Елена Алекова

Срещат се писатели, които, лакоми за известност, а и защо не - за повечко грошове в кесията, разчитат в творчеството си на пикантната тема, двусмисленото внушение, понякога и на откровените лъжи и директното манипулиране на исторически факти и събития, нежели на таланта си. Вероятно защото не вярват в себе си, виждайки, че талантецът им е оскъден, та трябва с нещо (я със скандал, я с хитринка някаква) да го компенсират, или просто защото са заслепени от митологеми и идеологии… Те, разбира се, прикриват шменти-капелите си зад удобния за случая литературен похват „художествена измислица”. Хитроумно, нали - хем лъжата са произнесли, хем не носят за нея отговорност, нито пък им се вменява вина, понеже лъжата минава за литературна „хватка”, на която, като писатели, имат право. Ако номерът им не мине, визират „свободата на словото”.

За такъв род писатели темата за българите мохамедани, особено темата за преименуването им през 70-те години на ХХ век, е твърде апетитна, защото е и пикантна, и скандална в нейните „нови прочити”. Какво ще ги спре да спекулират? Родолюбие? Правдолюбие? Вярност към истината? „Но моля ви - ще ме прекъснат. - Престанете с вашите безсмислици!” Наистина… Страната е разграден двор, любовта към отечеството е отживелица, верността е на изчезване, парица е царица, въобще безнадеждно положение, а аз съм тръгнала с „безсмислици” да ги занимавам… Или ще ги спре фактът, че литературните им писания засягат някого до смърт? „Но моля ви, моля ви… - ще ме прекъснат. - Как си позволявате да посягате на свещената ни писателска свобода!”

Най-малко смятам, че темата за българите мохамедани (и която и да е тема) е табу за писателя. Най-малко. Но има нещо, което отделя истинския писател от шменти-капеления, зърното от плявата. Мярата на истинността е мяра за таланта. И в този случай, и във всеки друг. Да, имало е смяна на имената на българите мохамедани през 70-те години. Да, имало е единични случаи на противене. И този драматичен сблъсък на различни светогледи е наистина добра писателска тема. Но ако ще я отразяваш в аспекта на новите пропагандни клишета, а не се вкопаеш в трагичната безизходица, пред която е бил поставен човекът в тази ситуация, и не я обгледаш цялата отвътре, във всичките й тъмнини и светлини, сенки и полусенки, с какво си по-различен от онези писатели, които днес критикуваш и презираш само защото те са се опитали да я интерпретират в аспекти, различни от твоите?

Ти не мислиш за това. Ти заковаваш: „Името е човекът”. И край. Ефектна фраза. Но какво означава тя? Нищо. Защото не човекът е създаден за името, а името - за човека, нали. Каквото и име да носи човек, не можеш да си го представиш, ако нямаш за него лични впечатления, непосредствени или косвени. Каква информация за човека дава, да речем, името Братухчо?… По какъв начин определя човека името Гуца или Марулка, Муйо, Патьо, Пръндачка, Телефонко, Труфи, Унчо, Цоликофер, Юфка? (Такива имена наистина съществуват!) Шегата настрана. Различните имена - Аврам („велик баща”), Авраам („баща на много народи”) и арабският еквивалент Ибрахим (пророк) - нима попречиха на библейския праотец да бъде това, което е? Или монашеските имена Кирил и Методий попречиха на Константин и Страхота, синовете на солунянина Лъв, да изпълнят своето високо предназначение? А може би имената Авицена и Авероес попречиха на согдиеца Абу Али ал-Хусайн ибн Абдалах ибн ал-Хасан ибн Али ибн Сина и арабина Абдул Валид Мохамед ибн Ахмед ибн Мохамед ибн Ахмед ибн Ахмед да бъдат велики мюсюлмански мислители, медици? Кое точно от имената им е човекът?

В случая с българите мохамедани дори не за самото име толкова става дума. Защо ти, любителю на драмата и екшъна в изкуството и живота, не опишеш със същата сила на отрицанието и страстта например как се чувства човекът, който години наред се е люшкал като че в безвъздушно пространство, поднасян от чуждите, презиран от своите, лишаван от правото на родина? А така години наред, и десетилетия, са се чувствали българите мохамедани в собственото си отечество - уж българи, но не за България. Защо не поплачеш - но истински, а не с изстискани от нищото сълзи - за това, дето им натрапват за родина чужда държава (Турция), без в нея да са се раждали, нито живели, без да имат там нито корен, нито небе за полет? Защо не поплачеш, задето допреди няколко години им пробутваха за родина и някаква несъществуваща „Велика Булгария” с виртуално минало и още по-виртуално бъдеще („помашко ханство” во главе с „помашки хан” и „помашка аристокрация“, с. 25) (1). Постави се, търсачо на пикантериите и сензациите, на тяхно място? Отдай им заслуженото внимание. Премини с тях през катадневния ад. Осъди онези, дето им отнемат правото да принадлежат към българския народ, от който, макар и изповядващи исляма, са изконна част. Взри се през този аспект и в своята вина - да не би и ти да си от онези, дето ги лишават от това им естествено право, като ги водят за турци, или самонадеяно им скалъпват етнос („помашки етнос”), какъвто не е съществувал и не съществува? Тогава може и да стигнеш до корена на трагедията им, а той е дълбок, много дълбок, с векове по-дълбок, отколкото в неведението ти изглежда. Тогава описвай и единичните случаи на недоволство и протест от 70-те години срещу смяната на името. Използвай колкото си искаш „художествената измислица”, но го прави художествено и жизнено правдиво, за да има словото ти тежест и енергия, власт и сила и да въздейства, а не да звека глухо и досадно като ръждива тенекия.

Ако пък съобразно „новите прочити” на историята ще агитираш, че преди векове българи приемали исляма, а с него и мюсюлманско име само доброволно, което ще рече че са правили това само по убеждение, приемайки Аллах за истинния Бог (лично аз твърде много се съмнявам в това!), че тогава нямало икономическа принуда (финансови причини и желание за просперитет в империята или буквално спасяване на семейството от глад), физически насилия, кланета и погроми, защо отнемаш днес правото на техните потомци доброволно да се приобщават към своя народ, като сменят името си от турско-арабско на българско, защото знаят историята и помнят корените си, и защото - най-сетне - желаят да отърсят от плещите си бремето, „завещано” от предците им, желаят да се освободят от кошмарите веднъж и завинаги. А повечето от тях дори не изповядват исляма…

* * *

Три са художествените творения, третиращи смяната на имената на българите мохамедани от 70-те години, които в днешно време ме впечатлиха с привкус на горчивина: радиопиесата „Името, твоето име” на Силвия Чолева (2015) (2), антологията „Когато ми отнеха името”. „Възродителният процес” през 70-те - 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности” (2015) (3) и разказът „Въпросът за дънките” (в книгата „Малка човешка мелодия”, 2015) (4) на Йордан Д. Радичков, внук на големия Радичков. Между другото, дали от неведение, от небрежност, от недоглеждане или съвсем умишлено и недобронамерено, но и в трите книги се допуска една и съща груба грешка - авторите (или съставителите) смесват процеса на приобщаване на българите мохамедани към България, тръгнал след Освобождението от 1878 г., с процеса по преименуването на българските турци от 80-те години на ХХ век, известен и като „възродителен процес”. За Силвия Чолева и младия Радичков е ясно - не са в течение, но това едва ли може да се каже за съставителите на антологията. Още в заглавието й („Възродителният процес” през 70-те - 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности”) те са сложили двата процеса под една шапка („възродителният процес“), а с наглед правилното и някак невинно доуточняване по-нататък („мюсюлманските общности“) се допълнително акцентира върху единността, т.е. че тези различни по същество процеси са едно и също нещо. Размиването на народностния признак за сметка на религиозния е изпитано средство за заличаване на народностите в някогашната Османската империя, управлявана и скрепявана единствено по принципите и постулатите на исляма. Днес кой има сметка да заличава народности, и по-специално - българската народност?

