Радослав Игнатов

Зимата бе дълга. От началото на ноември до март кажи го, валя. Селото потъна в снега като в перушина - погледнеш ли отдалече - бял облак само пред себе си виждаш, надупчен тук-там от комините, от които се носеше плътната струя на пушека. Загуглени от сняг, къщите, замрели и неподвижни, пишеха в слялото се с околностите небе. Дойде пролетта, природата навакса проспаното. Навсякъде порасна трева, млада и водна. С тревата дойдоха и бурените…

Мързеше го да си спомня.

Ракията блъсна ума му, огън се показа в очите, показа се влага.

Седи той заедно с всички до фурната; встрани, на дълга маса, тави с агнета. Във фурната също има тава. Собственикът на тавата във фурната нетърпеливо пали нова цигара, плюе в пръстта, размазва слюнката с крак и говори. Един от старците е седнал на висок стол, стърчи над останалите, повдига каскет, почесва се по главата и стъква жаравата. Пот се стича от челата на всички, но никой не се помества от фурната.

Другият мъж е възседнал прихлупения бакърен леген и шие оръфана дреха. Главата му е гола, опърлена от ланшното слънце, черната му порижавяла брада е сплъстена като кече. Навел измъчено лице над ръкоделието си, човекът мушка иглата с широк замах, сякаш работеше с вила. Плешките му се движат под ризата.

Въздухът се раздвижва, в помръдването на сенките към напечения от слънцето навес се приближават деца. Едно от децата в ръцете си стиска каскет, пълен с картофи. Огънят хвърля горещи отблясъци, агнето е обърнато, детето с каскета сяда до фурната, слага картофите на жаравата и нахлупва каскетчето на остриганата си нула номер глава. След броени секунди детето разчупва едно от картофчетата, одухва го, лапва едната му половина, повъртява я на езика си и апетитно започва да дъвче, като мърда с острите си уши.

- А - надига се старецът. - Ракията свърши!…

- Да бе, ракията свърши - раздвижват се възрастните мъже върху трикраките столчета.

Старецът ситни с шишето из двора, открехва леката дървена портичка колкото да се промъкне през нея, после потъва в хладната дупка на къщата, където трябва да е мазата. Децата се въртят миг-два покрай стола на дядото, надигат стола с общи усилия, правят си знаци с очи и изчезват. В трептящата мараня се чува мекият звук на трион. Двете деца се прокрадват обратно из буренака, спобутват се в сенките, столът се появява отново на мястото си до фурната. Старецът минава в обратна посока покрай герана, пие студена вода направо от кофата, навежда се, притяга каишките на сандалите си, изправя се като библейски пророк в маранята и се понася към фурната:

- Я да видим сега какво става!…

Какво може да става?…

Ръката на стареца шари из въздуха зад гърба му, свикнала да намира облегалката на позната височина, замира в пространството, старецът доверчиво се отпуска надолу да седне, столът се е катурнал, бре, какво става бе!, вирва крак дядото, надига се, погледът му се насочва право в децата, гяволи с гяволи!, сумти старецът, вдига стола, настанява се дълго отгоре му, сега той не стърчи над останалите, абе деца, тоя стол много хубав бе!, обажда се иззад ръкоделието си мъжът с порижавялата черна брада, и без това мислех да му скъсявам краката!, отпива старецът от ракията; влага трепти над буренака, пощипват тревица овцете из двора, отпреде им крачи рунтав овен, децата изчезват отново, малко по-късно едно от децата възсяда овена като ездитно животно, другото се качва върху капака на кладенеца, ще ме уморят тези деца!, бие длани в бедра бабичката от съседния двор, махайте се оттам, гяволи безподобни!, обажда се старецът, децата офейкват, живеем като американски диваци!, допълва старецът, абе вие защо пушите бе!, прогърмява глас от съседния двор, пушим, ама не пушим!, чува се неукрепнал детски гласец, не пушите, ама пушите!, заканва се гласът от съседния двор, гяволи с гяволи!, ние не пушим, а се разхождаме!, отдалечава се гласът на детето, леле мале, под леглото се свряха тия дечища, и пушат!, надава вик бабичката от съседния двор, там, и там двор като двор: фурна, курник, обор, овчарник, дърварник, хамбар; какво да правя сега?!, нарежда бабата, изправена в облаци пушек на верандата на съседската къща, гяволи с гяволи!; след половин час децата се показват край кладенеца с чисти дрехи, измити, оглеждат се, едно от децата се появява на прашната уличка върху велосипед, ръстът на детето не позволява то да достигне седлото, главата му щръква и се снижава зад кормилото нагоре-надолу в зависимост от това горе или долу беше водещият педал, гяволи с гяволи!, върти се из двора ехото от гласа на възрастната жена, я виж опекло ли се е агнето!, прекъсва ехото гласът на библейския старец, портата скръцва, в двора като в кадър от филм неочаквано се изправят в цял ръст три чорлави женски глави.

