Тодор Коруев

От подготвената за печат книга “Сос ми грачиш, гарванчо…” Истории с хайти, разбойници и комити

Приближаваше се Ахмедаа, възседнал на черен ат, облечен в юзбашийска униформа, със сабля, револвер и с няколко рубета на гърдите. Край него свита от 15-20 въоръжени до зъби лични и левенти помаци, всички като елите на своите планини, с отворени пехливански гърди и подсукани мустачуни.

Агата с кабадайшкия му конвой е така както го е видял Захарий Стоянов в Бяла Черкова, Конушка околия, на деня Св. Богородица 1883 г., където се освещавал новопоправеният стар манастир, “разрушен от турците още по онова време, когато се почвало потурчването на сегашните помаци (1600-1660 г.)”

Ахмедаа е поканен на осветяването на манастира. Българите селяни, мъже и жени, посрещат агата, като че той да беше там господар, като че не бе бунтовник, но пак техен кърсердарин, дори ръка му целуват. Сякаш нищо не е хвърлило сянка върху миналото величие, а и на днешния кабадайлък.

През 1885 г Захарий Стоянов и д-р Странски поемат към държавицата на агата - да се срещнат с тоя човек, за когото толкова много и какво ли не се говори в Пловдив.

Границата на неговите владения са, дето се вика, на един куршум разстояние - на 2-3 часа, аговите летни палати се виждат от тепетата. Пък и ще поразберат как той е въртял на пръста си Рупченската нахия, дадена му по наследство от баща му Хасан ага Караходжов. В нея съдел и управлявал “по своему, по помашки”, без министри и директори, без камара и Постоянен комитет и продължава да противостои на “правителство редовно и законно, с войска и администрация”.

В пътните си бележки Захарий Стоянов споменава за какво ли не, но скрива най-важното - какво дири при агата, не е бил тоя път от 4-5 часа до Тъмраш заради пилафа от драмски ориз, нито пък заради чевермето, с които ги гощават.

Това посещение си е и “тайна дипломация”. Захарий Стояновите хора гласят държавен преврат, ще съединяват Румелията с Княжеството, най-добре е да си осигурят тила, и затуй търсят взаимодействие с владетеля на Тъмрашката република - да остане той неутрален и да не тръгне да спасява нарушените права на Османска Турция.

Знаели, че макар и да е султански управител, агата ненавиждал турците, “мъчно му било да търпи един пловдивски турчин (не помак) да управлява любимата му родина”, та се надявали да го привлекат към патриотичното си дело.

И той не им отказал… Става ясно, че е имало и втора тайна среща, вече на румелийска земя - в Дермендере (Първенец). Там работата била опечена.

“Ахмедаа владее цели 18 села, находящи се повечето на права линия, в долината на кричимската река Въча, на десния бряг. Тия села са Тъмраш, гдето е столицата на президента, Михалково (по турски Махалкьой), Осиково, Беден, Петвар, Черешово, Чуруково, Лесково, Настан, Брезовица, Грохотня, Триград, Мугла, Дьовлен, Кестанджик, Балабан, Каинчалъ и още едно, името на което съм забравил. Както виждате, всичките тия села, като изключим 3-4 , които отпосле може да са заселени - носят чисто български названия, каквито се срещат само на едно място в България - в Търновско, Габровско и пр.”

Захарий Стоянов е подробен, вижда се, и наблюдателен. Описва държавицата на Ахмед ага Тъмрашлията, за да подчертае, че той е слънцето не само на “непредадените села”, но и на много други околии по коритото на р. Въча.

В турско време неговият нафуз е бил много по-могуществен. Според Йоаким Груев през 1870 г. нахия Рупчос е обхващала селата, намиращи се в пределите на планината между двете реки - Въча и Чая.

Цялата Рупча била агова - 62 села, границите на владенията му достигали до Станимака, Куклен, Водим, Дермендере, Перущица и пр.

Султани и везири мъдрили реформи, ковали закони, но те стигали само до границите на Рупча, в нахията никакви фермани не предат, в нея коли и беси агата.

Когато Портата припознала Ахмедаа за владетел на Рупча, турила му плата от 500 гроша на месец, на 40-те панти, готови заради господаря си да се хвърлят в огъня, дето крепели властта му, определили по 60 на човек месечно. Това му се вика икономичен бюджет…

Нахията Рупчос „лежи изцяло в една планина без пътища, осеяна с гори, със сенчести места и деретини, дето могат да зашущят човека посред бял ден за едната хубост и злосторниците така да затрият следите си, че и слънцето да не види, и вятърът да не чуе.”