Впрочем това смесване започна още през 90-те години на миналия век и първият, който реагира срещу него, бе, разбира се, Николай Хайтов. Ето какво каза той по този въпрос в интервю през 1992 г. за в. „24 часа”:

„…тъй нареченият „възродителен процес”, протекъл в края на 1984 - началото на 1985 г., който се изрази в насилствена кръщавка на етническите турци, е едно, а истинският възродителен процес, започнал преди сто години (началната дата е 1885 г.), е съвсем друго! Смесването сега на двата процеса се прави нарочно, за да се опорочи и опозори истинският възродителен процес, протекъл главно с помощта на просвещението и културата”. (5)

ГНИЛИТЕ КОКИЛИ НА СИЛВИЯ ЧОЛЕВА

Радиопиесата „Името, твоето име” на Силвия Чолева бе излъчена по Българското национално радио на 22 февруари 2015 г. Чухме признанието, че е посветена на „светлата памет на Малина Томова” (6), сценаристката на „Гори, гори, огънче”. С възкресяването на скандалната история на филма от 90-те години на миналия век авторката вероятно целеше да вдигне повече шум около новото си творение. Само че… Никакъв шум не се вдигна. Е, по време на самото излъчване около 45 минути от радиото се вдигаше някакъв шум, но той така и си остана „шум зад вратата”. Нямам предвид изпълнението на Цветана Манева - нейният талант блестящо открои безсилието на текста, макар и безсилният текст постоянно да си играеше лоши шеги с нейния талант.

А шум не се дигна, защото радиопиеската бе само пошловата „художествена измислица” с елементи на изкуствен драматизъм и не засегна ничии чувства с конкретна и нагла лъжа, както се бе получило с филма „Гори, гори, огънче”, който накърни чувствата и честта на жителите на цяло едно родопско село, дало най-много висшисти, както се казва, на глава от населението изсред селата в Смолянския край. Затова когато двайсет години по-късно някой се опита да възкреси скандала около филма, историята се повтори като фарс, на който никой не обърна внимание… При това Силвия Чолева бе позакъсняла с излъчването и така и не успя да яхне новата вълна на отродяването на българите в Родопите, тръгнала от 2012 г. покрай гласовития пчелар Ефрем Моллов и неговия Европейски институт „Помак”, която се скроти безславно след година-две. Не че не е опитвала - сама разказва (вж. информацията на Теодора Димова „Премиера на Радиотеатъра…” в сайта на БНР от 21 февруари 2015 г.) (7) как през 2013 г. издала сборника с разкази „Гошко”, в който включила разказа „Името” (тъкмо 2013-а бе годината, в която агресивният многознайко Ефрем Моллов се вихреше с пълна сила из медиите - скандал след скандал), но тогава никой не обърнал внимание на разказа й, затова се решила да го излъчи по БНР, поразмествайки някои акценти и вече под заглавие „Името, твоето име”.

Шум не се вдигна и защото в художествено отношение радиопиеската бе твърде слаба. Какъв обществен отклик се очаква от скучно дърдорене на стара жена за манджите, прането, гладенето, пазаруването, новините и сериалите, кулинарните канали, мебелите (ведно с парцалите и старите чорапогащници), децата, внука, прическата, „коленете ме въртят“, самотата, бастуна, очилата, шапката, ботите, чехлите, болките в кръста, сметките, „малките хитрости” (8)? Какъв обществен резонанс се предполага от всевъзможни тривиалности и тинтири-минтири от рода на: „За болката думи няма”, „Животът дава с шепи в младостта, а после си го взима”, „Важното е в главата на човека какво е, какво мисли, разсъждава ли”, „Животът минава бързо”, „Често под повърхността на спокойното езеро се крие някое странно същество” и т.н.? И сред цялата тази досада и скука - само няколко абзаца, само две-три минутки по темата. Не ВЪТРЕ В ТЕМАТА, а ПО ТЕМАТА - „от птичи поглед” (от наблюдения отвън, от репортажи по телевизията и т.н.). Оттук е фалшът. Оттук е лицемерието. Думите - повърхностни. Чувството - изкуствено, изсмукано от пръстите, подсилено от драматичното актьорско изпълнение:

„От твоето кратко, но толкова мило писмо, разбирам, че наистина си щастлив в Турция. Малко ме изненада, че не си се връщал тук толкова години, защото отдавна тези, които се връщат, не са преследвани. И въобще нещата са съвсем различни от времето, когато ти избяга. Вече никой насила не сменя имената на хората… Сигурно е тежко, да… да се казваш Зафер, а да те накарат насила да станеш Зефир. Подигравка! Какво друго да е? Когато баба ти, дядо ти и цялата ти рода са с турски имена. Все едно аз да стана от Ангелина на Айла.

Не съм мислила какъв си и какъв е коренът ти - дали си турчин, помак или българомохамеданин… П-ро-с-то  т-е  о-би-ч-ам. На теб сигурно ти е било толкова обидно, че сега не искаш да се върнеш дори веднъж. Задраскал си родното си място. (…)

Знаеш ли, тогава с младежко нехайство гледах на ставащото, на тези преименувания. За тях се чуваха само слухове. Ставаше далеч от София и се говореха доста противоречиви неща. Никой не казваше, че хора са преименувани насила. Не само малкото име, но и фамилията. Не само живите, но и починалите…

Никаква, ама честно, никаква представа нямах в началото точно какво става в страната и как хората дори са жертвали живота си, но не са искали да си сменят имената. Властта умееше, както всяка власт го умее, добре да си прикрива срамните действия…

По-късно разбрах истината. Научих какво е било. Някак си не си давах сметка, че името носи съдбата на човека, че не може да бъде току-така променяно заради една или друга власт. Мислех и за родителите ти в онова градче. Как са преживели всичко това? Как ли са се чувствали тогава? Обидата, унижението и страха… А за капак ти - невъзвращенец! Нали така му казваха…

Защото тук в София нещата се представяха на хората по друг начин. Пишеха се други книги по поръчка, които да убедят, че хората били българи, а после ги потурчили и така ще се върнат към корените си. Чиста пропаганда! Мюсюлманите сами искали да се нарекат с българско име и им давали списъци, от които да си избират. Ако се опъвали, партийните секретари, милиционери, активисти от ОФ-то, даже учители избирали имената им вместо тях…

Това научих. Десетина години по-късно, когато беше започнала „голямата екскурзия”. Вече не се криеше така усърдно. След още няколко години се разбра, че имало и побои, и убийства даже. Някои били хвърлени в затвора. А говореха, че отивали за новите си имена като на празник…”.

Тогава защо реагирам ще попитате, след като самото творение не заслужава внимание. Реагирам заради „ефекта на пеперудата” (от „Гори, гори, огънче”), който Силвия Чолева бе умишлено потърсила, защото, ако наистина би искала да се поклони пред паметта на Малина Томова, както откровеничеше в саморекламното жужене по БНР, тя би следвало да наблегне на художествените постижения и достойнствата на самата Малина Томова като поетеса и авторка на сценарии, нежели да напомня само за скандалите около този филм, създаден по неин сценарий:

„Опитах се да видя под микроскоп - откровеничеше Силвия Чолева - една лична история, свързана със събитията от 1972 година, когато се провежда кампания по насилствено преименуване на помаците у нас. Още през 90-те, когато Малина Томова, Румяна Петкова и Светла Ганева направиха филма „Гори, гори, огънче” (1994), съм разговаряла с Малина Томова, чийто сценарий е основан на лични впечатления. Реакцията срещу филма тогава показа, че обществото ни не си беше дало сметка за какво става дума. Патриотарските настроения се активираха дотам, че не само службите, неизтребимите служби!, реагираха със заплахи към Малина Томова, но писателят Николай Хайтов си позволи да я нарече „отродителка” и още по-силно: „Огън трябва да изгори „Гори, гори, огънче”!. Но най-тежкото за авторите на филма беше, когато възмутените селяни от Мугла писаха писмо да се спре филма, защото не отразявал точно живота им… Милиционерът, превърнал се после в свещеник Боян Саръев, също порица публично филма. Авторитетните гласове, които го защитиха, като президентът Желю Желев, писателите Радой Ралин, Георги Мишев и много други, бяха заглушени и филмът не се излъчи повече на малкия екран”. (9)

