ПРИТЧИ
КОВАЧА И ЖЕЛЕЗНИТЕ ОБУЩА
Цял живот време имаше пред себе си ковачът Желязко да си изкове железни обуща. И го направи. Беше добър ковач. Той сам си избра този занаят - хем потребен, хем мъжки.
Желязко беше усърден ковач. Всеки ден се захващаше с поръчките на своите съселяни, горд с уменията си и не на последно място - не беше скъпчия. Търсен и обичан.
През свободното си време /такова почти не му оставаше/, когато потта беше застинала по яките му мишци, ковачът се замисляше: Какво да сторя за себе си?
Ще си изкова железни обуща, такива, каквито никой не ми е поръчвал.
И го направи. Ден след ден, година след година, желязото придобиваше желаната форма. Понякога Желязко забравяше да мери обущата - ту стягаха, ту бяха по-големи от необходимото.
На един светъл празник той сложи точка - беше изкусурил най-здравите железни обуща по свой терпип. Бяха майсторска изработка, втори такива нямаше. Обу ги, пристъпи няколко крачки в стаята и ги прибра за пътнина.
СНЕЖИНКАТА, КОЯТО МЕЧТАЕШЕ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В КАМЪК
Тя беше най-обикновена снежинка, по нищо не се различаваше от посестримите си - съвсем еднакви по произход, цвят и предназначение. Но имаше мечта - да се превърне в камъче, което за нея бе равнозначно на дълголетие. Малко, обло и с умения, които да поразяват цели, може и да не са съвсем далекобойни, ако е в в прашката на дете, което се цели във врабче, коте и всякакви дребни твари, попаднали в обсега му на любопитство. Все пак, е дете. Може да попадне и под колелото на каруца, тогава снежинката се чувстваше още по-значима.
За да осъществи тази своя голяма мечта малката снежинка си даваше сметка, че се нуждае от съпричастие от себеподобните си. Но не всички споделяха намеренията й. Напротив - някои мечтаеха да попаднат в своя полет на детско личице, или да се слеят една с друга в ледена пързалка и да се превърнат в извор на радост и наслада.
Имаше и снежинки, които мечтаеха да полегнат на земната гръд и да слушат спомените на зрънцата и техните премеждия по пътя.
Еднакви снежинки, а под тяхната бяла прелест се криели толкова цветове.
ЗЛАТНАТА РЕКА
Всичко се случи в един зноен августовски ден, когато Едуард реши да си тръгне. Снежнобялото му жабо приличаше на опърпани крила на гълъб, минал през кална локва, бутонелите му - на изцъклените очи на същия гълъб, а панталонът, чиито ръбове бяха наистина като бръсначи - на клоунски клин от гардеробната на пътуващ цирк.
И ТЯ не искаше да го спре. Беше хубаво момиче - капка, някои казват сълзица, орисано да радва очите. И наистина ги радваше, докато капката не взе да пресъхва, а сълзицата да се превръща в сол в счупена солница.
Момичето бе в постоянно очакване и претенции за най-доброто, което можеше да получи. То бе в центъра на вселената, всичко се въртеше около нея и имаше време само за себе си. Неусетно се превърна в жена, която бе твърде заета, за да забелязва промените дори в огледалото.
Едуард си тръгна и тя не видя как го отнесе златната река. Беше последният й обожател.
СИЛИКОНОВАТА ФИГУРКА
Беше толкова податлива и поврътлива, че не можеха да й се начудят. Създадена за забавление, тя променяше формата си за секунди според желанието на притежателя си. После пак се превръщаше в себе си. Понякога даже не приличаше на нищо. Подчиняваше се на пръстите, които я оформяха в уродлива маса, без дори и те да съзнават какво точно правят. Играчка за малки и големи, макар и причудлива, тъй като зависеше изцяло от тяхното настроение. И от материала, който има срок на стареене.
МЕДИТАЦИЯ
Крайниците ти са пълни с олово. Сърцето ти бие лудо. Иде оная вълна, която ми е до болка позната и ме залива и отнася на онова място, на което съм била при писането на стиховете.
В ушите ти свисти сифон, който пуска вода до момента, в който внезапно зазвънкат коледни звънчета и се заемеш с неизбежното - подреждане на новата книга. Ниагара е отминала, няма да се удавиш или да оглушееш от гръмовния й тътен.
Имала съм този пристъп много пъти и рискът да окастря с ножицата ценните стръкове е голям. Или пък да ми се досвиди някое залиняло кълнче и да проявя милост. Редакторска му работа.
Почти съм стигнала до ръба на безпощадност, когато един слънчев лъч ми намига през прозореца и си давам сметка, че няма връщане назад. Ще измина със смирение своята виа долороса, защото написаното е важно за мен, надявам се и за теб.
Тази мисъл ми е безценна, защото откривам неща, които не съм подозирала. Навлизам във своите видения, работата спори, а времето отдавна е загубило власт да ме пришпорва.
Настъпва пълен покой.
СЪБИРАНЕ НА ОРЕХИ В КЪСНА ЕСЕН
Трудно е, но не и невъзможно. Шумата е покрила ореховото дърво околовръст и трябва да стъпиш стабилно на земята, за да усетиш черупковия плод с ходилата си. Няма как да го видиш под дебелия килим, а те, орехите, са там, абсолютно безразлични и безшумни, не е като да падат по главата ти или да посегнеш към жълтите им калпачета в клоните.
Теренът под краката ти крие и изненади - клонче, което те боде, жилав бурен, който спъва похода ти за откриване на малките топчета. Има даже орехчета, които предизвикват радостта ти за кратко, но сетне ги хвърляш отново на земята, защото са с дупчици или са само половинка. Ръцете ти разпознават и по тежестта им кога са празни и е безсмислено да ги събираш в торбичката.
Щедро е ореховото дърво. Дава на всички от родитбата си - птици, хора и гризачи. Или плодът остава непокътнат в земята и следва своя път. Даже прощава на безпощадните ръце, когато още преди да е узряло, кършат клоните му, извисени към небето. Тези набези с каруци, своеобразни платформи за достигане на високото, се повтарят всяка ранна есен.
Но сега е друг сезон. Увлекателно е това пътешествие, надхитряне, игра. Дори да загубиш, няма победени и победители. Късна есен е, дъждовете вече са си свършили работата и прилепналите едно в друго листа на места са коварна хлъзгава пързалка. Трябва да внимаваш.