Трите глави сядат направо върху земята, старците им сипват ракия, чорлавите глави палят цигари, кашлицата раздира гърдите им.

- А така де! - поема си дъх една от рошлите и продължава да кашля. Когато гърдите им се успокояват, чорлавите глави като по команда дръпват от папиросите, изпиват чашите си на екс и съобщават в един глас: - Абе вие знаете ли, че Тодор Паунеца е умрял?!…

- В това село нещо най-после трябваше да се случи - обади се нестройно хорът на старците. - Иначе как ще разберем, че сме живи!…

- А - заклатиха утешително къдрици трите глави. - Бъдете спокойни, бъдете спокойни, целият свят днес е така!

- Как? - полюбопитства хорът на старците. - Мигар можем да знаем ние нещо за целия свят? Като гледаме, целият свят е на милион километри от нас!…

- Е - продължиха да клатят в такт главите си рошлите. - Не гледайте вие света! Не се знае, да не вземе един ден да излезе, че точно ние сме на милион километри!… - В тона на чорлавите глави се долавя известна многозначителност. - Клаудия, дръж се по-подобаващо! - извисява се един от гласовете на рошлите. - Това да не ти е Том Кроуз?!…

Най-младата от чорлавите глави протяга изпразнената си чаша към старците. Най-възрастният от тях се смилява, подминавайки разсеяно забележката. Въпросната Клаудия има закачка с англичанина, който си беше купил къща в края на селото. Тя отметва буйната растителност на главата си с рязко движение назад и от разстояние изпраща съдържанието на чашата в гърлото си, все едно, че гаси с кофа подпалено стърнище.

- Той, англичанинът, все така казва: Не гледайте вие света! - Две от чорлавите глави почтително млъкнаха, като продължиха да клатят глави. Ръцете им обаче продължиха неуморната си работа с чашите. - Света ако гледаш, казва ми англичанинът Том Кроуз, очите ти стават на четири. Започнеш да искаш и ти да си като него. Разсейваш се, значи. Къде дават така? Ядеш, казва той, и говориш. Говориш, казва, и гледаш кой по пътя ще мине. Гледаш кой ще мине по пътя, а мааш глогинки из двора ми. Циганска работа!, казва ми англичанинът. Роми сте, казва, ама сте цигани! Що така? Американецът, казва, дето е американец, дъвка започне да дъвче, и спре да върви. А защо? Щото не може да върши две неща едновременно! Вие, казва, какво? Не е правилно!, казва. А правилно трябва да бъде! Клаудия, внимавай! - сръга с лакти вдъхновената говорителка на чорлавите глави една от главите. - Каза ли на хората, че Тодор Паунеца е умрял?…

Отговор не последва. Клаудия изцяло беше потънала в заниманието, с което се беше заела.

Портата скръцва отново. През двора минава висок, русоляв, немного едър, но с широки рамене и високи гърди мъж. Трудно може да се определи възрастта му. Мъжът носи изтъркана, пропита от пот офицерска фуражка и смуче цигара, като се дере до сълзи от мъчителна кашлица.

- А така де! - обажда се една от чорлавите глави.

Мъжът дълго пуфти с високите си гърди. Очите му са подпухнали. Ризата му е разтворена на гърдите и открива тънка ивица загоряла от слънцето кожа, която рязко контрастира на бялото му лице.

- Абе вие знаете ли, че Тодор Паунеца е умрял? - пита мъжът. Не дочакал отговор, той съобщава: - Казаха да му се направи ковчег…

Старецът с вид на библейски пророк става, налива на всички, после прави няколко крачки в обратна посока, отваря тежката врата на хамбара, от хамбара лъхва на тъмно и студ; децата се втурват да помагат на стареца.

Възрастният човек напипва в тъмното стари букови талпи, къса с възлести пръсти паяжината, полепнала по дъските, отмества ги до вратата, преценява нещо и излиза навън. Децата се суетят из краката му. Старецът повдига очи. Бос, до фурната стои Горският. Зелена шапка и маскировъчна униформа, пушка-помпа на рамото.