Реагирам и за това, дето Силвия Чолева преекспонира острото възмущение на мугленци от 90-те години. Тогава разните там „авторитетни гласове” представяха хората от с. Мугла ту като кукли на конци, дърпани от умели уж кукловоди (веднъж службите, друг път БСП-то, трети път не знам кой…), ту като примитиви, които се обявяват против изкуството. А те не се бяха обявили срещу филма като произведение на изкуството, бяха реагирали само срещу лъжата за тях, която чрез филма се гръмко натрапваше на цялото ни общество (впоследствие тръгна и по света). Както се вижда, двайсет години по-късно Силвия Чолева отново говори за тях така, все едно не те са жертва на лъжите, скалъпени от създателите на филма, а създателите на филма са тяхна жертва. Нещо повече. В свое интервю за Интернет Радио „Binar” (проект на БНР) от 2015 г. Силвия Чолева възкреси версията, че мугленци нямали собствен мозък и че протестът им бил иницииран от службите:

„Службите не спят! Помня как тя (Малина Томова - бел. Е. А.) се обърна навътре оттогава, нещо се „счупи” в нея. Според мен не е очаквала чак такава злост, такава манипулация - бяха въздействали дори на селяните от Мугла да напишат възмутено писмо до телевизията, че във филма животът им не бил отразен какъвто е…”. (10)

Била имала Малина Томова лични впечатления за „онези” събития от краткотрайното си пребиваване в селото, а онези, дето са преживели събитията, като че нямат лични впечатления и само чакат някой („службите” или… „интелектуалците”) да им ги създаде. Абсурд на абсурдите!

Уместно е да припомня тук реакции на мугленци в пресата от 90-те години (в анкета на в. „Дума” от 17 февруари 1995 г.) (11):

Красимира Величкова, с. Мугла

„Срамувам се, че сте била моя учителка, заради лъжата, заради грубото изопачаване на действителността. Няма дете в нашето село, което да е било спирано от училище. От някогашния V „а” клас всички ученици продължиха основното си образование. Един от тях сега е главен директор на ГОРУБСО - Рудозем, седем са с висше образование, петима са учители, а останалите имат средно специално образование. Явно паметта ви е изневерила или пък по някаква поръчка умишлено злоупотребявате с истината. Художествената измислица не може да бъде за сметка на душевното ни нараняване. Затова е време публично да се извините за нанесените ни рани и унижения”;

Асена Чаушева и Румяна Рангелова, с. Мугла

„Питаме госпожа Томова, когато беше учителка в нашето село, кога е чувала там да звучи турска музика? И дали някога е виждала жени, обути в шалвари. Така наречената художествена измислица обаче доведе до трагичен край една жена от селото. Тя се прости доброволно с живота си, защото не можа да понесе факта, че снаха ? се снима във филма ви с шалвари”.

Дано някога и Силвия Чолева разбере защо нещо у Малина Томова тогава се е „счупило”. Поне след тези думи на потърпевшите от „Гори, гори, огънче”. Ако не разбере, здраве да е. И все пак защо да не помисли: сценарият е написан по спомени за едно село, а филмът е заснет в друго село - с други, изцяло различни обичаи, което е наложило промени в сценария (говореше се за това в дебатите тогава). Дали сценаристката е била предупредена за промените, няма как да разберем сега, а тъкмо „тук е заровено кучето”: ако е знаела за тях и не се е възпротивила, значи е приела лъжата и е отговорна за нея и за последствията от нея, и значи, че хората от Мугла са нейни жертви; ако не е знаела, значи е била подведена от останалите автори на филма, поставена пред свършен факт, без възможност да реагира, и значи, че тя е тяхна жертва. И в двата случая има за какво да се обърне навътре и в нея нещо да се „счупи” и без намесата на мугленци, тайните служби, БСП-то, световната конспирация и каквото там…

Колкото до радиопиеската… В съобщение (в сайта на БНР - Бургас) от 2017 г. виждаме, че тя също шества из България:

„Името, твоето име” - радиотеатър на Силвия Чолева, режисьор Снежина Петрова в ролята Цветана Манева ще бъде представен тази вечер от 20 часа в Гранд Хотел и СПА Приморец в рамките на фестивала Порт Прим Арт Фест. (…)

…Радиотеатърът ще се излъчва и в ефира на БНР - Бургас тази вечер от 23.00 ч.”. (12)

Хубаво е да имаш под ръка национална медия (авторката е редактор в редакция „Култура” на програма „Христо Ботев” на БНР и водеща на предаването „Артефир”)…

„ВЪЗРОДИТЕЛНИЯТ ПРОЦЕС” И ЗАГУБЕНИТЕ

В ПРЕХОДА МЕЖДУ „ХУДОЖЕСТВЕНАТА

ИЗМИСЛИЦА” И РЕАЛНОСТТА

Пак през 2015 г. в издателство „Изток-Запад” под съставителството на проф. д-р Зейнеп Зафер (от Филологическия факултет в Анкарския университет,) и доц. д-р Вихрен Чернокожев (от Института по литература към БАН) излезе антологията „Когато ми отнеха името. „Възродителният процес” през 70-те - 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности” (13). В бележката „От съставителите” четем:

„В резултат на този съвместен труд образци от старателно скриваните десетилетия наред памет и съзнание, опазени в художествената и документалната литература на мюсюлманските общности за срамния „възродителен процес”, можаха да излязат на бял свят. И да разкажат високо и ясно своята истина за престъпленията на комунистическия режим в Народна република България” (с. 8).

Да видим сега как тези „образци” разказват „високо и ясно своята истина“, каква точно е тази истина, дали тя си остава само частна, само тяхна си истина и дали не преминава в „художествена измислица” или пък в нагла лъжа. Ще цитирам най-драматичния от епизодите - спомена на Хасан Оджаклъ за събитията в с. Ябланово от 18 - 20 януари 1985 г. (Хасан Оджаклъ е един от героите в откъса от книгата на Азиз Азазоглу или Азиз Бей „Епопеята Ябланово”):

„Заслизах и не можех да повярвам на очите си. Търках ги, ококорвах се, но виждах една и съща гледка: БЛИЗО ХИЛЯДА ДУШИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА ШОСЕТО БЯХА ЗАВЪРЗАНИ ПО КЛОНИТЕ НА ДЪРВЕТАТА ЗА КРАКАТА И РЪЦЕТЕ - МЪЖЕ И ЖЕНИ… ТЕЛАТА ИМ СЕ ЛЮЛЕЕХА КАТО ПРАЗНИ ЛЮЛКИ НА СЛИВЕНСКИЯ ПАНАИР?!

Ще кажете защо? По-късно разбрах, че милицията и армията нямали на разположение пет-шест хиляди белезници, за да ги арестуват по нормалния начин, и са прибегнали до подръчните въжета. За да не избягат защитниците на Ябланово, от съседните села, когото са настигали, го връзвали с краката нагоре за най-ниските клони на овощните дървета край шосето Ябланово - Малко село…” (с. 348).

За миг да си представим крехките овошки и провесените по тях мъже и жени с краката нагоре. Зимата е сурова, температурите са изключително ниски - минус 20 градуса. Хасан Оджаклъ бяга от Ябланово към Малко село през Балкана, криейки се от властите, слиза към шосето, за да пресече реката, вижда потресаващата картина и почти мълниеносно успява да преброи близо хиляда души, без да го забележат милиционерите, които иначе важно се въртели с палки и автомати и се кискали „като пачаври” (с. 348). А анкетиращият не може да повярва на чутото и пита сладкодумеца:

„- Готов ли си да се закълнеш с ръка в Свещения Коран пред михраба на джамията, драги ми Оджаклъ? Да не би да си имал зрими халюцинации от свръхвъзбудените си сетива, както например ми каза, че ти замирисало на топъл хляб между овощните насаждения в лютата зима на същия ден, защото нямаш съмнение, че там наблизо нямало хлебопекарница? Не е много лесно да повярвам на казаното, умът ми не го побира?

Готов съм! - отговаря Хасан Оджаклъ - По едно време и аз си помислих същото, затова се срещнах много по-късно с хората, закачени като бутове в месарница за клоните, с които иначе бяхме на предните линии на съпротивата. Десетките защитници на Ябланово на 19 януари 1985 г., с които се срещнах след това и в селото ни, и в Чорлу, потвърдиха и ми разказаха още по-големи небивалици (обърнете внимание: „небивалици“! - бел. Е. А.) какво са направили с тях по-късно в полицейското” (с. 348 - 349).

