Георги Н. Николов, литературен критик: „ТОЗИ ВЛАК ЗА БУРГАС Е ТЪЙ БАВЕН “,
писа преди години приятелят ми Христо Фотев. А МОЯТ ГО НЯМА И НЯМА

Интервю на Детелина Барутчиева

Георги Н. Николов е роден преди 64 години в Бургас. Завършва българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Работи като журналист в родния си град. От петнадесет години живее във Велико Търново, където пише на свободна практика в областта на литературната история и критика. Интересува се от ранни пътеписи на български автори и творчеството на нашите писатели в диаспората от началото на двадесети век досега. Превеждан е на френски, испански, гръцки.
Великолепен литературен критик, Николов е пръв носител на Националната награда за литературна критика и есеистика „Николай Петев” (2016 г). Има публикации в изданията ни във Франция, Австрия, САЩ, Аржентина, Кипър.

Последната засега сериозна творба на Георги Николов „Българското море в сърцето на времето” е калейдоскоп от неочаквани факти и емоции, съпътстващи българското присъствие във вечността на морето. Моряци и пирати, търговци и риболовци, лодкостроители, но също публицисти, писатели и поети кръстосват безбрежната морска шир, заплашително бурна или гладка като огледало, но загадъчна и непокорна. „Малко са българските лирици, неспоменали морето, в частност Дунава, за да поднесат по-достоверно и убедително душевни свои вълнения, философски съждения, или заедно със стихията да избягат отвъд хоризонта от гнетящите проблеми на действителността”, пише Георги Николов. Той е бръкнал надълбоко в литературата и печата от средата на 19-ти век насам у нас и в Европа, като не е пропуснал нито едно име на българин или чужденец, който се е пробвал по темата. Сред тях са ярки личности като баща и син Славейкови, както и знаковите за нас поети - Яворов, Смирненски, Вапцаров, Багряна, Фотев…
Всъщност морето със своята естествена суровост е може би подходящ фон за изразяване на страха, тъгата, социалния протест, идеологическата ярост в стихове.

Аз лично си избрах тези:

„От заник слънце озарени,
Алеят морски ширини;
В игра стихийна уморени,
Почиват яростни вълни…
И корабът се носи леко
С попътни тихи ветрове -
И чезнете в мъгли далеко
Вий, родни брегове”.

Любима картина още от детството ми, определена от автора като „самостоятелен, брилянтно поднесен пейзаж, в който импресията, копнежът и осезателното присъствие на уж укротената стихия, така или иначе ще отстъпи място на истинските чувства на твореца…”
„Заточеници” (в оригинала стихотворението е озаглавено „Към Подрумкале”), се нарича тази стихотворна магия на Яворов, посветена на изпращането на четиридесет български поборници от Македонското движение на заточение в Мала Азия.

- Георги, роден си в Бургас. Живял си и си работил там допреди петнадесет години. Бургазлиите, които познавам, обичат много града си. Каква е магията му?

- Трудно мога да определя с няколко думи ореола, символа, иконата „Бургас”. Едно прекрасно съчетание между море, задъхани, шумни улици, вик на гларус и пулса на забързан живот. Градът винаги е бил европейски, но той е и над времето, защото е попил в същността си мъдростта на много събития, пази в аналите си образите на цяла броеница достойни люде и е дишал поколения наред с кръвта на моряци, рибари, учени, поети, духовници, музиканти. Прозирайки на фона на водната стихия, че важното днес е забравено утре. Че съществува вечност, пред която ние, тленните човеци от различни националности: българи, арменци, евреи и пр., трябва да преклоним глава. Бургас е красив, весел, шумен, многоцветен. Но в истинската си същност е храм на непреходността, която може да се конкурира единствено с неуморните вълни.

- Книгата ти „Българското море в сърцето на времето” представя българския морски дух и битност във всички разновидности - пирати, рибари, търговци… като история и литература. Как ти дойде на ум да се захванеш с тази трудоемка работа?

- Като дете исках да стана моряк, но съдбата реши друго. Затова от години се занимавам с историята на българското море и с нашата литературна маринистика, изчел съм навярно стотици страници от различно време и от различни автори. Убедих се, че твърдението „българинът не познава морето” изобщо не е вярно. Познавал го е точно толкова, колкото е било потребно в различните епохи и в различните географски ширини, където и там някога то е било българско. Както е познавал и занаятите, с които да се препитава от и чрез него, а това потвърждават и песните от фолклора, фактологическите данни от възрожденската преса и пр. Нека припомня преведеното от Анастас Гранитски от гръцки в 1858 г. „Тръговско ръководство за тръгувание, промишленост, мореплавание и за тръговски делания”, първото ни корабно дружество „Провидение”, статиите на Петко Славейков за ползата от морето и плавателните реки и още, и още, и още. Скромната ми книга е просто малък жест към всички, които са дишали соления му въздух и са разбрали, осъзнали какъв велик Божи дар е именно то - морето… А също: и поздрав към днешните моряци на България, където и да се намират на път.

