигнали от Сиври в Дрангос дере, в което водата все още беше бистра, след което продължиха по Акямач към Шахтане. Именно тогава тя чу мелодията, която стремглаво тръгна, извиси се на връх Токаджък, прегърна Бакаджък, облиза Карлък, изкъпа се във водите на Бяло море и се върна при Зехра. Тя повдигна главата си и забеляза, че недалеч от нея, застанал между овцете, един младеж свири на кавал. Мелодията му лениво и спокойно се разнасяше над полето и стигаше до нея. Стана и без колебание тръгна към младежа, застана пред него и насочи красивите си кафяви очи към неговите и ги задържа дълго върху тях. Но миг след това лицето й се зачерви, засрами се и като вихър се отдалечи оттам.
Вечерта Зехра разказа случилото се на баща си. Това хвърли в смут и тревога Коджата, но не каза нищо. На следващия ден двамата тръгнаха към гората и стигнаха мястото, където Зехра беше срещнала момъка. Не чакаха дълго.
- Добре дошъл, момко! - го поздрави Коджата - Виж, синко, ей от там дотук се нарича корията на Коджата, - и с ръка по въздуха очерта мястото - Това място си има собственик и, ако искаш да си останем добри съседи, не прекрачвай синора… Виждаш ли тази пушка? Миглата ми няма да трепне, ако нарушиш това, което ти казах…
- Добре, чичо. Няма да забравя думите ти - отговори младежът.
Известно време той не се вестна из тези мери, а и без друго наближаваше зимата, та повечето време стадата оставаха в кошарите. Коджата се успокои…

***
…Възрастният вече Коджата бавно стана от мястото си под горуна. Повървя малко, но не му стигнаха силите да продължи, та седна. След кратка почивка повдигна главата си и погледна небето - прозрачно и ясно; чисто вечерно небе и светъл, ярък и ясен полумесец. Звездите в закачките си с него се съревноваваха помежду си. Старческото тяло не издържа погледа си нагоре и той наведе глава, промърмори нещо на себе си и погледна още веднъж небето… После внезапно взорът му се прикова на насъбралата се пред него локва. Стресна се - не му беше по силите да повярва на това, което видя; погледна отново към небето и веднага след това сведе очи към водата. „Свята вечер е това”, промълви с немощен глас… И повече от внимателно се втренчи във водата - луната беше паднала в нея и Зехра с цялата си прелест и красота бе обляна в светлина, а над тях величествено гледаха звездите. Пред тази гледка очите му заслепяха… Погледна още по-внимателно… но този път водата в езерото беше почервеняла, станала бе кърваво червена… Или така му се струваше… Май че не му се струваше, защото тя ставаше още по-кървава… Уморен до смърт, с изчерпана до последно сили и с необяснима надежда погледна още веднъж водата и отразената в нея луна. Но Зехра я нямаше. Какво ли е това, предчувствие за нещо добро или лоша поличба…?