В епилога на книгата авторът Азиз Азазоглу (Азиз Бей) добавя:

„ГЕНЕРАЛ НИКОЛА ГАНЕВ, ТОГАВА ШЕФ НА ОКРЪЖНО УПРАВЛЕНИЕ НА МВР - СЛИВЕН, И КОМАНДВАЩ ВСИЧКИ БОЙНИ ПОДРАЗДЕЛЕНИЯ СРЕЩУ ЯБЛАНОВО НА 19.01.1985 г., по Божие внушение не посегна на живота си, а след 10.11.1989 г. отиде в село Ябланово и от цялото оредяло яблановско население поименно поиска прошка, постави 330 стръкчета цветя на турските гробове на всичките 330 мистериозно починали яблановци в годините на „Възродителния процес” (с. 349).

Дружба „Родина”, която подготвя документална книга за събитията, свързани с преименуванията на българите мохамедани от 70-те години на миналия век, както и с т.нар. „възродителен процес” сред българските турци от 80-те години, е изпратила писмо до държавните институции и до главният прокурор Сотир Цацаров с молба да бъдат разпоредени „проверки на фактите за събитията” от 18 - 20 януари 1985 г. в с. Ябланово, с цел „да се установят хилядата души, завързани и увесени с въжета по клоните на дърветата край шосето между село Ябланово и село Малко село, както и извършителите на това злодеяние“, а също и „имената на 330-те мистериозно починали яблановци в годините на Възродителния процес, причините за тяхната смърт и виновниците за това” (14). От своя страна, Върховна касационна прокуратура е изпратила писмо до Окръжна прокуратура - Сливен, от което разбираме, че главният прокурор е разпоредил проверка на посочените факти и обстоятелства. В писмото се уточнява:

„Ползвайте разкази на по-възрастни граждани от различни вероизповедания. Възложете и проверка на място в гробищния парк в с. Ябланово, за да се установят турските гробове на мистериозно починалите 330 яблановци. При проверката освен посоченото в искането на Дружба „Родина”, чрез смъртните актове, установете и периода на смъртта. За да се говори за мистерия, то в много кратък период от време следва да е настъпил летателният резултат (ако има такъв) за всички”. (15)

Впоследствие в Дружба „Родина” е получено писмо от Държавна агенция „Национална сигурност”, в което четем:

„Относно описания на събития, свързани с т.нар. „възродителен процес”, публикувани в антологията „Когато ми отнеха името. „Възродителният процес” през 70-те - 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности”, излязла под редакцията на проф. д-р Зейнеп Зафер и доц. д-р Вихрен Чернокожев, последният дава следните обяснения:

„Антологията събира една абсолютно непозната, трансгранична, транснационална литература на травматичния опит. Тази литература не претендира да е исторически документ. Трябва категорично да се прави раграничение между документален и мемориален текст. Документална проверка на твърденията на авторите на мемориални текстове относно броя на жертвите не са извършвани. Не е моя задача да установявам документалната истина за броя на жертвите в т.нар. „възродителен процес”.

Смятам, че в състояние на силен афект са възможни преувеличения в резултат на травматичния шок. Тези преувеличения са знак за психологическо състояние, а не за историческа истина”. (16)

Не мога да повярвам, че доцент от Института по литература при БАН, какъвто е д-р Вихрен Чернокожев, се е опрял на същата онази „сламка”, а именно, че това е литература, а писателите имат право на „художествена измислица”, на която не се прави проверка за документална истиност, защото какво друго би го накарало да се подпише като съставител под тази откровена лъжа. Та нали в антологията Азиз Азазоглу (Азиз Бей), е представен като „автор на редица книги с документално записани спомени и разкази за „възродителния процес” през 70-те - 80-те години на ХХ век” (с. 439), а и неговата книга „Епопеята Ябланово” открай време се води за документално четиво. Дори името и съдбата на един от персонажите (на цитираният вече Хасан Оджаклъ, който се кълне в Корана, за да препотвърди истинността на казаното от него - толкова му е вярата!) се припокрива едно към едно с името и съдбата на реално съществуващ човек, който участва в антологията с няколко стихотворения и биографична бележка. Или и той е „художествена измислица”? Не знам вече… Човек съвсем се обърква…

И уж „художествена измислица”, а ето - това не пречи на Михаил Иванов през 2009 г. да се позове на книгата на Азиз Азазоглу (Азиз Бей) „Епопеята Ябланово” (2004) като на единствено документално свидетелство, когато в свое интервю за „Mediapool.bg” (17) говори за случая в Ябланово. Това не пречи и на Силвия Чолева през 2015 г. да смята, че тази „художествена измислица” всъщност е източник на най-достоверна информация. В интервюто си за Интернет радио „Binar” тя дори пледира да четем антологията, за да знаем какво някога се е случило и за да не ни манипулират:

„Казват, че темата вече не е актуална… Но зараснали ли са раните? Пак казвам - нека се говори за тези моменти от историята ни, да се прочете тази книга, например, да се усети всяка лична трагедия. Когато знаеш, трудно ще те излъжат и манипулират”. (18)

Права е Силвия Чолева, че „когато знаеш, трудно ще те излъжат и манипулират“. Но ако с лъжи и фалшификации ще се опитва тя или който и да е да ни просвещава, благодарим за усилието. Не е необходимо.

А какво точно би следвало да знаеш, за да не се окажеш лъган и манипулиран - лъжата, истината или и двете? И ако сам избереш да „знаеш” лъжата, а не истината или и двете, то кой ти е виновен, че си лъган и манипулиран? Ако пък, на всичко отгоре, хитроумно прикрил се зад „художествената измислица” като похват, тръгнеш да налагаш лъжата в съзнанието на хората и тази лъжа не е съвсем безобидна, а може в един момент и да взриви обществото, то тогава не си ли ако не престъпник, то поне най-обикновен измамник, който заслужава порицание? За миг да си припомним например в „Епопеята Ябланово” на Азиз Азазоглу (Азиз Бей) от сборника „Когато ми отнеха името. „Възродителният процес” през 70-те - 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности” (2015), който Силвия Чолева така горещо рекламира, наивните до идиотизъм твърдения на „литературния персонаж” „очевидец” Хасан Оджаклъ за въоръжените до зъби милиционери и армията, които, видите ли, нямали под ръка, т.е. не са се сетили да вземат „пет-шест хиляди белезници“, но пък, сякаш от нищото (защото иначе няма откъде) се появили в ръцете им толкова „подръчни въжета“, та се намерило с какво да навържат „с краката нагоре за най-ниските клони на овощните дървета край шосето Ябланово - Малко село” бягащите хора. Който си мисли, че милиционерите и войниците са взели тези подръчни въжета предварително, ще да е голям умник - сетили се, въоръжени до зъби, да вземат, неизвестно защо, въжета, а не взели белезници, които им били повече от нужни…

Интересно в случая е и фактът, че броя на белезниците и въжетата (пет-шест хиляди), необходим за навързването на близо хиляда души, Хасан Оджаклъ е успял в суматохата и в ужаса си да изчисли, а не забелязва, спомняйки си на свобода и на рахат, че двата му съседни абзаца „се гледат накриво”, както обичаше да казва мой приятел, когато два стиха не си пасваха един с друг. Защото в единия абзац „литературният персонаж” „очевидец” твърди, че хората били „ЗАВЪРЗАНИ ПО КЛОНИТЕ НА ДЪРВЕТАТА ЗА КРАКАТА И РЪЦЕТЕ” и веднага в следващия - че „когото са настигали, го връзвали с краката нагоре” (с. 348). Иди разбери кое е вярно! Остава да си представим сега и хилядите овощни дървета край шосето… Колко гигантски ще да са били те, за да може хиляда тела да бъдат провесени с краката нагоре по най-ниските им клони, тези клони да ги удържат в лютия студ, без да се счупят, а на всичко отгоре телата и да се люлеят на вятъра „КАТО ПРАЗНИ ЛЮЛКИ НА СЛИВЕНСКИЯ ПАНАИР” (с. 348)…

Фантазия, фантазия. Но тази надхвърля всякакви граници!…

P. S. Идва ми наум големият руски поет Николай Гумильов, който съветвал младите да правят „зрителна проверка на метафората”, за да не стават смешни… С други думи: да, „художествена измислица”, но и тя трябва да бъде с мяра…

ВСТРАНИ ОТ ТЕМАТА, НО ВСЕ ПО ТЕМАТА

Доколкото отговор от Окръжна прокуратура - Сливен, във връзка със запитването на Дружба „Родина” все още не е получен, ще посоча други два случая на злоумишлена лъжа относно броя на жертви от 70-те и от 80-те години, доколкото в антологията става дума и за двете събития. Отклонението го правя специално за Силвия Чолева, защото иска да знае, а на мен би ми се искало освен „художествените измислици” за събитията, които живо я интересуват, да знае и някои факти във връзка с тях, за да не бъде съвсем лесно лъгана и манипулирана.