Така я видял Ангел Вълчев и я дообрисува: „Една нахия с хиляди глави жива стока, разпиляна по планината, сама в ръцете на чевермеджии и конекрадци. Да се открадне, да се изнасили, да се излъже, да се убие дори е нещо не само възможно, но и твърде често явление, онаследено от прадядовски времена, насърчавано от социално-класовото неравенство, закриляно често пъти от самата турска управляваща върхушка, от рушветчийството, роднинството и съучастничеството на самите управници.”

Но всичко това, което е не само възможно, но и твърде често явление, онаследено, насърчавано и закриляно - може да се отнася за всички други покрайнини, но не и за поселенията на Ахмед ага, който управлявал своята нахия, така че в нея било тясно за катилите и плячкаджиите.

Това не било проста и лека работа, но свободолюбивият и независим ага държал юздите на властта не по общите турски закони, а по свои неписани, чисто родопски наредби и населението му било благодарно, още повече че не се отнасял към християните като към роби, както било по цялата империя.

Захарий Стоянов за пътуването си до Тъмраш не пропуска да отбележи, че видът на непроходимите планини и тесните пътечки ги карали да се споглеждат един други. Естествено с уплах. Но водачите успокоявали съпътниците си: не помнели от 6-7 години да е ставало каквато и да е кражба или убийство.

„Във всяка провинция на Турция разбойници грабят и убиват ежегодно стотици християни” - пише руският консул в Пловдив Найден Геров в доклад за положението в Османската империя, изпратен на 7.І.1861 г. до княз Лобанов-Ростовски.

Този доклад изобилства с факти за грабежи, насилия, убийства и пр.

Но има и изключение. Докладът завършва така: „Във Филипополския окръг има уезд (нахия) Рупчос, в която кърсердар е някой си Ахмед ага, получил тази длъжност по наследство от баща си. В тази нахия никога не се появяват разбойници, макар по своето планинско положение тя е най-удобна за разбойници.”

И все пак как Ахмед ага Тъмрашлията е озаптисвал разбойниците. В неговата нахия няма разпределение на властите, той е и „законодателната”, и изпълнителната, и съдебната власт. Той тук е всичко: и падишах, и паша, и кадия. Както пише Ангел Вълчев: „Той е партия, държава, министър и султан.”

Макар и сам да решавал „кой, кого, кога и какво” Ахмед ага бил находчив да се опира на хората, да бъде близо до народеца. Имал нахийски съвет, „с който се съвещава, с който се сдумва по главните въпроси”.

В селата с мохамеданско население назначавал мухтарин (кмет), а в християнските - старейшина, в смесените села имало и едното и другото. И се допитвал до тях. И най-важното, не подбирал лично предани нему люде, а люде с характер, чиято дума тежи през населението.

И за Ахмедаа като и за другите деребеи нахията била бащиния, но той трупал богатството си умно, не като турските бейове, които карали през просото само и само да богатеят и вадили душата на раята.

Роден и отхранен в планината родопчанин с освободена душа, дори когато е на власт, той чувствал отговорност пред хората, сред които е израснал, с които е лизал и солта, и пипера, чувствал се длъжен да насажда ред и справедливост.

И като отсъждал право и наказвал виновните, създавал сигурност и спокойствие. Дори с хитрини държал в страх подчинените си. Знаел, че страхът е проверено средство на реда. Но с един аршин мерил и спрямо християни, и спрямо мохамедани.

Стоял настрана от злосторници, нечестивци и подмолници, нищо не можело да го подкупи. Държал да се знае кой пие и кой плаща.

Така въртял и поданиците си във воденицата, с която те сами насипвали и имането му се трупало. Та се стигнало дотам, че като някои започне да богатее, да трупа стада и имоти наричали го нарицателно „Втори Ахмед ага!”.

Когато пък някой си стори някакъв апашлък или золумлук хората казали: „За такива - Ахмед ага!” Превърнал се в страшилище за разбойниците?

С плячкаджиите и апашите Ахмед ага бил непреклонен. Как ли? Прекарва ги „през топуз”, „окачва ги на слива”, „къпе ги с ведра”, кара ги да „рипкат” и пр., обяснява Ангел Вълчев. Аз пък ще притуря как е желетовал едепсизите.

Било през 1861 г. Байряктарят на Ахмед ага Тъмрашлията хванал един от станимашките разбойници, та „като го мъчил да изкаже за другарите си и не можел да извади дума от устата му, уплашил го, че като дойде в други ден агата (Ахмеда- б.а.) с два топуза ще го принуди да каже истината”.