Човекът в камуфлажните дрехи строго гледа към стареца.

- А да видим сега откъде имаш тая гора!..

Очите на Горския се отправят към чашите в ръцете на старците.

- Тая гора си има печат - казва старецът, като сочи с пръст едно от клеймата върху дъските. - А като ти се пие ракия, кажи си!…

- Как ще няма печат, как ще няма печат - намесват се в защита на възрастния човек старците. - Ние да не сме нарушители на закона. Ние сме член на Европейския съюз!…

- Членове - поправя старците Горският.

- Той, англичанинът Том Кроуз, и той е член на Европейския съюз. Член на Европейския съюз е, и все се усмихва за нещо. Каквото ще да се е получило с него, усмихва се, все едно, че Господ по цял ден око не отделя от многозначната му особа. Така трябва!…

- Абе то да не дава Бог Господ по цял ден око да не отделя от тебе!… - обажда се човекът върху дъното на бакърения леген. - То вземе ли Господ по цял ден да не отделя от тебе око…

Мисълта на човека върху дъното на обърнатия бакърен леген обаче е секнала. Пристига маломерен, с вид на белязан от съдбата човек. Човекът крепи в ръцете си паница с туршия, която по вместимост наподобява легена.

- Абе вие знаете ли, че Тодор Паунеца е умрял? - информира се на свой ред мъжът, докато се настанява до старците.

Всички се заемат да намерят чаша за новодошлия. След кратка гълчава едно от децата отива за чаша. Другото се втурва след него.

Старецът с вид на библейски пророк започва своята работа. Изпод рендето се вие талаш, остро стърже бичкия, ехтят ударите на чук.

- Абе вие защо пушите бе?! - прогърмява отново гласът от съседния двор.

- Пушим, ама не пушим! - чува се пак единият от детските гласове, другият го застига: - Не пушим ние, а се разхождаме и носим на старците чаша!

- Гяволи с гяволи!… - смалява октава гласът от съседния двор.

Чашата е пристигнала. След нея се появява собственикът на гласа от съседния двор.

… Мързеше го да си спомня. Мързеше го да си спомня, а помнеше. В оголяващото му теме се впива капка вода и пълзи към врата, бавна и тежка. Покривът на навеса над главата му е протекъл. Дъждът шиба оживелите дървета из двора, едър и звучен. От време на време небето се продира от горе до долу от рязка светкавица, тънка и клонеста, съскащата й опашка прелита с трясък над гмурналото се под водата селце, после със страшни удари се разкъсва.

Умът му се прокрадва в процепите между разбърканите във времето времена, ехото от безброй звуци се блъска в главата му, струва му се, че онова, което ставаше пред очите му, отдавна му се е случвало.

Дъждът и тътнещите гръмотевици стихнаха, отдалечиха се, после се проясни.

- Да сте виждали оня с фуражката? - пита Горският, като отпива от чашата. - Тази нощ ми изчезна една от кокошките!…

Старците се оглеждат и разсъждават на глас. Човекът с протърканата офицерска фуражка го няма.

- Няма го - удовлетворяват любопитството на Горския старците. - Няма го, но ще дойде!…

- Ще дойде, я - съгласява се Горският с дълбока въздишка. - Цял живот все го няма, после погледнеш, дошъл!…

- Той, Топури все така идва - оживяват се още повече старците. - Мине, не мине, и дойде. Нас ако питаш, и ти пристигаш по същия начин. Няма, няма, и се покажеш. Мернеш се и погледнеш: от гората само леторастието дето останало. Глогинка и шипка някоя тук-там се показва из ланската шума. Бъз и коприва, и твоята униформа! Май нещо не можеш с природата да се слееш в маскировъчната си дреха ти напоследък. Ще вземе да излезе, че само униформата ти стърчи по баирите. Бракониерът не спи. Бракониерът е опасен човек!…

Горският е съгласен. Той опъва босите си нозе към жаравата, жаравата продължава да тлее, вадят от фурната агнето, слагат друга тава.

Портата за пореден път жаловито простенва. Навирили инструменти, прихлупили каскет до очи, в двора като гъби печурки изникват един по един музикантите на селцето. След музикантите нахлува орляк дечурлига. След дечурлигата, като с маршалски жезъл, напредва кметът с пастирска гега в ръка.