1. Относно 70-те години…

Лъжата:

По повод на традиционния възпоменателен митинг в Барутин срещу т.нар. възродителен процес през 2015 г. областният председател на ДПС Салих Аршински дава изявление пред журналисти в Смолян. В информация на Анита Чолакова за смолянския вестник „Отзвук” четем:

„По думите му 25 човека са били убити по време на смяната на имената в нашата област”. (19)

Реалността:

След като Салих Аршински не откликва на молбата на Дружба „Родина”, оповестена малко след това в Открито писмо до него в „Отзвук”, да предостави „имената на тези мъченици, родните им места” и ако има, „документи и информация за обстоятелствата около тяхната смърт” (20), организацията се обръща с молба за съдействие към председателя на ДПС тогава Лютви Местан, народните представители от район Смолян, областния управител Недялко Славов, кметовете на общините в областта и главния прокурор Сотир Цацаров. В отговора на областната администрация на Смолян (от 10 юни 2015 г.) до Дружба „Родина” четем:

„…в Областна администрация - Смолян, са подадени 2 (две) искания за изплащане на еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ (Закона за политическа и гражданска реабилитация, чл. 1, ал. 1, т. 7 - бел. Е. А.), по които претендира репресия във връзка с насилствена смяна на имената. Същите искания обаче са подадени лично от заявителите, а не в качеството им на наследници на репресирано лице, загинало във връзка с насилствената смяна на имената, поради което за убийства в случая не би могло да се говори. Налице са други 2 (две) искания, по които с решения от 1993 г. на Регионалната комисия за политическа и гражданска реабилитация - Смолян, е призната репресия по чл. 3, ал. 2 от ЗПГРРЛ, а именно нанасяне на побой от представители на МВР, вследствие на което репресираното лице умира. Съгласно цитираната разпоредба, наследниците - деца, съпруг и родители или братя и сестри, когато няма други наследници, на осъдените на смърт, чиито присъди са изпълнени, на безследно изчезналите след 9 септември 1944 г., на убитите на обществени места, в жилища или при опит за бягство, на загиналите в затвори, трудововъзпитателни общежития, арести и други подобни места, както и при обстоятелства, свързани с техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания, на убитите при опит за бягство през границата и на загиналите във връзка с насилствената промяна на имената получават еднократно обезщетение за неимуществени вреди. Видно от посочената правна норма, същата, освен случаите на загинали във връзка с насилствената промяна на имената, визира и други хипотези, при които репресираното лице е починало. Поради това не би могло да се твърди с категоричност, че по така подадените до Областен управител на област Смолян две искания от наследници на репресирани лица се има предвид именно репресия „загиване във връзка с насилствената промяна на имената”. (21)

2. Относно 80-те години…

Лъжата:

1. На 301 заседание на 41 Народно събрание (от 11 януари 2012 г.), което гласува Декларация, осъждаща насилствената асимилация на българските мюсюлмани, внесена от Иван Костов и група народни представители, депутатът от ДПС Тунчер Кърджалиев, заместник-председател на Парламентарната група на ДПС, заявява:

„…прочетох някъде, че според архивите на Министерството на вътрешните работи през този период физически са унищожени 617 човека. Един Господ знае каква е истинската цифра”. (22)

2. В публикация от 14 януари 2012 г. в сайта на Дойче веле („Белите петна в паметта на България”) по повод на приетата вече Декларация, Е. Барух затвърждава думите на Тунчер Кърджалиев, като пише:

„Двайсет и две години след началото на т.н. „демокрация” няма нито един осъден за опитите за насилствена асимилация на българските мюсюлмани, нито за физическото унищожаване на 617 души, както свидетелстват архивите на МВР”. (23)

Реалността:

Дружба „Родина” прави опити да научи първоизточника на информацията за 617-те жертви и от Тунчер Кърджалиев, и от Еми Барух, и от МВР. Търсенето се оказва направо „ходене по мъките” и, в крайна сметка, е безуспешно. За това научаваме от Открито писмо, което Дружба „Родина” пише до Петер Лимбур, генерален директор на Дойче веле, по повод на публикацията „Белите петна в паметта на България” от Е. Барух:

„Г-н Тунчер Кърджалиев, депутат в 41-то Народно събрание, в свое изказване в 301-то заседание от 11.01.2012 г. говори също за „617 убити мюсюлмани” по време на възродителния процес (вж. Приложение 2). На въпроса за източниците, от които е почерпил тази информация, той посочи въпросната статия в ръководената от Вас медия, макар и публикувана там три дни по-късно, на 14.01.2012 г. (вж. Приложение 3).

Обърнахме се със същия въпрос към г-н Александър Андреев, завеждащ българската редакция на „Дойче веле”, но той ни препрати към авторката на статията (вж. Приложение 4). В писмото си до г-жа Еми Барух (вж. Приложение 5) ние ? предложихме да запълним заедно „белите петна” в българската история, а на въпроса ни откъде е почерпила информацията за „617 убити мюсюлмани”, тя не посочи източника си на информация, а ни отговори: „информацията е от публични източници и сигурно някой изследовател по темата може да ви помогне” (вж. Приложение 6).

На 4.01.2016 (вж. Приложение 7) уведомихме г-жа Барух, г-н Кърджалиев и г-н Александър Андреев, че независимо от положените от нас усилия не можахме да открием нито документи, в които да се посочват „617 убити мюсюлмани”, нито изследовател на т.нар. възродителен процес, който да посочва подобна цифра, нито какъвто и да е друг публичен източник. На повторното ни запитване до тях нямаме смислен отговор и до днес (вж. Приложения 8, 8.1., 8.2., 8.3.).

В тази връзка считаме за уместно „Дойче веле”, като уважавана и обетивна световна медия, да се разграничи от статията на Еми Барух с редактор А. Андреев, в която се вменява на България несъществуваща вина и която подбужда етническа и религиозна омраза. Подчертаваме, че през 2013 г. журналистката е била уволнена от „Дойче веле”, както бе огласено в средствата за масова информация, тъкмо поради това, че многократно е нарушавала журналистическите стандарти на медията, а именно „стриктното разделяне на мнение от информация или пък подкрепянето на твърдения с доказуем фактически материал” (вж. Приложение 9)”. (24)

И отговор от МВР - в писмо от 24 юни 2015 г., подписано от зам.-министъра на вътрешните работи, по повод на запитване на Дружба „Родина”:

„…в Дирекция „Информация и архив” - МВР, беше извършена проверка, при която беше констатирано, че цитираните от Вас г-н Тунчер Кърджалиев, зам.-председател на ПГ на ДПС в 43-то ОНС, и г-н Константин Георгиев, автор на книгата „Филетизъм или проклятие” не са сред учените, журналисти, политици, общественици и обикновени граждани, ползвали архивни документи в читалнята на ДИА - МВР”. (25)

Въобще… Нещо като обърканата история за „Енвер/паша/”, „м-р Смит” и придружаващия го офицер при друг един любител на „художествените” и всякаквите други измислици доц. (вече проф.) Хюсеин Мемишоглу в неговите „Страници от историческото минало на помаците” (1991) (26). Или като още по-обърканата история за „г-н Ашмийд Бартлет”, „г-н Машков” и една „страховита” публикация в „Le Jeune Turc” в Истанбул, която научаваме в подробности от Карнегиевата анкета (27). С други думи - нещо като „тука има, тука нема”, само че не на игра.