- „Морето дава сила, на душата крила, за полета на които граници са небесата”, цитатът е от Иван Вазов. Това е морският дар за него. На теб какво точно ти даде необятността на морската шир?

- Има една моряшка приказка: „Морето много дава, но и много взема!” На мен ми даде възможността да видя малко свят, да се науча на търпение, защото колкото и да бързаш за някъде, корабът си има свое разписание, а още - да проумея, че е вечно. И мимолетните ни стремежи от ден за ден са абсолютно нищо, от което трябва да се отърсим. Обичам да го гледам. Гледал съм го от брега, гледал съм го и от корабната палуба. Но трябва не само да го гледаш, а и да го виждаш. За да разбереш, че имаш среща с космическия разум. А не с плажните аромати на масло и кебапчета, мимолетни връзки и лирика, родена от комарите на пристана… Затова много ми харесва поезията на Чони Чонев, който е и бивш мой корабен командир, Бог да го прости. Цитирам по памет:

Морето в моя стих не е измислено,
морето в моя стих е изживяно.
Тук всяка рима е горчива истина -
не чипкане на плажа, до коляно!

- Живееш във Велико Търново. Как морската ти душа прие промяната и се превърна във великопрестолна?

- Не прие промяната, Детелина, не можа и не пожела. Понякога и все по-често сънувам, че бързам по улица „Богориди” към Морската градина. За да седна на една моя любима пейка до Морското казино и да гледам водния хоризонт - няма нещо по-прекрасно и всички дневни тегоби остават зад гърба ти. Чувстваш се абсолютно пречистен в соления купел, като новороден и току що покръстен. За жалост, от години това е само сън. Както казва Христо Фотев, „този влак за Бургас е тъй бавен…” А моят го няма и няма. Но с мъничко оптимизъм се надявам, че нещата може да се променят, за да виждам по-често залива, силуета на града и да усещам неповторимия аромат на море, спомени и нови преживявания. На първо място - с местните автори, повечето от които са безспорни майстори на перото. Иначе Велико Търново е също чудесен град, със своя романтика и свой съвременен пулс, с младостта на местното студентство и разноезичните туристически тълпи. Но сърцето си казва своето, колкото и да боли…

- Разкажи някои интересни моменти от работата ти като журналист в Бургас.

- Моменти дал Господ, може би някой ден ще издам сборник със спомени. Имах щастието да работя с много свестни люде, днес почти забравени - с моя главен редактор поета Стойчо Гоцев, с Илия Буржев, Атанас Радойнов, Евдокия Симеонова, Янаки Петров, Славчо Чернишев, Иван Апостолов. Кумир за мен беше, и си остава и сега, добрият ми приятел Христо Фотев. Но нека и малко се посмеем. В края на журналистическата си кариера там работих в седмична газета, която от бедност съществуваше само по някакво чудо. Наложи се да събирам и реклами. Един ден потропах на вратата на богата фирма. Управителят ме прие и сподели: „Вашият вестник става само да се увива в него сирене.” Веднага му опонирах: „Не сте прав, господин Х. Става за увиване и на други млечни продукти - кашкавал, извара и какво ли още не, от него стават и чудесни книжни шапки.” Той прихна да се смее и ми даде рекламата. Та такива ми ти работи. Минало, заминало. Борба за живот, както впрочем и днес…

Магда Петканова - “Край синьо море”:

Много песни са написани за тебе,
но видял ли те е някой все едно и също?
Странникът моряк, водите ти що гребе,
всеки миг различно с поглед те обгръща.
Що си ти - вода събрана върху земна гръд
и сърце огромно, що пулсира вечно,
в жаждата за нов свят - светъл път,
в мислите ни - синина и безконечност.
Или ти си смърт, страхотна бездна,
че дори луната, щом глава изправи,
смее се, заплашва, че при теб ще слезе
и ще се удави.
Или ти си тука свежест за земята,
чистият и ведър поглед на детето,
или ти си само люлка, във която
се люлей небето?…