***
Зехра беше на три годинки, когато почина майка й. Коджата се грижеше за нея като зениците на очите си; не даваше прашинка да падне отгоре й и искаше да я пази от всичко лошо, но не я глезеше, защото искаше тя да бъде момиче с характер и да издържа на изпитанията на живота, учеше я да се справя с всичко и тя оправдаваше доверието му…
Мелодията на кавал промени всичко. Срещата с кавалджията бе първото извън обкръжението й впечатление. От този момент образът на мъжа започна да я преследва навсякъде. Пламъкът на смътно желание се възпламени в нея и не загасваше. Тъй като не знаеше къде живее, нито къде да го намери, често отиваше на мястото, където се срещнаха за първи път, за да го види още веднъж, но него го нямаше. Неистово се напрягаше да чуе гласа на кавала… уви. Овчарят го нямаше… Тогава започваше да пее:
Бял гълъб да стана
върху къщата да кацна
и на този красавец
аз любима да стана …
Но един ден се видяха. Край реката. Зехра беше много притеснена, бузите ? се зачервиха… Дълго се гледаха без да продумват.
- Виждам, че със стадото само ти се занимаваш. Имаш ли си брат или сестра?- попита младежът.
- Нямам - бе краткият й отговор.
- Що не си главите ратай?
- От години съм сред стадата, свикнала съм. А ти кой си?
- Аз съм Садет. Ратай съм на устабашията Сали от Малко Дюлево, а живея с майка си в Самовила. Баща си не помня, знам, че е бил някакъв разбойник. Веднъж, след като опожарили едно село, убили няколко човека, изнасилили и жени, полицията е тръгнала по петите им и ги заловила горе в планината. Досега нямам никак хабер от него, а и не искам да ме знаят, че съм син на такъв човек. През лятото не се връщам в селото, а оставам със стадото в Чаташката пещера. А ти коя си, как ти е името?
Зехра мълчеше; бе се свила в прегръдката си - за първи път разговаряше с мъж.
- Да не си момиче без име? Сред някои племена има обичай да отнемат името на някои членове. Ти си имаш име, нали?
Продължаваше да мълчи; после неочаквано дойде на себе си и инстинктивно се дръпна, обърна се и без да погледне момчето, хукна към стадото си. А Садет само успя да види как тя изчезва зад хоризонта…
Дните изтичаха като пълноводна река, в която не можеше да се влезе втори път. Дълго не отиде там, където преди време срещна овчаря. Но един ден, с надеждата отново да го види, реши да прекрачи синорите. Небето беше цялото обляно в светлина. Слънцето предвещава добро, си каза тя, и зачака. Не след дълго се появи и младежът:
- Къде остана? Закопнях за тебе.
Зехра не отговори, краката й се подкосиха, и за да не падне се облегна на дървото до нея. Мълчание. Но в един миг вдигна главата си и каза ясно:
- Зехра се казвам. И аз те чаках…
- Аз много те харесах, Зехра. Обикнах те! - смело каза овчарят и се доближи до нея и понечи да я хване за кръста; тя рязко се отдръпна, но миг след това се намери в прегръдките му…
- Ако баща ми ни види, ще ни убие - каза Зехра, внезапно се отскубна от прегръдката му и хукна към стадото си.
Дните не бяха празни.
„Каза ми, че ме обича… Лошо ли е някой да обича някога? Мен досега кой ме е обичал? Не помня майка си, нямам братя и сестри. Само татко! Но това каква обич е? Бащинска”, си мислеше Зехра. Влечението й към овчаря й откри нов свят - на красивото, възвишеното, небесното. Вече истински знаеше, че животът й става друг. Без да знае какво ще се случи, какви неизвестности я чакат, тя дълбоко в душата си започна да чувства, че смисълът на живота е в това, което ти решиш да направиш с него.
Една вечер стадото на Коджата се върна в кошарите без Зехра. Коджата щеше да полудее; цяла нощ викаше името на дъщеря си. Грубият му глас разкъсваше нощната тишина и дълбоко потъваше в своята рана; сърцето му сякаш е смачкано под тежестта на мъката. Започна да се губи в предположения и най-страшни догадки. Момичето взриви тишината. Досетилият се за станалото Хайдар се опита да го успокои:
- Не се измъчвай толкова бе, човек! Може и да е на хубаво.

***
Коджата обиколи близките села, обърна с главата надолу цялата околност - няма и няма. На другия ден също, по-другия пак, но не можа да получи никаква вест за дъщеря си. Изминаха седмици, месеци се изнизаха. Най-накрая дойде дългоочакваният хабер - Зехра е пристанала на ратая на устабашията Сали от Малко Дюлево. Много милеела за баща си и искала час по-скоро да се видят, и се молела той да й прости.
- Никаква прошка! - отсече Коджата. И сякаш полудя. Напусна къщата в планината и се върна чак след една година. Никой не знаеше къде е бил през това време…

***
Година и половина - две след случилото се, в един летен ден Садет взе със себе си Зехра и детенцето им и отидоха в Чаташката пещера, където след паша нощуваше стадото. Тя е високо сред канарите, където планинските потоци огласят околността, а шумът на вековните букове и церове я оживяват. Агънца подскачат пред пещерата, а между тях припка детенцето на Зехра и Садет, което нарекли Селим - името на дядото Коджа Селим.
След като разбра, че младите са в пещерата, Коджата грабна пушката и тръгна натам. Възрастният Хайдар се опита да го разубеди, препречи му пътя, хвана го през кръста, но той се изтръгна от ръцете му.
- Аман-заман, остави младите. Нека си живеят живота - викна след него и тръгна да го догонва, но старческите му крака отказваха да го носят, и той изоставаше от него.

***
Когато слънцето залязваше зад Чаташката планина, Коджа Селим застана срещу пещерата. Нито чуваше, нито виждаше; чувстваше само ударите на кръвта, която шумеше в ушите му. Садет видя тъста си с насочена към тях пушка и се провикна:
- Татко, недей! Не ни погубвай…
Стресната от гласа на мъжа си, Зехра излезе с детето си навън и се затича към него. Разбра… и от бузите й блеснаха едри сълзи; качи невръстното си чедо на раменете си, за да го види баща й, белким се смили над тях. Запъхтян, Хайдар се довлече до Коджата и се развика:
- Спри, спри бе, човече… Недей! Бог ще те накаже…
Късно… Коджата изстреля няколко пъти… В този момент земята се разтърси, страшна вихрушка се изви, светкавици раздраха небето, изпълни се с прах и пепел въздуха; вихърът беше толкова силен, че всичко полетя с него; небето се разтвори и за секунди се изля страхотен порой…
Грохотът спря така рязко, както започна. Тишината взриви околността, над гората небето се обагри, а долу светлината очерта небесен прозорец, през който на огромна канара се очертаха вкаменените Садет, Зехра и малкият Селим на раменете на майка си.