Е, нека и тези неща знае Силвия Чолева, пък да вярва на когото си ще.

ВЪПРОСЪТ ЗА ДЪНКИТЕ НА ЙОРДАН Д. РАДИЧКОВ

„Въпросът за дънките” се появи в сборника с разкази на Йордан Д. Радичков „Малка човешка мелодия” (2015) (28). Появата му бе неочаквана, някак не лично предпоставена (роден през 1990 г., авторът не е обременен дори с това да бъде мълчалив или отдалечен свидетел на „онези” събития), непровокирана от нищо, безпричинна, както ми се струва. В разказа става дума за преименуването на жителите на едно „помашко село” - в шпалир от наредени по всички коридори на кметството войничета „в пълно бойно снаряжение, изпънати като пръчки” селяните влизат при кмета и излизат омърлушени (с. 95). По едно време някакъв мъж се развиква, че не може така, заплашил, че „ще изколи всички посегнали на неговата свобода“, бръкнал в пояса си и… едно от войничетата го застреляло (с. 97). Междувременно през селото минават други военни камиони - „Те бяха натоварили помаци от едно пиринско село и ги возеха нанякъде” (с. 98). Разказчето завършва неочаквано:

„Междувременно главнокомандващият телефонира в завода за дънки „Рила” и постави въпроса за закупуването на над хиляда чифта дънки. Трябвало шалварите да бъдат иззети от помашките села и веднага да бъдат заменени. След това затвори телефона и се обади на друг номер, известен само на него. Попита колко души вече са извозени към Турция. От другата страна му отговориха:

- Сто хиляди. До два дни ще изнесем още двеста и петдесет хиляди.

- Добра работа, другарю - отговори главнокомандващият, затръшна телефона и покани следващия селянин да влезе в кабинета.

- А Вие, другарю, как се казвате?” (с. 98).

И процедурата по преименуването продължила, сякаш нищо не се е случило. Толкова по сюжета и съдържанието.

Няма да се спирам на анахронизмите и неистините - плод на авторовата артистична небрежност, които подсказват, че младежът и хал хабер си няма какво е било времето и как хората тогава са живеели (естествено, след като не е бил още роден)… Ще се спра само на няколко факта. От разказа разбираме, че е ставало преименуване на „помаци”, по време на което се е случило нелепо убийство, при това - за немай нищо, заради една кърпичка. Разбирам, младият Радичков, като всеки автор, има право на „художествена измислица”. Макар че… според мен сериозният писател би следвало при всички случаи да проучи времето, за което пише, още повече ако темите му са болезнени и би могъл неволно да провокира обиди, да бърника незараснали рани, да възкресява и умножава лъжи, но главно, за да е художествено достоверен. Ако младият Радичков е чул, че е имало някакви убийства покрай „онези” събития, поне да бе поразровил документите, да бе поразучил обстоятелствата около тях - предполагам, че щеше да остане доста изненадан от реалността и нямаше току-така да си пъха носа където не му е работа.

От разказа му научаваме, че по време на преименуването 350 хиляди „помаци” (българи мохамедани) са „изнесени” към Турция. Опитах се да си спомня като кога е ставало подобно „изнасяне”. Не успях. За всеки случай потърсих достоверни източници на информация. И в тях нищо не открих. След 9 септември 1944 г. преименуване на българи мохамедани („помаци”) има в периода 1959 - 1961 г. и от края на 60-те години до 1972 г. Но нито тогава, нито когато и да е държавата не е ги е „изнасяла” в Турция. Документите сочат, че през този период (от 9 септември 1944 г. до края на 70-те години) са се изселвали единствено „български граждани от турски произход” или т.нар. „български турци” по тяхна си инициатива. Чл.-кор. Стоян Михайлов посочва (в книгата си „Възрожденският процес в България”, 2016), че изселническите вълни през 50-те, 60-те и 70-те години са били в резултат на „турската националистическа пропаганда” (29). Как е ставало това?

В сборника „Българи и турци” (2016) можем да се запознаем по-подробно с фактите (вж. „Двустранните отношения в дати”) (30). Когато през 1947 г. Анкара обявява, че е готова да приема турци от Балканите въз основа на съществуващите спогодби, българските турци постепенно са обхванати от изселническата истерия - България дори се опитва да тушира страстите, но в крайна сметка, преговаря с Турция за приемане на изселници, само че Турция вече дава заден ход. От българска нота до турското правителство (от 10 август 1950 г.) разбираме, че „на 54 028 български турци са издадени задгранични паспорти, но само 15 835 от тях са получили турски входни визи и турската страна създава пречки пред изселващите се” (с. 318). На два пъти през 50-те години Анкара затваря границите си, вследствие на което българската държава се отказва да изселва свои граждани. Но Турция възобновява своята пропаганда в средата на българските турци и изселническата треска отново обхваща голяма част от тях. Стига се до Нота на МВнР (от 25 юли 1956 г.) до легацията на Турция в София, в която правителството заявява, че е готово „да разгледа благосклонно въпроса за заминаването на български граждани от турски произход при свои близки, изселили се вече в Турция” (с. 318), но по принцип е против масово изселване. На 5 юли 1957 г. Турция предлага преговори и е готова да приема „дневно по 1000 емигранти в периода април - септември и до 500 души в останалите месеци” (с. 319), обаче България позволява да се изселят поименно само 2500 български турци, чиито вече близки живеят в Турция. На 22 март 1968 г. Тодор Живков и Сюлейман Демирел подписват втората след 1925 г. спогодба „За изселване от НРБ в Република Турция на граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 г.”, която влиза в сила през 1969 г. Проточилото се десет години „събиране на семейства” приключва през 1978 г., като „между 1969 и 1978 г. в Турция се установяват около 130 хиляди изселници” (с. 320). Впрочем, това е времето на „студената война” и чрез цялата тази своя непоследователна политика Турция дестабилизира икономически и политически страната ни. (Цитатите са от справката „Двустранните отношения в дати”, подготвена от проф. Искра Баева и проф. Евгения Калинова).

Нарочно припомних всичко това и цитирах официални документи, за да се види, че изселването е ставало по междудържавни спогодби, като в тях са визирани само „български турци” и „граждани от турски произход”, а не българи мохамедани („помаци”). И че България най-малко е имала интерес да „изнася” просто така работната си ръка в чужбина. Как на младия Радичков му е хрумнало въобще, че за три дни от дадена държава могат да бъдат прокудени току-така 350 хиляди души, които същевременно безпроблемно ще бъдат приети от друга държава! А, да… Забравям, че е писател, че това е литература - с всевъзможните й „художествени измислици”, алюзии, хиперболи, метафори, абсурди, анахронизми… Какви ти там факти, каква истина, какви пет лева?…

Но защо се учудвам на момчето Радичков, прохождащо все още в писането на разкази, след като и сериозни уж учени „се подхлъзват” на тая тема, претендирайки дори за научност, точност, достоверност. Такъв например е Румен Аврамов, водещ се за икономист и стопански историк от Центъра за академични изследвания. В книгата си „Икономика на „възродителния процес” (2016), издадена с любезното съдействие на фондация „Америка за България”, той мимоходом, досущ като момчето Радичков, цитира някакво читателско писмо до в. „Йени Ъшък - Нова светлина” от 1979 г. В него четем:

„През 1973 г. започнаха да сменят имената на помаците. Докатараха в Родопите войска и понеже не беше достатъчно, започнаха да обстрелват помаците отгоре с хеликоптер”. (31)

Под линия, в бележка под номер 147, Румен Аврамов веднага сочи и източника: „ЦДА, ф. 325Б, оп. 1, а.е. 45, л. 95. Писмо до вестник „Йени Ъшък - Нова светлина”, 17 юни 1979″. И никъде по-нататък не подлага на критически анализ абсурдните твърдения в писмото, нито пък представя изследването си за „художествена измислица”, напротив - той използва писмото, за да доказва научните си тези. Попитан обаче официално къде и кога се е случило обстрелване на „помаци” с хеликоптер, имало ли е ранени и убити, дали пострадалите (или техни наследници) са овъзмездени, кои са потърпевшите и изпълнителите и дали виновниците са наказани, Румен Аврамов си измива ръцете чрез неизвестния никому автор на писмото, който… - иди го гони, ако си нямаш друга работа:

