Иван Енчев

В Балканската война през 1912-13 година отец Калин бил мобилизиран на фронта като свещеник. На свечеряване след всяка престрелка санитарите и свещеникът минавали с конски коли на оглед през превзетата територия.

Те прибирали ранените български войници, за да ги откарат в походния лазарет, а загиналите ги погребвали покрай някое хълмче и поставяли на гроба им дървен кръст.

Веднъж, когато българската войска превзела няколко турски села в Източна Тракия, някъде към Странджа планина, местните селяни се разбягали надалече заедно с цялата си покъщнина. А надвечер санитарите и отец Калин тръгнали на обход. Валяло ситен есенен дъжд. Откъм Черно море духал остър вятър.

И тогава насред пустото разкаляно поле съзрели, че в храстите покрай полския път плачело едно около двегодишно дете. Сам-самичко - не плаче, а скимти с последни сили като изхвърлено кученце! През нощта сигурно щели да го разкъсат дивите зверове. Отец Калин съжалил детето.

Самата човещина го накарала да слезе от колата си и да вдигне от мократа земя чуждото момченце. Точно в този миг един шрапнел от противников снаряд паднал право върху неговата кола и я направил на парчета.

- Благодаря ти, Боже! - прекръстил се отец Калин. - Ти ме просветли да спася това людско дете. На него дължа моя втори живот. Ще си го осиновя и ще го отгледам заедно с моите две момиченца и, дай Боже, още някое момченце.

Отец Калин прибрал изоставеното дете със себе си и подир седмица го изпратил в своето семейство заедно с един леко ранен войник от неговото село. След войната се грижел за момчето като за братче на другите си деца. Кръстил го Найден.

Минали години. Като поотраснало, осиновеното момче научило защо му викат Найден Турчето, но продължило да нарича осиновителите си „тате” и „майко”. Отец Калин се погрижил момъкът да завърши гимназия, а после - и медицина. Радвал му се, както на родните си деца.

Найден започнал работа в една Пловдивска болница. Оженил се. Сдобил се с две рожби - момче и момиче. Отец Калин се гордеел, че неговият син Найден е единственият доктор от цялото село…

Но, както е речено: медалът има две страни.

Един ден, към залез слънце, докторът пристигнал на гости в селото сам, без семейството си. Всички в къщата му се зарадвали. Отец Калин - най-много. Вечерта хапнали, що хапнали, и като гръм от изневиделица Найден рекъл:

- Дядо попе, аз се изселвам в Турция. След седмица заминавам с една група турци. Добри хора ми отвориха очите, че е грехота от Аллах, ако не се възползвам от изселническите спогодби между България и Турция, за да се върна в моята родина. Дошъл съм да си прибера още някои мои неща, дето ми ги пазите тука, и тръгвам заедно с жената и децата.

Отец Калин се втрещил. Найден за пръв път не го нарекъл „тате”.

- Как тъй се изселваш бе, чедо? Че аз вече толкоз години те смятам за мое родно момче. Само тебе изучих за доктор… А ти сега: изселвам се…

- Така е, дядо попе. Изселвам се. Нали е истина, че всички в селото ми викат Найден Турчето?

- Тъй е, чедо, но аз те смятам за българин. Отделял съм от залъка си за тебе, както за родните си деца. Дори съм те глезил повече от тях, да не рекат хората, че те деля, защото не си моя кръв.

- Не е баш тъй, дядо попе! Ти, когато ме кръщаваше Найден в църквата си, попита ли ме аз дали го искам? Не си!

- Съвсем мъничък беше тогаз, чедо. За твое добро го сторих. Дадох ти и вярата си, и името си.

- А после попита ли ме, когато ме венчаваше за българка в твоята църква? Не си!

- Такъв е ритуалът, чедо. Исках да те покажа на цялото село…

- А после на два пъти попита ли ме, когато в твоята църква кръщаваше моите дечица? Не си!

- Ох, чедо, чедо - изохкал отец Калин като ударен с юмрук право в устата. - Че нали и твоите рожбици са моята най-голяма радост, заедно с другите ми внучета…

- Сега пък аз не те питам какво да правя. В моята душа няма място за две вери и за две имена. Вече не се казвам д-р Найден Калинов, а д-р Нури Кадир. Ето го новият ми паспорт.

Отец Калин погледнал към ръката на Найден сякаш я вижда как държи в шепата си змийско яйце, изровено из пясъка край близката река.

Макар че бил човек със свещенически сан и достойнство, съвсем се смалил в собствените си очи. Заприличал на някой жалък просяк за голяма милостиня.

Само това могъл да прошепне:

- А ти турски език знаеш ли?

- Ще го науча. Кръвта вода не става.

- Е, щом е тъй, чедо, аз ти прощавам. Бог дал, Бог взел. Но за другото нещо не мога да сторя грях. Защо вземаш със себе си жената и децата си. Те са българи, християни.

- Не си прав, дядо попе! Те са моя стока!

- Недей тъй, чедо! - пак простенал съкрушено отец Калин с молещи очи към Найден. А той го гледал изпод вежди, студен като камък, без капчица признателност.

Това най-много натъжило отчаяния човек. Устата му сама проплакала задавено:

- Ах, защо ли навремето аз не те оставих за курбан на вълци и чакали…

Още не изрекъл докрай последната си дума, отец Калин изведнъж се сепнал:

- Боже, прости ми тез греховни слова. Дете не се оставя на зверовете…

После мълком се дотътрил до своята стая и затъмнил прозорците. Три дни и три нощи не излязъл от там.

На четвъртата заран камбаната на неговата църква ударила на умряло. От уста на уста из селото пропълзяла мълва - бърза като пожар в изкласила житна нива:

„Поп Калин умрял от мъка по Найден Турчето.”