- Абе знаете ли, че Тодор Паунеца е умрял? - информира се селската музика и след като получава от присъстващите утвърдителен отговор, проявява интерес към шишето.

- Добре си живеете! - отронва се от устата на кмета. - Като канарчета! Гледай само какви дрехи дава държавата напоследък на Горския, какви обуща му зачислява, нищо че ги не носи, и внук му няма да ги скъса тия чепици! - След като решава, че вече се е приобщил към електората, кметът додава: - Мани го ти Тодор Паунеца, Тодор Паунеца си е своето отживял!…

- Деветдесет и шест, кой ти ги дава! - обажда се мъжът с ръкоделието от бакърения леген. Той е закърпил дрехата, забожда иглата на дъното на каскета си, навива между двата й края останалия конец, накрая се кашли в израз на почит към възрастта на покойника. - Абе защо не изкарате нещо! - обръща се към музикантите човекът върху дъното на обърнатия леген.

Библейският старец е рендосал дъските, сандъкът е закован. Остава само капакът. Възрастният човек рови с пръчка в сандъчето, което лежи край ковчега, над сандъчето се показват малки облачета от прах, пирон трябва някой ден да се купи!, казва старикът, айде изкарайте някоя!, добавя, ние за погребение сме се наканили!, обаждат се музикантите в глас, проследявайки движението на шишето, дръпнете по още едно!, насърчително се обажда една от чорлавите глави, свирете!, издава кметът команда и подава бутилката на кларинетиста, аз плащам!; кларинетистът реагира светкавично, отпива от бутилката, бутилката закръжа, инструментите захвърляха жълти отблясъци, кларинетът измяука неуверено няколко пъти, флигорнистът продуха флигорна, лум-лум!, обади се тъпанът, рум-рум!, занарежда басът, дръннаха медените чинели. Мелодията на дълги тласъци се понесе към грейналото небе, дърветата наоколо оживяха, барабанът не спираше да хвърля картечни откоси, кокошките се сгушиха в дебелата сянка на плевника.

- А така де! - пушат мъжете замислено и поглеждат от време на време към фурната.

- Абе какво сте се разсвирили вие като не знам си какво?! - прекъсва сладкия унес на старците гневлив глас. - Защо не влезете вие в положението на човек?!… - задава се от другата страна на двора синът на покойника. Синът на покойника е едър мъж, горе-долу на възрастта на всички останали. Той сяда до фурната, връчват му бутилката, той с разбиране вири шишето, айде!, казва след третата глътка, надига се и тръгва напред, мълчаливата процесия в индийска нишка се изтегля през дворната порта, басът лъщи на слънцето, лицата на музикантите също лъщят, лениво поклащат клони дърветата, проскърцва, подхваната от ветреца, чамовата вратничка. Вратничката, която отвежда до дома на покойника, е неин близнак. От входа на къщата до вратничката сноват с шепот жени, разпореждат; на припек, прихлупили каскети на колене, край дръвника в средата на двора са седнали старци, главите им ослепително се белеят и лъщят под жаркото слънце; трополи магарешка каручка по камънака на пътя, вкарват магарешката каручка в смълчания двор, трима мъже се откъсват от сянката на фурната под сайванта, сред тях е високата фигура на човека с опърпаната офицерска фуражка, мъжете влизат в къщата и надигат ковчега, ковчегът глухо кънти, допрял рамките на вратата, след малко всички виждат как старецът Тодор Паунов лежи в него в средата на двора, проясненото от смъртта лице на мъртвеца сияе в усмивка на облекчение, ръцете са кръстосани на гърдите, едри, жилести, спокойни ръце, в които гори огромна, близо половин метрова восъчна свещ.

- Тодоре, Тодоре, на кого ни оставяш! - чува се глас, това ще да е някоя от сестрите на мъртвия; сухи, прегърбени бабички, още призори те са станали и са тръгнали пеш от селата наоколо, да изпратят брат си във Вечната нощ. - Да знаеш, Тодоре, че там е много, братко, студено! - нареждат бабите, появата на попа ги кара да се смълчат. Спобутват се бабите, сгърбушени и сиротни, после оправят цветята върху мъртвеца, правят място на отчето, миризмата на здравец и на тамян, на босилек и нещо загадъчно донася със себе си до ковчега отецът, гласът му басово прогърмява в жужащата мараня.

… После той чува дълбокия тътен на буците връз ковчега, с каскети в ръце, старците стоят отстрани, върху изострените им от размисъла лица се прокрадват ситни сълзи, те обърсват с тъмни длани сълзите, обръщат се и поемат надолу към селото.