„Текстът, където се споменават въпросните обстоятелства - пише Румен Аврамов до съпредседателите на Дружба „Родина” в писмо от 29 март 2017 г. (32), - е цитат от постъпило в редакцията писмо от 17 юни 1979 г. (л. 95 от архивна единица № 46). То носи подпис на Ахмед Мехмед Исмаилов от село Вокил (Сунгурлар), Силистренски окръг - български турчин, желаещ да получи паспорт за изселване в Турция. Събитията през 1973 г. се припомнят от него като един от епизодите в множеството опити на комунистическия режим да асимилира чрез преименуване. Документът не съдържа данни, въз основа на които да бъде отговорено на поставените от вас четири въпроса. Писмото е публично достъпно в Държавна агенция „Архиви”: за целите на вашето издание бихте могли да се запознаете с пълния му текст, а и да проучите дали във фонд 325 Б е налице интересуваща ви информация.

Държа да отбележа, че приведеният цитат коментирам наред с други свидетелства (с. 94 и сл. от книгата ми) относно опасения и страхове на българските турци за възможно тяхно предстоящо преименуване. Те отразяват преди всичко лични преживявания, нагласи, настроения и травми, като написаното няма непременно доказателствена сила за всеки конкретен факт.

Що се отнася до употребата ми на названието „помак”, искрено съжалявам за доловената обидна конотация. Подобно намерение от моя страна, разбира се, напълно отсъства. Следвал съм обичайната говорима практика и езика на документите, без да навлизам в научните дебати за характера на тази общност, които са извън моята компетентност.

Благодаря за поканата да се включа в авторския ви екип. Това не ми е възможно поради несъгласие с идейната платформа и с традициите на Дружба „Родина”.

Не е ли доста наивно, дето Румен Аврамов се прави, че не носи отговорност за лъжата на Ахмед Мехмед Исмаилов от с. Вокил (Сунгурлар) - наивно, защото едно е жител на село Вокил, Сунгурларско, да пише до вестник или до някого си, а друго - български икономист и стопански историк да цитира подобни писания като доказателство за свои постановки в научно изследване, макар тези писания, както сам твърди, да нямат „непременно доказателствена сила за всеки конкретен факт“.

Още по-наивно изглежда обяснението му, че не навлиза в научните дебати за характера на „тази общност” (общността на „помаците”, т.е. на българите мохамедани) и че дебатите са извън неговата компетентност - наивно, защото темата на изследването му, обявена още от заглавието на книгата му, е „Икономика на „възродителния процес” и тя задължително изисква той да е компетентен по въпроса. Поне за да не бърка смяната на имената на българите мохамедани от 70-те години със смяната на имената на българските турци през 80-те години (второто събитие именно е наречено по случайно изтървана реплика „възродителен процес” и то няма нищо общо с първото), а към това - за да не пише, че през 1973 г. „комунистическият режим” е „асимилирал” същата „тази общност” на „помаците” (т.е. на българите мохамедани), защото е не само ненаучно, нелепо и смешно, но и абсурдно някой да твърди, че българи някога са асимилирали българи, още повече - да го твърди под шапката на Център за академични изследвания!

За целите на негови бъдещи издания по темите за българите мохамедани и българските турци (след като те го интересуват така живо) или в случай, че реши да преиздава „Икономика на „възродителния процес”, би му било полезно, струва ми се, да се запознае с книгите и сборниците, които ТАНГРА ТанНакРа ИК издава в поредицата „Дружба „Родина”, а и да проучи дали в Архива на „Дружба „Родина” е налице интересуваща го информация. Поне би открил, че „обстрелването” на българите мохамедани през 70-те години „с хеликоптер” е една от многото лъжи, родени в не съвсем здрави глави, летящи на крилете на фантазията някъде извън България, и ако не желае да изглежда смешен в академичните среди, сред каквито вероятно се движи в Центъра за академични изследвания, би следвало да подлага на критика подобни твърдения от какъвто и източник да ги е почерпил.

Но да се върнем към Йордан Д. Радичков и неговия на пръв поглед невинен „въпрос за дънките”… Дали пътят, по който младият белетрист е тръгнал, ще го изведе до високата българска литература? Времето ще покаже. Иначе с това си книжле той грабна наградата за белетристика на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет” през 2016 г., въпреки моите възражения. Когато при обсъждането на наградите представях аргументите си, останалите членове на журито ме гледаха като извънземно и с оня скрит укор на… видите ли, ограничавала съм свободата на словото, заглушавала съм истината и т.н. Чак се почувствах неудобно… Дали обаче, колкото и награди и признания да получиш, можеш да станеш голям, а и какъвто и да е белетрист, щом не те е еня за „художествената” и за жизнената правда? Въпросът е риторичен.

„ХУДОЖЕСТВЕНАТА ИЗМИСЛИЦА” -

НА ВЗРИВООПАСНАТА МЕЖДА

Пак по повод на приказки за хиляди жертви през 70-те години сред българите мохамедани - лъжи, изфабрикувани от споменатия някъде по-горе доц. (вече проф.) Хюсеин Мемишоглу в книжлето му „Страници от историческото минало на помаците” (Анкара, 1991) (33), което се разпространява из Родопите от 90-те години насам нелегално, Софийска районна прокуратура е издала Постановление от 26 юни 2015 г. В него е казано:

„В резултат на извършените до момента проверки категорично може да се твърди, че сочените от автора данни за брой на жертвите, имена на служители на МВР, приложен снимков материал за издевателства над българските мюсюлмани по време на преименуването им през 1972 - 1973 г. не отговарят на истината”;

„По преписката безспорно се установяват безпротиворечиви данни за извършено престъпление по смисъла на чл. 162, ал. 1 от НК (Наказателния кодекс - бел. Е. А.) за това, че чрез разпространяване на невярна информация в своята книга от 1991 г. Мемишоглу е подбуждал към омраза, основана на етнос, вероизповедание, националност”;

„Съгласно текста на посочената разпоредба за това престъпление законодателят е предвидил наказание „Лишаване от свобода” от една до четири години и „Глоба” от пет хиляди до десет хиляди лева, както и обществено порицание…”. (34)

Хюсеин Мемишоглу отървава кожата си само защото според прокурора „абсолютната давност по настоящото наказателно производство е изтекла през 1999 г.”. Само дето лъжите му щъкат насам-натам и продължават да мътят главите на хората, което не снема тревогата от дневния ред на обществото ни. Напротив. И как се съхранява етнически мир, изграден върху лъжи и „художествени измислици”, които го взривяват? Как се поддържат добросъседски отношения между две държави, ако са заложени върху лъжи и „художествени измислици”, които ги разединяват? Как се оцелява на взривоопасната межда между християнството и исляма с лъжи и „художествени измислици”, които провокират насилие?

Някой ще попита какво общо има един доцент, бивш преподавател по история на БКП в някогашния ВМЕИ „В. И. Ленин” и настоящ професор по история на балканските народи в Анкарския университет с литературата. Има, разбира се. След написването на своите „Страници от историческото минало на помаците”, а и на други книги, той, както се разбра, вече минава за писател, така че и неговите опашати лъжи също могат да се крият зад удобната литературна „хватка”, каквато е „художествена измислица”.

И докъде се простира правото на писателя да интерпретира в „художествена измислица” и откровена лъжа действителността, когато на карта са заложени човешкото достойнство и човешкият живот? Докъде се простира правото на писателя да изопачава истината (събитията, фактите, документите, историята), когато на карта са заложени отечеството, истината, устоите? Писател ли е писателят, който не разбира за какво точно става дума или се прави умишлено на идиот?

Всеки сам намира своя отговор. И сам си плаща за избора.

——————————

Бележки

1 Ефрем Моллов. „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята на помаците”. Смолян, 2012. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата и е запазен правописът на автора.

