Димитър Калев

Замислен като нарцистична антиутопия със заглавие “1968″ (рождена година на автора), романът на Георги Господинов Времеубежище (ИК Жанет 45, Пловдив, 2020) се възприема по-скоро като трактат за употребата на паметта - индивидуална, историческа, дори космическа.

Неотдавна, по повод на друг един роман (авторите са несъизмерими), предложих модел за интерпретация на източноевропейски романисти със светогледи, формирани по време на тоталитарните култури (виж: www.liternet.bg/publish2/dkalev/angelov-hotelyt.htm).

С Времеубежище се уверявам в неговата релевантност и повторяемост: структурно и сюжетно задължително присъстват три глобални хомологии - културелно епигонство, настояващо да бъде схващано като космополитизъм; атеизъм, настояващ за митологизъм; еротизъм, настояващ за родословност.

Това са трите обсесии на соца, пренесени в езика и литературата, и докато в повечето примери те свидетелстват за упадък на жанра, при Господинов биват неочаквано възвисени чрез саморефлексията и темпоралната тяга, физиологично стаени в паметта.

Нещо клинично и демонично се случва с паметта на европейските култури - това е, струва ми се, инстинктивният патос във Времеубежище.

Романът е композиран от скачени къси фрагменти, ту сюжетни, ту съзерцателни, жанрово твърде еклектични - от мемоари и стихотворения в проза, през пародии и гротески, до явни сценарии за политически скечове.

Всички преливат от споменатия обсесивен космополитизъм (от Цюрих до Ню Йорк), от самонаслаждаващи се цитати и невротична интертекстуалност (от Св. Августин до Одън и Борхес).

Дори Иван Грозни цитира реплика на Тарас Булба, а и Чудовището на Владимир Зарев май че се мярва за кратко.

Но всичко като че ли си идва на мястото като симптоматология на прогресивна паметова дисфункция, мултиплицирана в различни национални и европейски архетипи - български емигрант, агент на ДС, зъболекар, еврейка от Аушвиц, любовница, бивша съпруга, клиент за евтаназия, продуцент на исторически възстановки, партия на Юнаците, партия на Соца и какви ли не още други.

Разбира се, и задължителните митологични сенки: майката, бащата, Одисей, Орфей, жената на вехтозаветния Лот.

И през целия този заплашен от амнезия панаир шества фантомът на Гаустин - архи-архетипът на възпоменанието.

Идеолог и създател на паневропейска верига от клиники за минало, Гаустин е натоварен и със задача да скрепява романовата фрагментарност чрез проникновени научно-клинични бележки, наречени Нови и предстоящи диагнози.

В сюжетната кулминация, както се казва, той става експертен съветник на Съюза за провеждане на т.нар. референдум на миналото, в който всяка европейска държава ще трябва да избере най-щастливото десетилетие от собствената си история през 20. век и анахронично да пресели битието си в него.

Следват систематични ревюта за всяка страна поотделно, прогнозиращи най-вероятните избори на минала (между другото се оказва, че думата има само единствено число).

Накрая Гаустин изчезва от повествованието, може би защото е деперсонализация на автора Г.Г., както впрочем е и при Борхес.

Мисля, че геният на романа Времеубежище е инстинктивното предчувствие за задаващия се Антихрист на паметта и за неизбежната му среща със съвременната европейска цивилизация.

Вероятно проблемът ще бъде едновременно и онтологичен, и гносеологичен, защото паметта, индивидуална и историческа, е свещен инструмент на познанието.

В романа няма намеци за епистемологична криза на паметта, може би защото Господинов не очаква от езика някакви трансцендентални послания.

Дори знаци като Дънов и Блаватска са иронизирани и априори отстранени от антиутопията.

Иначе щеше да има нужда от метаезик, метасюжет, метаистория, въобще - от метацивилизация и мета-Европа, все неща, от които източноевропейските романисти след Андрей Платонов отдавна не се интересуват.

Във Времеубежище има толкова много тривиални соц реминисценции, които буквално задушават епистемологията и фантазията в езика, единствените генератори на бъдеще.

Гаустин и пациентите му са болни от дефицит на познавателна есхатология, паметта в тях отказва да лигитимира аз-а (конструкт от паметови представи) в потока на мисленето.

Разпадът на паметта в тях е разпад на европейското мислене, на европейския Аз.

За тях паметта е мъртвоубежище в сумрачния ъндърграунд на настоящето, затова миризмите в спомените на Лимонадения Джо (ученически прякор на Г.Г.) нямат имена.

Труповете на възпоменанията също вонят безименно и читателят до края не разбира дали Гаустин тайно не дири методи за тяхното съживяване.

Продължавам да се колебая дали Времеубежище е роман, или диагноза.

Но имам слабост към свръхинтерпретациите, затова настоявам романът да бъде четен като инстинктивно, но откровено предисловие към Евангелие, чието начало би звучало приблизително така:

В начало бе силата на паметта.
И животът стана сила в паметта.
И светлината на спомнящите себе си мисли
сияе в тъмнината на настоящето.
И тъмнината на настоящето
постигна светлината на паметта…