София Милева

ВЕРИГАТА

Тоя пръстен те върза за нея със страшна верига
и дори да заплачеш за мен, няма полза, прости ми…
И морето дори да изплачеш, едва ли ще стига
да простя за това колко пръстенът златен тежи ми.

Щом при нея е дом, аз защо съм ти в сънните нощи?
Уж не ставах за нищо, а днес съм ти всичкото мило.
Тая карма платих я, но няма да плащам за още -
да съм просто следа по врата от червено червило.

Днес ме гледаш смутен и опитваш сезони да върнеш,
но със времето кой си играе? Не може, нали?
Този пръстен така те разпъва преди да се съмне,
че от юни до август не спира навън да вали.

КАТО НА КИНО

Той ми носи вълна от морето
и цветя от на Господ градината,
и целува ме, точно където
съм била до основите срината.

Той ми прави кафе и завива ме,
и римува ми кожата с вечности.
Всеки допир - божествено сливане.
Всеки поглед до синьо усеща се.

Той ме пали със пръсти изгарящи,
като никога кротка заспивам.
И дори съм се влюбила, знаеш ли?
Като лудите, като на кино.

Цяла вечер бълнувам му името,
а наяве едва го изричам.
Всяка сутрин събуждам се влюбена,
а пък той се събужда обичан.