Не зная каква магесническа сила имат тия два топуза, но само споменаването им всявало ужас, дотолкова, че тоя станимашки злосторник „като останал сам с едно ножче, което имал в себе си, искал да се заколи, но преварили го и довели тука да го лекуват…”

Впрочем вишеречените разбойници, „гдето направиха Станимашката нечовешка салхана” , както пише в писмо К. Муравенов до Найден Геров, не могли да се хванат, „а ранените троица умрели; и другите умрели”, та мютесарифинът пратил за Тъмрашли Ахмед ага. След тая „салхана” естествено писмото започва с: „Колкото за тукашните работи - пак така, както са…”

За „окачване на слива” разказва Васил Дечов: „Помните ли какъв едепсизин бе Странджалията? Цулу селу бе прупищялу от нега. Ала Ахмедаа Томрашлията го стори чиляк и пулувина. В годините по триж го бахта и по юз ока синджир му туреше на вратон. Най-сетне го обеси на сливана до жумаьона (центъра на селото) с главона надолу. След десет дни Странджалията посиня, поду се като мех и плачещим рече: „Аман, ага, отвържи ма, пусни ма, тоба правя харсъзлъкъс”. “Одвържите гу едипсизина” - речее Ахмедаа и Гевезет го свали от сливана. От тука насетне да видиш каков хубав чиляк стана Странджалията. Дуде да умре не даваше муха да се настъпи! И чуренчено щеше да стане чиляк ако сега седеше Томрашлията…”

За „зашиване в чувал” си спомнят бойковци. Ахмед ага разпитвал някакъв разбойник в чифлика на Тикла, дошъл от полето, където върлувал, но му се приискало да влачи яма и в планината.

Намерил си майстора - заловили го хората на агата. „Разпитвали го, кандардисвали го, желетовали го - не ще, не казва.”

Тогава Ахмедаа наредил да го наврат в голям чувал, да зашият отвора с канап и да го попъдят по каменната стълба, която водела към реката.

Така и сторили. Сеирджиите поискали да видят какво е станало… „За какво ви е - рекъл Ахмедаа, - реката няма никаква работа. Тя ще го оплакне и погребе…”

В Пловдивската кааза се е разчуло за разправите на Ахмед ага с разбойниците, управниците там търсели неговата помощ.

Вестник „Народний глас” през 1879 г. пише: „С настоящето считам за длъжност да известя, че благодарение на Тъмрашлията Мехмед (Ахмед) ага се хвана един от разбойниците, които причиниха толкоз обири в тази страна. Този разбойник на име Ахмед Молла Асанов в изпитът си изповядва за всички обири, които е направил с другарите си, а за овчарят на име Атанас Вълков от с. Широка лъка, когото бяха хванали при с. Чукур кьой и отвели със себе си, той каза, че го заклали на мястото Персенк, гдето го хвърлили в един дол и го заровили с шума. При това изповеда още, че главният им началник бил някой си Сюлейман Пехливан от с. Устина, който имал и други чети, върлуващи около Батак и „Пещера”.

Ахмедаа носел „съдилището” в един джоб на каишка (крушова тояга с каишка на края, навряна на ръката). През месец-два обигравал селата, пристигал възседнал коня.

Посрещали го, както се посреща ихтибарлия големец, но, ако трябвало да изправя някакви криви дряновици, се сгорещявало.

Работата ставала дебела, когато агата е дошъл максус, тогава водел със себе си сопаджии и присъдата била изпълнявана веднага. Особено немилостив бил към онези, които отнемали честта на жена или мома. И баща му Хасан ага Караходжов бил неотстъпчив към такива злодейци и най-често ги затривал.

Лилковият ходжа затиснал Лика, християнка, в една плевня и я изнасилил. Ахмед ага наредил да докарат насилника в Тъмраш. Докарали го. Николай Хайтов разказва:

„Ахмедаа с едва сдържана ярост го запитал защо е посмял да докачи честта на българката.
- Че белким каурките имат чест - отвърнал ходжата надменно, уповавайки се на своя религиозен авторитет.
- Тъй ли бре? На, на тогава - ревнал Ахмедаа и в същия миг праснал ходжата по гърдите с една кьорбалтия (брадва без острило), която винаги седяла до него. Ходжата падна в краката на войводата.
- Расим! - викнал Тъмрашлията сърдито.
- Буюр, ага! - доприпкал суварията и подвил коляно.
- На сузи ходжа - тербьо - заповядал Ахмед ага и посочил лежащия възнак ходжа.
От конаците на Тъмрашлията изнесли пребития ходжа в една черга, но едва стигнали в селото и той починал.”

Крушовицата - съдник - влязла в сила по гърба и главата на едно помаче от Ситово, озлочестило жена. От уста на уста работата стигнала до Ахмед ага.

И той довтасал в селото. Докарали му момчето със сиджимки на ръцете. То се държало нахално, предизвикателно. Но тия не минават пред агата.

Станал, вдигнал крушовицата и замахнал само два пъти, сетне изрукал гавазите: „Нататък си знаете работата!”.

