ЖЪЛТЬО
Да знаеш, че и кучето е като човека - нагажда се според тоягата. Много кучета съм сменил през овчарлъка, ама още помня едно - Жълтьо му викахме, понеже косъмът му беше жълтеникав.
Да не ми казват Иван Татаната, ако лъжа! Такова куче рядко се среща. От първо такива номера ми правеше, че ми идеше да счупя тоягата по гърба му. Добре, че не сторих този грях, защото по-късно стана такъв пазач на овцете, че не даваше вълк да припари до кошарата.
Това се случи някоя и друга година преди да стане ТКЗС в село. Тогава не беше като сега, а във всяка къща имаше овце. То и с какво друго да се пооблажиш по празниците, пък и без мляко, сирене и масло, може ли челяд да храниш?
С брат ми Тодор бяхме завъдили около стотина брава. Не бяха много, ама и те куче искат да ги пази от вълците. В ония години нашенци вземаха от косовци хубави овчарски кучета. Синът на Стайко кехая ни даде едно едро куче с дълга жълта козина.
За това го и кръстихме, както ти вече казах - Жълтьо.
Минало бе Гергьовден. Кукувицата отдавна бе закукала. Гората се бе зелнала и подкарала млада тревица. Навързахме на кочовете големите чанове и тюмбелеци и подкарахме стадото на паша в местността “Баба”.
Там на нашата нива, под големия бук направихме кошара. Покрихме я със слама и обградихме около нея с колове и букови пръти мястото за летуване на овцете.
Хубава паша имаше наоколо, пък и нивата щеше да наторим с овча тор, за да сеем ръж на следващата година.
Това добре, ама и много вълци се бяха навъдили по онова време. “Баба” е по билото на Чернатица и оттам бе най-голямото провървище на вълци за “Вълчите поляни”.
Имахме кураж, че се сдобихме с хубаво куче, а то какво излезе!
Още на първата вечер вързахме Жълтьо до кошарата и го нахранихме добре. На него хвърлихме месце, а ние вечеряхме с рядка каша.
Напалихме огън в колибата и Тодор ми вика:
- Батьо, сега ще спим спокойно - кучето ще пази овцете.
- Цял ден тичахме след тях, та и нощем ли мира да нямаме - съгласих се аз.
Легнахме в колибата, застлана с папрат, завихме се с по една черга и уморени веднага
заспахме. Още по зора се събудихме и гледаме, че от страната кошарата, където бе вързано кучето зее голяма дупка.
Преброихме стадото. Две овце липсваха - вълкът ги бе вдигнал под носа на Жълтьо, който не чухме дори да джафне през нощта.
Викам на Тодора: “Довечера ще отвържа кучето да може да обикаля кошарата”.
Така и направихме. На другата заран като изкарахме овцете на паша разбрахме, че липсва още една овца. Тодор е малко делия, свали пушката, взе на прицел кучето и а-ха да го гръмне. Едва го спрях.
И добре, че сторих това, иначе щеше да затрием Жълтьо.
През деня си вървиме след стадото, размятаме гегите, ама и пушките препасани на рамо, че сме и ловджии. Жълтьо върви отстрани на овцете, като виновен. Излае някой и друг път и млъкне.
По едно време, посред бял ден, овцете се разбягаха, заблеяха и се скупчиха на едно място. От гората изскочи вълк и пред очите ни грабна една овца от стадото.
Като по команда, почти едновременно стреляхме по него с Тодора. Кой от двамата го бе ударил с бренекето не се разбра, но видяхме как вълкът се преметна, изпусна овцата и падна в края на поляната.
Тодор въздъхна и рече:
- Батьо, знаеш ли какво ми дойде на ума?
- Не знам какво ти се върти в главата, ама както върви работата - му казвам - вълците ще ни изколят овцете.
- Видял ли си - продължи Тодор и се почеса по брадясалата буза - как вечер като нахраниме Жълтьо, то ляга отгоре върху сламата на кошарата и си мушка муцуната в задника под опашката. Затова и не усеща вълците.
- И как ще ги усети като е будала куче - ядосах се аз.
- Викам, да отрежа с овчарския нож задника на убития вълк. Довечера - заразправя Тодор - ще хванем и вържем Жълтьо, за да не ни ухапе. После ще натъркаме вълчия задник на кучето на неговия. Ще видиш, че като легне да спи ще му замирише на вълк и ще почне да лае.
И прав излезе Тодор. Добре, че го послушах. Направихме работата с кучето, както той я искаше.
Вечерта вкарахме овцете в кошарата, затурмихме по един тютюн и отдалече наблюдаваме Жълтьо какво хоро ще играе.
Слушаме, че кучето, което до сега мълчеше като пукал, взе да лае от време на време.
Гледаме го скочи пак на покрива на кошарата и се свие да легне на сламата. Добре, ама само като мушна глава под опашката, замириса му на вълча миризма и се хвърли като стрела на земята.
Започна да лае като бясно - цяла нощ не спря. Поумори се да обикаля около кошарата, рече да се свие и легне, ама пустата вълча миризма не му дава мира.
Оттам сетне ела да видиш вълк да припари до овцете. Жълтьо се прочу като най-хубавото овчарско куче в село и докато беше жив нито една овца не даде повече на вълците.