… Докато над селото все още се носеше ръмженето на залуталия се из улиците бас от селската духова музика, той отиде до вкъщи, взе пушката, после дълго вървя, сякаш продължаваше да е в сън. Всичко наоколо му се струваше неестествено. Прекоси осветеното от луната поле, като мина по пътя, тук-там дърво или къщичка; пътят възви край лъкатушещата престилка от храсти, опасващи началото на гората, а когато стигна началото на пътеката към планинския склон, облъхна го мирис на мухъл и влага. В началото на пътеката, точно където пътеката се вливаше в асфалтираното шосе, подмина човек, който буташе пред себе си три крави към пътя. Когато селянинът скупчи кравите, за да му направи място да мине, кравите замучаха в знак на протест.

Кравите бяха съвсем истински, топлината на лъскавите им на лунната светлина копринени хълбоци се носеше на метри наоколо. Селянинът също беше съвсем истински, почтително поздрави и застана така, че да не помръдне повече от мястото си, докато той продължи към тъмното петно на пътеката, врязано в плътната сянка на притихналата гора. Селянинът цял ден бе търсил животните из планината, намерил ги беше и се прибираше вкъщи да спи. Той го похвали за проявеното му усърдие, почерпи селянина с цигара, кравите пак измучаха, той потъна в прохладата на гората. Пътеката беше добре утъпкана от добитъка и покрита с дебел слой прах, меко пружиниращ от среднощната влага. Скоро пътят остана далече зад него, след половин час, и пътечката; отпреде му притъмняваха високи дървета, грамадни, без издънки наоколо. Следваха малки и по-големи полянки. Той поддържаше темпото, остави зад себе си равна като стадион долина и навлезе във втората верига от хълмове, полута се, излезе на брега на поток, знаеше, че на едно място на дъното на потока между едрите камъни се бяха струпали храсти и клони, които образуваха надеждна застилка, мина по нея от другата страна на потока, след това прекоси през рядък дъбов масив и по един стръмен склон, докато накрая излезе почти на върха на хълма, билото на който представляваше равна местност, наподобяваща плато; продължи по коларския път, който пресичаше местността от единия до другия край и се спускаше от двете страни стръмно надолу, зад платото се стелеше долина, следваше пасище, опасано с борове, още по-нататък, полумесец от хълмове, а вляво, още една долина. Горе, вляво от него тъмнееха стръмни, заоблени гористи хълмове, които продължаваха до самото начало на долината, вдясно, под него, местността беше насечена - долу, съвсем в ниското, трябваше да е селото. Погледна часовника на ръката си. Беше вървял повече от два часа. Продължи вляво.

Развиделяваше се.

Спря на самото било на хълма, зидът на близо петметровата ограда долу щеше да му попречи да разгледа постройката.

Вилата представляваше бяла масивна сграда, триетажно здание с огромни прозорци и просторни тераси, парапетите на които бяха обрамчени от плътна зеленина. Гледани отгоре, новите зелени циментови керемиди се сливаха изцяло с всеобщата буйна зелена растителност и излъчваха достолепие, внушаваха чувство за сигурност, но тежката дъбова порта, обкована с медни гвоздеи смущаваше погледа. Той върна очи от зида към сградата и откри, че зад нея имаше още масивни постройки, разпръснати между дърветата около къщата. Дъб, клен и бряст ограждаше вилата от всички страни, а зад нея по високото било на планината срещу ясното синьо небе се издигаха борове. Мир и спокойствие, никакъв шум на клаксон, никакъв глас.

… Едва сега усети цялата изолираност на това място. Не можеше да повярва. Не можеше да повярва, въпреки че върху договора, с който собствениците на близо сто декара от гората наоколо я бяха предоставили изцяло на англичанина Том Кроуз, като наследник се беше подписал и той. От сделката не беше изминала и година. Имаше си причини да не се появява наоколо досега, но сега щеше да влезе. Щеше да влезе, и нищо, че пушката му и по гарги не беше гърмяла, щеше да тресне англичанина направо в сърцето!

… Жена му обаче развали цялата работа. Трябваше да признае, че не само духът й е силен. Тя изтръгна бутилката от ръката му и като се стараеше да спазва благоприличие, потупа го майчински по темето няколко пъти, наведе се, вдигна възвисеното му от спомени тяло и го понесе нанякъде.

А уж я нямаше през цялото време.