Двамата агови сувари „смляли” кокалите на помачето, което издъхнало. Но преди това, въпреки молбите на близките му агата да му прости, че било левтеро, та се измамило, съдникът отсякъл:

- Дате му една кепчо вода да се нажока, личните му и едно ведро да се окопе и да си върви… Та че утре пак да търчи да булащисва хорските жени…

Наистина, след всичко това, кой ще тръгне да насилва жени и моми.

И за капак ще додам случай, който няма общо с злодейци, но той ще допълни представата за „планинския цар”, за който Буршиер пише:

„Ахмед ага, който още е жив, е най-знаменитият от планинските князлета. Цяла Европа знае за неговите подвизи.”

Тодор Терзиславски от Лилково се женил три пъти, но останал млад вдовец. Искал да си намери жена, но законът не давал повече от три венчила. Като узнал това Ахмед ага рекъл:

- Това не е право. Аллах е един и за вас, и за нас. Защо нам дава девет пъти венчило, а на вас само три пъти. Законът да е причината. Ти, Тодоре, да вземеш да се задомиш…

- Законът не дава, аго…

- Законът, законът… Аз съм законът. Аз ли командвам в Лилково или попът. Же та оженим, пък ако има грях, на оня свят в моя тефтер да се пише.

Ахмед ага не хвърлял думите си хавая. „Обърнал” всички къщи и намерил вдовица за Тодора, пратили момари и тя кандисала. Попът се инати: „Законът, та законът…”.

Работата пак опряла до Ахмед ага. Той си погълчал с попа, какво са си думали, никой не знае, но накрая попът втасал.

Ето и края на тая история: „Венчавката започнала. Но Тодор, стоял под три венчила, разбрал, че попът не чете за сватба, ами за погребение. И споменава името на последната му жена. Така бил наредил Ахмед ага, та хем сватбата да стане, хем попът и зетът да са безпогрешни. Тодор разбрал скроеното и сълзи му потекли, но вече било късно. Сватбата станала (Вън две овце врели в казаните - б.а). Жената излязла добра, та слагали Тъмрашлията като кум.”

Справедливостта на Тъмрашлията в това кумство и сватосване била в сила до смъртта на Тодор. Той се поминал в Устина, където се преместил да живее, но заровили извън общите гробища грешника, че се е женил четири пъти!

В Тъмраш не винаги е царувал мирът. Ахмед ага е „рупчоски цар” от 1855 г. След потушаването на Априлското въстание в Перущица и Батак той бе оклеветен, че е техният палач.

Вярно е, че има тъмрашлии сред тия, които съсипаха, изгориха и ограбиха Перущица, но те били редифи (сиреч военномобилизирани) във войската на Рашид паша.

Днес има не едни и две доказателства, че в дните на зловещия погром Ахмед ага не е в Тъмраш, а е пристав по преследване на разбойници и спасява манастира „Св. Петка Мулдавска” от заканата на башибозуци да го запалят и ограбят.

Просто им изпратил хабер да не му направят зло, защото „всичките през топуз ще ги прекара”.

Взел и страха на други фанатизирани башибозуци, тръгнали на яма към християнските рупчоски села, та така ги отървал.
През 1878 г. - време на война - цялата планина е „линия на примирието”: руските войски са в Пловдив, а турските - в Беломорието. Тъмраш е „ничия земя”, пълна с турски дезертьори и бежанци, много от които влизат в башибозушките орди.

От 1880 до 1885 г. „ничията земя” става Тъмрашката република, наричана още „самоволната помашка република - 21 села в долината на река Въча, в която Ахмед ага слага край на безвластието.

През 1886 г. „непредадените села” са присъединени не към България, а към Турция, без някой да е попитал жителите им.

Така че Ахмед ага не по своя воля става „отцепник” при това рязане на българските земи.

След 1886 г. Тъмраш е седалище на Рупчоска кааза, числяща се към Драмския санджак. В България „отива” другият Рупчос с център Чепеларе. От 1887 г. България, а от 1888 г. и Турция, събират мито на стоките, които преминават през границата, макар че имотите на различните села се кръстосват от двете страни на границата.

Откритият лист и митото тормозят всички, а турските граничари - „манафи”, били способни на какви ли не зулумлуци: крадели овце и говеда, вземали подкупи от контрабандистите, които най-често пренасяли оръжие и забранени вещи, пропускали през границата джамбази и конекрадци, насилвали жени и момичета.

Та това време се помни като „манафското”. През 1880 година Ахмед ага предава властта на брат си Адил, но той е бледа сянка на прочутия тъмрашки властелин.

Вече „остарял, грохнал, останал без зъби и влияние” през есента на 1895 г. рупчоският цар умира в собствения си дом.

Тогава Васил Дечов ще напише: „Добър беше и лош беше.”

А през Балканската война Тъмраш бе ограбен, подпален и превърнат в руини, тогава въглените на омразата след Априлското въстание още тлеели.