Георги Майоров

Младостта най-често по време на сън безтегловно плува в ефира, като в бездна на неизвестното, но пък само една целувка може да я събуди.

Така се случва и с Никола Маринов от София. Той расте в музикално семейство, но скуката на пианото не му допада и по-късно е пленен от електронната музика. Тя го предизвиква да твори. И сътворява поезия, а Издателска къща ,,Жанет 45″ ни представя неговата първа стихосбирка ,,Тигърът поиска, човекът обеща” (2019).

Веднага можем да направим допустимата асоциация - Свободата поиска, Демокрацията обеща, но почти нищо не се промени към добро. Червено-синята мъгла направи живота ни оранжев, ще рече на залез. И не ,,пукнатини” - както казва авторът, а бездна отвори между хората. Антилогиката в живота стана реалност. Всичко това е оказало пряко влияние и върху творчеството на поета Никола Маринов.

Той се идентифицира с невидимото, но така може да остане невидян, а неговата поезия впечатлява със сюрреалистично накъсаните мисли, или редове, умело сглобени в стихотворения.

Казвам сглобени, защото българската поетика винаги е търсила мелодично стихосложение и обвързване на стиховете в своята логична последователност. Днес обаче изящността е абсурдно остаряла за младата ни поезия.

Същевременно не се зачитат и кодовете на родния български език и неговата граматика.

Програмирана поезия с програмиран език, която не може да се пренапише, защото е хваната в капана на мишката.

Никола Маринов има проникващ в тъмното ум, но дано не докаже, че е видял нищото.
Защото ,,между будност и сън / разликата е прозрачна”. И невидимото е видимо, а хората са като неми дървета. Не виждат как авторът пада ,,стремглаво от стълбата (на творчеството вероятно) към бездната” на духа.

До такава степен безчувствен ли е станал човекът? - се питаме, че му предричаме да разговаря с дърветата. Авторът обаче има отчетливо даровито перо и окото на критиката не бива да го изпуска. Необичайни метафори и сравнения, за които ,,логиката / не винаги е логичният избор”.

Според автора комерсиалният ни свят е лабиринт, в който планомерно творецът е ,,изолиран, усамотен и / непреодолим”. И, за да преодолее себе си, разрушава дори ,,съвършенството на своята постройка”, за да ,,излезе на нежна лунна светлина”.

Изглежда такава е логиката на сюрреализма, който се изповядва като причастие към модерността.

Може би така можем да определим причината за масовото навлизане на модерното писане в най-младата ни литература. Сякаш както в демократичния разлом бяха срутени основите на държавността, това се случва и с родната литература и култура.

Сега се налага да съпреживяваме и съживяваме безчувствени творби в реанимацията на българския дух. Защото младите творци изглежда са хванати от ,,архаичните” клещи на ,,колосалното пипало”, което щедро плаща за разрушаване високите завоевания на българската литература.

Може би виждаме парадокса, но ,,все още се протягаме отвъд / този парадокс” с ленивото желание да излезем от този ,,транс така дълбок”. Но как, като в ,,плодната” ни литературна нива ,,опиянени ловци вилнеят”. И ,,захвърленият в бездната” творец ,,забелязва, че безкраят” стеснява своя изход. Като далечната перспектива.

А литературата ,,потъмнява когато се изтръгне от източника си” - дълбокият български корен. Така сред ,,мастилените планини” мисълта се разхожда върху страниците незабележимо като ,,микроскопично насекомо”.

Всичко това е иначе казана критика на нелогичното ни време, оставено да се души от бездушието и ,,вечният хаос е почвата от която редът никне / като привидна аномалия”.

Но нима не е аномалия? Нима не е аномалия някои високообразовани културтрегери непрестанно да се опитват да разрушат реда в българския литературен живот с вграждане на балсамирана култура.

И на литературното поле да изглеждаме като ,,градските гарвани”, които се взират в ,,сътворяването / и краха на вселената”, а не виждаме задълбочаващите се нови литературни търсения и процеси. Независимо дали са добри или пагубни. Истината е, че светът няма да погине, само дето от време навреме налудничави идеи го вбесяват.

Затова и Никола Маринов търси стихове, които крият дълбока философия, която не искаме да разберем. А такива автори не бива да остават неопознати сред общата инерция на обществото. Общество, в което ,,насекоми ходят по улиците / и малтретират жаби”. Дали го приемаме или не, този метафоричен език изговаря своето, а ние само можем да се съобразяваме и с него.

Това литературно поколение не е за обвиняване, защото се роди и израсна в обърканите посоки на уличната демокрация и сега гледа детството си ,,как се гърчи на пода” като откъснатата опашка на гущер.

Завоалирана критика и на криво планираните методи за овладяване на езикознанието, когато ,,орангутан преподава в езикова гимназия”. И сред многото поети не бива да насочваме ,,слуха само към” един, защото неговата песен ще замлъкне без гласа на всички. Защото в този хазартен живот и в ,,безкрая нещата имат своя край”.

Всичко, което формира умът на младия поет като творчество ,,не е огледало”, а ,,само отражение” на живота. И ако тази поезия ни се струва статична, то е защото поетът извлича музика от тишината. Антилогика като реалност в творчеството.