2 „Името, твоето име” - Силвия Чолева”. Радиотеатър. - Сайт на БНР, 9.05.2015 (на адрес: https://www.youtube.com/watch?v=gU1LYG6TLUQ). Файлът е звуков.

3 „Когато ми отнеха името. „Възродителният процес” през 70-те - 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности”. Съст. проф. д-р Зейнеп Зафер и доц. д-р Вихрен Чернокожев. Изд. „Изток-Запад”, С., 2015.

4 Йордан Д. Радичков. „Въпросът за дънките”. - Кн.: Йордан Д. Радичков. „Малка човешка мелодия”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2015, с. 95 - 98.

5 Николай Хайтов. „Националист - това е нормалното ми агрегатно състояние”.  Интервю. - В. „24 часа”, 5 - 6.12.1992; сб.: Николай Хайтов. „Троянските коне в България”. Кн. І…, с. 110 - 115. Цит. по сборника, с. 113.

6 Вж. бел. 2. Посвещението звучи в 43-ата минута.

7 Теодора Димова. „Премиера на Радиотеатъра: „Името, твоето име” от Силвия Чолева - неделя, 22 февруари 2015 от 16,00 часа”. - „БНР”, 21.02.2015 (на адрес: http://bnr.bg/hristobotev/post/100524464).

8 Вж. бел. 2. Всички цитати тук и нататък са по този звуков файл.

9 Вж. бел. 7.

10 „Силвия Чолева. „Просвещение. Не от Гугъл”. Интервю на Белослава Димитрова. - Интернет Радио „Binar”, 2015 (на адрес: http://Binar.bg/28316/silviya-choleva/).

11 „Огънче, което гори душите”. Анкета под рубриката „Ало, „Дума”. - В. „Дума”, бр. 41, 17.02.1995.

12 Екатерина Капрова, Бс. „Радиопиесата „Името, твоето име” ще се излъчва в ефира на БНР - Бургас тази вечер”. - „БНР - Бургас”, 11.10.2017 (на адрес: http://bnr.bg/burgas/post/100882888/radiopiesata-imeto-tvoeto-ime-shte-se-izlachva-v-efira-na-bnr-burgas-tazi-vecher).

13 Вж. бел. 3. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата.

14 Писмо от Дружба „Родина” до Росен Плевнелиев, президент на Р България, Цецка Цачева, председател на Народното събрание на Р България, председателите на парламентарните групи в Народното събрание, Бойко Борсов, министър-председател на Р България, Сотир Цацаров, главен прокурор на Р България, акад. Стефан Воденичаров, председател на БАН. Изх. № 42/02.04.2015. - Архив на Дружба „Родина”.

15 Писмо от Върховна касационна прокуратура до Окръжна прокуратура - Сливен. Вх. № 2015/2013 г./София, 14.04.2015 г. (С копие до Дружба „Родина”.) - Архив на Дружба „Родина”.

16 Писмо от Държавна агенция „Национална сигурност” до съпредседателите на Дружба „Родина” аказ. Георги Марков, Здравко Димитров и Мустафа Авдиков. Рег. № Т-586/10.03.2017. - Архив на Дружба „Родина”.

17 „Михаил Иванов: „За тези събития трябва да се пише в учебниците”. Интервю на Даниела Горчева. - „Mediapool.bg”, 22.03.2009 (на адрес: https://www.mediapool.bg/za-tezi-sabitiya-tryabva-da-pishe-v-uchebnitsite-news150414.html).

18 Вж. бел. 10.

19 Анита Чолакова. „От ДПС канят само ДПС на митинга в Барутин, но нямат забранителен списък”. - В. „Отзвук”, бр. 33 (2381), 23 - 24.03.2015.

20 Дружба „Родина”. „ОТКРИТО ПИСМО до г-н Салих Аршински - областен председател на ДПС - Смолян”. - В. „Отзвук”, бр. 41 (2389), 15 - 16.04.2015.

21 Писмо от Областна администрация - Смолян, изх. № РД- 01-12-713/10.06.2015. - Архив на Дружба „Родина”.

22 „Стенографски дневници на Народното събрание”. 301 заседание, 11.01.2012, с. 45.

23 Е. Барух. „Белите петна в паметта на България”. - „DW” (сайтът на Дойче веле), 14.01.2012 (на адрес: https://p.dw.com/p/13jMY ).

24 ОТКРИТО ПИСМО, до г-н Петер Лимбург, генерален директор на Дойче веле и др., изх. № 3/18.02.2016. - Архив на Дружба „Родина”.

Ето и списъка на указаните в писмото приложения, според както са описани в него:

„2. Писмо на Дружба „Родина” с изх. № 48/10.06.2015 г. до г-н Тунчер Кърджалиев; Стенограма от 41-то НС, 301 заседание, изказване на г-н Т. Кърджалиев.

3. Имейл-отговор от 17 юни 2015 г. на г-н Тунчер Кърджалиев.

4. Имейл-отговор на г-н Александър Андреев от „Дойче веле” от 15 юли 2015 г.

5. Писмо на Дружба „Родина”, изх. № 53/01.07.2015 г., до г-жа Еми Барух.

6. Имейл-отговор на г-жа Еми Барух от 24 юли 2015 г.

7. Изпратено писмо по ел. поща на Дружба „Родина” (изх. № 1/04.01.2016 г.) до г-жа Еми Барух, г-н Тунчер Кърджалиев и г-н Александър Андреев.

8. Изпратен имейл от Дружба „Родина” до г-н Тунчер Кърджалиев на 28.01. 2016 г.

8.1 Изпратен имейл от Дружба „Родина” до г-жа Еми Барух и г-н Александър Андреев с отговора на г-н Тунчер Кърджалиев от 26.01.2016 г.

8.2 Писмо-въпрос от 18.06.2015 г. от Тунчер Кърджалиев чрез г-жа Цецка Цачева до г-жа Румяна Бъчварова, относно предоставяне на информация от архивите на МВР във връзка с журналистическо проучване за т. нар. „възродителен процес”.

8.3. Отговор до г-н Тунчер Кърджалиев от МВР, УРИ: 812100-22245. екз. № 2/ 25.06.2015 г. чрез Народно събрание вх. № 554-06-909/25.06.2015 г.

9. Публикувана статия „Дойче веле” се извини на Цветан Василев и уволни Барух и Бедров” от 20.09.2013 г. на имейл страницата на http://offnews.bg/news/Balgariia_l/Doiche-vele-se-izvini-na-Tcvetan- Vasilev-i-uvolni-Baruh-i-Bedrov_245099.html”.

25 Писмо от Министерство на вътрешните работи, до Дружба „Родина”. УРИ, 812100-21980/24.06. 2015. - Архив на Дружба „Родина”.

26 Хюсеин Мемишоглу. „Страници от историческото минало на помаците”. Анкара, 1991, с. 30.

27 „Карнегиевата анкета”. Изд. „Абагар”, Велико Търново, 1995; ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ. Фондация „Свободна и демократична България”, София 1995, с. 103-104 (на адрес: http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/index.html).

28 Вж. бел. 4. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата.

29 Стоян Михайлов. Възрожденският процес в България. Второ допълнено издание. Изд. „М-8-М / АССА-М”, С., 2016, с. 66.

30 „Двустранните отношения в дати”. - „Българи и турци”. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2016, с. 318 - 320. Навсякъде по-нататък страниците са посочени след цитата. По тези проблеми вж. и: Йордан Баев, Николай Котев. „Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората световна война”. Ч. І, ІІ - Сп. „Международни отношения”. 1994, кн. 1, с. 16 - 27; кн. 2, с. 50 - 61.

31 Румен Аврамов. „Икономика на „възродителния процес”. Изд. „Рива”. Център за академични изследвания. С., 2016, с. 95. Книгата е издадена „с любезната подкрепа на фондация „Америка за България”.

32 Писмо на Румен Аврамов до съпредседателите на Дружба „Родина”, 29.03.2017. - Архив на Дружба „Родина”.

33 Вж. бел. 26.

34 Постановление, гр. София, 26.06.2015 год. Софийска (14) районна прокуратура, № 50 388/02.072015 г., София. - Архив на Дружба „Родина”.