СЕРЕНГЕТИ НЕ ТРЯБВА ДА ЗАГИНЕ
Днешните млади хора, които проявяват интерес към дивата природа и нейните все по-застрашени от човешката дейност диви обитатели и които с едно натискане на дистанционното включват и превключват телевизионни канали като „Анимъл планет”, „Нешънъл джиографик”, NG Wild, „Виаскт нейчър”, „Експлорър” и други с подобна насоченост, трудно биха могли да си представят възторжената реакция на хлапетата от средата на 70-те години на миналия век като мен, които изгледахме като омагьосани за пръв път удивителния филм „Серенгети не трябва да загине” на баща и син Гжимек.
Освен че бе излъчен по националната телевизия, филмът бе въртян многократно в някогашното кино „Култура” на пл. „Славейков” и моя скромна ненаситност го гледа последователно цели 13 пъти, пестейки за целта наистина от закуската в 127. основно училище „Иван Н. Денкоглу”.
А когато през 1967 г. излезе и книгата, бях и съм сред верните й и до днес читатели. (Родителите ми, слава Богу, не се скъпяха да купуват книги; нещо, което наследих…).
Няма да излъжа, ако кажа, че именно „Серенгети…” събуди у мен тази несекваща любов към дивата природа и дивите животни, която и до днес ме приковава пред малкия екран.
Толкова са напреднали технологиите, такива нови и модерни методи на изследвания и проучвания съществуват, такива технически възможности да се надникне навсякъде и във всичко - от космоса до микрокосмоса, по всички континенти, над и под водата, на сушата и под земята, буквално във всяка точка на планетата.
Никога обаче на забравям как започна всичко. (Разбира се, имам предвид модерната епоха след Втората световна война, а не времената на Чарлз Дарвин, Миклухо-Маклай - хвърлил много сили и отдал живота си за спасяването от колонизация на Нова Гвинея и на папуасите, Владимир Арсениев - повече военен картограф и разузнавач, отколкото писател, но написал забележителната пътеписна (и не само) книга „Дерсу Узала”, по която геният Акира Куросава засне последния си велик филм).
След подвига на Гжимекови експедиции като тяхната (а и вече много по-различни, но със същата насоченост - да се изследват отблизо, „на терен”, дивата природа и нейните обитатели и да се направи всичко необходимо те да бъдат съхранени за бъдните поколения) предприеха десетки и стотици изследователи като Джой Адамсън (прочула се с книгите си „Лъвицата Елза” и „Петнистият сфинкс”), Джеръл Даръл (основал на остров Джърси в Ламанша собствен зоопарк), Никлъс Гъпи и редица други учени и любители, нерядко рискуващи собствения си живот в далечни и опасни експедиции.
Не ще и дума, че сигурно съм бил сред първите купувачи и читатели на новоизлезлите (а и колко ли пък не съм успял да купя и прочета! Но нима бе възможно да разполагам с толкова средства и време?) книги с подобно съдържание…
Днес, когато имам време само да поизбърша книгите от прах и да прелистя някоя и друга страница, си избрах и няколко автентични снимки (кадри) от филма на Гжимекови, спечелил „Оскар” за пълнометражен документален филм през 1959 г. Няма как да не кажа колко голяма болка изпитвам и до днес заради гибелта на младия Михаел, оставил две невръстни деца - Стефан и Кристиан. Когато бях на 14, не осъзнавах това, защото той е загинал на 24 години и ми се е струвал „много голям” батко…
А сега? Въпреки това помня колко печал съм изпитал, научавайки за нелепата му гибел с малкия самолет D-ENTE, боядисан като зебра и толкова приличен на детска играчка,
През 1987 г. почина и баща му Бернхард Гжимек. Урната с праха му е пренесена в Танзания и погребана при тленните останки на Михаел.
Гжимекови са сред първите, които осъзнават голямата опасност, застрашаваща дивите животни (и то не само в Африка) - настъплението на човека срещу природата, бракониерството и „промишления” и „разрешения” лов (Гжимек пръв си позволява да критикува саркастично и публично иначе забавно описаните от Хемингуей негови сафарита из Африка в книги като „Зелените хълмове на Африка” и „Снеговете на Килиманджаро”, където писателят в характерния си педантичен до най-малката подробност стил разказва как „отстрелва” едра антилопа и отрязва главата й, за да се сдобие с трофея), неизбежния конфликт между човека и животните, настъпващите климатимчни и ландшафтни промени, предизвикани от стопанската деятелност на човека.
Книгата и филмът предизвикват огромен интерес по цял свят към повдигнатите от Гжимекови въпроси.
В Танзания биват отделени територии за още резервати, а впоследствие такива се появяват и на други места в Африка, както и другаде по света.
Със защитата на дивата природа се заемат сърцато много национални и международни организации и хиляди хора - специалисти, изследователи, доброволци.
На тях дължим запазването и дори спасяването от изчезване на десетки животински и растителни видове. Всички те заслужават адмирации за своята самоотвержена работа.
Но моят най-дълбок поклон винаги е бил и ще бъде за д-р Бернхард Гжимек и за неговия 24-годишен единствен син Михаел, когото той загубва едва 48-годишен (а по собственото му признание в „Серенгети…” той се смятал вече … възрастен човек. О, времена, о, нрави!)
Гжимекови първи в Африка започват борба с бракониерството.
Благодарение на техните усилия и жертвоготовност и днес Серенгети с кратера Нгоронгоро са сред най-известните, обичани и посещавани резервати в света. Знам, че няма никога да го видя, но не е и нужно, защото го нося в сърцето си непрекъснато от 14-годишна възраст…
Не трябва да загине!
