Георги Майоров

Някаква си смахната Грета в Давос се изправила пред умовете на планетата и те със зяпнали уста слушат какви глупости ще изговори. Тя не може да управлява себе си, та тръгнала да управлява света. Срам и позор! Светът полудява или вече е полудял! А за да бъде прекрасен, трябва първо да управляваме себе си.

Затова нашата Ева Караджова иска малко, съвсем лично, но обществено значимо - да управлява себе си. Да се чуе и да я чуем. Реди младия си живот в един малък отрязък от време, събран в една седмица на първата си книга „(поне)делник”, (Лит. кръг Смисъл, 2018). И в нея да изрази толкова пъстри мисли, поезия, любов. И да им принадлежи за цял живот.

Любовна лирика в дошлото „време за обичане”, но в неравновесно състояние - не е сигурно дали е така. Дух и реалност „между трепетите и търпението”.

Те въздигат и очароват с невидимата красота на мълчанието, но се саморазкриват в стремежа на авторката да се спотаи в търпението.

Всичко се случва във времето за любов, което не е абсолютно сигурно дали е дошло. Амплитудите на чувствата са между огъня и тлеенето. Без да знаят какво искат в младостта си и извън нея.

Стремеж да не изневерява на сънищата си, за да се сбъдват. Затова облича мислите си в красивата дреха на словото. За да реши пъзела на любовта си в обема на въоображението, на истината и илюзията. Да види себе си и ние да я познаем, ако искаме.

Така през цялата седмица всеотдайно се учи „да разбира/м/ света” в божествения облак на поезията.

Преплитат се униние и възторг, сякаш разтваря себе си, за да излезе на чисто като начало на сътворяването. Да го задържи и раздава.

Творчеството й дава живот, рисува „красотата в нищото”, води го в поетичната „лодка” и му дава „устойчивост”, прави я „съвършената жена”. Заявява го с умиление: „Аз съм тук, за да обичам слънцто - сътворението”, негово начало и край, за да топим жадни устни в него.

Творчеството и любимият! Те я обличат в представата ,,за идеалност” и „полуистини красиво изгладени / на дъската / във въображението”, но пак не е „идеална”. По стълбата на успеха са спъва пред всеотдайността, защото е изпълнена с „противоречие”.

Може би непълнолетно управлява чувствата си, но не можем да отречем, че успешно ползва магията на думите:

Плътта
има памет за пръстите.
И пръстите имаат памет за плътта.
Спомените са
просто докосвания. (”Докосване”).

На Ева Караджова се отдава възможността с просторечие да създава метафори, които удивляват за възрастта й. Трудно е да кажем как прави това, но то й идва като първична даденост. Подтекстът донякъде обяснява. Влюбена е в поезията и поезията в нея. И се самоградят в това единство:

Защо не ме мрази?
И е толкова добра.
Идва, сяда до мен
в три през нощта,
и ме буди
със стряскащи сънища
от други светове,
защото не вярвах в нея
и в ритъма,
и в римите,
и в смисъла,
и в себе си.
Но ето, че ставам.
И пиша.
И пиша.
А тя ми прощава.
Знае, че не се страхувам
повече от мълчанието,
отколкото от полудяване. (”Поезията в съня ми”).

Всичко това е известие за самородна дарба, която очаква нашето признание. Двете са в едно тяло, в един дух, гнездят заедно люпилото.

Това е възхитително, но младата поетеса иска всичко да се сбъдне цялостно, сега. А за всичкото времето не стига. И в това е нашето общо нещастие.

Защото за Ева Караджова всичко е обич - ненаписаният стих, мълчаливият поглед. И превръща времето „в последни шансове”, не търпи мисълта на когото и да било, че може да я има за своя вещ, пособие за сбъдване на мечти. Защото от много богове е лъгана и идва цялостно разкрита пред нас „като вдъхновение”. То непрестанно стои пред вратата й: „да го стопля / с ръце / и да го облека / в смисъл”.

Нека я окриля нашата топлина!